Анисава Милтенова

През първата половина на XIX в. интересът към историческото минало у нас се разраства и задълбочава, което е в пряка връзка със засилването на възрожденските процеси. Историцизмът се разгръща като обширно обществено-политическо и литературно течение, форма на пробуденото народностно съзнание. По това време интересът към българската история се за доволява с най-разнообразни по жанр произведения - от историческото изследване до есха тологичните съчинения и гражданската лирика. Кръгът от читатели се увеличава поради въз можностите, които дава печатането. Съчиненията с историческо съдържание, които имат най-широко разпространение през първата половина на XIX в., бихме могли да разглеждаме най-общо като оригинални и компи лативни, а последните от своя страна могат да бъдат създадени въз основа на български съчи нения или да представляват преводи. От преводните истории голяма популярност получава История славенно-болгарског народа из г. Раича историе и неких исторических книг составленна и простим язиком списанна за синове отечества Атанасием Несковичем. В Будиме граде, 1801". За автора на това първо печатано у нас историческо съчинение нямаме все още категорични данни. Ако съдим по годината, в която е отпечатана историята му - 1801, той е роден найкъсно към средата на 70-те години на XVIII в. Сведения за рожденото му място намираме в книгата на Шафарик „Geschihte der südslawischen Literatur", 1865, т. III, с. 331-332, който пръв отбелязва историята на Нескович и дава бегли вести за автора й. Според него Нескович е от селището Язак, Сремска област (aus Jazak im sirmier komitat); то се намира южно от Нови Сад, близо до Сремска Митровица, Врдничка околия. Шафарик посочва, че Нескович е получил образованието си в Пеща, Раад, Пресбург (Братислава) и Йоденбург и ебил преподавател по немски език и литература в Пеща през 1810-1812 г., а също и по-късно, което го характеризира като високообразован за времето си човек. e Последната година, за която имаме сигурни данни за Атанасий Нескович, е 1825 г. и ни известна от публикацията на Марта Бур „Писма на книгоиздателя В. Н. Ненович в Будапещенските архиви (1824—1826)":1 в тази публикация се съдържат интересни сведения за автора на „История славенно-болгарског народа". От писмо № 4 на В. Н. Ненович до братовчеда му Павел С. Ненович (12. III. 1825 г.) узнаваме, че Нескович ебил твърде авторитетна личност сред нашата интелигенция тогава и кореспондира с българи от Одеса и Кишинев, за да търси абонати за историята си. Василий Ненович го кани да стане коректор на неговата „Свещенная история църковна“, като се отнася с уважение към познанията му: „Ако има таквизи хора да разумеват от нашите болгарски, или ако не, а то кажете на типографията за госп. Афанасия Несковича, ако щът да го приемнат за коректора на тази книжка, тоест ако го намерите и господство Ви мунасип, защо ако има други по-добър, може по-добриет да буде. Па ако ще г. Афан(ас) да приемне това, комуто ся покланям, да му кажете и за историята негова, малко 1. Известия на Института за литература, ХХI, 1972, с. 219-246. 115 И попечение има ха(джи) Йордан писмата му за Кишнов и Одесса йоще стоят тука в Брашов моля някак да не би писал тука, че аз пиша так. "2 Друг факт във връзка с биографията на Нескович се съдържа в писмо № 8 пак до Павел С. Ненович (2 14. VII. 1825 г.). Тук по повод коригирането на съчинението му, извършвано от Ат. Нескович, В. Ненович подчертава: И да не прави никаква друга поправка, сиреч да промени смисъла на историята съобразно със сръбския синтаксис, а да я остави така на прост български език както е, а само да поправи правописа и рядко по някоя дума, ако се случи двусмислена.

