Книжка-5

1962 Книжка 5 Съдържание

В дейността на партията конгресите са били винаги най-важен форум за равносметка, за проверка на извършеното и за начертаване на генералните линии на бъдещото развитие. Колко повече се отнася това за предстоящия VIII конгрес на БКП! Той е призван да сумира крупните резултати от един период на плодоносни дела и да приеме план за комунистическо настъпление през следващите двадесет години. Нашият народ вече разгърна инициативата си в предконгресно обсъж дане на проектодирективите. Той прие като своя главна цел голямата икономическа задача, поставена от партията: да се завърши изграждането на социализма и постепенно да се премине към разгърнато строителство на ма териално-техническата база на комунизма. Грандиозната по своите мащаби програма предвижда да се ускоряват темповете на стопанско преустройство. През 1980 г. България трябва да бъде страна с увеличено седем пъти промишлено производство и с почти утроена селскостопанска продукция в сравне ние с 1960 година. Това означава да се разкрият напълно и да се използуват цялостно природните и материални ресурси в нашата родина, да се догонват сще по-бързи темпове на електрификация, във всички стопански сектори да излезе на преден план борбата за технически прогрес.

Има чувствителни натури, които се вълнуват не по-слабо от талантливите поети, но от техните вълнения не се раждат поетически идеи. Не става дума за желанието да се съчинява, което може да осени и напълно лишените от дарба, но е в много далечно родство с художествената идея. За да възникне поетическата идея е нужен талант. Талантът, така да се каже, е вродено майсторство, чиито носители трябва да благодарят на природата. И колкото по-голям е талантът, по-сгъстено, по-концентрирано етова потенциално майсторство. Юношата Пушкин пише стихотворения, на чието майсторство биха завидели и големи поети в найзрялата си творческа възраст. Пушкин есветовен гений. Но и нашият Смирненски създава в ранни младежки години неувяхващи поетически творби. Той впрочем и умира почти юноша, а ни удивлява със своята поетическа виртуозност. Съвършени стихотворения преди Смирненски създава друг младеж - Димчо Дебелянов. Още по-рано никому неизвестният Пею Крачолов смайва такива строги литературни ценители като д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков, които просто недоумяват как е успяло това момче от затънтената провинция да постигне в „Калиопа" такива висини на поетическото умение. И все пак поетите обикновено не написват най-съвършените си произведения в началото на своя творчески път. И гениалните поети се развиват, придобиват майсторство чрез школуване у своите велики предшественици, чрез много труд, чрез обогатяване на жизнения си опит и пр. Поет е този - казва Гогол, - който повече от другите е способен да чувствува красотата на творението“ („Русские писатели о литературном труде", Ленинград, 1954 г., т. І, стр. 477). Това чувство към красотата на света несъмнено се засилва в творческата практика, която заставя поета да търси красивото, прекрасното в живота и правдиво да го изобразява, да го възпява. Поетът, като всеки художник, е надарен от природата със силна наблюдателност и впечатлителност. И те се изострят в процеса на работата.

Едва ли е възможно да общува човек с живописци, без да чуе едно оплакване, което се повтаря твърде често когато стане дума за портрета: „Мъчен е за рисуване". И това оплакване, така широко разпространено, не учудва никого. Ако има „мъчни“ неща във всяка работа, очевидно те ще се проявят и в усилията да се пресъздаде човешкият образ. Нищо необикновено в това, че един живописец не успява да открие в определен модел такива качества, които не подхранват неговото творческо въоб ражение и не възбуждат жаждата му за търсене, или обратното - не намира сили в себе си да се издигне до духовните и пластически задачи, които му поставя друг модел. И в единия, и в другия случай той се сблъс ква с трудности, които важат с еднаква сила за всички изкуства и се смятат за нещо съвсем естествено в творческата практика. По-чудно ще се стори обаче нещо друго - че тези трудности важат до известна степен и за някои прояви на човешката дейност, които стоят вън от обсега на изкуството. Такава проява е и литературната критика, която макар и в една по-друга област на духовни интереси, също има за задача да открие характерното в човека, взет като творец на художествени ценности, и да очертае неговия образ със средствата на публицистическото слово. Ето защо и литературният ценител, за когото до известна степен също важат законите на вдъхновението, на свой ред се сблъсква с подобни трудности и на свой ред, поради една или друга причина, може да каже: „Този автор не ми се поддава". Поне аз не един път съм имал случай да се изправя пред такава несполука и да отстъпя. И трябва да призная, че в продължение на много години един от „мъчните" автори за мене беше не някой друг, а Радой Ралин.

„Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи; а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират тия именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях". И за да не остави никакво съмнение върху предназначението на своята книга, Захари Стоянов изповядва: „Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас. Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия, и никой друг омиха лицето на Бъл гария и защитиха нашата опозорена слава.. С тези думи Захари Стоянов се обръща към читателите на своите Записки", за да напомни изрично кого е имал предвид когато ги е писал. Единствен и главен герой в тях е народът и той иска народът да бъде първия техен читател.

Паисий Хилендарски се извишава като светъл маяк сред историческите и историколитературните процеси, които протичат в един от връхните моменти в нашето разви тие - в началото на Българското възраждане и на новата българска литература. Неговото дело събира светлината на миналото и я отправя напред в бъдещето. Като основоположник на една нова епоха той има ясен поглед за нейните нужди и прозира дълбоко в участта на народа ни. И знаменитата История Славянобългарска е не само пъркрупно дело на новобългарската литература, но представя програма, която поставя задачите на Българското възраждане и чертае път за развитието на българския BO народ. Ярката фигура на първия български възрожденец отдавна вече е привлякла вниманието на нашата наука. Източниците обаче както за неговата дейност, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене мъчно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат върху ръба на две епохи, като възвестител на нов момент в историческото и литературно развитие на народа ни. Нашата марксическа историография и литературознание - може да се каже - обясниха вече същността на Възраждането ни, което представя период на преминаване от феодална към капиталистическа формация. Останаха обаче недоизяснени редица извънредно важни въпроси, които поставя развитието през епохата; тяхното решение би ни разкрило по-конкретно процесите, които водят до появата на История Славянобългарска в 1762 г. и които следват подир тая поява, за да завършат и в нашата страна "Великия Енгелс Възраждането. 1 на прогресивен преврат" - както нарече Нашата обща и литературна историография от ново време правилно насочват вни манието си не само към явленията, които регистрират настъпателното движение и ни запознават с картината на живота и с постиженията на културата и литературата, с редица личности и произведения, представящи отделните моменти и успехите на общест вено-историческото ни и литературно минало, но и към процесите и закономерностите нашето развитие. За да станат обаче напълно явни тези процеси и закономерностите, които движат нашето развитие, Паисиевото дело и Възраждането ни трябва да бъдат поставени в светлината на общото историческо и историко-литературно развитие, което преминават европейските народи през столетията.

