Книжка-2

1964 Книжка 2 Съдържание

През последните години не може да има съразговор между наши временници - строители на социализма и комунизма, който да не докосне преобладаващата мисъл на времето, да не премине в размисли за онова бурно и стремително движение напред, което започна след 1953- 1956 г. Сега сами се учудваме на застиналото царство от догми и пред стави, на студеното величие, с което култът бе обгърнал най-човечния, най-земния, излъчващия толкова светлина и топлина идеал за общест вено устройство. Най-демократичното, най-масовото учение бе заплаше но да се превърне в непристъпен кодекс от веднъж за винаги казани истини, които повече внушаваха трепет и страх и по-малко покоряваха със скритото в тях обаяние. Бяха забравени думите на младия Маркс, че комунизъм и хуманизъм са синоними, че в центъра на нашето уче ние лежи най-благородната идея за човешкото щастие и благоденствие, за премахване на всякакво насилие, на всичко грозно и антихуманно, наследено от буржоазията. Суровата революционност, съзнанието, че ис торията се прави не с милване по косите, че законите на класовата борба са нещо неумолимо и определят избора на средствата, линията на поведение у революционерите, се изкористваше, довеждаше се до едностранчивост, която започваше да оказва обратно въздействие. Идеологията и практиката на култа към личността отблъскваха със своята бруталност, внасяха смут в душите, спъваха истинското революционно възпи тание на масите, насаждаха послушание и угодничество - външната гримаса на равнодушието и цинизма, на безсловесната покорност.

Другарки и другари, На сегашната наша среща в чест на 50-годишнината на Съюза на българските писатели с председателя на Комитета по културата и изкуството др. Петър Вутов започнахме спор. Помолих го да ми даде по-късно думата, за да мога съответно да се подготвя и да вляза, така да се каже, в тон. Но той ми каза: „Не може, другарю Живков, защото и председателят на Съюза на българските писатели др. Камен Калчев ще говори, и други другари ще говорят, а ще има и литературна програма." Изглежда, както поне разбрах от информацията на др. Вутов, днешната среща ще бъде по-тежка и от снощното ваше тържествено събрание. (Весело оживление. Ръкопляскания). Вторият въпрос на нашия спор с др. Вутов се отнася до това дали да вдигна само тост, или да произнеса реч. Не знам защо др. Вутов, като ми дава думата, ме ограничава и ми внушава да вдигна наздравица. Не бих могъл да си представя как вие, писателите, бихте съществували, ако не пишете, и как ние, политическите и държавни дейци, бихме съще ствували, ако не произнасяхме речи. Та нали с това си изкарваме хляба. (Весело оживление. Ръкопляскания). Драги писателки и писатели, Скъпи другарки и другари, Уважаеми гости, Изпълнявам едно приятно поръчение на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на народното правителство и на моите другари - членове на Политбюро и секретари на Централния комитет на партията, които присъствуват на тази среща. Приветству вам ви най-сърдечно, топло бащински - имам предвид партията, приятелски - имам предвид нашето другарство и връзки, по случай слав ния 50-годишен юбилей на Съюза на българските писатели. (Продъл жителни ръкопляскания).

Вазовите „Чичовци" - един отдавна изчезнал свят на примитивна идиличност и наивни стремежи. Свят, в който заглъхва последният ек от големите събития на една отминала епоха... Тук модата на малакофа е пристигнала с 15 години закъснение, а името на Бонапарт след 45-годишно странствуване е станало известно първоначално под формата Гунапарти. По времето, когато Европа познава вече Балзак и Толстой, тук още проливат сълзи над „Многострадална Геновева“ и „Александрията“. За да прогърмят в патриотичната песен „Поискал гордий Никифор“, звуците на Марсилезата са пътували цели 72 години. Някъде в Балкана води битки четата на Филип Тотю. Ботев вече е написал „На прощаване“. Но тук героите са погълнати от епичната разпра за един капчук и съчиняват един срещу друг „сатири". Обект на повестта е станало най-незначителното, което може да ни предложи пред освобожденската действителност, онова, пред което историята презри телно затваря своите страници.