От 20 до 23 май 1976 г. във Велико Търново се състоя Вторият международен симпозиум Търновска книжовна школа, организиран от Института за балканистика при БАН и Великотърновския университет „Кирил и Методий". Четири години след Първия симпозиум на същата тема в старата българска столица отново се срещнаха видни наши и чуждестранни учени, за да продължат размяната на мнения във връзка с пробле матиката на Търновската книжовна школа. В симпозиума взеха участие гости от еди надесет страни, сред които бяха акад. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Г. Сване (Дания), проф. Й. Русек (Полша), проф. Д. Трифунович и проф. А. Младенович от Югославия, проф. В. Келару и проф. Й. Лаудат (Румъния), проф. Д. Фрайданк (ГДР), проф. Х. Кайперт (ГФР), проф. А. И. Рогов, д-р Л. А. Дмитриев, д-р Е. И. Демина, ст. н. е. О. А. Князевская и др. от СССР, д-р Е. Благоева от Чехословакия и други учени от Румъния, САЩ и Япония. От българска страна участвуваха акад. П. Динеков, чл.-кор. Е, Георгиев, чл.-кор. 1 Вж. сб. Търновска книжовна школа. С., БАН, 1974. 161 11 Литературна мисъл, кин. 5 Д. Ангелов, проф. Д. Мирчева, проф. В. Велчев, проф. Б. Ст. Ангелов, проф. П. Русев, проф. В. Тъпкова-Заимова, доц. Г. Данчев, доц. А. Давидов и много научни работници от Софийския университет „Климент Охридски“, Института за балканистика, Института за история, Института за български език, Института за литература, Института за изкуствознание и Института за музикознание при БАН, Великотърновския университет „Кирил иМетодий", Шуменския висш педагогически институт и музейни работници от Габрово. Задачите на Втория международен сим позиум Търновска книжовна школа бяха значително разширени в сравнение със за дачите на Първия симпозиум. Тематиката на докладите беше съсредоточена главно върху дейността на учениците и последо вателите на патриарх Евтимий Търновски. Целта на симпозиума беше да се изтъкне широкото разпространение на идеите на Търновската школа, нейното общобалканско и международно културно значение.

Като книга шестнадесета от библ. „Бележити българи" Изд. на Отечестве ния фронт ни поднесе биографията на Неофит Бозвели от Жечо Атанасов. Лите ратурното претворяване на книжовното н обществено дело на този изтъкнат наш възрожденец е не само оправдано - то запълва една отдавнашна празнина в популяризирането на най-ценното от възрож денското ни наследство. Нещо повече, едва ли има друга форма на научно изследване, която по-успешно да очертае величината на неговата личност и необикновената му съдба, както лите ратурната биография. Това етака поради своеобразието на историческата ценност на делото му - оставило след себе си преди всичко дирята на една изключи телна индивидуалност, която бихме могли да поставим наред с фигури като Паисий, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков. Едно вникване в съдбата и личността на Неофит Бозвели би ни дало възможност, от друга страна, да съдим по-пълно за типичните черти на българския възрожденски дух, проява на най-ценните качества на нашия народ. Използуването на биографията за очертаване на жизнения и творчески път на една личност като Неофит Бозвели поставя високи изисквания спрямо автора. Оскъд ният изворов материал, с който разполагаме, липсата на точни исторически све дения за голяма част от живота му епървата, но не единствена трудност. Необик новената, пълна с превратности съдба на Неофит Бозвели, която го поставя в контакт с най-различни личности, изисква отлично познаване на историческата епоха инейните конфликти, както и задълбочено проучване на живота и дейността на редица тогавашни културни и политически дейци - Емануил Васкидович, Райно Попович, Константин Огнянович, Иларион Макарнополски, княз Богориди, княз Чарториски и др. Към това трябва да прибавим и своеобразната историческа интуиция, която трябва да притежава авторът, за да направи живи и понятни за нас както сложните обществени отношения, така и психологията на личностите.

