Животът

Изкуството на твореца е трайно, когато отразява от съвременната действителност онова, което е интересно и значимо не само за дадения момент, но и за бъдещето. Аз писах за своите лични преживявания, но това бяха преживявания на едно определено време, със свои специфични белези и нищо чудно, че днес в моите стихове се откриват оформени чертите на жената, и то на българската жена, в един дълъг период от развитието й, преминало в условията на две различни епохи. Поезията за поета е като болест, с която се е родил. Неизлечима е, носи се цял живот. За това са нужни не само много обич и вярност, а и душевна устойчивост, и упорит труд, и жертви. Особено когато творецът, като мене, е жена, започнала да работи в тежките социални и обществени условия у нас преди петдесет години. Тогава, когато трябваше да се бори на живот и смърт за правото си да има талант, да го изявява с творчеството си, да победи и да пробие път за даровитите жени, които идват след нея. Това за времето си беше, сега мога да го кажа без излишна скромност, истински подвиг и амазонство.

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

Тези несистемни и разпилени бележки нямат претенцията на теория, те са размишления „по повод“, хрумвания, наблюдения върху отделни явления и моменти от историята на нашата и не само нашата култура. Изненадвало ме е равнодушието на съвременниците към изключителни произведения на изкуството. Не литературната мода, която в своите капризи най-често няма връз ка с аксиологичната йерархия на строго естетичните ценности. Това е социологичен въпрос. Говоря за друго - за тайнствения живот на едно произведе ние на изкуството в историята. За неговото изгнаничество и самотност във вре мето. Самота, която може да трае цели епохи. За неговото неочаквано ново раждане. Наистина тук има строги закономерности. Но винаги ли само закономерности? Къде е заложена и предопределена съдбата на една книга - в самата нейна същност? Върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството? Няма ли тук случайности? Например Бодлер открива Едгар По за Франция и Европа и чрез Европа той се „връща“ отново в родината си. А с друг голям представител на американската литература, почти съвременник на По, не става същото. Херман Мелвил десетилетия наред остава неизвестен за родината си и за света. Можем ли да си обясним това само със сложността и дълбочината на „Моби Дик“? Защо това гениално произведение не говори нищо на своите съвременници? Защо не намира дълбоки и умни тълкуватели, какъвто намира Едгар По в лицето на Бодлер? А днес това е едно от най-четените произведения на американската литература. Според мен романът „Тютюн" днес не се чете. Не бива да ни заблуждават големите тиражи и многобройни издания. Защото при своята масова разпространеност той изпълнява друга културно-социална функция. Става дума за онова ценностно, творческо четене, при което се разкриват културно-действе ните, градивни страни на едно произведение. Ако изберем десет най-хубави произведения на нашата проза през последните две десетилетия, ще видим колко далеч са те от културния свят на Димитър Димов. Ще видим, че Д. Ди мов не присъствува в съвременната проза, нейните успехи са на друга плоскост. Като духовен опит той не е усвоен от съвременните прозаици. Тяхната генеалогия ни води към по-ранни етапи от развитието на националната проза. За мен това еедин факт, който заслужава нашето удивление. Разбира се, можем да намерим много обяснения от историко-социален характер.

За мене този поет - Петър Анастасов - сякаш изневиделица навлезе равноправно дори забележително в съвременната ни лирика. Не долавях мъката на преборването му с другите гласове. Не се чувствуваше като че ли някакво извънредно усилие - характерен белег за мнозина поети, които доста трудно и дълго преодоляват съпротивата на вече установените и все по-неотстъпчиви ценности в актуалната ни поезия. Тя е ревнива към всеки нов набег в пределите й, често го конфронтира. Има случаи, когато му позволява да се развива, стагнира обстоятелствата и условията около появата продължаването му. Теорията и критиката все още не са поставяли, а и не са изслед вали подобен „възел от взаимоотношенията между автори, явления, тенденции, които дават облика на днешната ни литература. Процесите вътре в нея не протичат гладко и миролюбиво. Напрежението идва от самата реална стойност на сътворяваното художествено дело. Всяко необичайно извисяване води към разместване на силите и в хори зонтално, и в отвесно направление. Тогава проличава най-добре кой колко струва, на кое място застава, какви са възможностите и перспективите, с които навлиза в областта на словесното изкуство. Невидимата за простото око борба на противоположностите се изразява по различен път и определя графиката на всяко индивидуално навлизане и присъствие в областта на творчеството. Става дума и за съревнованието в границите на едно и също поколение, и за общата картина, която чертаят писателите в едно и също време. Може да се говори също така и за разцвета или за кризата в поетиката, в тематиката, в цялостната емоционална атмосфера на излъчването, което извира от личния почерк и от неповторимата магия на изповядваната идейно-естетическа позиция. Тя не може да бъде скрита. Най-вече от нея се започва, когато е нужно да оценим нечие приближа ване към подстъпите на поезията, и когато е наложително да предскажем бъдещето му. С всичкия риск на това приятно и задължаващо критическо поведение, а и с цялата негова капризност, която съдържа многостранни черти: гражданско-нравствения характер на поета, величината на художественото му измерение, потенциала на волята, на културата, на жизнения опит, на готовността и способността му да завоюва и да отстои собственото си убеждение, прерастващо в човешко и в творческо верую. като Всички тези прагове, перипетии, проверяващи твърдостта на духа изпитания че ли не се изправяха пред увереното и сигурно навлизане на Петър Анастасов в нашата днешна поезия. Или така ми се струва? Поне липсваха ония очевидни за оперативната критика факти, които държат като на длан пред нейния поглед стъпките на всеки един от „нашествениците“ в полето на лириката. Бих могъл да създам по собствени впечатления „диаграма" как са се откроявали на първоначалния хоризонт редица от съвременните ни поети. Накъде са тръгвали, по какъв начин са спечелили за себе си правото и потребността да бъдат забелязани, да придобият признание, да „настанят" по-дълбоко или по-скромно сред връстниците и съвременниците си.