Книжка-7

1987, Книжка 7 - Съдържание

През 886 г. една държава, съществувала едва две столетия, която беше се прославила най-вече с храбростта на своите воини по бойните полета, извърши нещо, което трябваше да предизвика възхищението на бъдещите поколения както със своята човеш ка стойност, така и със своето национално и международно значение. Тази млада държава бе България, която миролюбиво подготвяше своето влизане в световната история. Тогава български владетел бе княз Борис, който двадесетина години преди това вече беше разбрал, че наследеното от дедите му езичество издига преграда между неговата държава и тогавашния цивилизован свят. Още от 865 г. Борис и поданиците му бяха официално покръстени. Този княз обаче бе твърде проницателен, за да схване също, че макар самият той да бе от прабългарски произход, не би могъл да се опре на прабългарския елемент, за да реализира единството на своята държава в лоното на християнството. Приемането на новата вяра изглеждаше твърде малко благоприятно, като се има предвид, че прабългарите бяха по-малочислени и изолирани сред славя ните и гърците. Едно непредвидено събитие спомогна за осъществяването на целите на Борис: това бе осъждането през 885 г. на заточение учениците на Методий, които малко след смъртта на своя учител бяха жестоко изгонени от Моравия. Според покъртителния разказ на житиеписеца на Климент Охридски за терзанията на заточениците те били подложени на насилия от жестоки войници. Съблечени голи, те зъзнели в ледената мъгла по бреговете на Дунава през тези трагични дни, когато делото на Кирил и Методий щеше да погине. Отговорни за тази гибел бяха моравският княз Светополк, човек инте лектуално и морално посредствен, немското духовенство, което отдавна замисляше своето отмъщение, а зад тях - папството, особено след заемането на престола от папа Стефан V, който през 885 г. отказа да утвърди избора на Горазд като наследник на Методий и изрично забрани славянския език в богослужението на римската църква.

Този проблем в настоящия исторически момент има голямо значение за развитието на нашето литературознание, литературната критика, както и за развитието на цялостната ни съвременна литература. Известно е, че главните атаки срещу социалистическия реализъм, които се отправяха и се отправят от различните буржоазни упадъчни литературни школи, са насочени предимно към партийността. Тя се схваща обикновено като сбор от чужди на художественото творчество директивни постановки, несъвместими със специфичната същност на литературата. От друга страна, на партийността се противопоставя един абстрактен, общ, с неопределени граници хуманизъм. Твърди се, че социалистическият реализъм не се интересува от проблемите на хуманизма, предвид на конкретно-полити ческите партийни задачи, които литературата е принудена да решава. В миналото, преди Априлския пленум у нас, действително за хуманизма в литературата се говореше по-малко или пьк понятието се стесняваше в едни рамки, които не му позволяваха да разгърне своята същност. Заплахата на абстрактния хуманизъм, твърде подвижен, твърде настъпателен, тегнеше върху литературознанието и то пристъпваше предпазливо изобщо към хуманизма и връзките му със социалистическия реализъм. И, обратно: през годините на културната революция на Мао Дзе-дун например, както е известно, бяха отправяни обвинения дори към автори като Шолохов, че творбите им били изпълнени с абстрактен хуманизъм, който беше противопоставен на народността и партийността. И ето защо в настоящия етап на нашето обществено развитие особено важно за литературата ни е да се подирят и разкрият по-цялостно връзките и взаимната обусловеност между народността и партийността с хуманизма, и по-специално - със социалистическия хуманизъм. По този начин ще се очертаят по-ясно истинската същ ност и предназначение на литературата ни, която винаги ебила свързана със съдбата на човека. От друга страна, нашите съвременни писатели ще бъдат подпомогнати при разрешаването на своите творчески задачи с оглед на голямото значение и на ролята на литературата за превъзпитанието на съвременниците ни. И още нещо. Във времето на техническата революция проблемите за хуманизма, за съдбата на човека изникнаха с особена острота: как се отнася буржоазното капита листическо общество към техническата революция и как се отнася нашето общество в епохата на развития социализъм?

