Книжка-4

1962 Книжка 4 Съдържание

Литературознанието и литературната критика в Съветския съюз се намират на нов етап от своето развитие, който минава под знака на историческите решения на ХХ и XXII конгреси на КПСС. Сега са налице всички необходими условия за нов подем на литературната критика и наука. Те се определят изключително от благотворната атмосфера, която създаде в страната Комунистическата партия. Ликви дирането на култа към личността на Сталин, разгромът на антипартийната група предизвикаха бурно оживление в обществения и научния живот, в идеологическата работа. Програмата на КПСС, приета на XXII конгрес, вдъхнови съветските хора за нови творчески задачи, въоръжи ги за практическа борба за комунизъм, за комунистическа култура. Известно е, че култът към личността на Сталин нанесе големи вреди на идеологическата работа. В изказването си пред ХХІ конгрес секретарят на ЦК на КПСС Л. Ф. Иличов каза: „В обстановката на култа към личността теорията и обществените науки не можеха да се развиват плодотворно. Въпросът стоеше така: ще върви ли занапред теорията в крак с живота и ще осветлява ли пътя на практиката или тя ще закостенее ? На ХХ конгрес партията разреши този въпрос в полза на творческото развитие на марксизма-ленинизма". Тези думи могат да се отнесат изцяло и за литературата и изкуството и за литературната наука. На общото събрание на Отделението за литература и език при Академията на науките на СССР И. Анисимов изтъкна: „Литературоведите са напълно съгласни с тези думи, защото от собствен опит се убедиха колко трудно беше в началото на 50-те години да се подемат големи научни изследвания, неотложността на които властно се диктуваше от живота“.

Всеки влиза в литературата по свой начин. Особено когато има да остави в нея нещо значително. Емилиян Станев дойде в нашата беле тристика от тридесетте години с томителната скука на сивите еснафски делници и със свежия полъх на гъсти лесове, на млад дивеч и горско биле. И в тия два така различни свята той успя да намери своята тема в литературата ни, свой неприкосновен естетически периметър. И ги претвори в свой собствен естетически мир. Отношението човек-природа стана основната ос, около която се завъртя творчеството му. И в него оживя сложният образ на един самобитен художник. Той е твърде противоречив и същевременно единен. Ето, той щеше да бъде пантеист, ако не беше твърде много скептик и рационалист; той есуров и хладен наблюдател на природата и нежен, сдържан поет на нейната красота, спокоен изобразител на еснафството и безпощаден критик на еснафщината, скептик по ум и поет по сърце“, както би казал един от неговите герои. Списъкът на противоречивите черти в образа му би могъл да се увеличи. Ония, които го познават отблизо, го представят като постоянно развълнуван и неспокоен творец. Но твърде малко от това прозира зад страниците на книгите му. Можете ли да си представите, че писателят, който с такава артистична лекота владее материала си и с такъв сдържан такт успява винаги да запази дистанция между себе си и героите си, е плакал когато еписал главата за Кольо Рачиков в „Иван Кондарев“, за да овладее един образ, нему му е необходимо да създаде интимна, вътрешна връзка между себе си и него. Той е от ония художници, които търсят път към създанията си навсякъде - дори и през собствения си характер. Ако на Ибсен му е потребно да види героя си до последното копче на сюртука му, за да го пресъздаде, Емилиян Станев е от ония писатели, които сами трябва да се видят в тоя сюртук, да почувствуват кръвта на героя в жилите си, да влязат в неговата кожа. Той изживява образа като лирик, за да го запечата като строг белетрист. Тая особеност на таланта си той сам често обича да обобщава в един парадокс: „Не бих могъл да уловя нищо у другите, което не нося в себе си. Писателят разиграва всъщност себе си.

