Литературното минало като настояще (Наблюдения върху осмислянето на литературното минало в периодичния печат през войните (1912-1918)

Заставайки пред един исторически или културен факт, дошъл от онова време, което наричаме „минало", ние неизбежно го проецираме върху екрана на времето, което представлява нашето „настояще“. С нищо от миналото не е възможно да срещнем така, сякаш върху него времето не е оставило дори прашинка. И старателно да изтупаме праха, все пак следите от пръстите ни ще останат, а под тях ще личат и други следи. Всяко докосване до миналото се осъществява в някакво „тук и сега“. Тук и сега аз чета примерно Ботев. Но аз чета не просто някакъв текст, току-що написан от човек на име Ботев. Аз чета творбите на един от големите ни национални поети. Едновременно с това аз неизбежно чета и всички прочити, направени пре ди моето четене. В четенето аз осъществявам себе си. За да бъде един текст творба, той трябва да се превърне в творба: той трябва да съществува, което означава да битува в човешкото съзнание, с което непрекъснато да се превръща, непрекъснато да се „конкретизира" (Р. Ингарден). Множеството конкретизации на творбата съставят нейното битие. Когато става дума за литературна творба, то нейната конкретизация се осъществява в четенето, свързана е с конкретен читателски акт, с конкретен прочит (тук употребяваме синонимично те зи понятия, като под четене не разбираме психологическия механизъм на възприе мане; под прочит по-специално разбираме възприемане, свързано с разбиране тълкуване). Всеки прочит на литературната творба се осъществява в конкретен исторически момент, в конкретна социокултурна ситуация, т. е. всеки прочит се осъществява в някакво конкретно „тук и сега. В този смисъл онова, което сме свик нали да наричаме „литературно минало", което ние или нашите предходници са сигнирали в словника на литературната история, във всеки момент от своето съще ствуване е литературно настояще. Всеки прочит, всяко реално осмисляне на даден текст, се осъществява в процеса на литературната комуникация. В този процес текстът изявява своето същест вуване като литературна творба. Всеки текст е в някакъв смисъл провокативен спря мо своя бъдещ възприемател, благодарение на което се осъществява неговото съ ществуване. Отговорът на тази провокация може да се получи единствено в процеса на комуникацията. Както посочва Р. Ескарпи, „Няма комуникация без отговор и от тази гледна точка един текст не съществува като такъв, докато не бъде проче тен. Литературната комуникация е тази, която оправдава стремежа (и на автора, и на читателя) към изразяване, към материализиране на индивидуалния психически, социален и интелектуален опит.