върху

На г-н Франьо Шаниек дължим най-пълното изследване на текста на ак товете" от църковния събор на катарите в Сен Феликс де Караман: един текст, чийто произход остава неясен и който ние познаваме само посредством свиде телствуването на Бес, големия учен, който го преписва и транскрибира през XVII в. Освен въпроса за автентичността, по който в наше време няма вече ни какви съмнения, г-н Шаниек поставя и другия също така сериозен въпрос за ези ка на този текст. Трябва да се каже обаче, че в литературния труд на г-н Шаниет, който освен това е много ясен, проблемът за езика не заема централно място. Но трябва да се каже също така, че той е единственият учен, който си е дал сметка за истинското значение на проблема. Франьо Шаниек стига до заключението, че латинският език в частните ак тове от това време в Южна Франция е бил в периода на своя упадък", което прави съвсем нормално съществуването на грешки по латински в много доку менти от тази епоха. На второ място г-н Шаниек отбелязва, че „изразите от офи циалните документи translatare (преписвам, превеждам, прехвърлям) и transle tavit (той преписа, преведе, прехвърли) се срещат често в личните грамоти това време и в тази област". Г-н Шаниек не ни обяснява смисъла на глагол translatare изобщо, но преводът му на текста и примерите, които цитира от До Канж, ни говорят, че той мисли за значението преписвам. Проблемът се състои точно в това и Фр. Шаниек ни е посочил цялото му значение. От моя страна аз смятам, че трябва да се изтъкне най-напред факты че от V в. насам глаголът translatare винаги е имал двойното значение на пре веждам и преписвам. Двете значения остават равностойни по време на Средно вековието. 10 Тази равностойност и някои пасажи и особености на латинския език, които ни карат да бъдем недоволни от забележителния при все това превод на г Шаниек, предизвикват съмнения по повод съвсем ясното твърдение, че тук тал latare означава просто преписвам. Ще отбележим, че в този текст има наистив „абсурдни" латински форми, като например на първо място глаголът addux (доведе), който управлява един аблатив: in diebus illis Ecclesia Tolosana addi xit papa Niquinta in Castro Sancti Felicij“ „(в ония дни Тулузката църква довед папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс)"7. Също така формата рара № quinta със своето акузативно значение не ни изглежда съвсем правилна, дор ако можехме да я обясним като един „винителен падеж" според гръцкия начит на изразяване". Фр. Шаниек превежда: „през онези дни църквата в Тулуза дове папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс" 8.

Още в края на миналия век - през 1881 година - първият български професионален критик, създавайки своята концепция за задачите и бъдещето на българския литературен живот, отделя огромно внимание на проблемите на превода. Кръстев е максималист в изискванията си, но максималист в най-добрия смисъл на тази дума: „преводний занаят трябва да се превърне в „преводно изкуство", твърди той и добавя: „Потребни са художници преводачи, които да нау чат и всички ни как трябва да се превожда на български и със своя пример да покажат до каква висота може да се извиси днешний преводен български език. Не по-малко значителни са и конкретните му съвети към преводачите: „Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка една дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език. " Концепцията на Кръстев за превода като творчество, като веща интерпретация на чуждия авторов текст, като духовно съавторство, подчинено на особеностите на националната пре водна традиция, е изключително ценна. По същество това е първата стойност на българска кон цепция за преводното изкуство, първото резултатно навлизане на български теоретик в теорията на превода. Оттогава са изминали сто години, но цитираните по-горе постановки остават актуални и днес, когато „художниците преводачи" са дори по-необходими от всякога. Трябва ли да припомняме азбучните истини за повишеното ниво на читателския вкус, за значителните постиже ния на строителите на българския език", за достойното място, което съвременната българска литература заема в световния литературен процес. Днес повече от всякога българският читател е любопитен за онова, което се чете и пише по света. Веднага трябва да кажем, че неговата информация есравнително богата - много бройни са вече българските литературни издания, които отделят значително място на събития та в световната литература. Но когато информацията се разминава с читателската практика, получава се сериозен конфликт. Без съмнение не всяка информация е и съвсем вярна - толко ва много книги по света получават награди, че трудно е да се каже предварително дали всяко наградено произведение заслужава среща с българския читател. Тук се намесват редица фак тори - системата на бестселърите в капиталистическия свят обикновено се разминава със социа листическата литературна ценностна система: така например, когато списание „ЛИК“ съобща ва за успеха на последния мастит роман на Франсоаз Саган „Гримираната жена“, ние трябва да се отнесем към самото произведение скептично - тук Саган е значително дори под собстве ните си възможности. Към казаното по-горе се прибавя и една тъжна констатация - нашите читатели все още не познават тъй, както е необходимо, световната класика. Въпреки всичко, което се прави в това отношение през последните години, цели периоди в значителни чужди ли тератури за нас си остават бели полета. Оттук нататък насочваме размишленията си конкретно към френската литература, защо то тя трябва да бъде в центъра на вниманието ни в тази статия. Това е литература, обичана и ценена от българите, литература с огромно значение в годините на Българското възраждане. До Девети септември след произведенията на руската класическа литература най-много са пре ведените творби от френски автори. Поколения българи са отраснали с романите на Алексан дър Дюма, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Йожен Сю, Франсоа Мориак и др. Но самият на чин, по който изреждам имената, подсказва някаква безсистемност. И наистина, ако концепци ите на възрожденските дейци са били близки до света на Русо, Волтер, Юго и техните произ ведения (впрочем силно побългарени) са служели на определени просветителски и обществе ни тези, то по-късно концептивността отпада и основен критерий става гладът на масовия чи тател за занимателно четиво.

