Книжка-6

1989, Книжка 6 - Съдържание

Всяко духовно съприкосновение с мигновената и трайната красота на истинската поезия, с експлозивната сила на лирическото слово е незабравимо преживяване, което оставя за дълго следи в нашата памет, извисява душевността ни, прави ни по-добри и сърдечни, дарява ни ново емоционално познание за света, в който живеем. Неизчерпаеми са възможностите на лириката, в която всеки ред приканва към общуване, което всъщност не е прекъсвало никога за хора с чувствителни души и несекващи духовни пориви. Словото е трепетно отношение към живота, то е позиция, откровение, граждански призив за достойно самоосъществяване в името на обще ството, повик за повече идеализъм. Така стихът е интимен резонатор на най-съкро вените вълнения на човешката личност през времето, художествен отклик на найсъществените страни от живота. Когато искаме да си обясним творческото дело на наш съвременник, ние сме любопитни не само към естетическата му палитра, но и към съкровените импулси, които движат неговото собствено развитие. Георги Джагаров е от тези съвременни поети, които с основание вълнуват нашите чувства и въображение. Неговата творческа личност се откроява в съвременната ни лирика с неповторимата си индиви дуалност и художническа визия. Неизменно ни грабват органичността на поети ческия му свят, характерната поривност, единството на естетическия и обществен идеал. В много отношения творчеството на този наш художник, гражданската му позиция като творец могат да бъдат и са пример за подражание. Неслучайно някои от съвременните ни лирици схващат и изповядват тази връзка с идейно-художестве ния свят на поета. Ала крупните черти на творческата му индивидуалност виждаме отразени преди всичко в пълнокръвната същност на поезията-изповед, съзираме ги в изпълнената с борбена страст драматургия, чрез която творецът се бори пак за тържеството на своя идеал, за съхраняване на неговата чистота и дълговечност. Белега на тази оригинална съвременна чувствителност виждаме и в сътворената с всеотдайност и горещина на чувството есеистика и публицистика, с нейния граждански и народностен ангажимент. Години ни делят от излизането на „Моите песни“, „Лирика", „В минути на мълчание", като не включваме избраните му, антологични стихосбирки, които поетът съставя с много взискателност, но времето не е в състояние да хвърли своята патина върху творбите. И ние виждаме как, проверена през годините, тази поезия не заглъхва в своя интимен порив, а зазвучава с нова сила - едно от сетните доказателства, че имаме среща с истинска, пълноценна в своята естетическа завършеност, ярка съвременна лирика.

„Художник на видимия свят" - това определение, дадено на Йордан Йовков от нашата критика, се утвърди през годините като една от най-представителните характеристики на писателя. Самият Йовков, както е известно, споделя пред Спиридон Казанджиев способността си да „види" своя обект, преди да го изобрази. Искра Панова, на която принадлежи горното определение, точно характеризира визуалната нагласа на писателя, стремежа му да представя ставащите събития като виждани от някого: „Обикновено хората и обстановката се рисуват не през очите на автора, който по принцип всичко може да види и обясни, а през очите на действуващото лице, така както и колкото то ги вижда в момента. "1 Подобни наблюдения помагат на авторката да аргументира интересните си изводи за повествователното присъствие на Йовков, за неговата „дискретност“ и за „непокътнатостта" на предаваното впечатление. Огромните равнинни пространства на Добруджа, където обикновено замислени стоят или препускат с каруци Йовковите герои, сякаш наистина предполагат едно активно визуално възприятие, стремеж към съзерцаване на заобикалящото. „Видимият свята бива постоянно прочитан и оценяван, нещата в него са визуално ак тивни и атрактивни, те непрекъснато „говорят и излъчват сигнали някому. Тъкмо през онова, което с очите си виждат и с останалите сетива долавят, героите на Йовков се ориентират и практически, и ценностно в заобикалящото ги, вземат решения и се подготвят за действия. Доверяването на сетивната информация (виждане, чу ване, усещане), нейната разшифровка могат да бъдат сткрити и проследени в не един и два разказа на писателя. Внимателният прочит разкрива пред изследователя низ от еднотипни ситуации, описания, синтактични конструкции, определения и пр., които сами по себе си могат да бъдат обект на интерпретация. В случая те ще ни интересуват главно в един аспект, засягащ способите, чрез които героите разчитат света и се ориентират в него. Едни от глаголите, най-често съпътствуващи Йовковите персонажи, са „видя", „гледа“, „чува". Обикновено веднага след тях стоят други постоянни глаголи - „позна“ и „разбра". Може да се каже, че двойките „видя разбра“ и „гледа-позна" са традиционно „общо място в изображението на писателя, те са „твърди“ и трайни характеристики за много от героите. Тяхното проследяване показва любопитни осо бености, подсказва изводи, които се разминават с някои от традиционните ни предствави за Йордан Йовков.