Проф. д-р К. Куев е известен у нас и в чужбина като един от най-ревностните и неуморни изследователи на старобългарското книжовно наследство. През дългогодишната си научна дейност той еавтор на многобройни статии и студии с приносен характер, а също така и на значителни изследвания, сред които се открояват „Черноризец Храбър" (1967), „Азбучната молитва в славянските литератури" (1974), както и участието му в изда нието „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. I, 1970; т. II, 1977;). „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете (1979) е книга, която не само не отстъпва на тези научни трудове, но представя проф. Куев от една нова страна - като изследовател-публицист, нарисувал с болка печалната картина на унищожение и разпиляване на българските ръкописи. Книгата се отли чава с присъщата за автора изчерпателност и изобилие на фактически материал, но всеки факт има ценността освен на научна констатация и на изстрадан повик към издирване, съхраняване и обнародване на запазеното от нашето значително книжовно богаетство. В този смисъл последната книга на проф. Куев е адресирана към широка читателска аудитория и предизвиква оправдан интеес сред специалистите-медиевисти по история, език, литература и изкуствознание. Сведенията, събрани в „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете", са резултат на продължителна работа в ръкописните сбирки и архивохранилища на СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия, Австрия. Първият раздел - Странствуване на ръкописите" - съдържа многобройни факти за миграцията на нашето книжовно наслед ство в другите славянски и някои европейски страни. Най-напред тук авторът разглежда съдбата на най-ранните старобългарски паметници, чиито оригинали са изчезналч, но са били преписани от славянски (главно руски) книжовници и по този начин са достигнали до нас. Проф. Куев посочва двадесет и един ръкописа руска редакция от XI-XII в. (между които Остромировото евангелие, Симе оновият (Светославов) сборник от 1073 г. Учителното евангелие на Константин Преславски, Слуцкият псалтир и др.), писани върху българска основа, които свидетелствуват за литературните връзки между България и Русия още в най-ранна епоха, за миграцията на нашето литературно наследство към руските земи през X-XI в. - т. нар. първо южнославянско влияние".

Авторката пристъпва към пълен анализ на всички познати днес преписи - от XIIIXIV в. до XIX в., в резултат на което те биват обособени като хомогенна традиция (75 преписа), българска преправка на творбата (2 преписа) и руска преправка (3 пре писа). Палеографските данни и датировката на преписите са възприети според монографията на проф. К. Куев. В хомогенното яд ро на ръкописната традиция, която се приема за компактна, „затворена“, се очертават три разклонения - а, в и у, всяко от които носи свои специфични черти. Ето по какъв начин авторката определя метода, чрез който са анализирани и класифицирани преписите: „Критическото сравняване на преписите, както вече беше изнесено, води до обединяването им в групи въз основа на засвидетелствуваните в техния текст обединяващи грешки, а понякога и само характерни разночетения или обновления" (с. 35). А. Коссова подчер тава, че всяко разклонение носи свои отличи телни разночетения, които едновременно са обединяващи и разединяващи - от една страна, общ произход на преписите от всяко разклонение и от друга, изключване на възмож ността те да са преднамерено коригирани от преписвачите. Правилно е отбелязано, че трите разклонения в ръкописната традиция са резултат от естествения развой на преписването на творбата и не представляват целенасочено прередактиране на текста. Текстологическото сравнение е извършено прецизно, като се следват строго и последователно методологическите принципи, избрани от авторката. Изнесени са редица интересни и важни за историята на текста на „За буквите" наблюдения, подкрепени с добре подбрана аргументация. Тук могат да се посочат резултатите от сравняването на Московския препис със Соловецкия препис № 913, които убедително доказват, че последният е копие на Московския препис. Не по-малко убедителен е анализът на Вроцлавския препис, запазен според публикацията на О. О. Бодянски, както и сполучливото определяне на копията на Лаврентиевия препис - Барсовия и Инокентиевия. В края на този раздел, озаглавен „Устройство на ръкописната традиция", е поместена схемата на съотношението между всички преписи от хомогенното ядро, която дава възможност нагледно да се види мястото на всеки от тях в ръкописната традиция.

