периодичния

Ранните творчески прояви на Ангел Каралийчев и по-конкретно неговата първа печатана творба в свободен стих „Орелът" (в сп. „Ученическа мисъл", кн. І, 1919 г.) е предмет на критичес ки преценки както от неговите връстници, така и от по-сетнешните изследователи на цялостното му литературно развитие. За своите първи литературни стъпки той в повечето случаи получава ласкави отзиви, обграден е с внимание и очакване. Списание „Ученическа мисъл“, където се появява първото му стихотворение, излиза под редакцията на гимназиалните учители Хр. Стоянов и С. Ганев в Русе в смутните години след националната катастрофа от загубата във войните. При разглеждане творчеството на Ангел Каралийчев във връзка с отпечатването на „Оре лът" се отминава една критична бележка, публикувана в списание „Ученическа мисъл през 1919 г. в кн. 2 и 3, с. 60. Това непретенциозно критическо мнение е първото утвърждаване на неговите творчески опити, а не както се отбелязва от някои негови изследователи: „През 1921 г. ...К. Друмев, ученик от десети клас, от Стара Загора, публикува отзив за „Орелът" и това е първата по-обширна преценка за младия автор" (С. Коларов. А. Каралийчев. Критически очерк. С., 1976, с. 9). Веднага след публикуването на „Орелът" в следващия брой на сп. „Ученическа мисъл се появява споменатата кратка по обем критическа бележка, написана от ученик от Търновската гимназия без подпис. Анонимността ни дава основание да предположим, че това е някой от познатите или близки на Каралийчев другари. От тази бележка се ражда и първият спор в творческото утвърждаване на поета, тъй като в края и редакторите на списанието поместват и своето мне ние. То е противоположно в критическите оценки и говори недвусмислено, че те вярно са доловили дарованието на бъдещия именит творец, загатнато в не толкова издържана, но привлека телна юношеска изповед. Още с публикацията на стихотворението, в няколко реда под него, редакционният комитет изразява оценката и положителното си мнение: „Б. Ред. К. Зад тия бели волни стихове се крие една буйна юношеска фантазия. На хубавата работа не и липсва дълбок смисъл и силно чувство." Ето част и от критичната бележка на съученика на А. Каралийчев, която се отнася най-вече към употребяваните езикови средства: „В първия брой на списанието бяха напечатани стихове на една буйна душа от нашите гимназисти."

Заставайки пред един исторически или културен факт, дошъл от онова време, което наричаме „минало", ние неизбежно го проецираме върху екрана на времето, което представлява нашето „настояще“. С нищо от миналото не е възможно да срещнем така, сякаш върху него времето не е оставило дори прашинка. И старателно да изтупаме праха, все пак следите от пръстите ни ще останат, а под тях ще личат и други следи. Всяко докосване до миналото се осъществява в някакво „тук и сега“. Тук и сега аз чета примерно Ботев. Но аз чета не просто някакъв текст, току-що написан от човек на име Ботев. Аз чета творбите на един от големите ни национални поети. Едновременно с това аз неизбежно чета и всички прочити, направени пре ди моето четене. В четенето аз осъществявам себе си. За да бъде един текст творба, той трябва да се превърне в творба: той трябва да съществува, което означава да битува в човешкото съзнание, с което непрекъснато да се превръща, непрекъснато да се „конкретизира" (Р. Ингарден). Множеството конкретизации на творбата съставят нейното битие. Когато става дума за литературна творба, то нейната конкретизация се осъществява в четенето, свързана е с конкретен читателски акт, с конкретен прочит (тук употребяваме синонимично те зи понятия, като под четене не разбираме психологическия механизъм на възприе мане; под прочит по-специално разбираме възприемане, свързано с разбиране тълкуване). Всеки прочит на литературната творба се осъществява в конкретен исторически момент, в конкретна социокултурна ситуация, т. е. всеки прочит се осъществява в някакво конкретно „тук и сега. В този смисъл онова, което сме свик нали да наричаме „литературно минало", което ние или нашите предходници са сигнирали в словника на литературната история, във всеки момент от своето съще ствуване е литературно настояще. Всеки прочит, всяко реално осмисляне на даден текст, се осъществява в процеса на литературната комуникация. В този процес текстът изявява своето същест вуване като литературна творба. Всеки текст е в някакъв смисъл провокативен спря мо своя бъдещ възприемател, благодарение на което се осъществява неговото съ ществуване. Отговорът на тази провокация може да се получи единствено в процеса на комуникацията. Както посочва Р. Ескарпи, „Няма комуникация без отговор и от тази гледна точка един текст не съществува като такъв, докато не бъде проче тен. Литературната комуникация е тази, която оправдава стремежа (и на автора, и на читателя) към изразяване, към материализиране на индивидуалния психически, социален и интелектуален опит.