Тема на настоящото изследване са лирическите проекции на субекта, обекта и адресата на поезията в самата нейна художествена тъкан. Или по-точно - техните своеобразни лирически персонификации. Названията поет, герой и читател употребяваме до известна степен условно - заради тяхната по-голяма близост именно до този образен характер на лирическата персонификация. Както е известно, в поезията авторското съзнание сравнително рядко остава само в ролята на една субективно пречупваща света художествена призма. Найчесто то намира в пряк израз в повече или по-малко осезателното присъствие на едно лирическо „аз". Лирическо „аз", което е едновременно и субект, и обект на поетичното творчество и може да бъде негов основен и дори единствен герой. При подобно персонифициране на авторското съзнание гледната точка, от която то пречупва света, е не просто една идейно-естетическа, а преди всичко една художествена позиция, „гледна точка“ и „зрителен ъгъл" и в едно по-близко до буквалния смисъл на тези изрази значение. А понятието „авторски глас" не само една съдържаща се в изображението или пряка идейно-емоционална e оценка, но и непосредна изява на един лирически образ, определена интонация, която извиква осезателни представи за вид човешко общуване. В такъв смисъл самото присъствие на лирическото авторско аз вече предполага присъствието и на едно лирическо „ти". И доколкото лирическото „аз" има своя повече или по-малко определена характеристика - тя неизбежно се отразява и върху представата за това лирическо „ти". Тези внушавани от поетичния текст лирически персонификации, обусловени от специфичните художествени позиции на отделните творчески индивидуалности, обективират в конкретни образни форми определени концепции за човешката личност и нейните отношения в обществото, за ролята на поета и функциите на поезията, и по тоя начин свързват най-тясно проблемите на поетиката с идейноестетическото съзнание на дадена епоха. Но в тях намира израз и много по-широко цялостната атмосфера на тази епоха с нейните обществени и културни идеали, с нейните специфични форми на обществен и литературен живот и характерните за нейния бит представи. Оттук и многообразието на техните лирически превъплъщения.

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.

Той е един от малцината наши писатели, които са ни оставили изключително ценни наблюдения в тази област. И не е правил това преднамерено, а в хода на създаването на основните си творби като „Записки по българските въстания", „Четите в България", биографиите на В. Левски и Хр. Ботев. В тях той е внасял черта след черта от националната характерология на българина, като се е стремял B да опише както слънчевите, така и сенчестите страни. Самият 3. Стоянов изминава кратък, но изпълнен с огромни скокове развитието си живот - медвенският овчар става председател на Народното съб рание; от равна Добруджа той стига до бреговете на Сена, за да умре там при неизяснени и досега обстоятелства; неграмотният почитател на „Наустницата" и „Камък падна от небето" се издига до класик на българската литература. Такова „ускорено развитие" познават малко творчески личности у нас. Самата епоха, времето като че ли, са тласкали писателя нагоре и нагоре - докато стигне върховете на националната ни литература. Ум любопитен и любознателен, 3. Стоянов не се уморява да си задава въпроси и да им отговаря, да наблюдава и запаметява видяното и преживяното, за да го възпроизведе после не само художествено убедително, но и емоционално обагрено. Неслучайно Ал. Балабанов се бе провикнал: „А бе тоя Захари Стоянов бил много голям бе, страшно голям!" Неговият „живот след смъртта" се превърна в най-голям триумф. Отричан, непризнаван приживе, той намери своите читатели и почитатели в едно по-късно време, когато интересът към националната ни съдба, към родното, бе започнал да става все по-голям. Обикновено, когато става въпрос за интереса и наблюденията на 3. Стоянов върху националната характерология на българина, изследователите разглеждат най-вече неговите неповторими „Записки по българските въстания". От тях те извличат своите изводи за автора им като вещ познавач на народния живот. Този интерес е безспорен, защото ние нямаме друга книга освен „Под игото“, която заслужава да бъде наречена „енциклопедия на българския живот в навечерието на Освобождението". Освен това „Записките..." повече са били съсредоточие на литературоведчески спорове и разговори, а по-рядко - обект на вни мание от страна на народопсихолози и народоведи.