Влайков принадлежи към онези творци на родната ни литература, които не са зашеметявали съвременниците с актуалността на идеите или монументалността на образите в своите произведения. И читателите не са откривали във Влайковите творби нови светове, не са могли да почувствуват в тях героиката" на епохата. Бавно и безшумно писателят е поднасял на съвременниците си - и то с малко поостарели дори за времето белетристични похвати - радостни и по-често тъжни картини от бита, от отношенията в патриархалното семейство. Идейно-емоционалното, естетическото въздействие идвало не от изключителните събития и герои, а от правдивостта, топлотата и непосредствеността на изображението. За литературните историци и критици днес не етрудно да докажат, че творческият опит на белетриста Влайков е изживян и преодолян етап. Наистина авторовите идеи и надежди, намерили въплъщение в художествените му творби, са изгубили отдавна значението си. Мекотата и наивността на повествователния тон на писателя стои далеч от динамичността и драматичността както на нашето време, така и на сложната душевност на съвременника и т. н. Въпреки убедителността на научно-критическите аргументи не може да не се признае, че и ние, днешните читатели, продължаваме да се зачитаме във Влайковите повести и разкази, да се вълнуваме от съдбата на милите на авторовото сърце чичовци и лелини, от трагедията на сломените от чорбаджии и от новите икономически отношения ратаи и дребни собственици. А когато заговори за миналото, писателят ни подава ръка и по светлите и нежни нишки на спомените, за да ни отправи към очарованието на детските години и преживявания.. . Истина е, че у Влайков не ще намерим експресивността и динамичността на днешните автори. Но неговите творби не са изгубили напълно обаянието си върху нас, защото в тях прелива пълноводието на някогашния патриархален бит. И най-важното - неподправената истина на жизнените явления в неговите произведения е дълбоко нравствено осмислена и емоционално наситена. В творбите му и ние, съвременниците, намираме такива морални черти и национални добродетели, които са основа на нашата народностна психология. Затова Влайковото творческо дело евсе още с много живи елементи. Писателят не е от „спътниците“, а от първенците на нашата Художествена проза.

Спори се много за датата, както и за мястото на гроба. Според едни това е между 3-ти и 6-ти август, според други - 16-ти, според трети - 19-ти август 1936 година. „Един вик - беше писал Лорка - и един голям рог от огън!" ... Бе искал да го погребат в пясъка, заедно с ки тарата, но нея я нямаше. Бе искал да оставят балкона отворен, когато умира. Бе умирал много пъти, бе се разхождал със смъртта, която свири на своята стара бяла китара по кръстопътищата, под портокаловите и маслинени дръвчета, заедно с цигани, с черни коне и зловещи хора, бе раняван в Севиля и убиван в Кордоба, бе излизал и влизал, и влизал иизлизал със смъртта от кръчмата. Смъртта от хилядите образи, и нежни и невинни, и бели и прозрачни - до вонящите, гангренясали смърти, като тая на Игнасио Санчес Мехиас, знаменитият тореадор, всичките тези смърти се сляха в едно - два изстрела от револвер и един от ка рабина. Трима гранадски лумпени поемат със своя червен буик по обратния път за Гранада, за село виснар. На хоризонта остават позициите на репу бликанците, откъдето се чува китара, негласен свидетел на една абсурдна смърт. След време ще търсят костите на поета между костите на три хиляди гранадчани, погребани под тази пясъчна дюна, но и до днес нищо Достоверно не може да се каже. Федерико Гарсия Лорка се разтвори в испанската земя - той енавсякъде и никъде, той няма гроб - неговият гроб е Испания. След това единият от убийците бе застрелян от самите си по колеги някаква контрабандна сделка, другият умря от рак, третият от тиф. Далечният роднина на Лорка - Антонио Бенавидес -, който го бе аре стувал, с надежда да присвои част от наследството, трябваше да избяга от Гранада. И другите убийци се разпиляха, изчезнаха. Остана само един Франсиско Франко. Остана и онзи народ, който може да съзерцава смъртта зад една ограда от селитрени цветя и може да общува със смъртта, чиито найзначителни неща носят нейната върховна металност. Нали Лорка нарисува тази картина:

Литературното наследство на Боян Пенев не е събрано и систематизирано. Осемдесетгодишнината от рождението на големия наш литературен историк и критик трябва да бъде повод да се върнем към това наследство, да издирим ценното в него, което ще ни ползува в по-нататъшната ни работа. Делото на Пенев е сложно и противоречиво. В него методът на сериозния учен, на литературния историк и ерудит се съчетава със субективистичните увлечения на кри тика, който неведнъж е краен в изводите си, пристрастен в нападките си. В работите на Пенев обаче винаги, и когато те не издържат проверката на времето, ще ни прави впечатление личността на автора, категорично изявена и самостоятелна, всестранно под готвена и артистична. Цялостната оценка на Пеневото дело тепърва ще се извърши и тя ще бъде важен момент от общите усилия за усвояване на всчко положително и зна чително в нашето литературно наследство. В настоящата книжка списание „Литературна мисъл" публикува няколко писма от кореспонденцията на Пенев до неговата съпруга, поетесата Дора Габе. Писмата имат двояко значение. На първо място, те са документ за характеристиката на Пене вата личност. В тях се съдържат сведения за отношението на Пенев към важни обще ствени въпроси (например писмото от 22 септември 1912 г., написано по повод моби лизацията на Пенев през Балканската война), личи широтата на неговите интереси, специалната му литературна и музикална култура. Писмата отразяват и отличителния негов темперамент и стил. На второ място, писмата дават ценен материал за някои тогавашни литературни отношения. В тях се преплитат имената на Яворов и Пенчо Славейков, с които Боян Пенев поддържа близък контакт. Пеневото отношение към Яворов не е свободно от известно пристрастие, което се долавя както в категоричните мнения за нравствения лик на поета, така и в явно несъстоятелните гледища за Яворовата натура като непроменлива даденост" или за поводите Яворов да напише "В полите на Витоша". Но нашата Литературна наука е длъжна да познава по източници тогавашния литературен живот, независимо на какви субективни и неправилни моменти в тези източници тя ще се натъкне.

Първият тласък за дискусията, посве тена на литературната критика, даде младият критик Анджей Кийовски, като в разговора си с трима от най-изтъкнатите полски писатели - Ярослав Ивашкевич, Казимеж Брандис и Вилхелм Мах обвини съвременната полска литература в редица смъртни грехове: тя не е съумяла да намери ново тълкуване на обществената ангажи раност на писатели, което да замести предишната, вече отхвърлена формулировка, не е успяла да постигне съзвучие със съвременната световна литература, образът на човека, който тя създава, бил остарял в сравнение със съвременните знания за човека и най-после тя е скъсала връзките си с традицията. Тримата изтъкнати писатели, които взеха участие в разговора, не само победоносно отхвърлиха обвиненията, но и минаха в контраатака, като от своя страна заявиха, че литературната критика боледува от остра микромания и липса на перспективи, рови се в книги на отделни автори, без да види това, което те създават като съвкупност, липсва и по-широк поглед и умение да синтезира. Друг неин недът е пълната липса на доверие към родната почва и към нейната плодовитост. Критиците често като хипнотизирани виждат само свое собствено Тълкуване на обществената ангажираност на писателите или издигат в култ някой чужд писател и всички творби, които им се предлагат от полските творци, възприе мат като ценности с вторична стойност в сравнение с чуждите образци.