В книгата си „Капитанът на земляците“ - за първоизточниците на военните разкази на Йордан Йовков - авторът Стефан Стефанов отбелязва, че „Йовков по природа не е бунтар. Обаче както и да изразим онова, което той извършва в нача лото на войната, то е своеобразен протест на съвестта му." Какво значи бунтар? В Български тълковен речник“, т. 1, 1951 г., от проф. д-р Ст. Младенов четем: бунтар - такъв, който кара на бунт или се бунтува; размирник". А бунт", пак според същия речник, е „буна", размирица". В Найден-Геровия „Речник на българския език": буна" - кога се повдигне народ въз началство-то, въз главатарете, повдиг, возмущение, мятеж, востание". В Речник на българския език", т. І, 1977 г., издание на БАН, е дадено, второ поред, значение на думата „бунтар" - човек, който проявява нетърпимост към неред ностите и негодува срещу тях; а третото поред значение на думата „бунт" е: „израз на силно негодувание, възмущение от нещо. Бунт, метеж, въстание Йордан Йовков изобразява само в романа си „Чифликт край границата". Единствено въз основа на този роман едва ли бихме могли да на речем Йовков писател на бунта, на въстанието, писател бунтовник. В спомените си за Йовков Григор Василев изтъква, че Йовков смятал да напише И „два големи разказа" - единия под заглавие „Холера" и другия - Бунтът“. „На много пъти - припомня си Григор Василев - той ми разказваше по нещо от тия сюжети... В Холера" Йовков щеше да предаде призрака на тази ужасна напаст всичките страдания на въоръжения народ край Чаталджа. В „Бунтът" Йовков искаше да нарисува недьзите и признаците на недоволството." Тези два разказа Йовков не е написал. Ако се Йовков съгласим със Стефан Стефанов, че не е бунтовник по природа, в смисъл, че в произведенията си не описва бунтове, освен в споменатия роман, можем да приемем, че е бунтовник в смисъл на речниковите значения: „човек, който проявя ва нетърпимост към нередностите и негодува срещу тях", човек, който дава израз на „възмущение от нещо". Открито, пряко своето възмущение Йовков не изразява в нито една от творбите си. Затуй пък разказите, повестите, романите, пиесите му, особено ако ги разглеждаме във връзка с времето и обществените събития, с положението съдбата на народа, когато са писани, дават предостатъчно основания да наречем Йовков писател бунтовник, писател на протеста, на възмущението.

Когато през пролетта на 1922 г. за пръв път видях и чух да говори Асен Злата- ров върху ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ, бях ученик в VI, или сега Х клас. Неговата сказка ме порази. То беше нещо съвършено ново от всичко, което дотогава бяха чел или научил от други лектори, които бяха минавали през града ни. И казаното от него бе богато на сложни научни истини, и в мислите, които споделяше, имаше философски размисли, и в литературните творби на Прюдом, Гьоте и Байрон, на които се позоваваше, се криеха трудно усвоими прозрения. И въпреки това някаква опияня ваща лиричност се носеше из малкия салон. Българското слово беше живо, проникваше в душата със своята звучност и красота. Една мъдра и мека усмивка обгръщаше аудиторията, една братска ръка бе протегната към всички, които търсеха подкрепа упование в сложния маршрут, на който ги беше повел. И Много десетилетия преминаха от тази пролетна привечер на 1922 г. И от тази чудна, неповторима и съдбовна до значителна степен за мен преживелица. Случи се така, че пьтища ме водеха и приближаваха до Асен Златаров. Имаше немалко часове на лични разговори в кабинета му или в неговия дом, в Съюза на българските химици, в историческите конгресни дни. Все повече растяха възможностите да го наблюдавам по време на лекции и беседи, в мигове, когато, обхванат от огьня на безразсъдна смелост, излизаше в челните редици на борците за правда и истина, в часове на умора, огорчение и разочарование. И през цялото това време да расте у мен някакво съвсем естествено чувство на почит и обич към учения, мислителя и човека. А когато дойде страшното и трябваше на 27 декември 1936 г. да чуя зловещия грохот на черноземната пръст над ковчега му, почувствувах като че ли бях откъснал от сърцето много свиден и скъп човек. си Минаваха години, аз все още се въздържах да заговоря за него, но постепенно - по различни поводи, излизах пред нашата общественост ту с единични статии, ту с беседи на теми, които се отнасяха до една или друга част от многоликите му творби. За да се стигне първоначално до малката книжка, която написах през 1960 г. за него по случай 75 години от рождението му, и до втората ми книга от 1984 г. за 100-годишнината му. Но не за тях, за тяхната структура и разработка, съдържание и значение бих желал да говоря. То си остава дело на читателя. Нещо съвсем друго искам да споделя. по Когато приключих книгата си и преминаха мъчителните работи по преписването й, когато отнесох в издателството необходимата бройка екземпляри, за да тръгнат сложния път на рецензенти и редактори, печатари и коректори, и през търговските организации да станат достояние на хората, за мен настъпиха часове на привидна отмора и успокоение. В началните дни този отдих като че ли бе необходим. Но скоро настъпиха някаква необяснима самота и духовен смут.