Героичното и възвишеното в днешния ни живот, духовният и трудов подвиг на отделния човек и на целия български народ, борбата за възтържествуване на принципите на свободата, социалистическия хуманизъм и мира, стремежът на хората към красотата, истината и правдата, отрицанието на всичко, което спъва нашия възход към нравствено усъвършенствуване, изграждането на чертите на една нова душевност - това са само някои от темите и проблемите, които стоят центъра на творческите интереси на съвременните български поети. Цялата история на нашата поезия доказва неоспоримо, че основната линия в нея е била винаги линията на демократично и реалистично развитие. Достатъчно е да припомним само имената на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров... B И След освобождението на България от фашизма у нас се създадоха условия за истински разцвет на литературата и изкуството, в т. ч. и на поезията. Най-добрите най-талантливите български поети, вдъхновени от социалистическото строителство и от героичното минало на нашия народ, както и от борческите завети, оставени им от техните велики предшественици, написаха творби, в които сполучливо отразиха новото в душевността на българина. Поетите от старото поколение (Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Ламар, Младен Исаев, Христо Радевски, Никола Ланков, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев и др.) създадоха стихове, в които се чувствува пролетното обновление на родината, сочат се радостните перспективи на нейното днешно и утрешно развитие... В най-доброто, което излезе изпод перото на българските поети особено през последните години, те с успех се домогнаха до нови страни и нови измерения в своето творчество, отбелязаха някои значителни постижения в отразяването на социалистическата ни действителност, издигнаха българската поезия на по-висок етап в нейното непрекъснато възходящо развитие. В много от своите творби те доловиха и пресъздадоха образа на новия човек, чийто всекидневен трудов подвиг крие в себе си своеобразната романтика и героика на нашето време. До по-широки и мащабни обобщения, до по-дълбоки и съдържателни мисли, до по-близки и трайни съприкосновения с нашата съвременност се домогнаха поетите Веселин Ханчев („Лирика"), Валери Петров („В меката есен"), Пеньо Пенев („Дни на проверка"), Владимир Башев („Ателие“), Павел Матев (, Чайките почиват на вълните“, „Неоскърбени светове"), Димитър Методиев („За вре мето и за себе си“, „Великото преселение"), Божидар Божилов, Георги Джагаров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Лю бомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Евтим Евтимов... Духът и съдържанието на нашата съвременност са уловени и претворени от тези и много други талантли53 B ви поети с чувство на гордост от постиженията на родината, с проникновение и топлота, понякога в подчертано интимен план, с обич и преклонение пред образа на трудовия човек, заел централно място в много от лиричните им творби. последните години българските поети показват подчертан стремеж да се освободят от досадната плакатност и декларативност, от лозунгово-агитационната показност и преднамереност - слабости, които дълго и упорито подяждаха уси лията на не един поет за самостойна и оригинална творческа изява.

Редица литературоведи смятат, че прозата по подобие на поезията се характе ризира с ритмическо членение на артикулационно ниво. Такава насока имат и изследванията на ритмичността в творчеството на Йовков. Те са ограничени само наблюдения на супрафонетичния пласт на текстовете или се изчерпват с общи констатации за „музикалността на Йовковото слово". Това естествено води до непълни изводи, като преобладава мнението, че неговата проза е по-малко ритмична в сравнение с прозата на други български писатели. Искра Панова например отбелязва, че „...фразата с такава структура като Йовковата не може да има плавния ритъм и леката четливост на Елин Пелиновата или Вазовата "2. При висши те структурни нива на Йовковия текст обаче проявите на последователната ритмичност са очевидни. Характерни в това отношение са и думите на Йовков, споделени пред Спиридон Казанджиев: „В композицията понякога имаме връщане към един и същ момент в движение, което се повтаря по един и същ начин. Тя прилича често на някакъв орнамент със свой ритъм, със своя музика. "3 Във връзка с разглеждания проблем е необходимо да бъде анализирана поподробно една особеност, която на пръв поглед значително ограничава рамките на понятието „ритъм“. Според някои учени при период на повторяемост, по-висок от 5-10 секунди, възприятието на ритмичността бързо изчезва. Това явление обаче е характерно за прояви от типа на супрафонетичното ритмическо членение, а при повторение на значещи елементи на художествената система максималният период на повторяемост е право пропорционален на обема на значението на повтарящия се сегмент. Това може да бъде илюстрирано приблизително със следната схема:

Въпросът за превода на руската стихотворна класика в България е толкова обширен, ако се разглежда в исторически аспект, би станал предмет на редица монографични изследвания. Ето защо ще се спра само върху преводите на отделни руски класици - Пушкин, Лермонтов, Некрасов, и то представени само в последните им сборници на български език, а именно: „Алек сандър Пушкин. Стихотворения и поеми", 1977, съдържащ наред с поемите и драматичните миниатюри на поета „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“, както и две от приказките му; „Михаил Лермонтов. Стихотворения и поеми", 1978, и „Н. А. Некрасов. Стихотворения и поеми", 1979. Тези сборници отразяват съвременното равнище на преводаческото ни изкуство, тъй като основните преводи са правени през 70-те години, като някои от тях са включвани вече в по-големи издания, други са подготвени специално за тези сборници, а поемата „Коробейники" дори се представя за пръв път на българския читател в сполучливия превод на Любен Любенов. В сборниците са поместени и някои преводи отот 30-те и 40-те години на Людмил Стоянов, Ангел Тодоров, Бленика и др., както и редица преводи от 50-те и 60-те го дини, продължаващи да звучат съвременно и художествено убедително. Само Вазовият превод на Лермонтовата творба „Выхожу один я на дорогу" („Сам излязох на поле широко"), направен още през 90-те години на миналия век, има по-архаично звучене с остарелите си езикови форми хорати, чувства жежки, фолклорното поле широко. Предмет на настоящия анализ ще бъдат няколко основни въпроса, пряко свързани със спе цификата на стихотворния превод: 1) как преводачите са пресъздали характера на лиричното преживяване, типа на героя и свързаната с тях поетична образност и 2) доколко са запазили рит мично интонационното звучене на оригинала. Трябва веднага да отбележа, че в повечето от преводите на Пушкин, Лермонтов и Некрасов убедително е пресъздадена специфичната за всеки един от тях изява на лирическото чувство. Багряна вярно отразява Пушкиновия романтичен копнеж по далечното и непознатото („Загасна дневното светило"), Георги Джагаров - тихата и „светла" Пушкинова печал („По хълмите на Грузия"), Димитър Методиев - жизнеутвърждаващия Пушкинов оптимизъм („Вакхическа пе сен"), Радой Ралин - поезията и красотата на любовното преживяване („На А. П. Керн"), Кузман Савов - изящно-хуманното“ Пушкиново чувство в превода на „Обичах те". Добре е отразена основната емоционална гама в преживяванията на Лермонтовия лирически герой със страстния му стремеж към волност и свобода („Затворник"), с горчивите му размисли за съдбата на съвременното поколение (, Размисъл"), с ненавистта и презрението към окръжаващата го светска тълпа („Как често от тълпа..."), със странната" му обич към родината (Родина"), с пророческото му предчувствие за ранна смърт („Не смей се ти“, „Сън"), много добре предадени в преводите на Людмил Стоянов, Е. Багряна, Григор Ленков, Любен Любенов, Йордан Ковачев. От своя страна убедително са пресъздадени в преводите на Ангел Тодоров, Андрей Германов, Христо Радевски, Върбан Велчев характерните за Некрасов чувства на гражданска пасивност („Размишления пред скръб, породена от страданието на народа и безропотната му 91 парадния вход“, „Забравеното село", „Елегия"), безпощадната му сатира срещу народните вра гове (Съвременна ода“, „Люлчина песен“, „Нравствен човек"), изостреното му съзнание за граждански дълг (Поет и гражданин") и мъчителните му самообвинения да изтръгнат от ли рата му неверен звук („Рицар за час“, „Аз скоро ше умра").

Още с първите си сборници разкази „Покрайнини“ и „Ние, величествата" Димитър Вълев представи в оформен, цялостен вид своеобразието на творческото си виждане. Двете книги откриха и предпочитаната територия на писателя - селото, което познаваше много добре, бе живял там и го носеше като нещо съкровено у себе си. Те ни дават и една точна представа за творческата амбиция на Вълев да напише хроника на своето време", в която да се долавят извивките на изменящия се живот, да се усетят топлите багри на Юга, където „небето потъва дълбоко и се разтваря в сини вирове, а по платното през ментовите ниви бягат безплодни пътища и се спират в едно бозово петно - село Армудово". Усетът към невидимото в личността, способността да затваря в една или друга сентенция особеностите на своите герои успешно насочват художестве ното изложение към точната психологическа оценка за света и за хората, за сьбитията и за индивидуалните човешки състояния. Затова присъствието на постоянен персонаж - стария Постолов, секретаря Сашко, старшината Яшов и др. - в двете книги ерезултат не само от стремежа на Вълев към единство на художествената действителност, към обемност на внушението, но най-вече от спецификата на творческата, идейно-художествена задача - да се уловят основните посоки на скритото дълбоко във всекидневието на селското битие историческо движение, неизменното и постоянно изменящото се, стабилността на социално-политическото и нравствено-психологическото. Това впрочем опре деля и силно изразения психологически характер на неговото повествование, амбицията да се търсят полюсните състояния както в света на отделната личност, така и в отношенията й с другите. Една трудна задача, която Вълев съ умява да реши благодарение на овладяната диалектика на смешното и тъжното: неговите герои се смеят над себе си, но и не забравят да преценят недостатьците на другите и не бягат от директния сблъсък с тях. Вълев обаче не се увлича по оригиналните обрати на комичното, не се стреми да изненада читателя с остроумието си; неговата творческа цел е друга: в тази именно съвместимост на смешното и на тъжното да открие критичната самопреценка на героя, която се разгръща като активно отношение към света.