Писмото, което публикуваме, притежание на д-р Любен Танчев от Пловдив, хвърля светлина върху отношението на Лора към Яворов. Изминали са шест години от тяхното запознаване (1906), Мина Тодорова отдавна е покойница и в началото на 1912 г. между Лора и Яворов е установена дружба. Но интересно е да отбележим, че няколко дни след като пише писмото до леля си в Пловдив, тя изпраща писмо на Яворов, пълно с отчаяние и песимизъм. Двете писма са крайно противоположни по настроение. Докато от първото лъха здрава увереност, че дружбата с поета ще завърши успешно, то във второто Лора го напада неоснователно, нарича го жесток и несправедлив. В писмата си до роднините обаче, тя решително заявява, че ще свърже съдбата си с Яворов, възхищава се от неговия характер. Тя бърза да го Въведе в роднинския кръг, поръчва на леля си да го приеме добре, да изпраща писмата си чрез него и пр. За потвърждение на това, че вярно го е опознала, тя го сравнява с баща си Петко Каравелов, покойник по това време, когото Лора много е уважавала и обичала. Известно е, че П. Каравелов полага големи грижи за образованието и възпитанието на децата си. И с право Лора пише, че той душата си давал за тях. Но колкото към баща си Лора е питаела нежни чувства на обич и признателност, толкова се е пазела от майка си. Тя без колебание заявява, че няма никакви намерения да я слуша, обвинява я, че еразбила младостта и, като насила я накарала да се омъжи за Дрянков. Този път Лора ерешила енергично да се бори за своето щастие. След смъртта на Лора (1913) майка й Екатерина Каравелова твърде много допринася за обвиненията срещу поста, за огорчението му, което го довежда до самоубийство на 16 октомври 1914 година.

Много пъти в моя живот съм се сблъсквал с фашистката цензура и винаги успешно съм се измъквал от нейните лапи - от лапите на дракона, както казвахме тогава. Но два са случаите, когато не можах да измамя кръвожадния му поглед и попаднах между зъбите му. Ето, за тези два случая ми се иска сега да разкажа с няколко думи. През 1929 г., в началото на декември, започна да излиза в. „РЛФ". Още с първите си броеве той обърна внимание с бойкия си, революционен тон и изведнъж спечели любовта на многобройните читатели, жадни да чуят прогресивно слово. Смелата постъпка на неговите издатели и редактори, борци за ново пролетарско изкуство и литература, се посрещна с радост от младите, току-що начеващи писатели. Да се създаде работнически литературен фронт, който да събере разпръснатите след въстанието, особено след Априлските събития, творчески сили и да ги обедини и сплоти около лозунга за правдива и честна художествена мисъл - ето задачата, която партията бе поставила пред шепата комунисти около вестника. Програмата на „РЛФ", изразена в уводната статия на първия му брой, а по-късно и в други статиисе прие от всички писатели, близки на делото му и в скоро време в редиците на неговите създатели застанаха и закрачиха заедно с тях много други борци за ново изкуство илитература. Тогава аз, още съвсем млад, ученик в седми клас на гимназията, правех първите си несигурни стъпки в белетристиката. Бях вече печатал стихове в редица прогресивни вестници и списания, предимно ученически, и жадувах за такъв вестник, който да изразява напълно моите разбирания на комунист за изкуството и литературата. Появяването на „РЛФ" аз посрещнах с радост и вълнение, че най-сетне такъв вестник започва да излиза. Всяка сряда с нетърпение чаках да се появи по будките и сутрин рано, отивайки на училище, аз тайно си го купувах, четех, препрочитах, изу чавах дори наизуст много от неговите материали, някои от които и сега още помнятъй силно са се запечатали в паметта ми. На следващата година, в брой 44 от март или април, излезе първият ми напечатан разказ „Безработица" и аз помня с какво вълнение разгърнах страниците на „РЛФ", за да го прочета още на улицата. Оттогава редовно сътрудничех на вестника със стихове, разкази, репортажи и други материали. Бях приет от неговия малък колектив като един от най-младите му съратници и участвувах, макар и да бях ученик, във всички негови инициативи и акции.

Това е първата студия върху българската литература на английски език. Тази нова книга е неоценима за читатели, които биха искали да сравнят постиже нията на българската литература с тези на други национални литератури... "1 „Професор Манинг от Колумбийския университет и професор Смолстоцки от Славянския институт на Маркетския университет са автори на няколко книги върху славянската култура, политика и литература и са експерти в тази област", е бележката за двамата автори на този труд. От уводните думи към книгата се Осведомяваме, че и двамата са били в България няколко пъти, че имат много приятели у нас „. . дълбоко съчувствуват на трагичната съдба на този измъчен славянски народ. . . " По-нататък те съоб щават, че американското влияние е било голямо в България преди първата световна война, тъй като много българи следвали вРоберт Коледж в Цариград, а след това - в американския колеж в София" ... Много български професори са посетили САЩ в по-щастливите времена. . . " Прави се констатация, че американските слависти почти нищо не знаят за съвре менната българска литература. Със съжа ление се отбелязва, че с изключение на малкото преведени неща от Ботев и Ва- зов, които отдавна са изчерпани, нищо не се знае за литературата от XIX и ХХв.в., че почти никакви опити не са правени за запознаване на англо-саксонския свят с Литературната култура на България.

