На прощаване с Боян Ничев

Едва ли някога е предполагал, че точно аз ще пиша прощални думи за него. Пък и нямаше вид на човек, повярвал в неизбежността на смъртта. Беше известен с черния си хумор, често съм го чувал да се шегува и с нея, макар че се боеше от болестите и ненавиждаше предсказанията. Малко са сред истинските литератори хората със здраво чувство за реалността - той беше най-освободеният от илюзии човек на словото, когото познавах. Днес мнозина се напъват да докажат, че винаги са били инакомислещи, не обаче и той: за всички беше ясно, че трудно може да бъде подхлъзнат с голи идеали, защото познавахме упоритостта му да подлага всичко на съмнение, дори и собствените си писания. Докато беше директор на Литературния институт, като по чудо успя нито за миг да не се превърне в бюрократ: решаваше административните въпроси със същата лекота, с която говореше за предпочитаните си автори. И като главен редактор на списание "Литературна мисъл" внесе в редколегията някакъв трудно поддаващ се на определение, незаменимо негов си дух на артистичност, който обаче съвсем не беше в дисхармония с академизма на изданието. Не долюбваше героичните пози, затова някои прекалени светци зад гърба му го обвиняваха в конформизъм, макар че трудно биха се съизмерили с антиконформизма на изследванията му.