Живеем в динамично време, когато съзнанието на съвременния човек все повече се усложнява, а бързият темп на живота изпреварва ритъма на изследване и обобщаване на сегашното естетическо богатство. Изследването на типологията на проблемите, характерни за българската поезия от 70-те и началото на 80-те години, е актуална задача. Тази студия си поставя скромната цел чрез творчеството на трима ярки поети на 70-те години - Любомир Левчев, Иван Цанев и Борис Христов, да изведе някои от насоките за развитие на съвременното поетическо творчество. Възниква въпросът: Защо тези, а не други поети? Изборът стана главно поради личните предпочитания на автора към поезията на Любомир Левчев, Иван Цанев и Борис Христов. Съобразили сме се и с факта, че и тримата са от различни поколения (употребявам термина условно, като включвам общоприетия смисъл на понятието литературно поколение: „относително единство от хора, обединени от една възраст, свързани с общи историко-политически явления, с близки възгледи за света и сходна артистична чувствителност"). Те са наши съвременници и лириката им не е замръзнал литературен факт, а променлива величина. Същевременно Любомир Левчев е от априлското поколение поети, които днес са в „златната" си възраст, а Иван Цанев и Борис Христов са определени от критиката ни като млади поети. Оттук следва и възможността при анализа на творчеството им да използуваме метода на сравнението. Очевидно трудно ще се направят някои окончателни изводи и за творчеството на избраните автори, и за поетичния процес като цяло, затова се насочваме към изследване на литературния контекст във връзка с ди намиката на епохата ни.

Нещо направо загадъчно има в употребата на думите, които очертават един творчески път. Така е и с невероятно ранната поява на най-трайния Вапцаров символ, влязъл като че случайно в първото му печатно стихотворение, възможно и първото написано със смелост за пред читател. И някакси ще бъде несправедливо към тайнството на закономерността на поетичния път да се намери по-ранен ръкопис или публикация с друго заглавие, което да опровергае тази закономерност. Стихотворението се нарича „Към светли идеали". Публикува го вестник „Борба", орган на Ученическия съюз за трезвеност, в брой 11 от 15. VI. 1926 г. Ще можем ли да си представим радостта на 17-годишния юноша от първата публикация и възторга на провинциалните почитатели, тогава - вярвам - умеещи да се радват на успехите на своите. Сигурно на дебютанта му се е искало да се усамоти, за да се опиянява не само от публикацията, но и от предчувствия за бъдещето, явяващо се сега в празничната светлина на първия пробив. Едва ли тогава - в миговете на незряло вълнение - е съзнавал очакващите го страдания на духа, зашифровани в поривността на тези думи. Та той е още толкова далеч дори от предчувствието за съдбовното присъствие на идеала в житейско-творче ския му път. Скепсисът на новото време би се усмихнал пренебрежително на предсказанието, че от „Към светли идеали" ще тръгне бъдещият голям поет на България. Това словосъчетание вече се е изпразнило от кънтящата сила, звучност и убедителност на вазовската първична мощ и смъкнало се до равнището на вестникарската употреба, много често служи на неубедителната политическа демагогия. Думата идеали, взета сякаш от амбициозно ученическо съчинение, няма вече поетичен заряд; тя е като че ли отречена от доказаната непостижимост на смисъла си. Тя е още и лош поетичен вкус, пубертетно папагалство, което почти винаги е отзвучавало след срещите с житейската дребнавост и несгода. Наивно изглежда несъответствието между космическата обемност на думата и характера на проповядвания идеал в стихотворението. В една страна, преживяла обществено-историческия крах на поетично проповядвани идеали като национално обединение, национална сговорност, човешко-духовна цялостност, е странно да пропагандираш като нов идеал да дигнем трезвено чело". B Но на Вапцаров от 1926 г. не бива да гледаме снизходително като на доморасъл провинциален философ, достигнал звездния час на социална отзивчивост, непредполагащ невъзможната трайна обединителност на своя идеал. Не трябва да го подозираме имитация на духовни стремления, във фалшиво търсене на добродетели, които той ще етикира като идеал. Всичко по-нататък в съдбата му подсказва, че тук за пръв път Вапцаров изявява същността си - потребата от идеал с вътрешнодуховна осмисле ност и социална значимост; потреба, която при него ще прерасне в готовност да се изравни с идеала, да го персонифицира.

