Пенев

С течение на времето неговите заслуги в литературознанието и литературната критика изглеждат все по-безспорни, все по-значителни, въпреки че съвре менната ни литературно историческа и критическа мисъл се разви и отиде много по-напред през този половин век, който ни дели от трагичната му смърт. Независимо от грешките в методологията на Боян Пенев, независимо от пораженията му в някои анализи и оценки на литературните явления приносът му в родната ни литературна наука е огромен. Той създаде нов етап в творче ското мислене, издигна на европейско ниво българската изследователска мисъл. Без неговото крупно дело не можем да си представим по-нататъшното развитие и днешното високо равнище на националната ни литературна история и критика. Монографичните му изследвания върху българските писатели, студиите и статиите му за полския романтизъм и за съвременната българска интелигенция и литература, печатани в сп. „Мисъл“, в Списание на БАН, в Годишника на Софийския университет, в сп. „Демократически преглед", в сп. „Златорог" и т. н., забележителната му книга за Бетховен, съкратената му история на българската литература и най-вече незавършената му четиритомна история на новата бъл гарска литература го налагат като модерен учен от световна величина и като критик от нов тип. Те са ценен влог в българското литературознание, солидна основа за бъдещото му развитие, мощен импулс за разширяване кръгозорите и стремежите на творческата ни интелигенция. От 20-те години до днес всички наши литературоведи се учат от Боян Пенев - от научните му завоевания и от грешките му. Най-силно ни респектира и възхищава мъжествената му творческа воля за всеотдаен труд и културно строителство, безкомпромисната му позиция в литературния живот, смайващата му ерудиция, взискателността и самокритичността му. За нас днес е най-важна борбата, която той води за задълбочаване и облагородяване на българската духовност. „Желал бих нашите потомци да си спомнят не за довършените ни и незавършени дела - изповядва Боян Пенев, - а за волята, вложена в тях. Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си? Аз не бих желал техния съд. Зад историята има нещо, за което не е достатъчен един обикновен поглед. Това еживотът ни и който не го съзре, няма право да ни съди.

Този човек би могъл да бъде герой на един увлекателен роман. И животът, и творчеството му са изпълнени с противоречия, с драматични преживявания, самонаблюдения, търсения, страстни пориви и силни чувства. Той би могъл да бъде поет, писател, музикант, актьор. А беше критик. Може би първият български критик, който така органично, всеотдайно и в същото време задълбочено, научно и проникновено изживяваше литературните факти, анализираше творенията не за да ги разчленява и умъртвява, а за да открива вътрешните им връзки, да улавя магията им. За него изкуството беше не професия (макар че беше най-големият професионалист - в красивия смисъл на думата - в българската критика), а призвание, начин за осъществяване, възможност за изповед. Така той даде нова представа за критиката като изкуство и творчество. След него критериите, с които измерваме делата на критиците, са по-високи и по-строги. Съвременниците му разказват за него като за чаровен и духовит човек. Притежавал е някакво обаяние, излъчвал е някаква необяснима притегателна сила, пленяваща околните. Обичал е живота и се е радвал на насладите му. И е умрял рано - твърде рано за един критик-учен. Ученият се осъществява побавно. Усвояването на знанията, изучаването на инструментариума в занаята изискват време. Боян Пенев нямаше това време. Той завърши своя жизнен път точно тогава, когато започваше голямото му пътуване в литературата. И все пак той не остана неосъществен. Напротив, като критик и историк на българската литература, като творец той се осъществи напълно. C И още нещо, което бързам да кажа още в началото: Боян Пенев се размина почти всички съвременни нему писатели. Оценките му бяха в повечето случаи неверни, но въпреки всичко той е голям критик. Критик, който чертае насоките и определя критериите на българската критика. Тук като че ли съществува парадокс. Защото как е възможно литератор с толкова много „грешки" да бъде определян като ярко явление? Но Боян Пенев притежаваше такава огромна дарба, способен бе на такова безпримерно служене на литературата, културата му бе неимоверна, а работоспособността - уникална. Словото му излъчва магия, идеите му респектират. И парадокс в същност няма. Боян Пенев твърде млад определя принципите си, които ще следва като човек и творец. На 24 години той записва в дневника си: „Ти искаш да проучиш един писател. Първото условие е да проникнеш в неговата индивидуалност, да се сродиш вътрешно с него, да се вживееш в неговата душа, да го почувствуваш като личност. Той е създал веднъж творенията си - ти трябва да ги създадеш още веднъж след него. Той е умрял отдавна - ти трябва да го възкресиш в себе си и да почувствуваш неговото безсмъртие.