Mнението за особения характер на българските културни връзки с Германия е широко разпространено у нас. То свързано с представите на много наши сънародници за дългата им традиция, интензивност и многопосочност. Редица факти от културния ни живот в миналото, но спорадично и сега свидетелстват за значително влияние на германски философско-естетически идеи, а и на германски писатели и техни художествени творби върху духовния живот в България. Германия, пък и другите немскоезични страни, които наши културни дейци някога са наричали „Немско", според вижданията на широки български обществени кръгове и днес са един образцов ареал сред европей ската цивилизация, към която отново питаем стремеж за приобщаване.

Джий Е. Хауард е преподавателка по литература и теория на кри тиката в университета в Сиракюс, САЩ. Нейният интерес към новия историзъм в ренесансознанието се обуславя не само от чисто теоретичните и занимания, но и от собствените и изследвания върху този период. Книгата и „Шекспир и изкуството на оркестрацията: Сценични техники и зрителска реакция" е публикувана през 1984 г. В своя най-нов труд професор Хауард анализира политическите измерения на антитеатралния дискурс в ренесансовата култура. Заедно с М. О'Конър тя е редактор на книгата „Пресъз даването на Шекспир" (Лондон, 1987). Настоящата статия е отпечатана в списанието „Инглиш литерари ренесанс", т. XVI, 1986 г., с. 13-43. Стивън Грийнблат е един от най-ярките представители на новата исто рическа критика в Англия и САЩ. Първата му книга, издадена през 1980 г., е „Ренесансовото себеизграждане: От Мор до Шекспир". Впоследствие, както отбелязва и Хауард, Грийнблат бива привлечен от по-различна проблемати ка - от отношението на литературната творба към нелитературните текстове на съответната епоха, при това разглеждани не просто като контекст на тази творба, а като по-отчетливи проявления на същите ония социални механизми, извикали на живот и формирали и самата нея. Статията „Невидими куршуми: Ренесансовият авторитет и неговото под риване, „Хенри IV и „Хенри V" е добра и много популярна илюстрация на Грийнблатовата критическа методология. Тя се появява за пръв път в „Глиф 8" през 1981 г. и е препечатана от Джонатан Долимор в сборника „Политически Шекспир", който представя най-доброто, създадено от новите историци (или „културните материалисти") през последните години.

През 1984 г. към Института по немски и сравнителен фолклор (Institut für deutsche und vergleichende Volkskunde) в Мюнхенския университет бе създадена научноизследователска група за изследване на популярните литератури на балканските страни. Ръководството на проекта бе проето от проф. Клаус Рот; като сътрудници в проекта влязоха извъншатни специалисти по културата и литературата на съответните страни. Основаването и провеждането на проекта бяха осъществени благодарение на подкрепата на Deutsche Forschungsgemeinschaft, германската Федерална институция за подкрепяне и насърчаване на научноизследователската дейност. Докато първоначалният двугодишен период от работата на научната група бе посветен главно на проб лемите на българската популярна литература и култура, то през последвалите два периода обсегът на изследване бе разширен чрез привличането на сравнителни аспекти от развитието на румънската, гръцката и югославянските литератури. Работата на науч ната група приключи през 1990 г. Общо шестгодишният период на изследователска дейност бе съпроводен от редица трудности. Както е известно, изворовото положение, както и архивното и справочното дело в балканските страни поставят желаещите да се посветят на този културен регион в доста незавидно положение в сравнение например с изследователите на германската, френската или английската културна история.

