Книжка-4

1991, Книжка 4 - Съдържание

Стогодишнината на Чудомир (1890–1990) мина и замина така вяло, че се озадачиха дори онези, които са безпрекословно убедени, че творчеството му е било и ще остане в задния двор на българската литература. На хората не им е сега до литератури и изкуства — ще кажат мнозина и с това ще обяснят юбилейното мълчание около Чудомир точно толкова, колкото с него творческата, както се казва, интелигенция може да оправдае творческото си дребноплодие през 1990 година. На хората им е додеяло от календарни юбилеи, от кръгли и прочее годишнини — ще обяснят може би с по-голямо право други. И на първите, и на вторите обаче трябва да се напомни, че намерихме духовни сили и превъзмогнахме неприязънта си към кръглите годишнини, когато дойде ред на друг български писател — и той роден в същата 1890 година, и той разказвач, и той преживял дълги години на мълчание и премълчаване и... така противоположен на Чудомир в литературното и културното пространство, както рядко може да се случи между двама писатели. И добре, че го сторихме, защото светлата памет на Константин Константинов — за него е тук думата — заслужава поне това внимание, а ние много се нуждаем от примера му: ако не как се пише добра белетристика, то поне как би могъл да се държи един писател като писател, интелектуалец и гражданин.

В конспектите на университетския изпит по теория на литературата, в частта, която третираше проблемите на т. нар. метод, винаги присъстваше и една подточка: противоречие между мироглед и метод. Христоматийните примери бяха свързани или с Балзак, който имал подчертано влечение към загиващата класа на аристокрацията, но пък романите му били похвалени от самия Енгелс, или пък с Пушкин, който един ден много се изненадал, че неговата героиня Татяна най-неочаквано отказала на Онегин, въпреки че първоначалният замисъл на романа бил друг. С други думи, тези примери бяха взети все от онзи, „несъвършения“ реализъм, за който бяха измисляни епитети от рода на „критически“, „абстрактен“ и пр. само и само да го различат от най-истинския и най-проникновения вид реализъм — „социалистическия“, който, въоръжен с най-правилния и най-научния метод за анализ на действителността, естествено никога не можеше да греши и съответно проблемът с противоречието между мироглед и метод отпадаше от само себе си. Защото как е възможно да се мисли, че въоръженият с „правилен“ мироглед писател би допуснал по някакъв начин тенденциите от действителността да му се изплъзнат? Неговият „реализъм“ беше гарантиран още в момента, когато той избира за себе си високата чест да твори според законите на „социалистическия реализъм“. Нещо повече дори. „Правилният“ мироглед притежаваше такава магическа сила, че беше в състояние да „опитоми“ и „подчини“ дори такива, общо взето, спорни творчески направления като романтизма, които, бидейки „нереалистични“, априорно ставаха „втора ръка“. Но понеже „бащата на социалистическия реализъм“ Максим Горки беше написал няколко силни неща, откровено използвайки романтическата образност, дълбокомислено се приемаше, че и романтизмът може да бъде „наш“, стига да служи на класовата борба.

По общо мнение Възраждането е период на решителни изменения в културата. Известни разногласия има около „ускореността“ на процесите, още по-сериозни са различията при определянето на резултатите и особено на механизмите на промените. Различни мнения съществуват и за националната специфика на процесите, които се извършват за кратки срокове и без ясно очертани етапи, при широко общуване с чуждата култура. Ако се привлекат и преводите, поне при белетристиката достигането до резултатите — изграждане на жанрова система от нов тип, близка до по-нови универсални модели, сюжетни схеми, идеи и пр. — в някаква степен е оптимален за наблюдаване процес, едновременно обозрим и диференциран. По-бързо и не така отчетливо протичат сходните процеси при поезията и драмата. Достатъчно сложен е въпросът кога и дали въобще се получава пълно покритие между „универсалната“ за епохата жанрова система и българското ѝ съответствие; съмнително е дали това става в рамките на XIX в. От друга страна, погледнато по-общо, от културологичен аспект едва ли една нация в ново време се нуждае от собствени съответствия на всички жанрове — в някаква степен и преводи могат поне частично и временно да поемат функциите им. За Българското възраждане е характерно не само че преводите изпълняват подобна компенсаторна роля за определени жанрове, но и че те по-рано изграждат жанрова система от нов тип и в това отношение са може би най-важната лаборатория, в която се подготвя раждането на новото, поне що се отнася до белетристиката. Разбира се, преводите са само един от няколкото успоредни пътя, по които може да се достигне до новите явления. Изграждането на новата жанрова система не е свързано единствено с тях.