Един литературен седемнайсетгодишен седмичник и един литературно-художествен месечник на седемдесет и осем години ще празнуват не след дълго кръгли юбилеи - годишнини на устремна и неспокойна дейност. Винаги са били централни органи, но никога така спонтанно и проникновено не са обгръщали словашката (и не само словашката) литературна мисъл и художествена практика, както през последните години или по-точно след историческия XXII, конгрес на КПСС. И в » Kulturny život и в „ Slovenske pohlady " намират все по-често място прозорливи синтетични прегледи на литературния процес от изток и запад; на страниците им се разкриват все нови и нови сфери, дръзновения и прояви на неспокойната творческа мисъл. Още с външното си оформление, чуждо на фалшивата поза и абстракция и на статичния и анахроничен натурализъм, двете словашки периодични издания напомнят за своя вътрешен облик. В този конспектиран преглед ще проследя само отделни епизоди от широката размяна на възгледи и полемики за съвременната словашка поезия, проза, за отноше нието между днешното изкуство и традиционния реализъм в „Културни живот" и в сп. „Словенске похляди" през първото полугодие на т. г. Разбира се, тези разговори и полемики не започнаха и не завършиха през изследваното полугодие. Да се чакат обаче заключителни резолюции би означавало да не разбираме характера на новия възродителен литературно-критичен кипеж, който макар и да има някакво начало не обещава да завърши скоро. Историята на словашката литературна критика е тясно свързана с историята на поезията. Само малък процент от словашките литературни критици са били без поетични амбиции. Словашкият класик, прозаикът Ян Калинчиак от средата на миналия век еразкрил своя критически ум не в белетристичната си практика, а в поезията. Светозар Ваянски, поет и прозаик от края на деветнадесети и началото на нашия век, е бил преди всичко критик на поезията. От това време произхожда и критическият идеал: „Добрата критика е ключ, който отваря дверите на храма; тя е и повече от добър който те води за ръка вътре в храма! ключ - умен и ключар, От началото на нашето столетие и особено през 20-те и 30-те години, отделни изтъкнати критици като Франтишек Вотруба и Александър Матушка създават теорията на словашката проза, знаят да четат тая проза". След тях идват и други, които не умеят да четат поезия", а проникновено анализират прозата.

Не бих се заел да пиша рецензия за сту дията на В. Велчев „Тургенев в Бълга рия", ако не бяха ме заинтересували многобройните и многообещаващи отзиви за нея. Те ме караха да мисля, че съм пропуснал много важно изследване, което е обогатило родното литературознание и дори е надхвърлило неговите тесни рамки. Особено ме учудваше настойчивостта, с която се внушаваше на недосетливото съ ветско литературознание, че новопоявилият се труд е огромно достижение и за него. Дори и това се е видяло скромно на един от моите предшественици по рецензиране, та той (по-точно - тя) свързва студията на В. Велчев със задачите на седемгодишния план в СССР... Нещо повече - съвсем сериозно се твърди, че не само се обогатява съветското тургеневоведение с нови данни за политическите възгледи на писателя-демократ", но се разкриват чрез анализа на отделни факти общи закономерности в междунационалните литературни връзки“. Не е забравен и предстоящият V Международен славистичен конгрес в София - 1963 го- дина. След като се напомня за участието на В. Велчев в миналия конгрес в Москва, специално се изтъква, че този труд е посветен на основната проблематика на кон- греса-славянските литературни връзки". „От отзивите и на тримата рецензенти следва, че това е първо по рода си изследване у нас, че докато по-рано проучванията в тази област са носели предимно био-или библиографски популярен ха- рактер, сега тази студия се отличава с „широк обхват на поставената тема и дъл- бочина на изследваните проблеми", че за пръв път така всестранно и цялостно се проучва влиянието на отделен писател върху социално-историческия и литера- турен процес у нас. Не е отмината и стройната композиция на труда и още много, много други негови достойнства.