Отдавна вече атентатите са свързани с миналото. Те са само спомен, който се пробужда с далечно, но тревожно ехо, при някой нов изстрел, даден из засада отдалече със снайперов мерник. Но друго е било времето в края на XIX и началото на ХХ век. То се разтърсва от динамитни взривове. Индивидуалният терор прониква не само в средите на нихилисти и анархисти, но и сред революционните организации за национално освобождение. Страшният хор на взривовете раздира атмосферата на Европа, смущава храносмилането на спокойния буржоа, нарушава насладата му от Щраусовите мелодии. Епицентърът на тези малки вулканични изригвания се крие някъде в Петроград и Москва, където императори, велики князе и министри от време на време политат във въздуха, а страхът гризе сърцата на техни те заместници. И въпреки че върху жаравата на взривовете като нестинарка танцува сянката на вечния Азев, въпреки че температурата им никога не успява да запали революционен пожар, те създават специфичен Декор на епохата.

Големите творци на художествени ценности са малцината беляза ни от съдбата люде, които надживяват своето съвремие, прекрачват границите на много страни, привличат вниманието, извикват възхищението и признателността на не едно поколение. Голямата обаятелна сила и непреходна значимост на тези творчески личности са толкова позначителни и всеобхватни, колкото по-органическа е връзката между художествени завоевания и обществено поведение, между идейно-естетически прозрения и гражданско-етични тежнения. Такива хора като маяк привличат погледите на всички, които живеят с поривите на един по-интензивен живот, обладани са от по-високи идеали за социален напредък и нравствено издигане. Читателите от различни поколения и епохи се обръщат към делото на подобни творци, за да се сродят с онова, до което са се домогнали като художници и граждани. Опознаването на техния мисловен и емоционален свят, на техните изпитания, прозрения и завоевания служи като опора и предпоставка за по-нататъшно възмогване на националната и общочовешка литература и култура. Такава обаятелна личност представлява несъмнено и големият гражданин-хуманист и писател-реалист Алеко Константинов.

125-годишнината от рождението на Райко Жинзифов е добър случай да го огледаме отново като поет и да посочим мястото на поезията му в нашата литература, по-точно в нашата литературна история, доколкото това място все още не може да се смята за напълно установено. Нашият интерес към Възраждането ни, една действително важна епоха от развитието на народа ни, от една страна, и нашата любов към литературното наследство на онези, които създадоха българската поезия, от друга, са постоянен стимул да се възвръщаме към неговия поетически образ, да търсим живо или историческо значение на стиховете му, да преиздаваме поетическото му наследство, въпреки прозвучалите неведнъж гласове на отрицание към поетическия му дар. Оценките за Жинзифовата поезия са твърде противоречиви още от нейната поява. Докато Любен Каравелов посреща „Новобългарска сбирка“, излязла от печат в 1863 г., с отрицателна рецензия (отпечатана във в. „Българска пчела“, бр. 7, 8 и 9), Васил Д. Стоянов сочи нейния автор за най-даровития между младите поети. Интересна е тая висока оценка за Жинзифов, дадена в ранен критически етюд върху съвременната българска литература, останал неизвестен у нас, понеже е напечатан на чешки език, в централния орган на чешката наука и култура от онова време - Списание на Чешкия музей“. „Жинзифов е още много млад - пише тук бъдещият секретар на Българското книжовно дружество, прераснало след Освобождението в Българска академия на науките - и можем да се надяваме, че на свое време ще стане прочут български поет, и то лирически поет, ако не го напуснат Амор и българските Вили. "1

Да се каже нещо повече и оригинално за „Хамлет" вече е трудно. Неговият характер, идеен мир, отношение към света, към околните и към себе си, отдавна е намерило едно или друго разглеждане в необхватната литература върху трагедията. Всяка епоха със своите стари и със своите бурни нови идеи е искала да се огледа в прекрасната и загадъчна душа на Хамлет. Тя е искала да го направи свой близьк, познат, борец за това, което е възжелала, или съзерцател на това, което тя е мечтала. Така са изникнали много и различни „теории“ върху Хамлет и неговия вечен и „неразбран" образ. Философско-идеалистическите, психологическите и естетическите концепции, които са отразявали различни светогледни и художествени вкусове, сякаш са казали много и все пак далеч не цялата истина за Хамлет. За мнозина Хамлет е бил източник на мисловна екзалтация или на поетическо изживяване. Хамлет еедин свят. И във всяко ново усилие да се разкрие и изчерпи тоя свят има нещо „донкихотовско". То е израз на благородния стремеж да се приближим до истината за него и за себе си, да се вглъбим във вечното Движение на живота, в човешката душа.