Проблемът за мотива „вградена невяста“, познат на всички народи, населяващи днес Балканския полуостров, има вече своята едновековна и повече история. В „история“ включвам не само първите думи, изписани за него, но и самото записване на народните песни за „вградена невяста“. Имам предвид именно песните, а не въобще вграждането като явление в народната ни култура. Ако българската народна митология в цялост допуска вграждане на зооморфни или други обекти, то словесната песенна материя възпява изключително антропоморфен образ. Той е винаги невястата (сестрата) на майстора (един от майсторите), строящ „градата“. Не познавам народна песен, в която зазиданото да е нещо „друго“ или „друга“. Вградена невяста се съдържа и в предания. И песните също са записани на всички езици, говорени днес на Балканите, поради което е прието да се мисли за тях като за български, гръцки, сръбски, албански, румънски заедно с босненски, херцеговински и маджарски варианти.

В „Писмо до потомците“ Петрарка пише: „Аз съм роден от почтени, небогати, или, да кажа истината, почти бедни родители, кореняци флорентинци, но изгонени от отечеството в Арецо, в изгнание, в годините на тази последна ера, започнала с раждането на Христа, през 1304-ата, на разсъмване в понеделник, 20 юли. Аз винаги дълбоко съм презирал богатството — не защото не го желая, а от отвращение към усилията и грижите, които са негови неразделни спътници.“ В същото време Петрарка твърди, че предпочитал да се храни с прости ястия и т. нар. пирове, които са враждебни на скромните и добри нрави, никога не са го привличали. „Най-много от всичко ненавиждах пищността не само защото тя е отвратителна и противна на смирението, но и защото нарушава и противостои на спокойствието.“ Затова пък Петрарка се отдава на духовно обогатяване и обиква римската литература заради красотата на формата и музикалния ѝ език, открива в нея израз на чувствата и преживяванията, които сам изпитва. В това отношение силно влияние му оказва неговият баща — един от поколението, което се наслаждава на Цицерон и Августин, и заразява с тази любов и своя син. Заедно с това Петрарка се надсмива над схоластиката и нейните представители — за него те са „нова порода чудовища“, а университетите нарича „разсадници на високомерно невежество“. По същата причина презира и останалите области на средновековната наука — астрологията, медицината, алхимията и граматиката.

Тук представеният кратък биобиблиографски материал за световноизвестния учен лингвист — професор княз Н. С. Трубецкой, е съставна част от „Материали по биобиблиографията на руските учени в България 1920–1944 г.“ Княз Н. С. Трубецкой започва своята научна, изследователска и преподавателска дейност зад границата на Русия като доцент по сравнително езикознание в Софийския университет. Времето, което той прекара в България, бе кратко — непълни две години (1920–1922). Тук той не успя да разгърне своята научна работа и неговото пребиваване в Софийския университет не можа да го задоволи. Причините за това са много; някои от тях са посочени в представения материал. Събирането на биобиблиографията стана през най-неблагоприятните за съставителя години: 1949–1955. Неговата работа, която не може да се смята за завършена, бе непрекъснато спъвана както от условията на работата в архивите на Министерството на просветата, така и в архивите на Софийския университет. Без оглед на това биобиблиографският материал в по-голямата си част е нов и неизследван от българския читател и може би представлява известен интерес за един изследовател на научното наследство на този голям руски учен. За жалост съставителят не успя да се добере до непубликуваните изследвания, които княз Н. С. Трубецкой е бил принуден да остави на съхранение при евакуацията си през 1919 г. в библиотеката на Ростовския университет. Всички опити да се направят нужните издирвания в град Ростов на Дон не дадоха резултат. Бъдещият изследовател на творчеството на княз Н. С. Трубецкой би трябвало да положи специални усилия в тази насока. Тези материали несъмнено представляват голямо богатство както за руските, така и за българските учени. Пожелавам им успех!

Статуята на човечеството. Геният на културата постъпва като Челини, когато е изливал статуята на Персей: масата от разтопен метал застрашавала да не достигне, а е трябвало. Тогава той хвърлил вътре паници, чинии, всичко, което му паднало под ръка. Същото е и с гения, който хвърля в сплавта заблуди, пороци, надежди, илюзии и какви ли не неща от по-прост и от по-благороден метал, защото статуята на човечеството трябва да добие контури и да се завърши; какво пречи, че тук и там е вложен по-малоценен материал?

