Боян Пенев и старата българска литература

Въпросът за оценката на старобългарската литература в голямото научно дело на Боян Пенев предизвиква заслужен интерес поради някои оригинални тълкувания и ценни изводи, кои то не са загубили значението си и днес. до за Боян Пенев е историк главно на новата българска литература - към периода от Паисий съвременността са насочени както научните му интереси, така и филологическата му и литературнотеоретическа подготовка. Поради това материалът, въз основа на който може да се съди отношението на учения към средновековната българска книжнина, е сравнително ограничен. Б. Пенев обръща поглед към старобългарските паметници и автори в два свои труда: „Българска литература. Кратък исторически преглед" (Пловдив, 1930) и том втори на „История на новата българска литература" (С., 1932), издадени след смъртта му. Първата книга е превод на курс лекции, четени от автора в Полша (Варшава, Краков, Вилно) през 1923-1924 г. Кратките очерци обхващат българската литература от Кирил и Методий до съвременността и съдържат стегнато изложение на фактите в достъпна форма. Вторият том на „История на новата българска литература" обобщава проучванията на Б. Пенев по проблемите на прехода от стара към нова литература. Тук се разглеждат книжовните паметници от XVI, XVII и XVIII в., преди всичко сборни ците със смесено съдържание и дамаскините, които авторът смята за ново явление в литературния културния живот по време на османското владичество. В кръга на материалите по стара бъл гарска литература могат да се включат отделни изказвания, почерпани от двете студии „Посоки цели при проучване на новата ни литература" (С., 1910) и „Начало на българското възраждане" (С., 1918), както и някои статии. Не на последно място трябва да се отбележи, че богатият архив на учения съдържа редица материали, които могат да се привлекат при изясняване дълбочи И И ната и обхвата на заниманията му със средновековни паметници. Голяма част от тези материали ca намерили място в коментара и бележките към т. 1 от последното издание на „История на новата българска литература" (С., 1976), но те не изчерпват всичко в разглежданата насока. Дейността на Б. Пенев като литературен историк през първите две десетилетия на века съв пада с времето на повишен филологически и културно-исторически интерес към старата българска литература. Продължавайки традициите на М. Дринов в тази област, тогава се появяват тру довете на Б. Цонев, В. Н. Златарски, Ал. Теодоров-Балан, Й. Иванов и др., които поставят ос новите на научното издирване, изследване и обнародване на исторически и литературни извори Oт Българското средновековие. Една от главните заслуги на посочените изследователи от този период е, че подлагат старобългарските паметници на изчерпателен филологически анализ, дават оценки за тяхната историческа, езикова и книжовна същност.