Боян

С течение на времето неговите заслуги в литературознанието и литературната критика изглеждат все по-безспорни, все по-значителни, въпреки че съвре менната ни литературно историческа и критическа мисъл се разви и отиде много по-напред през този половин век, който ни дели от трагичната му смърт. Независимо от грешките в методологията на Боян Пенев, независимо от пораженията му в някои анализи и оценки на литературните явления приносът му в родната ни литературна наука е огромен. Той създаде нов етап в творче ското мислене, издигна на европейско ниво българската изследователска мисъл. Без неговото крупно дело не можем да си представим по-нататъшното развитие и днешното високо равнище на националната ни литературна история и критика. Монографичните му изследвания върху българските писатели, студиите и статиите му за полския романтизъм и за съвременната българска интелигенция и литература, печатани в сп. „Мисъл“, в Списание на БАН, в Годишника на Софийския университет, в сп. „Демократически преглед", в сп. „Златорог" и т. н., забележителната му книга за Бетховен, съкратената му история на българската литература и най-вече незавършената му четиритомна история на новата бъл гарска литература го налагат като модерен учен от световна величина и като критик от нов тип. Те са ценен влог в българското литературознание, солидна основа за бъдещото му развитие, мощен импулс за разширяване кръгозорите и стремежите на творческата ни интелигенция. От 20-те години до днес всички наши литературоведи се учат от Боян Пенев - от научните му завоевания и от грешките му. Най-силно ни респектира и възхищава мъжествената му творческа воля за всеотдаен труд и културно строителство, безкомпромисната му позиция в литературния живот, смайващата му ерудиция, взискателността и самокритичността му. За нас днес е най-важна борбата, която той води за задълбочаване и облагородяване на българската духовност. „Желал бих нашите потомци да си спомнят не за довършените ни и незавършени дела - изповядва Боян Пенев, - а за волята, вложена в тях. Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си? Аз не бих желал техния съд. Зад историята има нещо, за което не е достатъчен един обикновен поглед. Това еживотът ни и който не го съзре, няма право да ни съди.

Този човек би могъл да бъде герой на един увлекателен роман. И животът, и творчеството му са изпълнени с противоречия, с драматични преживявания, самонаблюдения, търсения, страстни пориви и силни чувства. Той би могъл да бъде поет, писател, музикант, актьор. А беше критик. Може би първият български критик, който така органично, всеотдайно и в същото време задълбочено, научно и проникновено изживяваше литературните факти, анализираше творенията не за да ги разчленява и умъртвява, а за да открива вътрешните им връзки, да улавя магията им. За него изкуството беше не професия (макар че беше най-големият професионалист - в красивия смисъл на думата - в българската критика), а призвание, начин за осъществяване, възможност за изповед. Така той даде нова представа за критиката като изкуство и творчество. След него критериите, с които измерваме делата на критиците, са по-високи и по-строги. Съвременниците му разказват за него като за чаровен и духовит човек. Притежавал е някакво обаяние, излъчвал е някаква необяснима притегателна сила, пленяваща околните. Обичал е живота и се е радвал на насладите му. И е умрял рано - твърде рано за един критик-учен. Ученият се осъществява побавно. Усвояването на знанията, изучаването на инструментариума в занаята изискват време. Боян Пенев нямаше това време. Той завърши своя жизнен път точно тогава, когато започваше голямото му пътуване в литературата. И все пак той не остана неосъществен. Напротив, като критик и историк на българската литература, като творец той се осъществи напълно. C И още нещо, което бързам да кажа още в началото: Боян Пенев се размина почти всички съвременни нему писатели. Оценките му бяха в повечето случаи неверни, но въпреки всичко той е голям критик. Критик, който чертае насоките и определя критериите на българската критика. Тук като че ли съществува парадокс. Защото как е възможно литератор с толкова много „грешки" да бъде определян като ярко явление? Но Боян Пенев притежаваше такава огромна дарба, способен бе на такова безпримерно служене на литературата, културата му бе неимоверна, а работоспособността - уникална. Словото му излъчва магия, идеите му респектират. И парадокс в същност няма. Боян Пенев твърде млад определя принципите си, които ще следва като човек и творец. На 24 години той записва в дневника си: „Ти искаш да проучиш един писател. Първото условие е да проникнеш в неговата индивидуалност, да се сродиш вътрешно с него, да се вживееш в неговата душа, да го почувствуваш като личност. Той е създал веднъж творенията си - ти трябва да ги създадеш още веднъж след него. Той е умрял отдавна - ти трябва да го възкресиш в себе си и да почувствуваш неговото безсмъртие.