Не е случайно, че философското стихотворение „Брегове" на Бленика, дало заглавие на първата и стихосбирка в 1932 г., влиза в цикъла „Дунавът шуми". Новите и непознати „брегове" на поетесата, които с годините разкриват своите тайнства, започват от родния Тутракан. Домът край Дунава, непосредствено и плътно слят с великата река, с плодната необозрима добруджанска земя и с дълбоко нрав ствения свят на нейните хора - всичко това непрекъснато я води към нови човешки пространства, към „незримите“ светове, към тайнствата на битието и към бляна за една страна „с миражни" брегове. Така родното с реалните му измерения като дом и род, град и Дунав, с равнината си, не е застинал живописен пейзаж, нито просто е бит. То е и път, и бряг; главно - движение, първи праг към бленувана Вселена. Това родно е най-сигурният „бряг“, чрез който се активизират миражите, бленуването по вечното и непреходно-космичното, търсенето и събирането на безценни „бисерни зърна" от мъдрост в пътя през годините. Тъкмо от него е започнало голямото въз качване към устоите на човешкото битие, към света. „Брегът" означава преди всичко блян по безбрежното; и все ново възвръщане към първоизвора. Вълните край брега на Дунава зоват към опознаване на всеки бряг; а после следва смирено, укротено завръщане към „гнездото“, откъдето се тръгва. Всички пътища, както е казал Новалис, завършват с дома — последният пристан, най-сигурният и „обетован“ бряг. От Тутраканското пристанище, от „брега“ на домашното огнище се проектират, пулсират следващите пътища към тайнствата на света - блян по необятното във всемира. Твърде съществено е това, че блянътполет не пречи, а обратно - помага да се видят прослойките и дълбоките бездни на битието чрез простите“ души на хората, които я заобикалят. Така се запазва у нея като вечен и съкровен „бряг" всичко, което носи нравственост и топлина. А та кава сплав от блян и човечност преобразява всемира у Бленика в майчински съдбовна отговорност за света - от „Брегове" до последните години на нейната творческа биография. Родната плодна земя първа и дава оная широта, мащабност и простор на философско сливане на земното и временното с вечността на безсмъртното и не преходното, при което стойностите разменят съвсем непринудено местата си - човекът е временен на земята, а тя е вечна чрез ефимерното и скоропреходното:

Литературно-критическото творчество на Иван Радославов е неразделно впле тено в историята на българския символизъм, то е част от тази история. В него е заключена цялата противоречива съдба на символистичното движение. „Голяма част - споделя Радославов - от моята литературна дейност е минала в защита на неговите разбирания и начала. Това може би подхранва легендата за моята литературна изключителност, за някакъв догматизъм и фанатизъм. "1 „Легендата“ се създава в кръга на „хиперионовото братство“. За Теодор Траянов той е „неистовият Иван“, „великолепният“ и „незаменими приятел, „единственият критик", който е разбрал поета. Моис Бенароя категорично твърди, че Иван Радо славов „няма много подобни на себе си". Негов единствен предходник бил д-р К. Кръ стев, а всичко останало „не е никаква литературна критика", а само критична ли тература". И пак според него, Радославов „смело и умно е забил ос, около която може да се завъртва колелото на литературната критика в България". Защото той бил не само „добър войник“, но и „началник" в критиката. HD ВИТИЯ - Нека не присвиваме иронично очи, четейки тези апологетични мнения. Без тяхното познаване и разбиране, без проникване в особения апологетичен език на изразяване и поведение в литературния кръг „Хиперион“ е почти невъзможно да оце ним правилно и „месианистичните“, както ги нарича Бенароя, критически текстове на Радославов. Като рисува духовния портрет на своя приятел и литературен съратник Моис Бенароя вярно се насочва към интелектуалната драма на Радосла вов: „В неговата душа - пише Бенароя - душата на българин, син на млад неза- крепнал и останал назад народ - се посрещат два мира: Русия и Запад. " Тази „среща" за Иван Радославов е наистина от съдбовно значение. ото След завръщането си от продължилото няколко години (от 1902 до 1907 г.) духовно скиталчество в Западна Европа и в навечерието на Първата световна война, Иван. Радославов е повече от убеден привърженик на немската култура, тъй като „руска култура няма "3. И с характерната изобщо за модернистичния тип критически изказ категоричност той отнася Пушкин и Лермонтов към Байроновото влияние, Тургенев му „напомня" Флобер, Чехов прилича на Мопасан, Белински е само популяризатор" на Хегел, Писарев е ученик на Огюст Конт, а Чернишевски и Добролюбов - ратници на идеите на Сен Симон и Шарл Фурие“.

