Пенка Ватова

Българската следосвобожденска драма има своето място в литературния ни живот. Макар проблемите на нейното развитие да са обект на по-малко изследвания сравнение с тези за поезията и белетристиката, основните и тенденции, както и главните и представители са проучени доста пълно и задълбочено. B B Като се имат предвид новите пътища, по които тръгва българската литература годините след Първата световна война, интересът към периода на войните (1912- 1918) е основателен и проучването му от литературноисторическо гледище - не обходимо, тъй като това е време на прелом, на преоценка на идейните и естети ческите ценности; време, което подготвя характера на следвоенната ни литература. Издигнала се до европейското равнище на художествено мислене в творческата ce практика на индивидуалистите и символистите, през войните българската литература възвръща към родното и делничното. Личността се приобщава към масите, субективните преживявания, полети и падения се пречупват през призмата на народните чувства, болки и копнежи. Списание „Звено е връх на символизма, но след неговото спиране той губи очарованието на новото, нереализираното. Войните утвържда ват и едновременно с това водят до разколебаване на символизма. Съмненията лутанията на символистите в крайна сметка преминават в преоценка и преориен тиране в художествената практика. В досегашните изследвания за българската драма и театър след Освобожде нието специално място на периода 1912-1918 почти не се отделя. Освен това малко се обръща внимание на отношението на съвременниците към драмата, на своевре менните оценки за дадено драматическо произведение, на по-слабите в художествено отношение опити, В книгата си „Българската драма" Цветан Минков анализира хронологически ред отделни произведения, като обхваща доста широк кръг автори, накратко характеризира сюжетно-тематичните групи в драматургията след Освобож И 133 дението, но не представя отношението на критиката към творбите, не се интересуда от начина, по който те са били посрещнати.

На 28 март т. г. се навършиха 100 години от рождението на поета Димчо Дебелянов. По този повод на 26-27. 111. в аулата на СУ „Климент Охридски" се проведе юбилейна научна сесия, организирана от Българската академия на науките, Института за литература и ОС за духовно развитие, София. На сесията, открита със слово на директора на ЕЦЕЛ проф. д-р Георги Димов, присъствува ха Любомир Павлов, първи зам.-председател на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет; Любомир Левчев, председател на СБП; Николай Дюлгеров, първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП, Стефан Дикин, председател на ОС за духовно развитие; Никола Филчев, зам.-председател на ОС за духовно развитие; Бобе Йовков, първи секретар на ОбК на БКП в Копривщица; чл.-кор. проф. Ефрем Каранфилов, директор на Института за литература. Кратко слово за пленителния творчески свят на Димчо Дебелянов произнесе Любомир Левчев. Основния доклад („Тихата победа"), посветен на житейската и творческата съдба на поета, изнесе проф. д-р Стоян Каролев. Като характеризира творчеството на Дебелянов, проф. Каролев очерта мястото, което той зае ма в развитието на българската лирика и изобщо на националната ни литература. На сесията бяха изнесени 29 доклада и научни съобщения. Авторите - научни съ трудници, преподаватели във ВУЗ, библио течни и музейни работници и др. - характеризираха творческото дело на поета от различни страни, допълниха биографията му с нови сведения.

Заставайки пред един исторически или културен факт, дошъл от онова време, което наричаме „минало", ние неизбежно го проецираме върху екрана на времето, което представлява нашето „настояще“. С нищо от миналото не е възможно да срещнем така, сякаш върху него времето не е оставило дори прашинка. И старателно да изтупаме праха, все пак следите от пръстите ни ще останат, а под тях ще личат и други следи. Всяко докосване до миналото се осъществява в някакво „тук и сега“. Тук и сега аз чета примерно Ботев. Но аз чета не просто някакъв текст, току-що написан от човек на име Ботев. Аз чета творбите на един от големите ни национални поети. Едновременно с това аз неизбежно чета и всички прочити, направени пре ди моето четене. В четенето аз осъществявам себе си. За да бъде един текст творба, той трябва да се превърне в творба: той трябва да съществува, което означава да битува в човешкото съзнание, с което непрекъснато да се превръща, непрекъснато да се „конкретизира" (Р. Ингарден). Множеството конкретизации на творбата съставят нейното битие. Когато става дума за литературна творба, то нейната конкретизация се осъществява в четенето, свързана е с конкретен читателски акт, с конкретен прочит (тук употребяваме синонимично те зи понятия, като под четене не разбираме психологическия механизъм на възприе мане; под прочит по-специално разбираме възприемане, свързано с разбиране тълкуване). Всеки прочит на литературната творба се осъществява в конкретен исторически момент, в конкретна социокултурна ситуация, т. е. всеки прочит се осъществява в някакво конкретно „тук и сега. В този смисъл онова, което сме свик нали да наричаме „литературно минало", което ние или нашите предходници са сигнирали в словника на литературната история, във всеки момент от своето съще ствуване е литературно настояще. Всеки прочит, всяко реално осмисляне на даден текст, се осъществява в процеса на литературната комуникация. В този процес текстът изявява своето същест вуване като литературна творба. Всеки текст е в някакъв смисъл провокативен спря мо своя бъдещ възприемател, благодарение на което се осъществява неговото съ ществуване. Отговорът на тази провокация може да се получи единствено в процеса на комуникацията. Както посочва Р. Ескарпи, „Няма комуникация без отговор и от тази гледна точка един текст не съществува като такъв, докато не бъде проче тен. Литературната комуникация е тази, която оправдава стремежа (и на автора, и на читателя) към изразяване, към материализиране на индивидуалния психически, социален и интелектуален опит.

Трите войни, двете национални катастрофи, редуването на народен подем и на дежди за освобождение и национално обединение с покруса от неосъществените стре межи, търсенето на историческа справедливост и носенето на раните от пораже нията, люшкането между надеждата и отчаянието, между свободата и робството - всичко това, което нашият народ преживява за по-малко от едно десетилетие, открива неподозирани черти на българския национален характер. Събитията от второто десетилетие на ХХ век предоставят на народопсихолога необикновено богат материал за наблюдения от социален и нравствено-психологически характер. След Априлското въстание от 1876 година Балканската война е тази, в която избликва неудържима национална енергия - енергия, насочена към довършването на освободителното и обединително дело, осъдено на почти четиридесетилетно закъснение от решенията на Берлинския конгрес. И никак не е случайно, че именно по това време българският национален характер привлича все по-настойчиво вни манието и на изследователи, и на творци. Този факт е показателен за едно издигащо се националноно самочувствие, дошло като резултат и от обявяването на независимостта през 1908 година, и от българските победи в Балканската война. Не е случайна и появата на първата ни народопсихология през 1914 година - „Психология на българския народ" от Тодор Панов. Макар и едностранчива, съобразена с тогавашната политическа конюнктура, книгата на Панов е уверена крачка напред за нашата народопсихология.

Нови книги на ИЦ „Боян Пенев“