Литературно историческото и критическо дело на Боян Пенев излъчва духов ното богатство и творческата енергия на неговата личност. Рядкото съчетание на концептуално-аналитична мисъл с художествено-интерпретаторска дарба на научна ерудиция с безкомпромисна и страстна любов към изкуството респе тира съвременниците му, всички негови изследователи и критици. Неговата литературоведска методология и литературни оценки може да будят възра ния, но със своето отношение към литературата и ценностите на духа той има преходното значение на явление, с което всяка национална култура може да се гордее. Делото на Б. Пенев не е достатъчно осмислено като необходима за с временната ни литературна наука приемственост и ползотворен опит, макар в последните 10 години бяха преиздадени негови съчинения, придружени от пред говори, в които се набляга именно върху тези страни от дейността му, написала се редица статии, появи се и първото монографично изследване за него. Не случайно, че по-новите изследвания върху Б. Пенев посочиха проблемното и те матично богатство на трудовете му, което ги поставя в диалог със съвременните задачи и насоки на литературната история и критика, на сравнителното литера турознание и културология. Б. Пенев принадлежи къмтози тип учени, чийто творчески дух ги подтиква към многоаспектно разглеждане на явленията и за които съдържанието на изследователския предмет е по-богато от готовата теза те създават методически постановки и вдъхновени разработки, които не се обез ценяват от историческото несъвършенство на избраната методология. За научния принос на Б. Пенев към възникването и историята на българското сравнително литературознание (и компаративно мислене в частност) има литература. Както става ясно, необходимостта от сравнително-литературни изследвания в българ ската литература е тясно свързана със задачите на литературната история и пол готвеността на националното и естетическо самосъзнание да постави и реши тези задачи. Компаративното мислене не може да се отдели от мисленето за литература та като цяло и от пътищата на неговото диференциране в литературна теори история и критика, от многоаспектното изучаване на литературния феномен

Става дума за паралел. Защото проблемът за връзките и взаимодействията между прояви от литературоведческо естество се изявява в специфични форми. Механизмът му може да включва елементи, които да свидетелствуват за непосреден контакт, резултатът - може да ни ги разкрива в духа на типологическото родство. За съжаление нямаме разработена методика за проучването на тия страни от духовното общуване. А проявите на литературознанието, особено в областта на литературната история, ни предлагат много сложна картина на пресечни точки и насоки на обобщения. 1 У й Че е така, ни убеждава погледът към състоянието на литературната наука нас и в съседна Сърбия от края на XIX и началото на ХХ в. Проблематиката не е осъзната все още като нещо обособено от интереса към художественотворческите връзки и взаимоотношения. А те са сравнително добре изследвани в книгите на Ил. Конев, Б. Ничев, Дж. Игнятович, в статии на Т. Маркович, Б. Пенев, Ил. Николич, Г. Веселинов, К. Йорданова, Л. Кирова и др. И по своему изискват вникване в развоя на литературоведческото мислене. Още повече, че тогава се създават условия за по-активен духовен обмен. Той се отразява и върху насоките и характера на литературната наука и критика. Свидетелство са сходствата в подхода, в типа прояви и в насочеността на редица нейни предста вители у нас и в Сърбия. Ще напомня, че засега работим с констатации като вярната, но обща констатация на Ил. Конев: „За активизирането на българо-сръбските литературни взаимоотношения през интересуващия ни период имат подчертан принос също литературната наука и славистиката в България и Сърбия. Но сходствата между литературната наука у нас и в Сърбия покрай ролята си да активизират взаимоотношенията имат и други измерения, които се оказват не по-малко показателни за изясняване характера и насочеността на литературоведческата реконструкция на двете близки литератури. Знаем, че обикновено историко-литературният вариант на естетическия развой е основата, върху която се съди за неговата същност. Успоредиците в тази насока със своя резултат се превръщат в показател и за пълноценността в изявата на даден изследвач, на неговата методологическа концепция и подход към литературата.