Викторианската литература на Англия започва да присъства в българската книжнина сравнително отрано, оше в процеса на разгръщането си. Не става дума, разбира се, за някакво системно представяне, а за спорадични появи на преводни материали в пресата и малко по-късно в книжна форма. Процесът е разбъркан, но няма как да бъде иначе. От една страна, съвсем естествено липсват българи, специалисти в областта на класическата и актуалната за онова време английска литература, липсва редовен обмен на дитературна информация между двата народа, липсват справочници, .'!ипсва в крайна сметка съизмерност между двете езиково-културни трг:диции. От друга страна, политическите и социалните изменения в нашите територии през втората половина на XIX век обуславят съвсем различна систематизация и употреба на внесения литературен материал от тези, на които той се е радвал в родината си. Като имаме предвид този пример, можем да заключим, че една тема за рецепцията на дадена литература неизбежно се превръща в тема за рецепцията на дадени чужди стойности и за това, как те се трансформират в местни стойности. В най-общия си хоризонт бележките ми са нацелени именно към тази посока на разсъждение. Да проследим сега представянето в български превод на две видни фигури на английската дитература от мина.'Iия век: Дикенс и Тенисън. Те са централните викторианци, съответно в областта на прозата и в областта на поезията. Това в никакъв случай не означава, че най-гениалните отделни творби на периода са излезли изпод техните пера. Двамата просто са се отъждествили най-плътно със своята епоха - толкова добре я изразяват, толкова са типични за нея, че са чак неподражаеми в типичността си. Те я обогатяват с най-добрите си произведения и едновременно с това приемат правилата и нормите И като социално позитивни личности, хора на обществения дълг. Дикенс е както та.Тiантлив повествовател и майстор на дитературния портрет, така и пълен конформист по отношение на композицията, смисъла, морала. Той е държал романите му да се четат от възможно най-многочислена публика (нали плюс всичко останало е бил и финансово зависим от продажбата) и затова се е съобразявал с нейния вкус към мелодраматични сюжетни нишки и образи, към определен по-значителен обем на произведението, към хепиендове и към поучения. Що се отнася пък до поезията на Тенисън, той е висш майстор в изразяването на благородни масови чувства, не търси да слиса публиката си с изненадващи, неуютни, застрашителни идеи и образи, а я сплотява в името на добрата кауза, т. е. в името на добрите ~увства, добрите мисли и добрите дела.

Тази студия се занимава с идеята за ху дожественото произведение от времето на Ранната реформация- в няколко съчинения на Мартин Лутер, написани едно след друго в годините 1519-152!1. За художественото произведение в тези съчинения изобщо не става дума; в тях не се употребява, което е съвсем естествено, дори думата изкуство, с която по навик свързваме художественото произведение. Свикнали сме -и с основание -да мислим художественото произведение като произведение на изкуството, а двата израза -като синоними. Тъй като за М. Лутер тези проблеми не са непосредствена очевидност, то не беше възможно да обясня направо кое е художественото произведение, ако преди това от хода на изложението не станеше ясно какво е за Мартин Лутер произведението изобщо и кое може да се нарече смислова произведеност. Изглеждаше неизбежно да започна от това, което е очевидно -от възгледите, които Лутер изказва открито, и тълкувайки тях, да вървя към скритото, към пряко неназованото с наше понятие -- към художественото произведение. Бях воден и от чувството на уважение, което дължим на всеки значителен текст; прониквайки в него, аз се стремях да го тълкувам в неговата собствена посока, доколкото това е възможно, за да изглежда убедително и за самия мен едно размишление, чиито източници не можеха веднага да удостоверят неговата последователност. С други думи- за да направя видим проблема за художественото произведение, за да направя видимо неговото присъствие в мисленето на М. Лутер, аз трябваше да се съсредоточа първоначално върху неоспори~1ото присъствие на други проблеми- на вярата, делото, свободата, Евангелието ... , за да достигна до пробле·· ми, за които не може със сигурност да се твърди, че са били осъзнавани от Лутер. Но такава е една от целите на историческото изследване - служейки си с език, различен от езика на изследвания материал, да открие неща и отношения, несъзнавани и действителни за хората от миналото и определящи поведението им, и които отношения не би открил историкът и не би знаел нищо за тях, да не се занимаваме тъкмо с този исторически материал.

Съвременните науки за човека и лингвистиката използват понятията диахрония и синхрония, които ще послужат като отправни точки в предстоящето изследване. както повечето факти на съзнанието с дмготраен характер, отношението към смъртта на пръв поглед остава неизменно за големи периоди от време. То ни се струва ахронично. В някои моменти обаче в него настъпват промени, в повечето случаи бавни, понякога незабележими, а в наши дни - все по-бързи и осъзнати. Трудността за историка произтича от необходимостта да успее да регистрира промените и същевременно да съумее да се дистанцира от тях и да не пренебрегва влиянието на мощната инерция, която в голяма степен ограничава реалния принос на научните открития. ( 1) С тези встъпителни думи искам да посоча съображенията, които ме ръководеха при избора на темите на четирите есета. Темата на първото есе може да бъде причислена към синхронията. Тя обхваща поредица от векове, дори хилядолетия. С втория очерк навлизаме в областта на диахронията: в него разглеждам промените, които настъпват по време на Средновековието, около XII век, и постепенно видезименят ахроничното отношение към смъртта и тяхното значение. Последните две есета са посветени на отношението към смъртта в съвременния свят, на култа към гробищата и гробовете, на отхвърлянето на смъртта в индустриалните общества. Най-напред ще се спрем на очовечената смърт. Да си припомним как умират рицарите, герои от френската средновековна героическа поема или от средновековните романи. Умиращите са предизвестени за предстоящата си смърт. Те не умират преди да осъзнаят приближаването на смъртта. Изключенията от това правило са свързани със случаите на коварна смърт, напр. предизвикана от чума, или на внезапна смърт. Но в болшинството от случаите умиращият е осведомен за предстоящето събитие.

