значително

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

Излезе от печат дългоочакваният първи том от голямата десеттомна поредица Периодика и литература", която се подготвя и издава от Института за литература при БАН под главното редакторство на проф. Милена Цанева и при сътрудничеството на почти всички кадри на института и многобройни сътрудници извън него. Дори само по мащабите на работата може да се съди за значимостта на това научно дело, макар че количественият или организационният аспект е най-външната и обикновено не най-показателната за същността на изданието страна. Споменах, че поредицата се очакваше с нетърпение не само от членовете на авторския колектив (тук ми се струва уместно да изразя недоумение от изключително дългите издателски срокове), но и от цялата културна общественост. Какво е примамливото в тази поредица? Преди всичко искам да разгранича интереса, който може да се прояви от различни професионални кръгове, към резултатите на това начинание. Преди всич ко, разбира се, неговата стойност е най-голяма за историята на литературата. Ненапразно изданието е замислено като подготвителен етап към многотомната история на българската литература, макар че по стойност едва ли би могло да бъде квалифицирано като помощно", а поскоро като конкуриращо самата многотомна история. И ценността на поредицата, струва ми се, най-малко се проявява в богатия факти чески материал, обхващащ всички (без политиче ските вестници) литературни и смесени издания. Само който се е ровил в необхватното море на българската периодика, може да си представи какво значи това. На практика едва днес за първи път имаме възможност да съберем целия фак тически материал, що се отнася до конкретното протичане на българския литературен живот. Досега, колкото и задълбочени да бяха изслед ванията на отделния учен или дори на цяла група, техните усилия оставаха ограничени от конкрет ната им изследователска задача, от недостъп ността и непроучеността на голяма част от малките издания и пр. Действително най-големите периодични издания са добре изучени, но пък съставянето на една система от взаимовръзки, които всъщност съставляват вътрешната струк тура на литературния живот, е постижение едва на днешната поредица.

През 1984 г. Синодалното издателево в София отпечата трудовете „Принос към биографията на отец Неофит Рилски" от стобийския епископ Арсений и „Отец йеромонах Неофит Рилски" от неврокопския митрополит Пимен. Първият от тези два труда е документален. В него са поместени 234 необнародвани писма от и главно до Неофит Рилски. След познатите капитални публикации от такова естество („Нови студии из областта на Българското възраждане" от Иван Шишманов (1926 г.) и „Принос към биографията на Неофит Рилски. Гръцки писма до него от Иван Снегаров (1956 г.) това е третият по величина епистоларен източник за живота, лич ността и разностранната дейност на бележития представител на българската филологическа мисъл, на книжовността и Българското просвещение от втората четвърт до 60-те години на миналия век. Значението на поместените в книгата писма е 131 многопосочно и не бе възможно те да бъдат цялостно усвоени с частичното им използуване в отдел ни изследвания. Първо, тези писма обогатяват представата за Неофитовите „ськореспонденти от различни краища на страната и извън нея - уче ници, духовници, просветни дейци, държавни служители, правителствени лица, учени и художници, роднини. Второ, свидетелствуват за интензивността на поддържаните помежду им връзки - малко на брой са единичните писма, редица съко респонденти разменят с Неофит повече писма и в продължение на няколко години, дори десетилетия, което само по себе си свидетелствува за съще ствуващото помежду им сътрудничество. Писмата на йеромонах Йосиф са 12, а на Захари Зограф - 20, заедно с анотираните от Ив. Шишманов 38 те са общо 58; писмата на И. Димитриевич са 33 и само в отделни точки повтарят предмета на обявените от Ив. Шишманов девет негови писма. Трето, документите в този том изместват с няколко го дини назад най-рано датираните Неофитови пис ма - сега те са от 1830 г., а не от 1835 г., както е смятал И. Шишманов, приемайки всички по-ранни автентични източници за изгубени" в пепелищата на опожарения през 1833 г. Рилски манастир. Четвърто, всички новопубликувани писма потвърж дават и обогатяват отдавна оформеното знание за големия пиетет на съвременниците към всеува жавания учител и съставител на първата профе сионално написана граматика на българския език, към изтъкнатия представител на българската национална и филологическа мисъл през посочения период. Най-важното е, че писмата засягат съществени моменти както от дейността на Неофит, така и от българското просветно движение тогава. Съдър жанието им спомага да се изясни например окончателно нерешеният от И. Шишманов въпрос за съображенията и основанията на търновския митрополит Иларион да изпрати в Румъния именно Неофит, възлагайки му усвояването на взаимноучебната метода и подготвянето на съответните помагала; при това се уточняват месецът на заминаването и датата на пристигането, предоставе ните на книжовника условия за работа, също превеждането на „Взаимноучителни таблици" и от печатването на труда, създалите се на такава основа обтегнати отношения между Христодул Костович (Сичан Николов) и Неофит Рилски. Писмата хвърлят нова светлина върху учителствуването на видния педагог в Самоков, Габрово и Копривщица, върху възможното или очакваното учителствуване в други градове, върху неговия престой на остров Халки и занимаващите го там проблеми. Те изобилствуват от допълнителни сведения за съставянето и печатането на речника, на „Христоматия славянского языка" и други Неофитови или не негови произведения, показателни за усвояването на книгата и нейната нарастваща роля в ця лостната система на новобългарската култура от епохата на Възраждането. Особено ценни от тази гледна точка са писмата на Йоан Димитриевич (типограф в Патриарше ската печатница в Цариград), на Захари Зограф, Калист Луков и някои още техни съвременници. Несъмнен научен интерес представлява Неофитовото писмо от 4. II. 1846 г. до Игнат Рилец в Па зарджик - главно с изразеното в него намерение 132 на автора да преведе „Илиада" на „наш старий язик". Също и благодарственото писмо на Виктор Григорович (Букурещ, 15. ХІ. 1845 г.), с което руският славист завършва", така да се каже, пло дотворното си пътешествие из българските земн и отдава дан на оказаното му гостоприемство в Рилския манастир. Или писмото на монах Паисий Рилец от 31. VII. 1860 г., предаващо всенародното опиянение от извоюваната църковна независимост: „Филибе се обърна на Пловдив. Българшината напредува. На елинизма удряме букаи" - така образно се е изразил намиращият се в Пловдив Монах.