Литературно историческото и критическо дело на Боян Пенев излъчва духов ното богатство и творческата енергия на неговата личност. Рядкото съчетание на концептуално-аналитична мисъл с художествено-интерпретаторска дарба на научна ерудиция с безкомпромисна и страстна любов към изкуството респе тира съвременниците му, всички негови изследователи и критици. Неговата литературоведска методология и литературни оценки може да будят възра ния, но със своето отношение към литературата и ценностите на духа той има преходното значение на явление, с което всяка национална култура може да се гордее. Делото на Б. Пенев не е достатъчно осмислено като необходима за с временната ни литературна наука приемственост и ползотворен опит, макар в последните 10 години бяха преиздадени негови съчинения, придружени от пред говори, в които се набляга именно върху тези страни от дейността му, написала се редица статии, появи се и първото монографично изследване за него. Не случайно, че по-новите изследвания върху Б. Пенев посочиха проблемното и те матично богатство на трудовете му, което ги поставя в диалог със съвременните задачи и насоки на литературната история и критика, на сравнителното литера турознание и културология. Б. Пенев принадлежи къмтози тип учени, чийто творчески дух ги подтиква към многоаспектно разглеждане на явленията и за които съдържанието на изследователския предмет е по-богато от готовата теза те създават методически постановки и вдъхновени разработки, които не се обез ценяват от историческото несъвършенство на избраната методология. За научния принос на Б. Пенев към възникването и историята на българското сравнително литературознание (и компаративно мислене в частност) има литература. Както става ясно, необходимостта от сравнително-литературни изследвания в българ ската литература е тясно свързана със задачите на литературната история и пол готвеността на националното и естетическо самосъзнание да постави и реши тези задачи. Компаративното мислене не може да се отдели от мисленето за литература та като цяло и от пътищата на неговото диференциране в литературна теори история и критика, от многоаспектното изучаване на литературния феномен

Става дума за паралел. Защото проблемът за връзките и взаимодействията между прояви от литературоведческо естество се изявява в специфични форми. Механизмът му може да включва елементи, които да свидетелствуват за непосреден контакт, резултатът - може да ни ги разкрива в духа на типологическото родство. За съжаление нямаме разработена методика за проучването на тия страни от духовното общуване. А проявите на литературознанието, особено в областта на литературната история, ни предлагат много сложна картина на пресечни точки и насоки на обобщения. 1 У й Че е така, ни убеждава погледът към състоянието на литературната наука нас и в съседна Сърбия от края на XIX и началото на ХХ в. Проблематиката не е осъзната все още като нещо обособено от интереса към художественотворческите връзки и взаимоотношения. А те са сравнително добре изследвани в книгите на Ил. Конев, Б. Ничев, Дж. Игнятович, в статии на Т. Маркович, Б. Пенев, Ил. Николич, Г. Веселинов, К. Йорданова, Л. Кирова и др. И по своему изискват вникване в развоя на литературоведческото мислене. Още повече, че тогава се създават условия за по-активен духовен обмен. Той се отразява и върху насоките и характера на литературната наука и критика. Свидетелство са сходствата в подхода, в типа прояви и в насочеността на редица нейни предста вители у нас и в Сърбия. Ще напомня, че засега работим с констатации като вярната, но обща констатация на Ил. Конев: „За активизирането на българо-сръбските литературни взаимоотношения през интересуващия ни период имат подчертан принос също литературната наука и славистиката в България и Сърбия. Но сходствата между литературната наука у нас и в Сърбия покрай ролята си да активизират взаимоотношенията имат и други измерения, които се оказват не по-малко показателни за изясняване характера и насочеността на литературоведческата реконструкция на двете близки литератури. Знаем, че обикновено историко-литературният вариант на естетическия развой е основата, върху която се съди за неговата същност. Успоредиците в тази насока със своя резултат се превръщат в показател и за пълноценността в изявата на даден изследвач, на неговата методологическа концепция и подход към литературата.

