Книжка-4

1964 Книжка 4 Съдържание

Нашият народ се гордее с всичко, което направи през изминалите двадесет години. Под ръководството на Българската комунистическа партия с вдъхновения си труд и високо въодушевление той извърши мног героични подвизи, въплътени във всичко, което ни заобикаля: и в китните ниви и градини на родината ни, и в бълбукащите канали на оросителните системи, и във възвисилите се до небесата фабрични комини, и в белите корпуси на заводите, и в безкрайните електрически далекопроводи, и в черните асфалтови ленти на пътищата, и в потъналите в свежа зеленина нови домове на нашите градове и села. Симфонията на икономическите показатели в дните на двадесетата годишнина на нашата революция звучи мощно и пълно, възвисява се кресчендо и тържествено. Преодоляна е вековната изостаналост на нашата родина и на ясния хоризонт зад скелите и кулокрановете се очертават подстъпите към висините на комунизма.

Другари, След последния ни разговор по телефона изпаднах в голяма тревога от съобщението, че броят на списанието е вече под печат и се чака само моя публицистичен материал. От моята 38-годишна публицистично-писателска дейност и вече 31 година работа на професионален журналист зная много добре какво означава това. За мене, като автор, който е обещал ръкопис и на когото редакцията е разчитала, връщане назад не можеше да има. Материалът, както се казва на днешен редакционен език, трябва да бъде предаден, и то вед нага. Всички срокове са консумирани. Предаден, но как, когато не е написан. А в предаването му е заинтересована не само редакцията, но и преди всичко авторът. Материалът трябваше да бъде неговия писателскопублицистичен отчет и признателност към великото двадесетилетие на родината.

Редакцията на списанието се обърна към белетристите Андрей Гуляшки, Георги Марков и Милчо Радев със следните въпроси: Какви пътища измина социалистическата ни белетристика през двадесетилетието? Какви основни моменти виждате в нейното развитие (съответно в развитието на романа, повестта или разказа)? Към какви главни проблеми и конфликти от нашето съвремие проявявате особен интерес? Кои явления на социалистическото преустройство, кои проблеми на човека от града и селото, на интелигенцията и младежта Ви занимават във Вашето творчество? Кои увлечения смятате за вредни в съвременната белетристика? От какъв род чужди влияния се освобождава тя, за да се развива поплодотворно? Какъв неизпълнен дълг има пред читателя нашата белетристика? Какви нерешени задачи виждате пред нея? Какви страни от традицията смятате, че могат да бъдат ползотворно развити от съвременния белетрист? В каква посока виждате новаторските търсения на съвременния белетрист? В какво направление са Вашите собствени дирения на нови начини за изказ? Какви нови елементи на белетристична техника, на жанрово обогатяване и преливане на жанровете според Вас влизат в понятието за съвременна белетристика? Как се пречупват те в собственото Ви творчество като Ваши собствени предпочи тания?

По някаква нелепа и обидна привичка ние живите обикновено се разминаваме, без да погледнем по-дълбоко в очите си, без да се замислим, че върху челото на всеки от нас грее една невидима звезда. Едва като загубим близкия човек, ние осъзнаваме каква пустота е зейнала край нас, която никога няма да се запълни. Сигурно за това един френски автор бе писал, че светът на нашите мъртви е по-богат от света на живите. Още по-странна е съдбата на поетите. Приживе хората често съжителствуват с тях, без да разпознаят същинските им черти. Дори в клишираните измерения на всекидневието техните особености изглеждат като смешни чудатости. Отиде ли си обаче истински поет, образът му изведнъж придобива друго озарение. Даже малките негови странности получа ват значимост и всяка негова прищявка носи тайнствен смисъл. Тогава всички любопитствуват да разгадаят „загадката".