Обикновено изследвачите на Българското възраждане със съжаление говорят за липсата на документи, които да осветляват живота на редица революционери, книжовници, публицисти и просветни дейци. В някои случаи архивните материали и дописките в печата опровергават подобни твърдения, но много по-често те се оказ ват основателни. Има обаче и възрожденци, чието дело и жизнен път са твърде богато документирани, но изобилието от сведения не задоволява напълно стремежа да се разкрие не само човешката драма, която се крие зад фактите и е несравнимо по-ценна от тях, но дори и достоверността на фактите и мненията, засвидетелствувани B документите. Такъв е случаят и с Васил Чолаков. Той е във връзка с практически всички по-известни съвременници, но остава самотен, а в известна степен недоразбран и недооценен. Вероятно за това е спомогнал и характерът му; съвременниците го помнят като безукорно честен, но докачлив и рязък, когато се почувствува засегнат. Уважаван от мнозина, той често е осъждан от тях, за него не се намира място в известните „кръгове" в Москва, Одеса, Влашко, Цариград. Само някои от най-далновидните, като П. Р. Славейков и Л. Каравелов, успяват да се издигнат над дрязгите и да го оценят по достойнство. „Ние можем да наречем българската литература само българските песни, които са събрани и отпечатани от братя Миладинови, от г. Веркович и от г. Чолакова" - заявява редакторът на „Свобода“ и „Независимост“. Днес знаем, че той не е бил щедър на комплименти, че оценката му за един книжовен труд включва в себе си и оценка за общественото поведение на автора..ORT MER нашонто OHPHT ORPRT Васил Динчев Чолаков е роден през 1828 г. в Панагюрище. Като дете помага на овчарите, които пасат бащината му стока. Завършва „общото школьо" в родния си град при учителя Кесарий Попвасилев от Казанлък и към 1838 г. постъпва като послушник в Рилския манастир и учи при Неофит Рилски. Документирано е участието му с преписи в Неофитовия ръкописен превод на Езоповите басни. През 1844 г. продължава образованието си в пловдивското гръцко училище и живее в метоха на Бачковския манастир. Й. Груев си спомня, че е подготвил от негово име молба да бъде записан в белградското Богословско училище, която бива приет