По случай 100-годишнината от рождението на проф. Боян Пенев и 55 години от неговата смърт бих искала да споделя спомените на моя дядо - генерал Никола Пенев, посветени на неговия по-малък брат - Боян. Те се пазят в архива на нашето семейство. Ето част от тяс „През лятото на 1927 г., след кървавите септемврийски събития, бях политемигрант в СССР. От случайно попаднал ми български вестник, и то с няколко дни закъснение, узнах за смъртта на брат ми - проф. Боян Пенев. Бил съм първото дете в семейството. Имах петима братя и сестра, но остана жив само третият ми брат - Боян. На двегодишна възраст той заболя от скарлатина и едва оживя, но с тежки последици за здравето, останали му за цял живот - беше с притъпен слух и полупа рализирана ръка. Ние произхождаме от дребно занаятчийско семейство. Баща ни бешеказан джия, който, още когато бяхме малки, загуби своя дюкян и се обърна в обикновен казанджий ски работник. По-късно, „подпомогнат“ от лихвари, баща ни се опита да съживи своето казанджийско дюкянче, вече в гр. Разград, но скоро и тоя му опит приключи без успех и последни те си години родителите ми завършиха, издържани от мен. В детинството си Боян беше тихо и затворено момче, играеше си повече в къщи, рядко общу ваше с външния свят. В училище вървеше сравнително добре. Като ученик в Разградската гимна зия той основа ученическия хор „Железни струни“, който съществува и до днес. В хора участвува ха ученици с леви убеждения. По-скоро това бе социалистически кръжок в гимназията под при критието на хор. В къщи имахмеедна стара физхармоника, на която Боян свиреше и постигна за видни успехи. Нашият съсед, аптекарят Сребров, имаше пък пиано и на него Боян развиваше музикалните си наклонности. По това време той започна да свири и на цигулка, която запази за цял живот. Боян обичаше да събира по-малки от него момчета, учеше ги да свирят, четяха заедно и ги възпитаваше в критично отношение към прочетеното. Така упражняваше педагогическите си наклонности. Той обичаше и театъра. Създаде една малка група от близки на семейството ни деца и правеше домашни спектакли. Той беше автор, режисьор и изпълнител на по-трудните роли. Така постепенно той излезе от своята детска затвореност, стана любим другар и ръководител на младата компания, която беше събрал около себе си. Брат ми завърши гимназия през 1902 г. в Русе, където бях на работа като машинист в БДЖ. По-късно той завърши славянска филология в Софийския университет. Аз бях вече преместен на работа в София. Живеехме през цялото време заедно. Боян се отличаваше с изключителна работоспособност. По цели дни пре карваше в нашата тясна и студена квартира, отопление нямахме, електрическо осветление също. Четеше на газена лампа. Храната ни беше съвършено слаба. Аз по цели дни и нощи пъту вах. Каквото можехме да купим за храна, отиваше за невръстните ми три деца, а ние, възрастни те, минавахме с какво да е. Боян прекара много години на труд и големи лишения. Той позна ваше мъката на неимотните и поради това до края на живота си остана съчувственик на нас, тес ните социалисти и по-късно комунисти.