антифашистки

След военния преврат на 19 май 1934 г. за социалистическата литература настъпват тежки дни. Спрени са почти всички по-значителни революционни литературни издания. Засилват се преследванията на прогресивните писатели. Червеният молив на цензурата не разрешава отпечатването или осакатява много творби на социалистическите автори. Трудностите се увеличават и от съвсем очевидната несъстоятелност и непригодност на левосектантската линия и прибързаните революционни лозунги. Всичко това изправя творците пред големия въпрос за преоценка на дотогавашния начин на мислене и действия и в литературната политика, и в подстъпите към темите и проблемите. Онова, което преди това в „Наковалня" и РЛФ, „Звезда" и „Жупел" се долавя и чувствува спонтанно, сега излиза с най-очевидна и императивна наложителност. Цялото развитие на социалистическата литература и критика вече минава под знака на освобождаване от сектантските и социологизаторските увлечения. Разбира се, най-напред преодоляването на левосектантството се извършва в общата политическа и организационна дейност на комунистическата партия. Още в речите на Георги Димитров по случай десетата и единадесетата годишнина (1934, 1935) от смъртта на Димитър Благоев се заговорва открито за неленинската същност на лявото сектантство. Пълно отхвърляне на сектантството и истински прелом в политическата и идеологическата линия на партията настъпва след Шестия пленум на Централния комитет (февруари 1936). Утвърдил - въз ос нова на забележителния доклад на Георги Димитров на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал - работата по изграждането на единния фронт за борба срещу фашизма и войната, за демократични права и свободи като основни задачи на партията, Пленумът въоръжава и отделните партийни групи, и всички дейци в масовите професионални, младежки, културно-просветни и други организации с една истинска ленинска платформа. И резултатите не закъсняват въпреки създадените много по-трудни условия и дълбока нелегалност. Вместо абстрактни апели и необмислени акции комунистите започват истинска масова, конкретна работа сред трудовите хора по градове и села, по фабрики и учреждения, като поставят най-актуалните изисквания за задоволяване на техните мате риални и други най-непосредствени интереси, подготвят добре стачки и протести, без да изпущат естествено и борбата срещу фашистката власт.

Много характерно е, че само две-три години след деветоюнския военнофашистки преврат Антон Страшимиров има точна представа за механизма на действие срещу на рода, включващ полицията и армията. Той е осведомен отлично и за размера на бедствието, сполетяло страната, за съучастието на правителството в белия терор, който не се дължи на някакви „безотговорни елементи", а е планиран и организиран чрез скри тите пружини на властта. По романа „Хоро" (1926) можем да проследим как постепенно цялата управляваща върхушка в градчето бива въвлечена да участвува в престъпления та на превратаджиите. Очертава се психозата на фашизма, който на думи се представя за спасител на нацията от комунистите и земеделците. На практика се оказва, че враг е самият трудов народ и в солдафонската си еуфория полковник Димо Гнойнишки е го тов да избие всички - издава заповед да се арестува всеки срещнат, да се стреля по всич ко, да се съборят всички сенници, обори, сайванти и т. н., защото били скривалища на нелегални. И би го направил, защото, когато кметът му възразява: „Добре де. Но как ще се препитават хората?" - той не намира какво да отговори, освен ругатнята: „Да пукат - хората." Пред другото възражение на кмета-двуличник: „А данъци кой ще пла ща?" - озвереният полковник просто онемява. 2.0 Тук Гнойнишки не говори така, защото е пиян. Както е при алкохолиците, под влия ние на винените пари те издават онова, което си мислят. А фашистите наистина са убе дени, че една държава без народ се управлява по-лесно. Ако е населена само с тех ни привърженици. Но и едното, и другото е невъзможно. Това не им пречи с фанатичен бяс да го насаждат на практика, като изтребват всичко, което им се противопостави. Зоркото око на писателя посочва отговорността на приспособленците, които улесня ват погромаджиите и стават съучастници в кървавите им дела. Изключителна, протоколна достоверност съдържат страниците, посветени на тайното заседание на градските първенци, на което се уточнява и приема списъкът със седемнадесетте жертви, които трябва незабавно да бъдат разстреляни публично за назидание на населението. Кариеристи, псевдоинтелигенти и лумпени, продали се на властта, носят същата вина за зловещите вакханалии, независимо от плахите им опити да лавират, да си оставят вратички за измъкване. Така например дори полицейският пристав Миндилев не е по природа садист, а човек, който мечтае да се сдобие с пари, и когато прибира богатст вото на умиращата Карабелица, той накривява фуражката си и си говори: „Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба!"