На проблема за литературните връзки, на общокултурния контакт между славянските народи на V Международен конгрес на славистите бяха посветени доста доклади и научни съобщения. Тези влияния се разглеждаха в общославянски или национален план, с оглед на определен писател или творба. Посочиха се закономерности, бяха изследвани литературни явления и особености. Изнесе се огромен фактически материал, който ще даде възможност да се уточнят спорни и безспорни концепции. Някои от докладите, независимо от своята конкретност в поставянето и разработването на отделни въпроси, насочват към аналогии и по-творческо вглеждане в същността и спецификата на литературния процес.

На У Международен конгрес на славистите въпросите на руската класическа литература бяха широко застъпени в съответствие с ролята и значението и сред останалите славянски и неславянски литератури. Докладите бяха многобройни, с различен проблемен диапазон и облик, написани от различни идейни и методологически позиции. Те все пак се поддават до известна степен на класификация и степенуване. Към първата група доклади могат да се отнесат такива, които трактуваха найобщите проблеми на руската класическа литература (Д. Д. Благой, Др. Неделкович). Тяхна основна задача бе да разкрият причините, обусла вящи възникването на този така важен етап в общия многовековен жи Рот на руската литература, да установят някои от основните му закономерности, главните линии на развитието му, облика, мястото и значени ето му. Централно място заема изясняването на причините за появата, развитието и отмирането на литературните направления в тяхната сложна взаимовръзка. Сравнението със съответните моменти и особе ности на западните литератури е една важна черта на тези доклади, която допринася за по-голямата им пълнота и обоснованост на тезите. Авторите на друга група доклади (Ф. Сили, В. Велчев, Б. Крефт, Л.. Ниро, Д. Гришин, Е. Краг, И. Бланкоф) са насочили вниманието си към изследване на съвсем конкретни въпроси из творчеството на отделни руски писатели или на техни взаимни въздействия. Тяхната цел по принцип е да внесат нови моменти в изясняването на творческата физиономия на един или друг писател, да осветлят спорни или недостатъчно ясни проблеми на отделни негови произведения, да покажат в нов аспект някои страни от идейните и естетическите му схващания, да спрат вниманието върху някои особености на стила му. Съществуване то на такива доклади се оправдава от необходимостта да се разработят частните, проблеми, без което големите обобщения са невъзможни. Изнасянето на доста голям брой такива доклади обаче доведе в случая до известно стклоняване от главните проблеми, които би трябвало да се разискват задълбочено на конгреса. Значителен брой доклади трети раха в едър план връзките на руската литература с други литератури (Н. Крутикова, Г. Димов, Т. Гане, В. Еджертън, Алб. Ковач и др.). Тук важно място заема не изследването на преките, непосредствени заем ки, а принципните въпроси на обмяната и усвояването на художестве ния и теоретическия опит между руската литература и редица славянски и някои неславянски литератури.

Началого на новобългарската поезия обикновено се свързва с първите де сетилетия на XIX в., с имената на Димитър Попски, Г. Т. Пешаков и др. Приема се също, че „новата българска поезия възниква извън традициите на средновековната литература. Книжовниците, които в XIX в. поставят началото на модерната българска поезия, нито познават славянобългарската поезия, нито се учат от нея. Техните погледи са насочени към други образци - руската, френската, гръцката, сръбската, румънската поезия, от една страна, и българската народна песен, от дру га страна".1 Разбира се, правилно е да се смята, че новобългарската поезия не се развива изолирано, сама за себе си, а в тесен допир с поезията на съседни и по-да лечни европейски народи - руска, сръбска, гръцка, румънска, френска и пр., от кои То тя се обогатява както по форма, така и по съдържание.

В Окръжния държавен архив - В. Търново се намира един „Дневник на Па найот Василев Типографов" (Фонд 65, архивна единица 221), в който откриваме интересни сведения за общественика и учителя Петко Р. Славейков. Авторът на тоя дневник е описал накратко живота си и предназначава писаното за своите наследни ци. Той е роден в Търново през март 1854 г. Учил се до първи клас и през 1866 г., когато умрял баща му, напуснал училището. Майка му го дала да учи абаджийския занаят, на който той чиракувал 4-5 месеца. Тогава той се запознал с П. Р. Сла вейков и следният откъс от неговия дневник разказва за връзките на Панайот В. Ти пографов със Славейков в Цариград и Одрин.