По случай 100-годишнината от рождението на проф. Боян Пенев и 55 години от неговата смърт бих искала да споделя спомените на моя дядо - генерал Никола Пенев, посветени на неговия по-малък брат - Боян. Те се пазят в архива на нашето семейство. Ето част от тяс „През лятото на 1927 г., след кървавите септемврийски събития, бях политемигрант в СССР. От случайно попаднал ми български вестник, и то с няколко дни закъснение, узнах за смъртта на брат ми - проф. Боян Пенев. Бил съм първото дете в семейството. Имах петима братя и сестра, но остана жив само третият ми брат - Боян. На двегодишна възраст той заболя от скарлатина и едва оживя, но с тежки последици за здравето, останали му за цял живот - беше с притъпен слух и полупа рализирана ръка. Ние произхождаме от дребно занаятчийско семейство. Баща ни бешеказан джия, който, още когато бяхме малки, загуби своя дюкян и се обърна в обикновен казанджий ски работник. По-късно, „подпомогнат“ от лихвари, баща ни се опита да съживи своето казанджийско дюкянче, вече в гр. Разград, но скоро и тоя му опит приключи без успех и последни те си години родителите ми завършиха, издържани от мен. В детинството си Боян беше тихо и затворено момче, играеше си повече в къщи, рядко общу ваше с външния свят. В училище вървеше сравнително добре. Като ученик в Разградската гимна зия той основа ученическия хор „Железни струни“, който съществува и до днес. В хора участвува ха ученици с леви убеждения. По-скоро това бе социалистически кръжок в гимназията под при критието на хор. В къщи имахмеедна стара физхармоника, на която Боян свиреше и постигна за видни успехи. Нашият съсед, аптекарят Сребров, имаше пък пиано и на него Боян развиваше музикалните си наклонности. По това време той започна да свири и на цигулка, която запази за цял живот. Боян обичаше да събира по-малки от него момчета, учеше ги да свирят, четяха заедно и ги възпитаваше в критично отношение към прочетеното. Така упражняваше педагогическите си наклонности. Той обичаше и театъра. Създаде една малка група от близки на семейството ни деца и правеше домашни спектакли. Той беше автор, режисьор и изпълнител на по-трудните роли. Така постепенно той излезе от своята детска затвореност, стана любим другар и ръководител на младата компания, която беше събрал около себе си. Брат ми завърши гимназия през 1902 г. в Русе, където бях на работа като машинист в БДЖ. По-късно той завърши славянска филология в Софийския университет. Аз бях вече преместен на работа в София. Живеехме през цялото време заедно. Боян се отличаваше с изключителна работоспособност. По цели дни пре карваше в нашата тясна и студена квартира, отопление нямахме, електрическо осветление също. Четеше на газена лампа. Храната ни беше съвършено слаба. Аз по цели дни и нощи пъту вах. Каквото можехме да купим за храна, отиваше за невръстните ми три деца, а ние, възрастни те, минавахме с какво да е. Боян прекара много години на труд и големи лишения. Той позна ваше мъката на неимотните и поради това до края на живота си остана съчувственик на нас, тес ните социалисти и по-късно комунисти.