По пътя на сравнението се отразяват онези характеристики на българския вариант на символистичното направление в литературата, които му придават негови специфични особености и оригиналност. Благодарение на тях той придобива своеобразно българско звучене в многогласния хор на европейския символизъм, внася свой щрих в неговата многовариантност. OT KON 000 POLOB За тази цел ще обърнем поглед към френската литература, защото именно тя е люлката „par excellence" на модернизма в европейската литература. Но при това паралелно съпоставяне на френския и на българския символизъм е необходимо да отчетем най-напред основните особености на тези две европейски литератури - почти връстници в продължителността на времето, но с твърде различна историческа съдба. Първо: за френската литература е характерно едно последователно развитие на литературния процес, в който и символизмът има своята богата предистория. В българската литература тази последователност е прекъсвана. На второ място - във френската литература се наблюдава едно постоянно поce не силно или по-слабо (според културно-историческия момент), но винаги проявяващо се общуване с останалите изкуства, което слага свой специфичен отпечатък върху й. В България, поради трагичната историческа съдба, тази плодотворна връзка проявява винаги - тя е по-скоро епизодична. Що се отнася до интересуващия ни период - появата, разцветът и упадъкът на българския символизъм, тя почти не съществува. По-скоро, в случая можем да говорим за едно разминаване на живописта с литературата, където първата закъснява по отношение на втората и където липсват инвенции от страна на изобразителното изкуство (става дума да за периода от 1905 до 1920 г.). Третата отлика, която трябва да отчетем, засягаща по-определено интересу ващия ни период - края на деветнадесети и началото на двадесети век, е различ ното време на поява на символизма във Франция и в България. Българският символизъм „закъснява" спрямо „класическия френски символизъм - ако приемем за начало на българския вариант 1905 година, — с около двадесет години. Както казахме, френският символизъм в литературата има богата предистория. Своя предистория има и българският вариант на символистичното направление. Но тя е значително по-кратка. Нейното начало и край са разположени само между две поколения творци, на границата между две столетия. PR 10 Именно върху различната предистория на символистичното направление във Франция и България се коренят много от онези отлики, на които се дължи и свое образието на всяко едно от тях. Но и за двете направления особено важно значение има литературният развой през деветнадесети век.

Първата си книга стихове издадох, когато бях втора година студентка. Бях лишена от острите вълнения, свързани с отпечатването на една стихосбирка. Изпратих ръкописа си до издателство „Народна младеж" по пощата от Москва. Цяла година не знаех почти нищо за съдбата на ръкописа. Повечето стихове бяха свързани с моята биография, с онова особено следвоенно време. Най-характерно от тази книга беше стихотворението „Тя и аз" - посветено на едно руско момиче, по-късно преведено от поетесата Юлия Друнина. „Тя и аз стана много популярно, беше отпечатано в няколко съветски издания и може би то най-силно събуди интереса и на другите преводачи към моите стихове. Това стихотворение беше част от мен, от живота ми. То разкриваше историческия паралел между едно българско момиче от софийския краен квартал „Красно село" едно руско момиче от московската „Красная пресня". Помня, че го отбелязаха такива поети като Ярослав Смеляков, Павел Шубин, Семьон Гуденко, Александър Коваленков, Алексей Сур ков и др. С малки изключения повечето от тези стихове бяха написани в Москва и затова сбор никът носеше естественото си заглавие „В Москва". През една от ваканциите на 1952 г. моят състу дент, поетът Димитър Методиев, замина за София и когато се върна, ми донесе вече отпечатана първата ми книга. Едрите букви на заглавието „В Москва" - бяха изписани върху слънчево-жълт фон. След първата възбуда изпитах разочарование. В книгата редакторът Николай Янков бе съ кратил най-сполучливия в моите представи цикъл с интимна лирика. Времето беше такова. Макар че стиховете от тоя цикъл бяха плахо интимни, и едва загатваха любовно чувство, стана ясно, че редакторът не се беше решил да ги остави в моята първа книга. Разочарованието наистина беше тежко. Първият ми реален сблъсък с цензурата. И главното - с чужда намеса в онова, което смятах за неприкосновено право на един автор. И Юлия Друнина много се ядоса. Да отрежат от книгата най-добрите стихове!