Ивайло Петров... Досега той е показал обич към добруджанските люде, които строят кооперативни стопанства и носят в себе си един нов етичен свят, към пътувания из тихи градчета, в които като магнит го привличат къщите, улиците, хората. Неведнъж съм се запитвал на кого прилича в нашата литература. На Йовков? Защото нали с голяма творческа смелост се решава да мине след него из равнините и хълмовете на Добруджа, където вече не се виждат хергелета, силуети на ханица и хора с мощни рамене, но все е останало нещо от нявгашното, което иска да улови и претвори. Или може би на Елин Пелин и Емилиян Станев? Та нали като тях е ловец, скитник по полето, беглец от задушния град, който, ловувайки убива с мъка - но все пак убива, подлагайки на тежък изпит хуманистичното си сърце. Нали обича трепета на маранята, дългите скитания, умората от тях и всички ония, събирани като бисерчета преживявания, които познава само скитникът-ловец? И все пак как се отделя от тези автори, при все че следва завещани от Елин Пелин иЙовков или сега създавани от Емилиян Станев традиции? Той сам прокарва своя път, защото нещо упорито е заложено в собствената му индивидуалност. Може би крачи бавно, както екрачел селянинът, приведен над плуга си, но е упорит и непоколебим в творческите си търсения като него. Колко настойчиво отстоява своите сюжети - още с първите си разкази за селяни от добруджанския кооперативен свят, после с повестта „Нонкината любов", сега с малките разкази-импресии, посветени на хората от улицата, хотелите, автобусите, хората, пътуващи между града и селото. Той е художествено неповторим - едно- временно лесно възбудим, склонен към тънко изящество и търпелив в реалистичния рисунък на подробностите. В разказите му се сплитат лиризъм и размисъл, ,епичният ход" на сюжета се сменя с ле- ката, припряност" на личното изживяване. Тези качества изпъкват и в неговия пръв 114 роман. Повествование, мислите, за кого? - За Добруджа. За хората, които там днес вкореняват нов бит, чиито бащи и деди е възпял Йовков. И още - за съвременността. За нейните дълбоки промени и конфликти. Авторът на леки" новели и разкази е взел на плещите си трудностите на Романиста, за да изобрази и хората от ми налото, и новия човек, който преобразува просторната, романтична добруджанска Земя. Той не само е отворил сетивата си за нови впечатления от природата, бита, човека, но е напрегнал и своя честен ум за да изследва актуални проблеми, често пренебрегвани от ония писатели, които искат да бъдат „трибуни" на новото, но не проникват достатъчно в неговия реален свят.

По време на националното обсъждане на обучението по литература един от основните проблеми, по който се спореше доста темпераментно, бе за качеството на учебниците по литература. Въпреки отделни крайни и неверни твърдения, до които увлечението, а отчасти и предубеж дението доведоха някои критици, общата оценка бе единодушна и правилна. Дискусията потвърди, че учебниците по литература, макар някои автори да са постигнали частични успехи, изостават от развитието на литературната наука, не са пълноценни помощници на ученици и учи тели. В учебниците по литература не се разкриват ярко и пълно идейната дълбо чина и естетическа ценност на художе ственото произведение. Историко-литературният процес не се осветлява в неговата широта и сложност. Допускат се грешки от най различен характер- научни, методически. Езикът е сух, неизразителен, неточен, претоварен с шаблонни фрази.