„Проблеми и профили" е книгата, която в сянката на такива монументални литературоведски трудове на Боян Ничев като „Увод в южнославянския реализъм" (1971) и осо бено „Съвременният български роман“ (1978) би могла да остане извън онова внимание, което тя наистина заслужава. Но ще бъде лекомислено да сметнем, че статии като „Съ временният български роман - проблеми и съдба“, „Съвременност и литературна история", „Роман и национален живот“, „Литература, фолклор и естетическо възпитание" и др. са само още една проява на трайния интерес на критика към проблемите, които той с такава респектираща ерудиция, проникновение и изследователски замах е разгърнал в най-добрите си книги. Също така погрешно ще бъде да преценим навлизането на Б. Ничев във „В белетристичния свят на Павел Вежинов“, „В света на Андричевите разкази" или в „Белетристиката на Атанас Наковски“ като своеобразно отпускане" на теоретика в по-топлите и спокойни води на литературнокритическия портрет. Защото у изследовател с интересите и неведнъж утвърждаваните качества на Б. Ничев нито връщането към разработвани по-рано проблеми е преповтаряне, нито портретуването на един или друг конкретен творчески свят е обичайната критическа живопис, в която хронологията на теми и мотиви отвежда най-много до характерологични открития от типа на „Хе съвсем различен писател от у Верен на своя творчески натюрел, Боян Ничев едва ли би обърнал поглед натам, където зад събраните отделни статии не ще се различи единната концепция, ако в изследването на конкретното литературно явление не прозират следите на глобални литературни проблеми, руслата на ония мощни подводни течения, които прокарват новите пъ тища в развитието на един творец, на един жанр, на цяло литературно направление, заедно с обкръжаващия го т. нар. „литературен живот", най-сетне на цяла една национална литература в контекста на главните й (при това доста трудно откриваеми и определими в движение) социални, исторически, регио нални и наднационални взаимозависимости. С това не искам да кажа, че в „Проблеми и профили" се решават вкупом всички тези глобални задачи пред литературознанието и критиката, но трябва да подчертая: ако книгата си поставя по-близки цели, отколкото, да речем, едно монументално изследване, то тази нейна насоченост се компенсира" на пълно с поставянето на въпросите в нови, неочаквани ракурси, с откриването на нови нюанси в постановката на проблемите, в които започват да проблясват неподозирани по-рано отношения и взаимозависимости; картината на литературния процес и ролята на отделни творци за реализирането на новите насоки в него се обогатяват с нови ори гинални интерпретации. Изобщо онова, което респектира и в тази книга на Боян Ничев, е умението му да открива проблеми, нерешени въпроси, изненади, интересни поводи за изследователско любопитство там, където за мнозина диалектиката, борбата на противоречията, двигателната енергия на литературния процес си остава неизявена, неясна или просто отсътвуваща. В този аспект „Проблеми и профили" представлява не само ня какъв сбор от щедро нахвърляни проблемни находки (всяка от които впрочем - разра ботена подробно - би могла да роди поне студия, ако не отделна книга), но е стъпка към по-нататъшното цялостно, комплексно осветляване на националния литературен мо дел, на спецификата на нашия литературен развой в контекста на целия социокултурен комплекс от влияещи му фактори - нацио нална история, национална съдба, национално самосъзнание и народопсихология, идеологическо развитие, взаимоотношения меж ду фолклорно, художествено и естетическо съзнание, самосъзнание и ценностна ориен тация, влияние и реакции спрямо чужди ли тературни модели и т. н. Пристрастието на Боян Ничев към проблемите на романа - като водеща за съвре менността, развиваша се и строяща се пред очите ни жанрова формация, побрала и от разила в себе си най-съществените особености на националното ни литературно развитие и най-вече неговите актуални проблеми - може лесно да се оправдае с ироничната фра за на Тибоде: „Новото време подари на човечеството само две нови страсти - никотина и романа..."

Едва ли някога е предполагал, че точно аз ще пиша прощални думи за него. Пък и нямаше вид на човек, повярвал в неизбежността на смъртта. Беше известен с черния си хумор, често съм го чувал да се шегува и с нея, макар че се боеше от болестите и ненавиждаше предсказанията. Малко са сред истинските литератори хората със здраво чувство за реалността - той беше най-освободеният от илюзии човек на словото, когото познавах. Днес мнозина се напъват да докажат, че винаги са били инакомислещи, не обаче и той: за всички беше ясно, че трудно може да бъде подхлъзнат с голи идеали, защото познавахме упоритостта му да подлага всичко на съмнение, дори и собствените си писания. Докато беше директор на Литературния институт, като по чудо успя нито за миг да не се превърне в бюрократ: решаваше административните въпроси със същата лекота, с която говореше за предпочитаните си автори. И като главен редактор на списание "Литературна мисъл" внесе в редколегията някакъв трудно поддаващ се на определение, незаменимо негов си дух на артистичност, който обаче съвсем не беше в дисхармония с академизма на изданието. Не долюбваше героичните пози, затова някои прекалени светци зад гърба му го обвиняваха в конформизъм, макар че трудно биха се съизмерили с антиконформизма на изследванията му.