Резюме
Книгата на Т. Ив. Живков „Народ и пе сен" направи силно впечатление на всички, които се интересуват от развитието на бъл гарската художествена култура. Подходът на автора към нашата народна песен енов за българската наука. Изправен пред алтернативата филология или социология, Т. Ив. Живков е предпочел социологията. С това той излиза извън традиционната за българската фолклористика филологическа ориентация, установена чрез авторитета на изсле дователи като д-р Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Й. Иванов и пр. Трябва веднага да се подчертае, че опитът на автора за завоюване на нова научна проблематика е завършил с явен успех. „Народ и песен" се очертава като едно от първите изследвания в марксическата фолклористика, в които намира израз тенденцията към по-широк, социологически и културологически подход към фолклора. Актуално като проблематика и като методология е разглеждането на фолклора не само като народно поетическо или народно музикално творчество, но и като тип художествена култура. В методологическо отношение трудът се опира върху най-добрите постижения на българската и съветската наука в областта на фолклористиката, социологията, теорията на културата, естетиката, музикознанието и литературознанието. Най-главните общи проблеми, които оформят облика на авторската концепция за същ ността на народната художествена култура, са представени в теоретическото въведение „Към определението на фолклора като художествена култура". Две са основните задачи, поставени пред тази част на книгата: 1. Да се разработи теоретически идеята за Фолклора като тип художествена култура, като система за създаване, разпространение и потребление на художествени ценности, в чието функциониране се обособяват две подсистеми - на циклите на трудовия процес и на формите на худо жествено образование. 2. Да се обоснове становището за недостатъчността на филологическия и на изкуствоведческия подход към фолклора, за отноше нието към фолклора преди всичко като към социологическа проблема и за определящата роля на въпросите за неговата системна ор152 ганизираност и за начина на функционирането му в състава на определен културен модел при неговото изучаване. Във въведението се уточнява и предметът на изследването. Това е българската народна песен с цялата сложност на битието и в народната патриархална култура. Този възел от най-разнообразни отношения, заплетен около народната песен, не се изчерпва със самата нея и затова авторът въвежда термина „народна песенност“. Основните сфери на художествената дейност при фолклора са определени най-общо като пеене, разказване, материално художествено творчество. Те съществуват и следователно трябва да бъдат проучвани в най-тясна връзка с циклите на трудовия процес и с формите на художествено образование. Народната песенност е избрана за обект на анализ, тъй като тя е най-пълната и най-развитата от трите съставки. По-нататък планът на книгата следва целенасоченото движение на изследователския интерес от общата теоретическа постановка към доказването и уточняването й чрез материала. В конкретните разработки на въпросите се получава действителното диалектическо допълване между социологиче ския, литературоведческия и музиковедския подход. Убедителният социологически анализ в първа и втора глава (Народната песенна култура“ и „Песенни цикли") е пренесен в третата глава („Към въпроса за художествения образ в песенния фолклор") на равнището на естетическите категории. Така се осъществява необходимото за анализа на всеки тип художествена култура йерархизиране на методиката и равнищата на изследване - ако си послужим с известни и елементарни математически понятия, социологическият анализ е необходимото условие", а художественият - „достатъчното условие". Последната глава „Певци и песни" представя още една степен от приближаването на теоретическите размисли към явленията и Фактите. В резултат от това възниква цяла редица от интересни идеи и сполучливи реше ния на проблемите, например за дарбата като групова, а не като индивидуална ценност; стремежа към усвояване на песните като стре меж към социологизиране на личността нормативността на пеенето като социална дейност и самостойността му като художе ствено творчество;