Човекът и собствеността (Размисли върху "Снаха" от Георги Караславов)

В конспектите на университетския изпит по теория на литературата, в частта, която третираше проблемите на т. нар. метод, винаги присъстваше и една подточка: противоречие между мироглед и метод. Христоматийните примери бяха свързани или с Балзак, който имал подчертано влечение към загиващата класа на аристокрацията, но пък романите му били похвалени от самия Енгелс, или пък с Пушкин, който един ден много се изненадал, че неговата героиня Татяна най-неочаквано отказала на Онегин, въпреки че първоначалният замисъл на романа бил друг. С други думи, тези примери бяха взети все от онзи, „несъвършения“ реализъм, за който бяха измисляни епитети от рода на „критически“, „абстрактен“ и пр. само и само да го различат от най-истинския и най-проникновения вид реализъм — „социалистическия“, който, въоръжен с най-правилния и най-научния метод за анализ на действителността, естествено никога не можеше да греши и съответно проблемът с противоречието между мироглед и метод отпадаше от само себе си. Защото как е възможно да се мисли, че въоръженият с „правилен“ мироглед писател би допуснал по някакъв начин тенденциите от действителността да му се изплъзнат? Неговият „реализъм“ беше гарантиран още в момента, когато той избира за себе си високата чест да твори според законите на „социалистическия реализъм“. Нещо повече дори. „Правилният“ мироглед притежаваше такава магическа сила, че беше в състояние да „опитоми“ и „подчини“ дори такива, общо взето, спорни творчески направления като романтизма, които, бидейки „нереалистични“, априорно ставаха „втора ръка“. Но понеже „бащата на социалистическия реализъм“ Максим Горки беше написал няколко силни неща, откровено използвайки романтическата образност, дълбокомислено се приемаше, че и романтизмът може да бъде „наш“, стига да служи на класовата борба.