Америка

Навършва се столетие от рождението на Теодор Драйзър - една от найкрупните и ярки фигури на американската литература през двадесетия век, роден през 1871 г. в гр. Тера Хота, Индиана. През 1844 г., на 23-годишна възраст, баща му като много други емигрира от Германия, за да избегне военна служба. През следващите години вълната от немски емигранти се засилва и поради неуспеха на революцията от 1848 г. емигрират много немски социалисти, които допринасят за разпространението на марксическите идеи в САЩ. Но бащата на Драйзър, набожен католик, не е от тях. Той пристига в Америка с мечти за нови големи перспективи в живота и след женитбата си за красивата дъщеря на моравски фермер се премества в Индиана. До 1870 г. младото семейство има вече осем деца и преуспява, докато един ден мелни цата, която бащата построява, изгаря до основи. Теодор се ражда година покъсно. Баща му е на 50 години, с разклатено здраве и вече никога няма да завоюва стабилно материално положение. Юношеството на Драйзър е хроника на бедността и постепенното разпа дане на семейството, след като баща му, в стремежа си да засили властта над децата и да ги предпази от лоши пътища, се отдава на католическата религия до фанатизъм. Майка му прави всичко възможно да запази целостта на семейството и започва да приема пансионери, докато съпругът и търси работа в по-обещаващи градове. Семейството често се мести от град на град, преследвано от кредитори, и през тези неволи Драйзър е стоплян от славянската непосредственост на майка си, от любовта и великодушието й, от ней ната жизненост въпреки всички превратности. Той израства мечтателно момче със сърце, отворено за чудесата на живота и природата в околностите на провинциалните градове, в които живеят, и за Чикаго, където семейството жи вее за известно време. По-късно, на петнадесет години, се отправя за Чикаго сам. Дотогава той получава образование на обикновено американско дете. Родителите му говорят немски и английски със силен акцент. Една от сестрите му въстава против строгостта на бащата и бедността в къщи, избягва с женен мъж, за да се върне измамена и очакваща дете. Любимият му брат Пол излежава наказание за фалшификация. По-късно, когато Пол постига успех като композитор на популярни песни, той подпомага донякъде нуждае щото се семейство, като ги настанява да живеят в дом, нает от любовницата му. Оказва се, че тя е поддържала публичен дом, и майка му побързва да откъсне децата си от опасната среда. Цялата тази атмосфера е от съществено значение за разбиране на Драй зър като творец, защото той винаги черпи от извора на своите преживявания, като търпеливо ги вплита в кратките си разкази и романи, докато те придо 133 бият правдоподобието на живота. Преди да напише първата си сериозна творба „Сестра Кари", той има зад гърба си натрупан нелек житейски опит: бил е мияч на съдове в западнал гръцки ресторант, експедитор, чиновник в канцелария за недвижимо имущество, карал екамион с мръсно бельо за пране и събирал вноски по изплащане на предмети към мебелна компания. На последната си работа той задържа 25 долара за себе си, за да си купи палто, на което хвърлил голям мерак. (Като Марк Твен Драйзър остава завинаги много чувствителен спрямо облеклото и подробните описания на дрехите, които героите му носят, показват колко много той е считал дрехите за символ на социално положение.) Унижението и срамът, които изпитва 19-годишният Драйзър, когато го хващат, са толкова силни, че по-късно описва това пре живяване като момент, отбелязващ началото на възмъжаването му. Освен това Драйзър учи една година в щатския университет в Индиана, за което му помага негова бивша учителка от гимназията. Един ден тя нахълтва в канцеларията, където той работи като експедитор, и настоява да постъпи в ко леж със спестени от нея пари, тъй като е дълбоко поразена от съчиненията му и дълбоката му чувствителност на художник. През тази година получава повърхностни познания по естествените науки, математика и английски език, но не може да почувствува, че оправдава средствата, вложени за него. Сред студентите се чувствува чужд, но от значение е това, че усвоява тяхната реч и цялата атмосфера в колежа.

Българо-бразилските културни връзки, макар и несистемни и далече под действителните възможности интереси на двата народа, вече имат своята история. Все още неизследвана, тя крие много повечеприят ни изненади, отколкото човек предполага. За да не бъда голословен, ще спомена само най-неочаквания от цяла редица факти: в бразилския португалски език трайно са влезли български думи. Те ще бъдат предмет на друга статия, а сега да обърнем поглед към книжовната област. През 1923 г., т. е. преди повече от шестдесет години, в София излиза едно произведение, посветено на Бразилия. Това е първата българска книга за огромната страна, и тя е озаглавена „Към Екватора". А подзаглавието доуточнява: „На световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия - Южна Америка". Автор е Стоян Омарчевски, тогавашен министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски. Това е пър вото българско правителство, насочило своята политика към Латинска Америка. Ще си позволя малко отклонение, за да кажа, че именно правителството на БЗНС установява по свой почин консулски връзки Между България и Бразилия през 1922 г. Бразилия е първата латиноамериканска държава, влязла в консулски отношения с България (през 1934 г. биват установени и дипломатически). Почти петдесет години по-късно, през 1972 г., в Рио де Жанейро известната графиня Перейра Кордейру разправяше, че пази снимки на Александър Стамболийски с нейния съпруг, посетил българския министър-председател по повод подписването на консулската спогодба. Тия снимки, непознати в България, както и други материали, отнасящи се до това събитие, представляват несъмнен интерес за историята на БЗНС и на България и би било хубаво, ако поне копия от тях бъдат издирени. За съжаление моите както в Бразилия, така и у нас останаха напразни.

This paper presents the subject of the image of America in Bulgarian works of literature: from the traditional folklore on the subject of emigration, through the Bulgarian travelogue prose and poetry up to the present-day pop song. This broad framework, in terms of genres and time period, is offset by the emphasis laid on the period around the 1930s, when the most sweeping emigration wave began from Bulgaria to America, and when a number of works of art were produced in this connection. A sui generis centre of the comparative textological analysis is Atanas Dalchev’s poem “Novelette”, dated 1925. It builds the image of America as the radical Strangeness with respect to the modern Bulgarian of the post-Liberation period, who was becoming already europeanised. Gravitating around this were all the other pieces of writing on the subject of that time: the labour songs of the Banat Bulgarians of the 1930s, the travelogues by Boris Shivachev and Svetoslav Minkov, and the short stories by Matvei Vulev dated to that period. In a broader perspective, works preceding and appearing in the wake of Dalchev’s poem have been considered like Aleko Konstantinov’s travelogue “To Chicago and Back” of the 1890s, and pieces of contemporary Bulgarian poetry, mostly of the 1990s, including also a popular song of Todor Kolev from the last decade of the 20th century. The phrase “Rhapsody in Blue” featuring in the title of this paper points to the extraliterary criticism of the study which, alongside the Bulgarian literature in prose and in verse covers the songs from traditional folklore, to present-day pop music. It also presents the general idea of America persisting in Bulgarian arts and culture and converging around the semantics of the English word “blue”. The paper takes advantage of the homonymy of this word in the title of Gershwin’s Rhapsody, in order to consider the ambivalent image of America: as an image “in blue colour”, symbolising freedom...