75-годишният юбилей на проф. д-р Куйо Куев дава повод отново да хвър лим поглед върху голямото му научно, литературно-историческо и препода вателско дело. Половинвековната му творческа дейност е неделима част от българския влог в историята на славистиката и медиевистиката. След Втората световна война интересът към старобългарските паметници значително нарасна, постигнати бяха значителни успехи в тяхното всестранно проучване. Благодарение на всеотдайната работа на редица учени, сред които на едно от първите места проф. д-р Куйо Куев, бяха задълбочено осветлени възлови пробле ми от средновековната литературна история, бе разкрита същностната роля и значение на Кирило-Методиевото дело за старите славянски литератури. Куйо Марков Куев е роден на 11. ХІ. 1909 г. в с. Острец, Ловешко. След като завършва средното си образование в Пловдив (1932), постъпва в Софийския университет, специалност славянска филология. Научните му интереси се формират под ръководството на професорите Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Романски, М. Г. Попруженко, М. Арнаудов, И. Иванов и др., между конто особено силно влияние му оказват извороведческите проучвания на И. Иванов. През 1937-1939 г. бива изпратен като лектор по български език в Ягелонския университет в Краков. Тук защищава докторска дисертация на тема „Константин Костенечки в българската и сръбската литература" (1939). През 1941-1942 г. получава възможност да специализира славянска филология във Виена и Лайпциг при проф. Ф. Ливер и проф. Р. Траутман, а след завръщане то си в България учителствува в Севлиево, Шумен, Перник, София. През 1943 г. е уволнен по 33Д за антифашистка дейност. От 1947 г. младият учен свързва завинаги съдбата си със Софийския университет, катедра „Славянски литератури" - отначало като асистент, от 1957 г. - доцент, от 1961 г. - редовен професор. През 1948-1950 г. развива активна дейност като културен аташе при българското посолство във Варшава. Избран е за заместник-декан (1962- 1965), а по-късно за декан (1972-1976) на Факултета по славянски филологии. Присъдена му е научната степен доктор на филологическите науки (1973) неговия труд „Черноризец Храбър". Лауреат е на Кирило-Методиевската награда на БАН за участието си в колективното издание „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. 1-1970; т. II-1977) и на Димитровска награда (1982). От 1982 до 1984 г. оглавява Центъра за българистика при БАН и ръководи летза ния колоквиум по старобългаристика в София от неговото основаване (1978). Цялостната му дейност като учен и общественик получи заслужено признание у нас и в чужбина.

Преди две години световната славистика отбеляза 40-годишнината от научната дейност на изтъкнатия изследовател проф. д-р Рикардо Пикио. Той се нарежда сред най-продуктивните наши съвременници, които са се посве тили на сравнителни и специални проучвания по славянска филология. Проф. Р. Пикио е автор на повече от десет книги и множество отделни студии и статии, в които са разгледани разнообразни проблеми на славянските ли тератури. Сред тях се открояват особено тези, които засягат въпроси, свързани с българската средновековна книжовна школа. За съ временната медиевистика са извънредно ценни оригиналните му научни приноси както за теоретичното осветляване на редица дискуси онни проблеми, така и при непосредствения анализ на литературните паметници. За ця лостната си научна дейност проф. Р. Пикио бе удостоен с международната Кирило-Мето диевска награда през 1984 г., избран е за чуж дестранен член на Българската академия на науките (1981) и за почетен доктор на Софийския университет „Климент Охридски" (1988). Богатото съдържание на сборника "Studia slavica mediaevalia et humanistica“, издаден в чест на видния славист за юбилея, отразява неговата многостранна дейност в различни области на филологията (историколитературни и сравнителни проучвания върху полската, руската и българската книжовна традиция от ІХ до ХІХ в., анализ на най-старите сла вянски писмени паметници, славяно-романски студии и т. н.) и свидетелствува за широкия отзвук на редица плодотворни идеи на учения сред значителен кръг специалисти от цял свят. В двата тома на сборника са включени внуши телен брой статии (шестдесет и четири), които по тематика, по изследователски подход и по същина на концепциите представляват ярко признание за научното творчество на проф. Р. Пикио. Сборникът се открива от биобиблиографски профил на проф. Р. Пикно (автор Х. Голд блат), в който се проследяват основните на соки в неговите проучвания и се прави изчерпателен преглед на отпечатаните студии, ста тии, рецензии, енциклопедични материали и т. н. Подчертани са приносните му постановки за факторите при формирането на национал ните славянски литератури, за специфичните белези на езиково-религиозната общност на православните славяни (Slavia orthodoxa) през средновековието, за структурата на старите славянски текстове като съвкупност от ритмико-синтактични и семантични единици и др., широко дискутирани от учените слависти и придобили авторитета на основа за нови изследвания.