Един общ поглед върху трудовете на френския философ Мишел Фуко (1926-1984) показва, че, с изключение на «Думите и нещата» и «Археологията на знанието», всичките му големи изследвания отреждат на тялото централно място. У Фуко тялото не е толкова постоянна природа, колкото величина, чиито характеристики се променят според гледната точка на отделното изследване. Със своята функция или принадлежност тялото изгражда своебразна номенклатура, която най-схематично бих представил в пет пункта. 1. Лудо тяло, което от XVII век насам обществото в Западна Европа изолира и огражда («История на лудостта>>, 1961). 2. Болно тяло, което, от XVIII век, институциите на знанието (медицината) и на властта ще описват и изследват според своите епистемологични и социални приоритети («Раждането на клиниката>>, 1963). 3. Престьпно тяло или по-точно тяло на изкупление на вината, което наказателната система подлага на публични изтезания и екзекуции, а от втората половина на XVIII век въдворява в заведения за принудителен труд («Надзор и наказание», 1975). 4. Тяло на желанието - сексуално тяло, което викторианската епоха цели да потиска и дисциплинира според формулата: «Да правиш слово от всяко желание» («История на сексуалността>>, том 1- «Волята за знание», 1976). 5. Тяло на удоволствието и тяло на аскезата, според предписателните текстове на Античността («История на сексуалността>>- том 11 «Практикуване на удоволствията>> и том III «Грижата за себе си», 1984). Във всички тези изследвания тялото се явява основен елемент от механизма за производство на дискурса на истината. Този механизъм се задвижва в три силови полета - на властта, на знанието и на удоволствието, изграждащи вътъка на всички изследвани процеси и явления.

Световноизвестният френски антрополог и етнолог Клод Леви-Строс е роден в Брюксел на 28.11.1908 г. Образованието си получава в Париж, където следва право и философия. През 1935-1938 г., като професор в университета в Сао Пауло, той реализира няколко етнографски експедиции в Мато Гросо и Амазония. От 1959 г. до 1982 г. е професор в College de France в катедрата по социална антропология и ръководител на създадената от него в 1960 г. Лаборатория по социална антропология. В 1973 г. е избран за член на Френската академия на науките. Името на Клод Леви-Строс е неразривно свързано с това, което днес наричаме структурална антропология. Още в една от първите си статии, «Структуралният анализ в лингвистиката и в антропологията», той ясно формулира основните принципи на структурализма. Идеите му са повлияни от лингвистичните възгледи на Ф. дьоСосюри особено от фонологичния метод, прилаган от Трубецкой и Якобсон: изучаване не вече на съзнателните явления, а на неосъзнатата им инфраструктура; разглеждане на елементите в дадена система не като независими цялости, а като позиции, зависещи от връзките, които ги обединяват или противопоставят; и нещо повече - тези връзки имат стойност само в система от корелации, чиито правила трябва да се изведат. От друга страна, трябва да се има предвид и влиянието на Марсел Мос, което проф. Леви-Строс винаги е подчертавал и в резултат на което основната задача на антропологията се определя като търсене на «Несъзнателните мисловни структури, до които може да се достигне чрез институциите и още по-добре чрез езика>>, и които правят разбираеми многообразието и привидния безпорядък на формите («Въведение в трудовете на Марсел Мос»). Някои от по-важните трудове на проф. Леви-Строс са: «Елементарните структури на родството»- 1949 г.; «Раса и история»- 1952 г.; «Тъжни тропици» - 1955 г.; «Структурална антропология» - 1958 г.; «Тотемизмът днес» - 1962 г.; «Дивата мисъл» - 1962 г.; четирите тома «Митологични» - 1964, 1966, 1968, 1971 г.; «Структурална антропология две» - 1973 г.; «Ревнивата грънчарка» - 1985 г. и др. Предлаганият тук текст е откъс от кнвигата -»Структурална антропология две». В него Клод Леви-Строс възразява на В. Я. Проппо повод предлаганите идеи за структурален анализ на вълшебната приказка, обвинявайки го във формализъм. За улеснение на ползващите текста като бележки под линия даваме цитатите, използвани от френския учен, в руския им оригинал според изданието на «Морфология сказки» от 1958 г.

