Размисли за Достоевски

За Достоевски нищо ново не може да се каже. Умните и верни неща за него вече са казани, били са нови и духовити и отново са остарели, докато обичаната и страшна фигура на поета все отново ни се явява, обгърната в тайнство и загадъчност, когато в мигове на нужда и съзерцание се обръщаме към него. Бюргерът, който, излегнат на канапето, чете за Разколников и търси в този призрачен свят приятната тръпка на страха, не е истинският читател на този поет, също както и ученият, който се възхищава от психологията на романите му и пише поучителни книжки за светогледа му. Тря бва да четем Достоевски, когато сме в беда, когато страдаме до границите на възможностите си чувствуваме целия живот като горяща, пареща рана, когато се задъхваме от разкаяние и сме изИ страдали смъртта на безнадеждността. Едва когато, осиротели и парализирани от неволята, погледнем към живота и не можем да го разберем в дивата му прелестна жестокост, не искаме нищо повече от него, едва тогава откриваме сетивата си за музиката на този страшен и прекрасен поет. Тогава вече не сме зрители, не сме консуматори и ценители, тогава сме клети братя на многото клетници в творбите му, изстрадваме техните страдания, взираме се с тях очаровани и безмълвни във водовъртежа на живота, във вечно мелещата воденица на смъртта. И тогава дочуваме музиката на Достоевски, неговата утеха и неговата любов; едва тогава изживяваме чудотворния смисъл на неговия ужасяващ и така пъклен свят. Две са силите, които ни грабват в тези творби, от вечното неспокойствие на тези два елемента и полюса, от тяхното противоречие израстват митическата дълбочина и могъщият обхват на не говата музика. От една страна е отчаянието, изстрадването на злото, безропотното отдаване на жестоката кървава суровост и проблематичност на цялото човешко съществование. Тази смърт трябва да се изстрада, този ад трябва да се прекоси, преди да е достигнал до нас другият, божественият глас на майстора. Откровеното и неприкрито признание, че човешкото ни съществование е жалко, съмнително и може би съвсем безперспективно, е предпоставката за това. Трябва да сме се отдали на страданието, да сме се предали на смъртта, пъкленият кикот на голата действителност трябва да е замразил погледа ни, преди да съумеем да доловим дълбочината и истинността на втория, на другия глас. Първият глас утвърждава смъртта, отрича надеждата, отказва се от всички мисловни и поетически украшения, с които удобните поети сме свикнали да ни заблуждават и отклоняват от опас ностите и ужаса на човешкото съществование. Вторият глас обаче, истински божественият втори глас на това творчество, ни показва на отвъдната небесна страна един по-различен елемент от смъртта, една друга действителност, друга същност: човешката съвест. Ако ще и целият човешки живот да е война и страдание, низост и отвращение - освен тях обаче има още нещо, съвестта и способността на човека да се сравни с бога. Естествено и съвестта ни води през страдания и смър тен грях, през беди и прегрешения, но тя ни извежда отвъд непоносимого безсмислие и самота, докосва ни до смисъла, същината, вечността. Съвестта няма нищо общо с морала, нито със закона, спрямо тях тя може да попадне в най-страшните смъртоносни конфликти, но тя е безкрайно силна, тя е по-силна от инерцията, по-силна от користта, по-силна от суетата.