анализа

Истината за закономерностите на све товния литературен процес се постига не само с неговото дълбоко познаване, но и чрез принципа на разграничаване от други теории от този род, чиято същност се гради на немарксически концепции, кореспондиращи с методологическия еклектизъм, игнориране на корелацията обективно-субективно (респ. личност - общество). И. Г. Неупокоева много точно, умело, с необходимия научен такт (но и с една богато нюансирана непримиримост) гради своите концепции, които представляват качествено нови постановки в системното и сравнително изучаване на литературния процес. Неслучайно се акцентува върху творческия характер на научното мислене, върху онази интерпретация" на историческите факти, без които е невъзможна истинската задълбочена и обобщена система на изследването. Защото и най-гъвкавата и „прозорлива" класификация на литературноисторическите факти (разгледани в тяхната взаимна обусловеност) не означава автоматически научна система на литературния процес. Обикновено се смята, че изграждането на една нова теория се предшествува от тотално унищожение на противника (поне такава е била обобщената „практика" в утвърждаването на повечето от досегашните литературно-научни концепции). Но в строгия академичен диспут този проблем придобива необходимите нюанси. Истината за литературните феномени се налага най-често в умния интелектуален спор, в който наистина средствата се подбират, уважава се концепцията на противниковата страна, без обаче да се изпада в християнско всеопрощение към нейните грешки. Ето защо авторът на книгата съвсем планомерно и закономерно ангажира себе си (и съветската литературоведска наука) в една полемика, която приема позитивните страни на западноевропейското литературознание, но изтъква аргументирано и категорично несъстоятелността и фрагментарността на западната компаративистика, които неминуемо я водят до мъртва точка. Неслу чайно на последните компаративистични конгреси се отбелязва „изчерпването" на науч ните проблеми, които са стояли в зрителното поле на най-видните представители от „школата". Затова и социологията на литературата като нова, модерна" дисциплина се възприема от много западни учени като своего рода спасение от безпътицата, до която е стигнала „архаичната“ компаративистика. Критикувайки ограничеността на компаративистиката и структуралното литературознание, И. Г. Неупокоева очертава ясно контурите на съвременния марксически системен и срав нителен анализ. Преди всичко посочва се несъстоятелността на някои твърдения, които отричат възможността да се изучава историческата логика в развитието на литературата или се критикува отказът от интерпретиране на закономерностите в световната литература. По друг път са насочени усилията на компаративиста И. Ханкис, но на практика резултатите са почти идентични. Предполагайки множество и разнообразни подготви телни изследвания из областта на междунационалните и други интернационални и наднационални сили", паралелни литературноисторически интерпретации и сравнителна характеристика на върховите постижения в литературата, той достига до извода за отказ от термина всемирна литература, който според него е научно необхватен". Реалното състояние на литературната наука (в негово виждане) дава основание да се говори за съвкупност от много литератури 131 „европейска литература“, „световна история на литературите“ и т. н. Недалеч от неговата концепция е и тезата на Е. Лаатс, който утвърждава, че съществуват няколко световни литератури: „западноевропейска световна литература" и други световни литератури". Явен е тук акцентът върху европоцентризма в литературната наука. От подобни позиции до теорията за западното „превъзходство" на Тунк има само една крачка. Епицентърът е западноевропейската литература, а останалите произведения на световното словесно изкуство са предимно периферия на европейското културно и духовно развитие. Ето защо И. Г. Неупокоева с пълно право определя дълбокия подтекст на подобни теории, които преднамерено отричат възможността да се изучава всемирната литература в контекста на общите закономерности на нейното развитие, с термина анахронизъм, преследване на определени идеологически и политически тенденции. С неголяма „прозорливост се отличават и концепциите на Фридрих и Мелон, в които основният фактор за влиянията тушира конкретно-историческата основа на литературния процес.

Този текст е критически - четем в де бютната книга на Сергей Райков „Между анализа и мечтата". - Той си запазва правото да не решава теоретични проблеми, а да борави с тях- т. е. да ги огледа отвън", отстрани на собствената им строго научна система, да коментира функцията на възмож ните решения и нуждата от тях за непосред ствената литературна практика." Младият критик, познат досега с множест во рецензии и статии по проблеми на текущия литературен живот, съвсем уместно еуточнил методиката на своето изследване. Уточнява нето е особено нужно по отношение на съвре менната литература, която се счита област, непригодна за теоретико-системни занимания. Но каква ти системност! - дори беглите позовавания, на теорията в нечий критически текст нерядко се посрещат с раздразнение и дори с насмешка. Противопоставянето на оперативната спрямо „научната" критика не е от вчера, а и не е безоснователно. Критици те, дисертанти", за които историко-литературните паралели и теоретичното обобщаване са, задължителен елемент, на интерпретацията, изпускат съществена част от многообразието на текущия литературен живот. Обратно - оперативните критици нямат време и склонност към мъдруване: лавинообразно нарастващото количество книжнина неумолимо им диктува тактиката на бързо реагиране. Книгата на Райков е привлекателна преди всичко като опит за примиряване на тези две крайности. Тя е посветена на проблема за границите, за граничните ситуации в литературата, който „съществува и се проявява в пролетните" сезони на всяка художествена система и намира свое то отражение в плодоносните и есени". Това е проблем колкото литературоведски, толкова и художествено-практически и следователно - критически проблем, обединяващ въпросите за художествеността, за оценъчните критерин, за приемствеността, разбирана като продъл жаване, но и като преодоляване на достигнатия духовен опит. Ще рече, невъзможно е Литературните граници да се осмислят от ли тературнокритическа гледна точка без посредничеството на литературната теория и история, единствено със средствата на рецен зентската критика. Ето причината, поради която в „Между анализа и мечтата" са съполо жени - не без амбицията да бъдат плодотворно уравновесени, двете същностни, неразделими съставки на критическия прочит: от една страна - аксиологическият подход към художествените явления, и от друга - съзна нието за техния развойно-исторически, про цесуален смисъл.

Всеки анализ предизвиква определени размисли. Стреми се да бъде еднозначен и убедителен, а имплицитно носи въпросите за правото си на съществувание, за правилността на методологическите си решения. Такива размисли предизвиква и типът анализ, който ще се опитаме да демонстрираме. Затова нека не бързаме да му се доверим.