Мара Белчева и Кирил Христов се срещат и опознават в зряла възраст, когато пет житейски десетилетия са натрупали спомени и опит у всеки от тях. Затова срещата им неизбежно носи отпечатька на сравнението, на съпоставката с миналото, на страха от разочарование, който под държа известна междуличностна дистанция, но и на надеждата от взаимност. Кореспонденцията между двамата пази атмосферата на едно усилие да се превъзмогне времето, неосъзнатото желание да се преситуира хронологически преживяването назад - в годините, когато то би имало поголяма непосредственост, динамика и сила. Между редовете се ражда скритата нотка на меланхолия, която пулсира в емоционалния фон на взаимното опознаване. Тя безспорно се чувствува по-явно в писмата на петдесет и четири годишната Мара Белчева, у която самотата и чувството за изоставеност през 20-те години засилват склонността към задълбоченост на преживяването, пораждат усещането за съдбовност на протичащите събития. Меланхоличен трепет ще доловим дори в размишленията, които К. Христов оставя в своя дневник с дата 22 юли 1922 г. „През тия дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева. Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа! Припомням си стотиците страници на „Време и съвременници" - този дневник-гигант в единадесет тома, - и ми се струва, че трудно бихме намерили друг случай, в койго нервният, капризен и мнителен К. Христов да запази за по-дълго време непокътнато светло възторжено чувство към жив свой съвременник. И не само това - в редовете, които пресъздават спомена за общите им разходки, срещаме един непознат К. Христов - успокоен, разведрен, пречистен. Че тох внимателно кореспонденцията между поета и близката му приятелка от тези години Весела Па найотова, запазена в личния архив на твореца (без да ме напуска чувството на непозволено и на вярно малко осъдително любопитство), за да оформя един ясен и категоричен извод: Мара Бел чева принадлежи към типа жени, с които К. Христов няма сериозни познанства в своя житейски път, и към които навярно не е изпитвал дълбок емоционален афинитет. Именно затова срещата с Мара Белчева - поне в първите месеци - го поразява наистина с изненадата на едно откритие, с пеизпитаността на едно преживяване, с възможността за духовно пречистване. Изненадата все пак не е в състояние да редуцира неизменното самочувствие на поета, дори когато то е забулено с воала на спомена: „Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер..." Това размишление не ни поразява. Поразява обаче адекватната нему реакция в пис мото на М. Белчева от 28. 11. 1923 г. — там тя изказва желание да „поправи" текста в една от найизвестните статии на Пенчо Славейков, за да заличи тъмния облак на враждата между двамата стари противници. Разбира се, антологията излиза през 1923 г. с непроменен текст. В „Българската поезия. Преди и сега Пенчо Славейков все така категорично отхвърля творческите усилия на К. Христов, разпасал пояса на народната песен".

За Достоевски нищо ново не може да се каже. Умните и верни неща за него вече са казани, били са нови и духовити и отново са остарели, докато обичаната и страшна фигура на поета все отново ни се явява, обгърната в тайнство и загадъчност, когато в мигове на нужда и съзерцание се обръщаме към него. Бюргерът, който, излегнат на канапето, чете за Разколников и търси в този призрачен свят приятната тръпка на страха, не е истинският читател на този поет, също както и ученият, който се възхищава от психологията на романите му и пише поучителни книжки за светогледа му. Тря бва да четем Достоевски, когато сме в беда, когато страдаме до границите на възможностите си чувствуваме целия живот като горяща, пареща рана, когато се задъхваме от разкаяние и сме изИ страдали смъртта на безнадеждността. Едва когато, осиротели и парализирани от неволята, погледнем към живота и не можем да го разберем в дивата му прелестна жестокост, не искаме нищо повече от него, едва тогава откриваме сетивата си за музиката на този страшен и прекрасен поет. Тогава вече не сме зрители, не сме консуматори и ценители, тогава сме клети братя на многото клетници в творбите му, изстрадваме техните страдания, взираме се с тях очаровани и безмълвни във водовъртежа на живота, във вечно мелещата воденица на смъртта. И тогава дочуваме музиката на Достоевски, неговата утеха и неговата любов; едва тогава изживяваме чудотворния смисъл на неговия ужасяващ и така пъклен свят. Две са силите, които ни грабват в тези творби, от вечното неспокойствие на тези два елемента и полюса, от тяхното противоречие израстват митическата дълбочина и могъщият обхват на не говата музика. От една страна е отчаянието, изстрадването на злото, безропотното отдаване на жестоката кървава суровост и проблематичност на цялото човешко съществование. Тази смърт трябва да се изстрада, този ад трябва да се прекоси, преди да е достигнал до нас другият, божественият глас на майстора. Откровеното и неприкрито признание, че човешкото ни съществование е жалко, съмнително и може би съвсем безперспективно, е предпоставката за това. Трябва да сме се отдали на страданието, да сме се предали на смъртта, пъкленият кикот на голата действителност трябва да е замразил погледа ни, преди да съумеем да доловим дълбочината и истинността на втория, на другия глас. Първият глас утвърждава смъртта, отрича надеждата, отказва се от всички мисловни и поетически украшения, с които удобните поети сме свикнали да ни заблуждават и отклоняват от опас ностите и ужаса на човешкото съществование. Вторият глас обаче, истински божественият втори глас на това творчество, ни показва на отвъдната небесна страна един по-различен елемент от смъртта, една друга действителност, друга същност: човешката съвест. Ако ще и целият човешки живот да е война и страдание, низост и отвращение - освен тях обаче има още нещо, съвестта и способността на човека да се сравни с бога. Естествено и съвестта ни води през страдания и смър тен грях, през беди и прегрешения, но тя ни извежда отвъд непоносимого безсмислие и самота, докосва ни до смисъла, същината, вечността. Съвестта няма нищо общо с морала, нито със закона, спрямо тях тя може да попадне в най-страшните смъртоносни конфликти, но тя е безкрайно силна, тя е по-силна от инерцията, по-силна от користта, по-силна от суетата.