Въпросът за оценката на старобългарската литература в голямото научно дело на Боян Пенев предизвиква заслужен интерес поради някои оригинални тълкувания и ценни изводи, кои то не са загубили значението си и днес. до за Боян Пенев е историк главно на новата българска литература - към периода от Паисий съвременността са насочени както научните му интереси, така и филологическата му и литературнотеоретическа подготовка. Поради това материалът, въз основа на който може да се съди отношението на учения към средновековната българска книжнина, е сравнително ограничен. Б. Пенев обръща поглед към старобългарските паметници и автори в два свои труда: „Българска литература. Кратък исторически преглед" (Пловдив, 1930) и том втори на „История на новата българска литература" (С., 1932), издадени след смъртта му. Първата книга е превод на курс лекции, четени от автора в Полша (Варшава, Краков, Вилно) през 1923-1924 г. Кратките очерци обхващат българската литература от Кирил и Методий до съвременността и съдържат стегнато изложение на фактите в достъпна форма. Вторият том на „История на новата българска литература" обобщава проучванията на Б. Пенев по проблемите на прехода от стара към нова литература. Тук се разглеждат книжовните паметници от XVI, XVII и XVIII в., преди всичко сборни ците със смесено съдържание и дамаскините, които авторът смята за ново явление в литературния културния живот по време на османското владичество. В кръга на материалите по стара бъл гарска литература могат да се включат отделни изказвания, почерпани от двете студии „Посоки цели при проучване на новата ни литература" (С., 1910) и „Начало на българското възраждане" (С., 1918), както и някои статии. Не на последно място трябва да се отбележи, че богатият архив на учения съдържа редица материали, които могат да се привлекат при изясняване дълбочи И И ната и обхвата на заниманията му със средновековни паметници. Голяма част от тези материали ca намерили място в коментара и бележките към т. 1 от последното издание на „История на новата българска литература" (С., 1976), но те не изчерпват всичко в разглежданата насока. Дейността на Б. Пенев като литературен историк през първите две десетилетия на века съв пада с времето на повишен филологически и културно-исторически интерес към старата българска литература. Продължавайки традициите на М. Дринов в тази област, тогава се появяват тру довете на Б. Цонев, В. Н. Златарски, Ал. Теодоров-Балан, Й. Иванов и др., които поставят ос новите на научното издирване, изследване и обнародване на исторически и литературни извори Oт Българското средновековие. Една от главните заслуги на посочените изследователи от този период е, че подлагат старобългарските паметници на изчерпателен филологически анализ, дават оценки за тяхната историческа, езикова и книжовна същност.

Българската литературна наука претърпя една невъзвратима загуба - на 26 октомври 1989 г. почина неуморният учен, активният организатор и незабравимият човек Боню Стоянов Ангелов. Той притежаваше оная рядко срещана дарба да отваря не само вратите към знанието, към науч ната грамотност, към извороведската точност и вярност, но и към проникновеното съучастие в съд бите на хората, към взаимното разбирателство, към доброто, към честността и дълга.TAGR Започнало преди повече от 45 години, научноизследователското дело на проф. Б. Ангелов в областта на старобългарската и на възрожденска140 та книжнина е неделима част от пътя, изминат от българската литературна история през последните десетилетия. Наследявайки най-добрите постиже ния на славистите-филолози от първата половина на нашия век, то бе продължение на плодотворните им традиции на съвременно научно равнище. В духа на тези традиции бяха издържани не само многобройните научни приноси на Б. Ангелов, но и цялостната му обществена и културна дейност, проникната от голяма всеотдайност, взискател ност и отзивчивост.