Макар че е рисковано да се гадае, струва ми се, че ако Павел Матев не бе закърмен от социалистическата революция едва ли би свързал съдбата си с художествената литература. Онова зърно поетическо дарование, което е носел в себе си, щеше да измръзне всред студените вихри на живота. Социалистическата революция го създаде - и като гражданин, и като поет. Тя направи борец и личност от „плахото селянче", което краде из дворищата слънчогледови пити и замерва прозорците прашка, което дири по трънаците птичи гнезда и гази локвите с пробити обуща. Тя му внуши отговорността пред класата и народа, въвлече го в редовете на съпротивата и той стана боец, боец на Комунистическата партия, окрилен от идеята за човешко превъзходство. Когато дойде побе дата, той избра оръжието на поетическото слово, за да изпълни дълга си пред ония, с които е вървял рамо до рамо. Отмина героичното време. Остана паметта за хилядите загинали. Начена се грандиозно строителство. Павел Матев е облъхнат от красотата на социализма и тя го вдъхновява за творчество. Тя и споменът за загиналите. Така революцията откърми поета през двете си различни фази, а той стана неин певец. Една неизменна повеля следва Павел Матев - да и служи вярно и честно. Нейният път е и негов, нейното възмъжаване и негово творческо съзряване. Днес лесно бихме открили редица неверни тонове в първите му сти хове. Но не бива да забравяме, че те са се раждали от стремежа му да бъде войник на партията, на революцията, на онази „преданост към верността", която само недостойните не уважават.

Всеки личен контакт, който съм имал с Димитър Димов, е извиквал у мене усещането, че целият му живот еедно постоянно раздвоение между логиката и въображението, между науката и призванието му на художник. Едновременно професор по ветеринарна анатомия и писател, той като че няма друга всеотдайност, освен размерния, методичен труд на учения. Понякога съм се учудвал на логиката на разсъжденията му, лишени от спонтанността, характерна за някои други писатели, които познавам, и в съ щото време на неговите тънки наблюдения върху нравите и човешките слабости, проникновението му в диалектиката на човешката душевност, на привързаността му към ярките, колоритни характери, при една лична скромност и строгост към себе си

След първите си разкази, печатани във в. „Струя“ и „Труд" през периода 1933-1935 г., Андрей Гуляшки публикува няколко по-значителни белетристични творби: романите „Дон Кихот от Силвеция“, „Смъртна присъда" и скиците „Жени“. Тези произведения са без особена художествена стойност. Те са младежки опити. Авторът е все още млад човек - току-що е прехвърлил 25 години, възраст, твърде ранна за белетриста. Обикновено на такава възраст литературните влияния са най-силни. Те трудно могат да се преодолеят. Непосредствените жизнени наблюдения, впечатления, целият оня огромен жизнен материал, който е нужен на белетриста, за да изгражда своите творби, не е събран. Оригиналността на художника за виси почти винаги ог дълбочината, с която прониква погледът му в дей ствителността. Ранните белетристични произведения в повечето случаи са или автобиографични на интимна тематика, или пък в една или друга степен подражателни. Изключенията като „Буденброкови" на Томас Ман са малко.

Днес никой сериозно не вярва на астрологията, тази самозвана сестра на точните науки, пред чиито пророчества някога са треперели папи и монарси. Съчиненията на божествения Нострадамус отдавна са само предмет на филологически изследвания, а астролозите са станали поголяма рядкост и от египетските жреци, и от египетските факири. Така че едва ли някому ще дойде на ум да търси „поличба божия" в съвпадението на двадесетгодишнината на социалистическата революция в България с петдесетгодишнините на някои наши писатели. И, разбира се, само в метафоричен, и то твърде приблизителен смисъл може да се употреби изра зът, че „техните хороскопи съвпадат", но тъкмо дълбоката закономерност на това съвпадение ни дава право да прибегнем към неговата помощ. И наистина. Сега, когато встъпваме в период на творчески равносметки, на всенародни празненства и отчети, съвсем естествено се поставя въпросът: какво представляваха писателите-юбиляри преди, какви станаха те след народната победа над фашизма и капитализма.

