Случаят Емили Дикинсън

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна", „гатанка", самата тя също ги употребява: През гатанката накрая мъдростта търси път... Първото впечатление от стиховете й, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?