Град на литературата — лесно е да се каже, но още в началото би трябвало да се отговори на въпроса: какво е град на литературата? Град, където се създават много и значителни литературни произведения, или град, където много се говори, спори и пише за литература, където има различни литературни списания и активни средства за литературно осведомяване, или в един град на литературата преди всичко много се чете и в него читателската публика е особено голяма? Най-простият отговор би бил: в един град на литературата всичко това е налице, всичко това съществува. Създават се произведения, които надживяват времето си и за които в авторитетните списания се пише с проникновение, а във вестниците — подробно и въздействащо. Всички средства за осведомяване постоянно са в очакване на новоизлизащи книги и най-големите зали са пълни, когато някой писател представя своя творба. Ако очакваме всичко това от един град на литературата, то такъв град никога не е съществувал. Париж по времето на Балзак, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо и Флобер със сигурност е бил град на литературата. И въпреки това не един писател е изпадал в крайна нужда, бил е притесняван от глад и студ и, дори много талантлив, е било напълно възможно да няма никакъв успех. Да не говорим за литературни награди или стипендии. Положението с авторските права е било мизерно. Наистина тогава е имало щедри меценати, но да се проникне до тях, за да бъде писателят ухажван в салоните им, той е трябвало да притежава особени качества. Мнозина таланти са били прогонвани, а други изобщо не са били допускани вътре. А какво е било положението с Виена между 1890 и 1938 година? По това време са живели Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Роберт Музил, Франц Верфел, Херман Брох и Карл Краус — това са само няколко от безброй многото имена. Пак по това време е съществувала висока вестникарска култура, различни списания, някои от които краткотрайни, и също така списанието на Карл Краус „Факел“, с което страстно са спорели всички. Кафенетата са били пълни с интелектуалци, неуморно говорещи за литература.

Всяка дейност, изследваща литературното явление като обект на науката, в действителност се стреми да изложи определени способи с оглед да изгради своето разсъждение върху текстовата материя. Голямата трудност, породена от желанието „прочитът“ да се превърне в „теория“, е несъмнено основният проблем в „литературната наука“ и показва ясно, че нейният произход произтича от необходимостта всяка „означаваща“ практика да се обвърже с херменевтична дейност. „Ние продължаваме да бъдем теолози“, призна напълно откровено Ролан Барт. Това означава, че текстът и коментарът са неразривно свързани не по силата на някакво съучастничество между текстовата продукция и педагогическата институция (упрек, отправян от повърхностната критика), а по-скоро поради естеството (в случая словесно) на текста, което определя специфично семантичното му проявление, т. е. нееднозначния му характер. Доколкото нееднозначността е условие за семантичност, последната изисква да бъде разтълкувана. В това изискване се заражда конфликтът, раздиращ днес коментаторската дейност, която пък е разделена между чисто херменевтичната си функция (гузната си съвест) и стремежа си към хармония с наложилата се научна практика (своята добронамереност). Подбудите за този конфликт са чисто идеологически.

Дали думата „лирично“ има строго значение? Наблюдаваме странно разминаване между спонтанната употреба на тази дума в университетската традиция от края на XIX в. и многообразието на стойностите и значенията, които тя има в литературата. Склонни сме да я възприемаме като средство, създадено от преподаватели и предназначено за учебници, докато за хората на перото тя е била и си остава обект на тревога. По-голямата част от термините, с които си служи критиката, обикновено имат стойност поради тяхната оперативна способност: те са еднозначни и функцията им е да обяснят рационално литературния факт. Например ние знаем що е александрийски стих, анафора, богата рима или епилог, но трудно можем да дефинираме романтичното или фантастичното. А що се отнася до лиричното, то е едно от онези неясни понятия, които само се доближават до това, което означават, подмамват ума и излизат от употреба. Неуловимостта на подобно понятие не е достатъчно условие, за да стане то излишно или остаряло. Такова понятие изисква от критика необикновено усилие на мисълта, нещо повече — нетрадиционна гледна точка. Там, където литературният факт се съпротивлява и се изплъзва, критическото слово се обръща към чувството на субекта читател. Именно това определи естеството на моята студия. Да пишеш върху лиричното означава да не преставаш напълно да бъдеш творец. Съвременният поет дава странни стилистични отговори на въпроса за собственото си изчезване. С помощта на ритми и образи той трябва да догонва развитието на един език, впримчен в своята безкрайност. Лиричното — това е гласът на човек, чийто безкраен езиков опит му напомня за положението на изгнаник в света и същевременно му позволява да се възроди, сякаш прониква благодарение на този опит в недрата на тайнството, произтичащо от собственото му съществуване.