Един доктор по икономически и държавни науки, следвал някога строително инженерство в Чехословакия и право в София, но не станал нито строителен инженер, нито юрист, взел първия докторат по политическа икономия в Софийския университет, един неизвестен научен работник показа един ден - преди десетина години - ръкописа на свой обемист роман. В едно време, когато се издаваха по три-четири романа годишно и то все от утвърдени и известни автори, този младеж се беше одързостил да изпита сили не другаде, а в един от най-трудните литературни жанрове - историческия роман, - до който именити писатели не само у нас, но и другаде, не само сега, но и в миналото не бяха намерили кураж да се докоснат! ... Но затова пък малко ли пишещи от всички възрасти И професии биват обхванати от амбицията да покажат такава именно дър зост?

Драматургията на Камен Зидаров е едно от крупните явления на нашата съвременна драматургия. Близо две десетилетия неговите пиеси не слизат от сцените на българските театри, събуждат интереса на хиляди почитатели на театралното изкуство, палят въображението, предизвикват възторзи, възпитават. „Царска милост“, „За честта на пагона“, „Иван Шишман" - това са етапите на едно богато творческо дело с широк идеен и тематичен обхват. Това са творби, които с течение на времето не губят своята актуалност, прахът на забвението не пада върху тях, а напротив - и театрали, и зрители, и читатели продължават да ги поставят на сцената, гледат и четат. Това е безпогрешно указание, че драматургията на Камен Зидаров издържа изпитанията на времето - най-верният критерий на художе ственото творчество, висшата награда за твореца.

Николай Иванович Гнедич е поет, съвременник на Пушкин и преводач, който пресъздаде на руски език „Илиадата" - един превод, за който продължава да се говори и днес, защото е направен с огромно познаване на двата езика и с тънък поетичен вкус. Ще минават десетилетията и фамилията Гнедичи ще даде на руската литература и други свои предста вители. До наши дни, когато продължител на тая семейна традиция се явява Татяна Григориевна Гнедич... От няколко години от сцената на ленинградския „Театър на комедията" не слиза Байроновият „Дон Жуан". Вестниците писаха много за хуба вия спектакъл и още повече за превода на прочутата поема, направен с невероятно изящество, езикова оркестровка, красив стих. Тоя превод принадлежи именно на споменатата Татяна Григориевна Гнедич. Преводът на „Дон Жуан" има твърде интересна и поучителна история. А тя е следната.

Всяка пиеса представлява едно затворено в себе си цяло, един автономен механизъм, който черпи енергията за движението си от сили, вложени вътре в самия него. Това е своеобразен „самодвижещ се" механизъм. Тук на автора е отнета обичайната функция на възпроизводител на действието, ролята на посредник при проследяването на събитията и обрисовката на образите. Пряката авторска намеса изобщо липсва. В пиесата образите непосредствено живеят своя самостоятелен живот, „осъществяват" се пред очите ни без ничия външна помощ, чрез моментната изява на своята същност в думи, постъпки и поведение. Те се „самоизобразяват". И единственото средство, с което разполагат, за да извършат това, едействието. Те действуват, за да се разкрият и разкривайки се действуват.

В Съветския съюз съществува отдавна жив интерес към българската литература. Произведенията на българските писатели се издават и разпространяват нашироко по необятната съветска земя. Първо място тук заемат преводите на руски език. До 1944 г. в превод на руски език излизат няколко десетки книги с произведения на Вазов, Каравелов, Ботев, Смирненски, Гео Милев, М. Марчевски, Л. Стоянов и др. Руският читател се запознава с достойнствата на родната ни литература, обиква я, започва да я търси. Отношенията обаче по онова време с буржоазна България не спомагат за широко превеждане и разпространение на българската литература. Победата на народната власт на Девети септември отваря нова страница в отношенията на родината ни със СССР. Тръгнала по нов път, България завързва най-тесни братски отношения с великата Съветска страна. Оживените ни културни връзки благоприятствуват за разпространението на българската литература в Съветския съюз. Броят на преводите там бързо расте. Днес преводите на руски държат първо място всред всички други езици. За двадесет години в СССР на руски език са издадени 217 отделни книги с произведения на български писатели. Значителна част от творбите на нашите майстори на художественото слово са вече известни на руския читател.