У нас все още се плаща дан на една неизживяна от времето на култа към личността неприятна и нежелателна инерция. А именно за нашумели западни автори да се пише малко (обикновено в порядъка на обикновени бележки) или пък въобще нищо да не се пише. По този начин нашата общественост твърде често остава незапозната със същността на това или онова ново явление, с тази или онази книга в отделна национална литература. Но така или иначе, въпреки официалното мълча- ние, из литературния етер" се носят слухове и „оценки" за книги и писатели, и то често пъти суперлативни. Затова един от сполучливите и проверени методи да се прецени реалната естетическа, новаторска или псевдоноваторска стойност на един или друг нашумял автор е нашата литературоведска мисъл редовно и компетентно да осветлява българската публика за творческите явления, които в даден момент „скандализират" френския, английския или американския читател. По този начин, от една страна, ние ще имаме ясна и богата представа за литературния живот в чужбина, а от друга - ще се пресече пътят на нечистоплътни спекулации и преувеличавания около най-новата книга на Франсоаз Саган или на Самуел Бекет. В този смисъл книга като „Кризата в модерния западен роман" от Минко 130 Николов е едно хубаво явление, което по начало трябва да бъде поздравено, прието и насърчено. Подобни критични прояви обогатяват „асортимента" на нашата литературоведска книжнина, разширяват погледа и кръгозора ни, и колкото на пръв поглед да се вижда чудно това на люби телите на догматично-сектантското мислене, правят ни вътрешно по-устойчиви към наистина упадъчните явления в запад ното изкуство и в западната литература. В композиционно отношение книгата на М. Николов обхваща осем самостойни по характер глави, вътрешно обединени от една основна идея - мисълта да се покаже същността на кризата в модерния западен роман. Някои от главите-очерци („Революцията в изкуството и романа“, „Екзистенциализъм и романисти" и др.) са посветени на отделни явления и литературни течения, а други пък („Законода телите" Джойс и Пруст“, „Култът към Кафка“, „Уроците на Томас Ман") - на отделни автори и техни романи.

Лилавите корици на книж ката „Николи Лилиев. Сре щи и разговори" много напомнят последното издание на стиховете му. Но едва ли само за това мнозина са се подлъгали да си я купят. Интересът на широкия кръг читатели към лич ността, поезията, преводаческата и театаралната дейност на Лилиев е искрен и засилен от липсата на сериозни изследвания и обстойни проучвания върху редица факти от биографията и творчеството на поета. Петко Тихолов явно е почувствувал тази остра липса и твърдо е решил да я запълни. Не може да не се оцени неговото изключи телно упорство: около тридесет години Лилиев редовно му отказва да говори за себе си и чак в края на 1959 година „след мъчително, продължително коле бание" отстъпва. Авторът сам и то на две различни места в книгата си признава: „Николай Лилиев упорито мълчеше. Той не же лаеше да говори за себе си." Не по-малко очевидно е безспорното топло и искрено чувство на обич, дълбоко уважение и възхита, което изпитва авторът към цялостната личност на Николай Лилиев.

Напоследък нашата млада поезия привлича вниманието не само на рецензентите и критиците, а и на изследователите и учените. Появиха се работи върху римата на младите, изследват се общите закономерности в тяхното творчество. Пише се повече и за младите белетристи. Всичко това би било много хубаво, ако не се проявя138 НЕ Е ЛИ РАНО? ваха известни увлечения. Върху частичен материал от младата поезия, който би бил достатъчен за една вестникарска статия, някои наши автори се опитват да изграждат километрични научни трудове. Пример на подобно явно увлечение е статията „Николай Островски в идейно-творческото развитие на Дамян Дамянов (Към въпроса за традициите Бълга на Н. Островски в рия)", написана от Йордан Цонев и публикувана в кн. 2 от 1962 г. на сп. Език и литература". На десет големи страници от списанието а торът „изследва" посочената тема. Може би някои ще за питат: как е възможно то ва? С какво са запълнени тези цели 10 страници?

Комитетът за класически проучвания Ейрене (Мир), учреден от академиите на социалистическите страни по покана на българския комитет при Н РБ, устрои тази пролет Шестата си международна конференция в Пловдив. На конференцията се събраха много гости от чужбина, специа листи в различни области на науката за класическата древност. Те бяха очаровани, че заседават в град, който въпреки силно биещия пулс на социалистическата индустрия е запазил като хилядолетни свидетели на своето минало следи от тракийската, гръцката и римската култура, а в Археологическия си музей съхранява уникалното и прочуто по цял свят златно съкровище от Панагюрище. Всички чуж денци без съмнение са отнесли в своята родина най-възторжени впечатления и от новия живот тук и от старото ухание, което се носеше от античността. Организационният комитет на конференцията, начело със своя председател акад. Вл. Георгиев бе попаднал на отличната идея да назове заседателните зали на отделните секции в хотела с четирите стари имена на Пловдив: Пулпудева, Филипополис, Евмолпиада и Тримонциум. Заседанията започнаха на 24 и продъл жиха до 29 април 1962 година. Тук българските лингвисти, историци, литератори и археолози се срещнаха с изтъкнати свои колеги от СССР, Унгария, Румъния, Чехословакия, Полша, ГДР и Югославия. Като гости присъствуваха и двама западни учени - Пиер шантрен, председател на Френската академия за надписи и литература и Роналд Сайм (Англия), генерален секретар на международния съвет по фи- лософия и хуманитарни науки към ЮНЕС- ко.