Василий Велики, роден около 330 г. от н. е. в Кесарея, Мала Азия, и починал в 379 г., е един от най-значителните раннохристиянски църковни деятели с важен принос в литературната традиция на епохата. Освен активната м.у дейност като църковен служител - от 370 г. е епископ на Кесарея, полага огромни усилия в борбата срещу арианеката ерес- Василий Велики оставя забележително литературно наследство, в което са застъпени характерните видове беседи - хомилии и проповеди с различна насоченост, представящи теченията в тогавашните богословски школи. Добър познавач и дори ценител на античната традиция в областта на философията и естествознанието, Василий Велики е автор и на деветте беседи към Шестоднева, подготвени за издаване в библиотека "Хермес" на "Народна култура'~ първите три от които се представят сега.

Разглеждането на религиозните архетипи в поезията винаги е придружено от трудно решимия проблем за автентичността на религиозното (респек:rивно атеистическото) мислене и за идентитета на художествената условност, кодифицираща "боравенето" със сакрални символи. Границите ме~ изповедно-религиозния и манипулативно-религиозния и манипулативно-религиозния дискурс са обикновено размити и относително определени. От тази гледна точка опростителство е да се абсолютизира естетизацията на демоничното в лириката на ЯвОров, за да се имблематизира творческата му личност като "поет богоборец" (2). Семантичните ракурси на Яворовата поезия трудно могат да попаднат под един знаменател - показателна е съпоставката между стихотворения като "Зов" и "Проклятие" от една страна, "Да славим пролетта" и "Благовещение" - от друга. Трагичният дуализъм и мистичният агностицизъм на поетическото мислене-чувство са светогледни инварианти, които в различни произведения намират различни, а понякога и противопоставни, идентификации, и чрез разнообразните си (като семантика и поетика) проявления постигат единността на уникалния Яворов лирически субект. Цялата поезия на твореца е устремена към трансцендентното, към свръхестествения смисъл на видимите неща, към идеалпостта на битието. Това определено я сближава с творчеството на символизма, в което тя, също определено, не се побира - принципното за поетите символисти ДВУМИРИЕ отсъства при Яворов. В неговите произведения два свята няма, защото ги няма границите между тях (нещото съществува, когато е ограничено от другите неща)- физическо и метафизическо, реално и идеално се взаимопреливат по начини, правещи невъзможно неотносителното детерминиране на светогледните интенции. Затова не е чудно, че някои характеризират твореца като богоборец, а други свързват светоусещането му с будизма (3) или със солапсизма и персийския дуализъм

Известният еnиЗод в Пространното житие на Константин-Кирил за четящия, изглежда, има еднозначен смисъл. Дали това обаче наистина е така? Когато е на седем години, детето Константин сънува сън и го разказва на родителите си: стратегът е събрал всички девойки от града, nриканвайки го да избере от своите връстници една за съnруга и nомощница. Той избира най-краси~ вата измежду тях, "със светнало лице и богато украсена със златни мъниста, с бисери и всякакви украшения; името И беше СофИя, сиреч Премъдрост"; перифразирайки известните думи от Притчи (6, 20, 23; 7, 4) и Премъдрост (::оломонова (<, 29; 8, 9; 10, 9), родителите насърч~ват детето да слуша тях и закона и да наnрави Премъдростта своя сродница (сестра или съnруга), защото "тя сияе nовече от слънцето" . В съвременния коментар към изданието много точно е отбелязано, че целият еnизод е агиографско "общо ~сто" , създадено главно под 'влияние на библейската книга "Премъдрост СоЛомонова", където СофИя е персонифицирана като nрекрасна девойка. Малко nо-разширени са коментарИТе на Б.Н. Флоря към критичното издание на Пространното .житие. В тях се отбелязва, че темата за годежа със СофИя е въведена под влияние на едно стихотворение на [известния] Григорий Назиански, в което се оnисва как му се явяват две красавици - Целомъдрие и Мъдрост, Отвеждащи го към духовния жИвот. Бележките не nроnускат и историческите аналози на обстановката, nодчертавайки обичая във византийската столица да се провежда~ конкурси на красотата и да се събират отвред красавици, за да може им~ераторът или неговият наследник да си избере невеста (цитира се изследването на Ф. Дворник). Без да се вnуска в подробности обаче, Б. Флоря подчертава, че макар понятИето "мъдрост" да има в християнската литература многозначно съдържание, в nо-нататъшното изложение то се разкрива .явно (к.м., Л.Д.) като образованост, знание, изnратено на Константин от Бога • Нещо nовече - според него житиеnисецът е наблегнал преди всичко на образоваността на светеца въпреки обичайното за агиографската литераrура onиcвaJie на качества като благочестие, nрезрение към мирските блага и др. . Дали образоваността е изтъкната на преден пЛан за сметка на другите християнски добродетели, е малко сnорно, както е сnорно и "явното" саморазкриване на богата символика, вложена в nонятието Мъдрост- от брачните образll nрез ·човешкото знание до 'божествена:га Премъдрост.