Размисли

Героичното и възвишеното в днешния ни живот, духовният и трудов подвиг на отделния човек и на целия български народ, борбата за възтържествуване на принципите на свободата, социалистическия хуманизъм и мира, стремежът на хората към красотата, истината и правдата, отрицанието на всичко, което спъва нашия възход към нравствено усъвършенствуване, изграждането на чертите на една нова душевност - това са само някои от темите и проблемите, които стоят центъра на творческите интереси на съвременните български поети. Цялата история на нашата поезия доказва неоспоримо, че основната линия в нея е била винаги линията на демократично и реалистично развитие. Достатъчно е да припомним само имената на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров... B И След освобождението на България от фашизма у нас се създадоха условия за истински разцвет на литературата и изкуството, в т. ч. и на поезията. Най-добрите най-талантливите български поети, вдъхновени от социалистическото строителство и от героичното минало на нашия народ, както и от борческите завети, оставени им от техните велики предшественици, написаха творби, в които сполучливо отразиха новото в душевността на българина. Поетите от старото поколение (Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Ламар, Младен Исаев, Христо Радевски, Никола Ланков, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев и др.) създадоха стихове, в които се чувствува пролетното обновление на родината, сочат се радостните перспективи на нейното днешно и утрешно развитие... В най-доброто, което излезе изпод перото на българските поети особено през последните години, те с успех се домогнаха до нови страни и нови измерения в своето творчество, отбелязаха някои значителни постижения в отразяването на социалистическата ни действителност, издигнаха българската поезия на по-висок етап в нейното непрекъснато възходящо развитие. В много от своите творби те доловиха и пресъздадоха образа на новия човек, чийто всекидневен трудов подвиг крие в себе си своеобразната романтика и героика на нашето време. До по-широки и мащабни обобщения, до по-дълбоки и съдържателни мисли, до по-близки и трайни съприкосновения с нашата съвременност се домогнаха поетите Веселин Ханчев („Лирика"), Валери Петров („В меката есен"), Пеньо Пенев („Дни на проверка"), Владимир Башев („Ателие“), Павел Матев (, Чайките почиват на вълните“, „Неоскърбени светове"), Димитър Методиев („За вре мето и за себе си“, „Великото преселение"), Божидар Божилов, Георги Джагаров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Лю бомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Евтим Евтимов... Духът и съдържанието на нашата съвременност са уловени и претворени от тези и много други талантли53 B ви поети с чувство на гордост от постиженията на родината, с проникновение и топлота, понякога в подчертано интимен план, с обич и преклонение пред образа на трудовия човек, заел централно място в много от лиричните им творби. последните години българските поети показват подчертан стремеж да се освободят от досадната плакатност и декларативност, от лозунгово-агитационната показност и преднамереност - слабости, които дълго и упорито подяждаха уси лията на не един поет за самостойна и оригинална творческа изява.

Mнението за особения характер на българските културни връзки с Германия е широко разпространено у нас. То свързано с представите на много наши сънародници за дългата им традиция, интензивност и многопосочност. Редица факти от културния ни живот в миналото, но спорадично и сега свидетелстват за значително влияние на германски философско-естетически идеи, а и на германски писатели и техни художествени творби върху духовния живот в България. Германия, пък и другите немскоезични страни, които наши културни дейци някога са наричали „Немско", според вижданията на широки български обществени кръгове и днес са един образцов ареал сред европей ската цивилизация, към която отново питаем стремеж за приобщаване.

Pазмисли на един аполитичен" еедно от по-ранните произведения на Томас Ман, бележещо етап в творческата му биография. Като духовна характеристика и база за сравнения на епохата трудът постоянно възбужда интереса на изследовате лите, предизвиквайки през годините силен и противоречив отзвук. Томас Ман се залавя с това съчинение, което „се опитва да си пробие път в гъсталака", през ноември 1915 г. и го завършва две години по-късно, непосредствено преди края на Първата световна война, когато самото време решава част от проблемите, поставени в него. Това обаче не пречи на писателя да издаде книгата през 1918 г. По думите на самия Томас Ман „Размисли на един аполитичен" са критикоесеистична работа, която обхваща актуални и парливи въпроси на съвремието, съчетано с основна ревизия на собствените му възгледи. В остро полемична форма авторът излага своите виждания за характера на изкуството, литературата, обществото, политиката и ги защищава срещу становище, което той смята тогава за преобладаващо в Европа и Германия. Писателят се чувствува изразител на убежденията на едно малцинство или на едно принудено да мълчи още преди избухването на Първата световна война мнозинство. Основният проблем, продъл жил да вълнува Томас Ман през целия му творчески път, е противоречието между духа и живота. „Духът е аполитичен, той е длъжен да създава, да твори, не да се пазари" - това е нравственият императив, вплетен в цялата творба, която заради изповедния си характер се превръща в открита равносметка със съвестта и отражение на духовната криза, засегнала обществото. Десетки години по-късно по повод на гледищата и оценките, застъпвани B „Размислите на един аполитичен" и в отговор на отправени му обвинения в не последователност Томас Ман отново отстоява възгледа, че цялото му творчество е непрекъсната верига от пораждащи се една от друга брънки, неподменими по функция и значимост за създаване на цялото. И неслучайно както през 1917, така и до самия си край той никога не изменя на немската си родина, на немския език и душевност, които за него са били винаги жизнена същност и съдба.