Броят се открива със статията на Е. Сер геев „Зачакал слава, добрини", посветена на така наречената „забавена проза", т. е. книги, публикувани със закъснение от 15-20 години. Тези произведения се четат с голям интерес, но и досега не са удостоени със сериозен кри тически анализ. Критиците оценяват социал ната им значимост, патоса на нетърпимост към злото, взискателната им суровост, но що се отнася до художествените им качества - този въпрос се премълчава, в критиката звучи та къв мотив: обществено явление - да, художествено - уви, не. В тези книги са отразени - пише Е. Сер геев - възгледи и представи, изградени от различни слоеве на нашето общество по време на социално-икономическия застой, но то е и време на интелектуално-духовни търсения на изход от този застой. Главната цел на статията си авторът опре деля така - да разкрие основните от тези пред стави, да се види как и защо те са се породили, на какво са се основавали и до какво довеждат резултат. B Трябва ясно и точно да се определи - къде е слабостта на тези книги, в сравнение с кои произведения те ни се струват слаби! Слаби са преди всичко отрицателните герои. Не художествено неубедителни, а някак лишени от убеждения в сравнение с антигероите на руската класика, която ни научи, че всеки отрицателен персонаж трябва да има не само своя субективна правда, но и цяла философия на злото. Отрицателните герои на Дудинцев и Ри баков достигат висши чинове и рангове, но вътрешно са дребни в сравнение с антигероите на руската класика.

„Изгревът! Някои го виждат, защото вече са се събудили. Други - защото не са заспи вали." Две измерения на нощта, срещащи се в една точка. Двама души са будни призори, размишляват, върху белия лист се появяват думи, затворили в себе си чувствата. Всъщност двама души няма - авторът самичък посреща изгрева, но кой е той - моралистът, който не заспива, или изследователят, който става рано, за да потърси утринната свежест на мисълта? Впрочем читателят на книгата вече е разбрал отговора - изречението, с което започнах, е всъщност по-скоро реторически похват на автора, чиято помощ използува, за да формулира в ефектна поанта монолога на моралиста. Но ето още един въпрос - дали това наистина е монолог? Дали тези по-кратки или по-дълги фрагменти, афоризми, парадокси, а понякога и просто споделени мисли за лите ратурата, културата, обществото, морала, чувства и страсти, са наистина някакво послание, което авторът отправя към своя читател от висотата на своите моралистични бдения или изследователски анализ? Всъщност това означава на практика, че която и от двете роли на утринния мислител да изберем, тя все пак няма да бъде абсолютната, защото, ако това наистина не е авторитетно послание, а проста покана за съвместен размисъл в разговора, то и със сериозността на позата на морализатора или на изследователя е свършено. А може би това е и целта?

Съвременният интерес към комуникативния характер на литературното творчество преориентира литературноисторическите изслед вания, като постави акцент върху рецепцията на творбата и актуализира връзката творба читател. Триединството автор - творба -чита тел получи нови измерения и стана отправна точка за методологическо преосмисляне на традиционни литературоведски постановки, за сягащи природата на художественото творче ство, неговото естетическо и социално въздействие, а също така по-тясно свърза историзма с динамиката на литературния процес, с неговото типологическо моделиране. Системата от взаимовръзки, заключени в триадата автор- творба - читател (възприе мател) са предмет на изучаване в редица съв ременни трудове. Като свеж пример ще посоча книгата на Дочо Леков „Писател- творба възприемател през Българското възраждане" (1988), първото българско изследване в тази област, което обвързва проблемите на литературната редепция с конкретен период от българската литературна история. Споменавам тази книга, защото в настоящата рецензия ще стане дума за една друга разработка на рецепционната проблематика - книгата на чешкия литературовед Павел Вашак „Автор, текст и общество". Сравнението се налага от само себе си - подказва го заглавието - наблягам върху този факт, за да подчертая актуалността на проблематиката. Сходните за главия обаче скриват различия в подхода към нея, в направените изводи и в тяхната литературноисторическа конкретизация. Без да си поставям за задача сравнителното разглеждане на двете книги, смятам, че на фона на българския принос в тази проблематика отношението към чешкото изследване ще съ буди по-неформален интерес.