Всеки път, когато вдигна очи към лавицата с книги, където пазя всичко онова, без което ми е трудно да си представя моето всекидневие, погледът ми неволно пада върху една малка стихосбирка с гълъбов цвят, избеляла вече от годините, коя то носи познатото заглавие „Птици в нощта“. Оцеляла по чудо от бомбардировките и от безкрайните пътешествия от жилище в жилище, тази стихосбирка с корица сецесион, на която върху голяма буква П се възправя със спокойна самоувереност птицата на мъдростта, контрастира някак необичайно със своите пъстри млади посестрими и се спотайва между тях с една малко старомодна свенливост, не особено присъща на нашето време. Родена в друга епоха, много различна от сегашната, тя идва със своето присъствие не само да възкреси в съзнанието ми един отминал етап на нашата литература, а и да ми напомни за моя пръв контакт с Николай Лилиев - един от поетите, които оказаха известно влияние върху духовната биогра фия на моето поколение.

Осъдените души са били винаги сти хията на Димитър Димов. Дори в „Тю тюн" те са обрисувани с повече майсторство, по-точно и детайлно от героите, но сители на новия морал. В пиесите „Жени с минало“ и „Виновният" също по-сполучливи и убедителни са образите на хората от стария свят. А в „Почивка в Арко Ирис" авторът се заема с нещо ново, което не е поставяно досега като централен проблем в творчеството му. Основната драматична тема в новата пиеса на Димов е тъкмо обратна, контрастна на тази от „Осъде ни души". Отново същата действителност: събитията от гражданската война в Испания, комунисти, анархисти, франкисти, католици; жена - надменна и красива, родена да преживее страшна любов, коя то трябва да отвори очите и за света; куршуми, смърт и пр. В „Осъдени души" Димов е разкрил специфична страна от своя белетристичен талант: да прониква всестранно и пълно и същевременно с много ефектност в душевните глъбини на герои, чиято обществена и лична съдба е лишена от перспективи. Той вижда перспективите само извън тях - в общест вената действителност. Сега, в пиесата „Почивка в Арко Ирис" авторът ще воюва за спасяването на всяка малко или повече обречена душа. На помощ му идват събитията в Испания. Рушат се ве ковни отношения. Разместват се душевни пластове. Внася се коренен прелом в живота и разбиранията на хората. Сюжетният материал е наистина богат и благодатен за създаване на драма със значителен обществен сюжет, ярки дра матични герои и съвременно осветление.

Широтата на понятието история в днешния си смисъл сама по себе си опре деля сложността на задачата, която изпъква пред съставителите на трудове по история на литературата. Решаването на тази задача изисква преди всичко изклю чително компетентно проникване в духа на времето, за което се пише и в духа на времето, в което се пише. Защото все помалко можем да се задоволяваме с ли тературни истории, които се свеждат до посочване на факти и до коментиране на събития, изхождайки от литературните произведения. Касае се за нещо значител но по-сложно: за показване на литерату рата като изразител на духовните, об ществените и икономическите процеси в тяхното прогресивно развитие. Това ще рече, че литературната история коренно измени своята роля и пред назначение, като се старае да проникне Дълбоко до основите на социалните явле ния, на творческите импулси и пр. Обек тивистичната регистрация не може да бъ де вече неин отличителен белег. Тя сега има за цел да даде широка панорама на Литературния и духовен живот на народите в различните епохи, да осветли ли тературните, а оттам и обществените, социологичните проблеми от наше гле дище. Вярно, че литературната история има свои методи и литературното творчество в нея се разглежда с по-други намере ния, отколкото ги разглежда поетиката. Но в сегашното си състояние литературната история вече има значително повсеобхватен и обобщителен характер и свързва в едно редица определящи еле менти от отделните литературни науки. Ако решим да търсим общи историче ски трудове по славянски литератури, на писани от такъв аспект, те ще се ока жат съвършено малко. И едни от тях, които в някои отношения се стремят да се покрият с тези изисквания, са дву томните „Очерки по историята на сла вянските литератури" на проф. д-р Емил Георгиев.

Все по-голямата диференциация и тясна специализация на различните клонове на знанието днес е всеизвестен и всепри знаван факт. Между литературно-филологическите научни дисциплини - ясно отделена от т. н. „критика на текста" и палеографията - свой самостоятелен нау чен предмет вече има и текстологията. В Настояще време - и особено оня неин дял, който изучава паметниците на сред новековната литература - не е само „приложна дисциплина", а основа, върху която се изграждат точните наблюдечия и крайни резултати на литературната ис тория. От тази плодотворна изходна позиция са направени всичките текстологи чески преценки на известния съветски литературен историк-медиевист Д. С. Лиха чов в новата му обемиста книга, онадсловена „Текстология" - първото систе матично изложение в СССР на текстологическите проблеми като нов дял на съ временната филология.