Пеньо Пенев

По някаква нелепа и обидна привичка ние живите обикновено се разминаваме, без да погледнем по-дълбоко в очите си, без да се замислим, че върху челото на всеки от нас грее една невидима звезда. Едва като загубим близкия човек, ние осъзнаваме каква пустота е зейнала край нас, която никога няма да се запълни. Сигурно за това един френски автор бе писал, че светът на нашите мъртви е по-богат от света на живите. Още по-странна е съдбата на поетите. Приживе хората често съжителствуват с тях, без да разпознаят същинските им черти. Дори в клишираните измерения на всекидневието техните особености изглеждат като смешни чудатости. Отиде ли си обаче истински поет, образът му изведнъж придобива друго озарение. Даже малките негови странности получа ват значимост и всяка негова прищявка носи тайнствен смисъл. Тогава всички любопитствуват да разгадаят „загадката".