Асен Златаров и Никола Вапцаров (Паралели и размисли)

Когато през пролетта на 1922 г. за пръв път видях и чух да говори Асен Злата- ров върху ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ, бях ученик в VI, или сега Х клас. Неговата сказка ме порази. То беше нещо съвършено ново от всичко, което дотогава бяха чел или научил от други лектори, които бяха минавали през града ни. И казаното от него бе богато на сложни научни истини, и в мислите, които споделяше, имаше философски размисли, и в литературните творби на Прюдом, Гьоте и Байрон, на които се позоваваше, се криеха трудно усвоими прозрения. И въпреки това някаква опияня ваща лиричност се носеше из малкия салон. Българското слово беше живо, проникваше в душата със своята звучност и красота. Една мъдра и мека усмивка обгръщаше аудиторията, една братска ръка бе протегната към всички, които търсеха подкрепа упование в сложния маршрут, на който ги беше повел. И Много десетилетия преминаха от тази пролетна привечер на 1922 г. И от тази чудна, неповторима и съдбовна до значителна степен за мен преживелица. Случи се така, че пьтища ме водеха и приближаваха до Асен Златаров. Имаше немалко часове на лични разговори в кабинета му или в неговия дом, в Съюза на българските химици, в историческите конгресни дни. Все повече растяха възможностите да го наблюдавам по време на лекции и беседи, в мигове, когато, обхванат от огьня на безразсъдна смелост, излизаше в челните редици на борците за правда и истина, в часове на умора, огорчение и разочарование. И през цялото това време да расте у мен някакво съвсем естествено чувство на почит и обич към учения, мислителя и човека. А когато дойде страшното и трябваше на 27 декември 1936 г. да чуя зловещия грохот на черноземната пръст над ковчега му, почувствувах като че ли бях откъснал от сърцето много свиден и скъп човек. си Минаваха години, аз все още се въздържах да заговоря за него, но постепенно - по различни поводи, излизах пред нашата общественост ту с единични статии, ту с беседи на теми, които се отнасяха до една или друга част от многоликите му творби. За да се стигне първоначално до малката книжка, която написах през 1960 г. за него по случай 75 години от рождението му, и до втората ми книга от 1984 г. за 100-годишнината му. Но не за тях, за тяхната структура и разработка, съдържание и значение бих желал да говоря. То си остава дело на читателя. Нещо съвсем друго искам да споделя. по Когато приключих книгата си и преминаха мъчителните работи по преписването й, когато отнесох в издателството необходимата бройка екземпляри, за да тръгнат сложния път на рецензенти и редактори, печатари и коректори, и през търговските организации да станат достояние на хората, за мен настъпиха часове на привидна отмора и успокоение. В началните дни този отдих като че ли бе необходим. Но скоро настъпиха някаква необяснима самота и духовен смут.