Новите процеси, които обхващат славянските литератури на прелома на двата века, видимо са свързани с формулирането на нова представа за поета като творец, насочена към неговото програмно освобождаване от общите, колективни (национални, общочовешки) задачи. В известен смисъл става въпрос за пътища на развитие, аналогични на тези в западноевропейските литератури, характеризиращи се през целия XIX век с противоборство между индивидуалистичния жест и представителните социални функции на поета като изразител на „века на прогреса“, като в крайна сметка в депресивната атмосфера от края на века жестът на отрицание взема превес и цялото столетие и неговите социални програми започват да изглеждат хаотични и преживяващи криза. В цялостния развой на европейските литератури модернизмът представлява в по-голяма или по-малка степен връщане към изходните позиции на романтизма — в славянската област това връщане изразява също така необходимост от изясняване на отношението към особеностите на славянската романтика с нейната в повечето случаи антизападна, антидуалистична и антииндивидуалистична ориентация (словашкият и чешкият спор с романтизма, идеалът за „славянска поезия“, полският национален романтизъм, борческият романтизъм на Ботев в България, патриотичната украинска романтика и т.н.). В тази гама от различни типове „връщания“ виждаме как се правят опити напълно в „европейски дух“ да бъдат доразрешени — естествено на друго ниво — много проблеми на западноевропейския романтизъм, както и да се съживи и използва позитивно славянската романтика.

В неговия дом на ул. „Ернст Телман“ 38 има един особен ненатрапчив уют. Предметите имат своя тежест и присъстват тихо, но с достойнство. Това чувство за сигурност, което излъчва Стефан Гечев, осанката му, негорделива, но пълна с достойнство, увереността на движенията му и на всичко онова, което казва; липсата или добре прикритата от културата суета веднага грабват събеседника му. От него, както и от всичко в дома му, струи тишина и спокойствие. Това спокойствие е съчетано с царствени жестове, но не театрални, а разкриващи човек, овладял чувствата и инстинктите си и отдаден само на думите. Десетилетия наред той се бори със словото, приютил се в него като в митичен кораб. От този кораб той изпраща своите позивни сигнали към света — стихове, драми, поеми в проза, хумор, преводи, романи. Едва ли е възможно да опишеш целия живот на един човек. Аз се опитвам чрез моите разговори да запазя един отрязък от пътя и за другите. Ето защо позвъних на Стефан Гечев един ден в края на 1984 година и му казах, че бих желал да запиша част от неговите пътувания в света на словото. Разговорите ни с него продължават (с големи паузи помежду им) вече 6 години. Първият е през 1984 година, а последният засега — в началото на 1991 година. Старал съм се да не наруша порядъка на мислите и темите, да предам максимално точно казаното от него, без да добавям или украсявам нещо. Може би записаното да изглежда малко хаотично, но то носи дъха на едно истинско общуване. След обичайното запознанство Стефан Гечев ме въвежда в широкия хол, изпълнен с картини, настаняваме се удобно в широките фотьойли, на малката масичка вече дими кафе за него, а чай за мене. Уискито ще се появи по-късно, някъде към 18 часа — тогава по традиция той си позволява да пийне петдесетина грама с „оздравителна цел“. Още в началото на разговора ни изразяваме учудването си, че досега не е публикувал свои спомени. „Толкова съм затрупан с работа, че все не ми достига време да систематизирам спомените си. Знам, че трябва да го направя. Написал съм едни неща — наричам ги „Моментални снимки“ — картички, 3–4 странички за срещите ми с различни писатели, видни културни дейци, художници, дипломати... Имам в папката за Кнут Хамсун, за цар Фердинанд, за Пеньо Пенев, Веселин Ханчев. За него би трябвало да напиша повече, защото бяхме близки. Написал съм и едни по-особени спомени — „Какво не станах“ — малко в хумористичен стил, с хумор към самия себе си.“

Едно от най-значителните произведения в областта на сравнителното литературознание през последните три години е несъмнено юбилейният сборник SENSUS COMMUNIS (с подзаглавие на англ. ез.: Съвременни насоки в сравнителното литературознание; на фр. ез.: Панорама на съвременното състояние на сравнителното литературознание), издаден от Янош Риц, Петер Бьорнер и Бернхард Шолц (Тюбинген, 1986) в чест на известния компаративист Хенри Ремак, който на 27 юли 1986 г. навърши 70 години. В израз на своето уважение и симпатия към делото и личността на проф. Ремак в сборника участват видни учени от цял свят. Традиционната Tabula gratulatoria изброява 54 имена. Безупречно издадената книга — 463 страници, голям формат — съдържа в своите пет части 43 статии. Почти невъзможно ми се струва всички тези 43 самостоятелни текста с безспорна научна стойност да бъдат пълно и равностойно представени и оценени в тесните рамки на една рецензия, публикувана в списание с ограничени размери. Ще се опитам накратко да изложа най-важните проблеми, които те разглеждат, и основните възгледи, които изразяват, т. е. онова, което в общи черти характеризира „съвременното състояние на сравнителното литературознание“ и представлява по-особен интерес за българската наука. С надеждата, че така бих могла да открия на нашите литературоведи поглед към сборника Sensus communis и да дам малък израз на своята почит към големия учен и големия човек Хенри Ремак. Заради пълнота и точност на информацията предавам всички заглавия и авторски имена на езика, на който са представени в сборника.