Георгиев, Емил. Разцветът на българската литература в ІХ-Х в. С., БАН, 1962 r. 348 c. Каракашев, Вл. Камен Зидаров, Лит.-крит. очерк. С., Българ. писател, 1962 r., 128 c. Ничев, Боян. Бранислав Нушич. С., БАН, 1962, 292 с. Константин о в, Георги. Писателиреалисти. С., Нар. култура, 1962 кн. III, 326 с. Димо в, Георги. Крум Григоров. Лит.- крит. очерк. С., Бълг. писател, 1962, 128 с. Динеко в, Петър. Възрожденски писатели. С., Наука и изкуство. 1962, 364 c. Стоянов, Людмил. Народ и писател. Лит. и обществени статии. С., Бълг. писател, 1961, 346 с. Богданов, Иван. Жанровото многообразие на литературата. С., Народна младеж, 1962, 115 с. Каранфилов, Ефрем. Герои и характери. Есета. Варна, Държ. изд. 1962. кн. І. Мечтатели, 204 с. Николов, Малчо. Житейски и литературни спомени. С., Бълг. писател, 1962, 174 с. Георгиев, Любен. Христо Смирненски. С., Народна култура. 1962, 222 с. Каракостов, Стефан. Руската драматургия през 50-60-те и 70-те години на ХІХ век и отражението и в българския театър. С., Наука и изкуство, 1962, 467 с. Генов, Кръстьо. Никола Ланков. Лит.-крит. очерк, С., Бълг. писател. 1962, 100 с. Петров, Здравко. Срещи с големи и малки. С., Бълг. писател, 1962. Сестримски, Иван. Мария Грубешлиева. Лит.-крит, очерк. С., Бълг писател, 1962, 119 с. Пондев, Петър. Майстори на разказа. Елин Пелин. Йордан Йовков. С., Бълг. писател. 1962, 337 с. Владимиров, Драматургия и со временность М. и др., Советский писатель, 1962, 202 с. Воробьев, Л. В. Философские и социалистические воззрения Любена Ка равелова. (М.), Моск. унив. 1962, 196 с. Жирмунский, В. Народный ге роической эпос. Сравнительно-истор, очер ки. М. и др. Гослитиздат 1962, 435 с. Зелинский, К. На рубеже двух эпох. Литературные встречи 1917-1930 2 изд. М., Гослитиздат, 1962, 308 с. Зибельчинская, Л. Заметки о литературном мастерстве. М., Советский писатель, 1962, 196 с. Конторови ч, В. Заметки писателя о современном очерке. М., Советский писатель, 1962, 372 с. Мейлах, В. Художественное мышление Пушкина как творческий процесс. М. и др. Акад. наук. СССР, 1962, 250 с. Основные проблемы советской литературы на современном этапне. М., 1962, 312 с. Проблемы социалистического реализма (Сборник статей). М., Советский писатель, 1961, 556 с. Трощенко, В. Статьи о поезии. М., Советский писатель, 1962, 256 с. Турков, А. Поэзия созидания. М. Советский писатель, 1962, 255 с. Цейтлин, А. Г. Труд писателя. Вопросы психологии творчества, культуры и техники писательского труда. М., Советский писатель, 1962, 592 с. Шумский, А. М. Горький и советский очерк. М., Советский писатель, 1962 404 с.