Докато преди Девети септември 1944 г. в чужбина бяха известни само преводите на най-изтъкнатите представители на нашата класика като Иван Вазов, Пенчо Сла вейков, Елин Пелин, Йордан Йовков, а в отделни антологии и към 40 други автори, то сега ние можем да констатираме със задоволство факта, че за изминатия 20-годишен исторически период са издадени повече от 1450 тома българска проза, поезия и драма на 57 чужди езика в общо 24 000 000 екземпляра.

Не може да се каже, че българската литература е позната в западноевропей ските страни. За това най-ярко показват понякога твърде странните бележки, които се появяват в някои западни издания, и то сериозни, като „Ларус мансюел" например за нашата литература, в които освен груби фактически грешки, намираме и такива оценки, които направо будят и недоумение, и усмивка. Нима не беше действително просто комичен краткият очерк за българската литература в разкошното издание на голямото парижко издателство Ашет „Съвременните литератури в света", което своевременно беше отбелязано и на страниците на „Литературна мисъл "? Но дали тук, в статията на този автор, Бернар Жорж, нямаше и някаква умисъл? Много неща, които съдържаше този текст, ни дават решително основание да предполагаме известна умисъл.

Безспорно лицето на един изследователски институт е неговата научна продукция. Тя е главният показател за ро лята, която той играе в разрешаването на големите проблеми, които поставя пред него животът, и за мястото, което заема в развитието на съвременната научна мисъл. Ако хвърлим поглед върху научните публикации на Института за литература, появили се след 9 септември, в периода от неговото създаване в първите години на народната власт до днес, не можем да не признаем, че той все повече израства и се оформя като център на българското литературознание. Около него се групи рат все по-голям брой работници, които се занимават научно с проблемите на литературата, кръгът на разработваната те матика се разширява, броят на отпечатаните трудове расте. И днес, когато по случай 20-годишнината от деня на свободата, нашият народ прави равносметка за извършеното във всички области на социалистическото строителство, не може да не ни радва фактът, че и научният колектив при Института за литература може да прибави своя дял към общите успехи. Над 60 тома отделни книги, 15 тома Известия със 150 студии и научни съоб щения и 7 годишнини на списание „Ли тературна мисъл" са най-сигурно доказателство за това. Към тези цифри трябва да се прибавят и големият брой книги и отделни изследвания на сътрудниците на института, излезли извън рамките на Академията, както и многобройните на учно-популярни публикации в периодичния печат. През 1962 г. излезе от печат и том 1 от проектираната 4-томна история на българската литература, който обхваща старобългарския период. С това започва да се осъществява на дело като резултат на многогодишна организационна и научно-подготвителна работа найважната и отговорна задача, поставена пред института. Нейното успешно изпълнение ще отговори на една отдавна назряла необходимост в нашия културен живот. Поради това около завършването на Историята са съсредоточени сега уси лията на целия институтски колектив. На научна висота, с голямо чувство за 184 отговорност бе обсъден макетът на том II, който скоро ще бъде даден за печат. Обсъждат се и отделни глави от том III. Близо 20-годишната научна продукция на института засяга въпроси почти от всички области на литературознанието - литературно наследство, съвременна литература, теоретически и естетически проблеми, взаимодействия с други славянски и западноевропейски литератури, на първо място с руската и съветската литература. Публикациите се движат в две главни насоки, които отразяват и основ ните задачи, които стоят пред института и които колективът се е старал да осъще стви. От една страна, имаме извършена изключително полезна научно-подготви телна работа, която се изразява в изда ването на редица сборници с материали (спомени, писма, документи) за живота и творчеството на наши писатели, в изготвянето на академични издания на нашите класици, в съставянето на подробни летописи за техния жизнен и творчески път. Немалка заслуга има пак в тая насока институтът в установяване и обнародване на архивното наследство на редица наши писатели. Ценна инициа тива в това отношение е създаването на поредица „Литературен архив", том от която излезе през 1959 г. с материали от Петко Славейков, а сега излиза том II с материали от архивното наследство на Гео Милев. Излизането на тази поредица има за цел да обхване архивното наслед ство на все по-голям брой писатели.