На 2 март 1989 г. в Благоевград се проведе международна научна сесия по случай 150 години от рождението на Райко Жинзифов (1839-1877). Тя бе организирана от Института за литература при БАН, Висшия педагоги чески институт в Благоевград и Общинската комисия за духовно развитие (Благоевград). Взеха участие учени от Съветския съюз и Чехословакия. Заседанията бяха ръководени от проф. Жельо Авджиев и проф. Дочо Леков. В своя доклад Дочо Леков очерта онези тенденции в книжовното дело на възрожденеца, които определят мястото му в цялостния развой на българската литература. Изследователят потърси както националните, така и общочовешките измерения на Жинзифовото слово. Тръгвайки от конкретни произведения, той разтълкува връзката им с традицията, ориги налния замисъл, актуалната за тогавашния исторически момент проблематика. „Райко Жинзифов в своето време и днес" бе онасловен докладът на проф. Илия Конев. Той щрихира биографията на българина от Велес през втората и третата четвърт на XIX в. Спря се върху погрешната теза за гръцкото съзнание на родителите му. Разгледа личността на възрожденеца в динамичен план - сред неговите съвременници и като незримо присъствие в настоящето. Задълбочен анализ на Жинзифовата пое зия направи Катя Станева. Тази проблематика бе продължена с изследването на Петър Па рашкевов „Митико-фолклорни пластове в поезията на Райко Жинзифов". Ст. н. с. Марина Чемоданова (СССР) говори за участието на Р. Жин зифов в сборника на Николай В. Гербел „Поэ зия славян". Проф. Зденек Урбан (ЧССР) изнесе факти за издирванията си в чехословашките архиви и книгохранилища. Намерените от него доку менти (две писма и една телеграма) свидетел ствуват за етническото единство на българските земи. Този въпрос бе в сърцевината и на доклада „Райко Жинзифов и българският език" от ст. н. с. Стоян Жерев. Убедително бе защитена тезата, че в езика на нашия възрожденец са отразени, макар и по-особено, най-важните тенденции в книжовноезиковото развитие след Кримската война, когато в резултат на интензивни унификационни процеси се очертава все по-определено неговият съвременен облик. Ст. н. с. Зина Маркова прочете своето изследване „Райко Жинзифов и църковният въпрос", като изтъкна, че борбата за самостоя телна българска църква е оставила трайна следа в публицистиката на книжовника. В същата насока ст. н. с. Виктор Косик (СССР) направи интересен паралел с разработката „Църковният въпрос и публицистиката на Райко Жинзифов и Константин Леонтиев". Осветлени бяха усилията на двамата лите ратори да повлияят на официалната руска позиция по жизненоважния за отечеството ни проблем. Преводаческото дело на Р. Жинзифов бе разгледано в доклада на Николай Аретов. Той се спря върху „Новобългарска сбирка" и цикъла стихове „Новобългарска гусла". Отбеляза, че Р. Жинзифов участвува активно в диалога на българите със света. От своя страна доц. Иван Павлов анализира Жинзифовия превод на „Краледворски ръкопис" като творческа интерпретация на едно историческо че тиво. • Върху проблемите на композицията в разказа „Прошетба" говори Илия Недин. Камен Михайлов направи извода, че Р. Жинзифов е един от първите литературни историци у нас. Той посочи, че интересите му са твърде ши роки - от старата книжнина до неговите пи шещи съвременници. Съобщение за три пре печатани стихотворения на Р. Жинзифов в „Съвременни книжки за прочитание от всекиго" направи Илиана Савова. В изказванията и разискванията взеха уча стие Йордан Ванчев и Дочо Леков. Сесията бе закрита със слово на Илия Конев. Росен Тахов