английски

Настоящите бележки върху най-новия английски роман съвсем не са изчерпателни и имат за цел по-скоро да очертаят някои общи и интересни черти в литературния живот на съвременна Англия. Те се ограничават върху четири-пет произведения на по-млади романисти: ,, Щастливият Джим“ от Кингсли Амис, „Място на върха“ от Джон Брейн, И „Все пак и това е любов“ от Стан Барстоу, „Събота вечер и неделя сутрин" от Алан Силитоу. Всички тези автори принадлежат по дух на едно направление - те са повече или по-малко между така наречените сър дити" или „гневни млади хора" - и ги свързва известна общност в концепциите, пък и дори в изразните им средства. Каквито и недостатъци да имат „сърдитите“, колкото и справедливи атаки да търпят в много пунктове, те все пак успяха да се наложат в английския литературен живот и дори в известен смисъл да заемат командно положение, да му дават тон. С всички уговорки, те си остават и като цялостна линия, като отделни постижения, най-крупното, централно явление в англий ската литература от последните няколко години. От една страна, те много показателни за настроенията и психологическите реакции на младата английска интелигенция, те изразиха определен етап в развитието на нейното мислене; от друга, и критиката и големите тиражи на гореспоменатите романи ги сочат като най-добрите сред цялата останала продукция. Ето защо не би било съвсем произволно един анализ да се ограничи предимно върху тях - той наистина не би осветил целия проблем, но би обхванал центъра на проблема. Разбира се, веднага следва да се напомни още веднъж, че тук не се прави цялостен преглед на вия английски роман и че редица известни на нашия читател романисти като Грахам Грийн, Джеймс Олдридж, Джек Линдсей ват извън техния обсег.

Проблемът за връзките между модернистичната проза на „потока на съз нанието" и следвоенната проза заема особено място в споровете за настоящото състояние и бъдещото развитие на английския роман. Неслучайно почти всич ки сериозни статии и изследвания върху съвременния английски роман отделят специално внимание на този въпрос. Романът на „потока на съзнанието" е една от главните изяви на английския модернизъм, ползуваща се с международен престиж; неговите представители се отличават със завидно майсторство в областта на художествения психологизъм и техните постижения са се превърнали в образци за подражание и еталони за сравнение. Същевременно спорната и противоречива същност на това явление поставя и редица въпроси, сред които най-важен е: дали „потокът на съзнанието" еизходна точка или задънена улица в развитието на художествения психологизъм, Ето защо независимо от написаните хиляди страници, стотици статии и десетки книги за „потока на съзнанието" споровете за неговия генезис, същност, значение и влияние все още продължават, Интересно е да се отбележи, че почти непосредствено след появата на първите романи на „потока на съзнанието" наред с рецензиите се появяват и първи те статии, в които се прави опит да бъдат открити корените на явлението, т. е. предшествениците, подготвили почвата за възникването му. Между първите по-сериозни опити в това отношение особено внимание заслужава статията на писателя Уиндъм Люис „Мистър Джингъл и мистър Блум", с която се поставя началото на един полувековен спор, в който по различно време, в различна сте пен, от различни позиции и с различен успех са се включвали десетки английски писатели, критици и учени от Честъртън до Ангъс Уилсън.

Огромната работа, вложена в подготвянето на значителен брой преводни прозаични книги, задължава да се пристъпи към тяхното оглеждане направо, без цитати от важни документи или велики мислители, без риторика, откровено и открито, още повече, че такъв е и духът на днешния ни ден. Фактите красноречиво говорят за мащабите на постигнатото. Със 71 прозаични книги, превод от английски, немски и няколко скандинавски езика, се запазва познатото от няколко години високо количествено равнище, отстъпление ня ма, въпреки всеизвестните обективни затруднения. Ако се вгледаме в първите и най-очевидни диференциа ции - по издателства и по езици, ще видим, че и миналата година „Народна култура" достойно изпълнява лидерската си роля - 33 книги, които доста обективно отразяват реалностите в световната литература. Сред тях най-много са преводите от английски - САЩ, Англия и ЮАР, но с помощта други издателства географията е разширена с Австралия (Г. Бакалов") и Канада (Хр. Г. Данов"). Преводите от немски се допълват с книги от Холандия, Дания, Норвегия и Финландия. Колкото и голямо разнообразие да се крие зад англоезичните заглавия на „Хр. Г. Данов" и „Г. Бакалов", наличието на още само по един превод от немски смущава. На този фон отрадно впечатление прави „Профиздат" с трите си книги, превод от три езика - английски, немски и холандски. Свой принос в жанровото разнообразие има „Партиздат", по-скромно е участието на останалите издателства за преводна литература. на Най-логичен се оказва провереният хронологически подход. Затова нека започнем с „Мабиногион. Келтски легенди" на изд. „Г. Бакалов" -единствената средновековна творба. Това са ценни и интересни произведения, които достигат до нас в хубавия превод от английски на Саркис Асланян - стилизиран и дозирано архаизиран, така че нищо освен непривичните имена, често натрупвани едно след друго, да не смущава читателя. Едрият шрифт и илюстрациите говорят за търсене на по-млада читателска аудитория, което е на пълно допустимо, за разлика от отсъствието на предговор. Единственият по-сериозен повод за публична дискусия по повод преводната проза от 86-та година бе средновековната литература. Но спорещите бяха единодушни в едно - необходимо е разграничазане на автентичните паметници от по-късните преработки, Един тип преработка на средновековна творба ни предложи „Отечество" - Крал Артур" на Роджър Ланслин Грийн. Средновековната литература, дълго време загърбвана, се нуждае от избистряне на под хода преди очертаващия се (а може би вече задная с библиотека „Анел) щурм в издаването й.

В края на 40-те и началото на 50-те години правих опити да превеждам български стихотворения на английски, а дори се осмелявах да публикувам зрели-недозрели плодове на опитите си. Исках да докажа, че в подобни преводи може да се запази и българското стихосложение (прозодия). По онова време, доколкото ми бе известно, преведено на английски е имало само началото на „Кървава песен" от Пенчо Славейков (във връзка с предлагането му за Нобелова премия), а доста покъсно - няколко народни песни, преведени от Рувим Маркам в книгата му „Мeet Bulgaria" („Запознайте с България"); по-после се научих и за Ботевото „На прощаване", преведено от Елизабет Минкова, майката на проф. Марко Минков. се Първият мой стихотворен превод на английски беше Вазовото „Когато бях овчарче" (1946). След това се замъчих над „Де е България?", пак от Вазов. Началният стих „Питат ли ме де зората..." ми се удаде съвсем лесно - If they ask me where the sunlight..." - и аз не се замислих защо. Обаче ми прозвуча и някак твърде познат, като повторение на нещо много пъти чуто и казвано. И пак, без да зная защо, промених глагола „ask" на „query". Този превод, добър или лош, излезе в сп. „Free Bulgaria" (1947). Горе-долу по същото време бях започнал да посвещавам крадени минути на споменатата по-горе поема на Лонгфелоу „Песни за Хайауата" - една още ученическа мечта. Съвършено ненадейно за самия себе си един ден съпоставих моя английски превод на първия стих от Вазовото стихотворение с моя бъл гарски превод също на първия стих от поемата на Лонгфелоу, който на свой ред дума по дума съвпада с английския си първообраз:

1999 Книжка 1 Ботев на английски. Посвещение в тайната на българския космос