Cтранно! Ровя из малката сбирка от книги, нараснала с течение на годините, прелистям, попадам тук и там на пасажи, които по стар навик съм подчертавал при четенето с молива, и откривам, че в тях изобщо не става дума за красота, а само за морал, следователно за неща от нравственодушевен разред. Отбелязана е и годината, когато за първи път съм чел кни гите; датировката понякога лежи далеч в миналото. Бях млад, четях; на слаждавах се на прочетеното, възхищавах се, обичах го и се учех от него. Ала естетическото, колкото много и да го обичах и да търсех поука в него, се подразбираше сякаш от само себе си, защото перото ми не задействуваше веднага там, където се откриваха най-прекрасните му форми. Онова, което търсех, което ме интересуваше, на което особено наблягах, бе нравственият императив, моралът. И тъкмо към обагреното с морал, към морално осмисле ното изкуство се издигаше вътрешният ми взор, него чувствувах като моя сфера, като нещо изначално присъщо и сродно на моя писателски натюрел. Трябваше да изтече една цяла година след излизането от печат на моя роман-хроника * за упадъка на едно семейство, докато той привлече вниманието на публиката. За него пожънах по-късно много похвали и почести. Ала между всички публикувани рецензии имаше една, която ме удовлетвори особено много, и то не защото ме хвалеше, а защото, разглеждайки книгата успоредно с един току-що преведен от италиански роман на Д'Анунцио**, правеше характеристика, в която песимистичният морализъм на моя разказ се противопоставяше на пищния естетицизъм на латинеца. Носех изрезката във вътрешния си джоб и я показвах с удоволствие. Така беше. Такъв бях и такъв исках да бъда. В такава светлина исках да ме види и светът; а от това желание говореше съпротива - опозиция срещу един светоглед и художест вен похват, които ми изглеждаха чужди, враждебни, безсъвестни или, ако мога да се изразя с по-декоративната дума - разблудни. „Вие развихрихте оргии като възхвала на бляскавата повърхност на света и нарекохте това изкуство..." Ето ви един изблик на тази опозиция, един стилизиран и за покитен високо в сферата на първобитен аскетизъм израз на тази опозиция, насочена обаче срещу определена личност.

Световноизвестният френски антрополог и етнолог Клод Леви-Строс е роден в Брюксел на 28.11.1908 г. Образованието си получава в Париж, където следва право и философия. През 1935-1938 г., като професор в университета в Сао Пауло, той реализира няколко етнографски експедиции в Мато Гросо и Амазония. От 1959 г. до 1982 г. е професор в College de France в катедрата по социална антропология и ръководител на създадената от него в 1960 г. Лаборатория по социална антропология. В 1973 г. е избран за член на Френската академия на науките. Името на Клод Леви-Строс е неразривно свързано с това, което днес наричаме структурална антропология. Още в една от първите си статии, «Структуралният анализ в лингвистиката и в антропологията», той ясно формулира основните принципи на структурализма. Идеите му са повлияни от лингвистичните възгледи на Ф. дьоСосюри особено от фонологичния метод, прилаган от Трубецкой и Якобсон: изучаване не вече на съзнателните явления, а на неосъзнатата им инфраструктура; разглеждане на елементите в дадена система не като независими цялости, а като позиции, зависещи от връзките, които ги обединяват или противопоставят; и нещо повече - тези връзки имат стойност само в система от корелации, чиито правила трябва да се изведат. От друга страна, трябва да се има предвид и влиянието на Марсел Мос, което проф. Леви-Строс винаги е подчертавал и в резултат на което основната задача на антропологията се определя като търсене на «Несъзнателните мисловни структури, до които може да се достигне чрез институциите и още по-добре чрез езика>>, и които правят разбираеми многообразието и привидния безпорядък на формите («Въведение в трудовете на Марсел Мос»). Някои от по-важните трудове на проф. Леви-Строс са: «Елементарните структури на родството»- 1949 г.; «Раса и история»- 1952 г.; «Тъжни тропици» - 1955 г.; «Структурална антропология» - 1958 г.; «Тотемизмът днес» - 1962 г.; «Дивата мисъл» - 1962 г.; четирите тома «Митологични» - 1964, 1966, 1968, 1971 г.; «Структурална антропология две» - 1973 г.; «Ревнивата грънчарка» - 1985 г. и др. Предлаганият тук текст е откъс от кнвигата -»Структурална антропология две». В него Клод Леви-Строс възразява на В. Я. Проппо повод предлаганите идеи за структурален анализ на вълшебната приказка, обвинявайки го във формализъм. За улеснение на ползващите текста като бележки под линия даваме цитатите, използвани от френския учен, в руския им оригинал според изданието на «Морфология сказки» от 1958 г.