Отдавна е назряла необходимостта от задълбочено изследване характера и взаимовръзките на естетическите категории. Др. Юрий Борев в повторното, разширено и уточнено издание на книгата си е направил интересен опит за систематичното им изучаване. Основателно е твърдението му, че разглеждането на естетическите категории досега остава на ниско теоретическо равнище, без исторически подход и особено без изучаване на връзките помежду им. Усилията му са насочени към преодоляването на тези недостатъци и там, където еуспял, трудът му има приносен характер. Уводната част е опит за историческо изследване развитието на естетическите категории. Авторът се естремял да се съобрази с диалектиката на логическото и историческото. Той е създал определена логическа система на категориите, от която изхожда и при теоретическото им изследване, „Категориите на марксистко-ленинската естетика, както и категориите на марксическата диалектика са възлови пунктове в историята на човешката мисъл.

Не, тук не става дума за та това е преместено след се заключават ,,волността" хитроумно доказателство, 100 години, т. е. ще стане в и противоречията" в поспоред което две и две е2029 год. ?! (курсив мой, становката на Боян Даравно на пет. Тук цифрите са си направили неприятна шега с професора от ВИТИЗ Стефан Каракостов. По-скоро, шегата неволно си е скроил самият той, като е ре шил да използува една слу чайно спомената цифра за основен доказателствен материал при оценка на художествените качества на постановката „Дървеница" на Боян Дановски в държавния сантиричен театър. Става дума за статията „Високо отличие за върховете в нашия театър", печатана в брой 107 на в. „Труд". В нея, изпълнен с откривателска страст, Каракостов пише: „Най-голямата слабост на постановката е волната преработка на Мяковски. Оказва се всъщност, че големият грях на Дановски се състоел в това, че е пренесъл действието, което се развива в комунистичес кото общество, не след 50 а след 100 години. Тази Режисьорска волност именно хвърля в ужас Ка ракостов: Великия т пост е очаквал, че след 50 години ще победи комунистическото общество, нещо, което се очертава в плановете на КПСС, т. е. към 1979 год. В постановка

Става дума за принципите, по които се подбира и печата белетристиката в нашите литературни списания „Септември“ и „Пламък". Защото не една и две книжки от досегашните годишнини (особено на „Септември") имат характер повече на литературен алманах, отколкото на живо литературно издание.

Бюлетинът излиза на два езика (руски и Френски) и има за цел да представи с кратки анотации излезлите през изтеклата година научни трудове. Върху корицата му вместо издателство стоят имената на Бъл гарската академия на науките, Комитета по техническия прогрес и Центъра за научна и техническа инФормация и документация. В редакционната колегия освен отговорният секретар Ж. Досева, влизат: Б. Божиков (стнография), К. Генов (литературознание) и И. Гъ льбов (езикознание). Както еотбелязано в бележка към читателя, в отделните брое не влизат реферати за избрани научни трудове, публикувани в НР България. Последният брой съдържа сведения за научните тру дове (статии, изследвания и Монографии), излезли през 1961 година.

Една от основните задачи на Института за литература при БАН е да събере и из- даде съчиненията на българските писателикласици. В изпълнение на тази задача е подготвен за печат том 1 от Събраните съчинения на Петко Р. Славейков. В това издание за пръв път ще бъдат събрани произведенията на поета, публи циста и общественика Петко Р. Славей- ков, който приживе не можа да види отпечатан дори един том от своите събрани стихотворения. То ще бъде и първото академично издание на Института за литература.

Ръкописният отдел при Института за Литература ечаст от неговата научноизсле дователска база, към която спадат още библиотеката и библиографската сбирка. Неговата дейност е тясно свързана с научните задачи на института и е насочена към издирване и съхранение на ръкописите на българските писатели. Освен това както отговорниците за този отдел, така и научните сътрудници провеждат анкети, допитвания, събират биографични материали за българските писатели, които се съхраняват също в ръкописния отдел. Към него есъздадена и доста богата сбирка от снимки и различни фотоматериали, Оригинални портрети и репродукции на наши и чужди писатели, на родните им места, на сесии и чествувания, свързани с българската и славянските литератури и др.