Разгръщам първата стихосбирка на Люба Касърова „Люлякови люлки" от 1930 го дина. Това е необичайно късен дебют - авторката е вече на 43-годишна възраст. Разбира се, в нашата поезия има и по-драстичен случай: поетесата Мара Белчева дебю тира, когато е на петдесет години. Художникът Н. Тузсузов е изработил кориците на „Люлякови люлки“, печатница „Радикал" я подготвя за разпространение чрез книгоиздателство „Хр. Г. Данов", София. Пред началния цикъл е изведено „Посвещение", чрез което Люба Касърова се обръща към потомките-сестри, за да им каже, че в душата си лирическата героиня усеща трайна емоционална близост с тях. Животът ще бъде и труден, и кошмарен даже, но сърцето и ще пее за нашта орис с болка и въз торг". Та нали „всяка пролет все нова земна песен ще се пее и нови люлки вятър ще люлее?" А майката-земя с поглед спокоен ще слива своята участ с женската съдба... Постепенно Люба Касърова ще разгръща взаимоотношенията мъж -жена върху съкровено интимна основа. И ще разкрива един свят, пълен с копнежи, ласки, страдания и покани към него, любимия, да отъсне засмената роза на моята младост“. Тя му обещава незнайни селения и го пита дали познава конвулсиите на плачещата и на пеещата душа. Ето го и цялото стихотворение, дало наименованието на книгата: Познаваш ли вълшебните градини, окъпани от слънчевия блясък, Градини, дето розите горят, сред люлякови люлки и жасмини, между цветя, треви и златен пясък, Познаваш ли вечерната заря, и тишината с тайните на здрача... безумнопенещия водопад на мъката, кога душата плаче? Познаваш ли възторга скъп и свят, живян сред блянове на младост и всичко, що е моя плач и радост - където искам да те отведа? Както се вижда, пълен и потаен романтизъм, невероятно много въпроси към оби чания; образът на бляна, потока и водопада са мобилизирани да изразят психологизма и големината на чувствата. Все още няма успокоение и мекота в настроението и в пре живяванията; героинята по-скоро желае да проучи, да разузнае състоянието на партньора си, пък тогава да го атакува" с покана и признание. Очаква се, че по-нататък нещата ще се задълбочат и ще получат и своето развитие.

Ако искаме да говорим за наставничеството и педагогизма като за основен проблем в творчеството на Хесе - а тъкмо така искаме да го поставим, - то неизбежно размислите ни трябва да започнат от глобалния педагогизъм на европейския тип кул турно самосъзнание. Възпитанието е основно понятие на европейското мислене. Педагогизмът пронизва всичко европейско - всичко тук се култивира, подлага се на образоване и се формира чрез възпитанието. Възпитанието е основното звено, където става възпроизводството на личността - чрез разумно обмислените и правилно дозирани педагогически въз действия, които насочват индивида по правилен път. Чрез възпитанието се препреда ват гарантиращи общия напредък на човечеството установки и ценности. Какво въз питание трябва да се дава на идващото поколение - това е централен за всички фи лософски и социални доктрини въпрос, отправен или краен пункт на всички културоло гически и естетически спорове в Европа. Възпитанието има две основни задачи. От една страна, то трябва да възпроизвежда светоотношението и ценностите на предходното поколение, или както казва известният английски философ Джон Лок, починал през 1704 г.: „Ние трябва да гле даме, щото децата ни, когато пораснат, да бъдат като нас, т.е. със същите страсти и същите желания. От друга страна, то трябва да осигурява идеалната перспектива на бъдещото развитие, предопределено от идеите за назначението, целите и стремежите на човешкия род, или, както казва починалият точно век след Лок, през 1804 г., още поизвестен Имануел Кант: „Принципът на изкуството на възпитанието гласи: децата трябва да се възпитават не за настоящето, а за бъдещето, за възможно най-доброто състояние на човешкия род, т. е. за идеята за човечеството и съобразно с неговото общо назначение. " Възпитанието се оказва мостът, по който настоящето, поело в себе си миналото, прекрачва към бъдещето, то побира в себе си всички ценностни измере ния на цивилизацията и предава специфичния си оттенък на динамиката им. Така възпитанието е един от основните структурни компоненти на европейското културно самосъзнание. Практически няма мислител от европейски мащаб, вън от полезрението на когото да остават проблемите на възпитанието, всички пряко или косвено вземат отноше ние към тях. С още по-голяма сила това се отнася за творчеството на нобелиста Хер ман Хесе, за когото проблемите на педагогизма на европейската култура са осново- полагащи. Начинът, по който Хесе прави от педагогизма проблем, отразява, общо взето, спора на две основни направления в интерпретацията на въпросите на възпитанието, оформили се като конфликтуващи в рамките на европейската култура. Това са схва- щанията за възпитанието от просвещенчески и от романтически тип.

Есето на Камю „Разбунтуваният човек“ е част от книга със същото заглавие, публикувана за пръв път през 1951 г. В нея Камю се опитва да разбере своето време - време от навечерието на Първата све товна война, на установяването на фашизма и първите революционни процеси, време- свидетел на Испанската гражданска война, на Втората световна война, време, в което съжителствуват нихилизмът и волята за утвърждаването на нови културни форми. „Смята се - пише Камю, - че една епоха, в която за 50 години са били убити и поробени 70 милиона човешки същества, трябва единствено и преди всичко да бъде съдена. Но нейната вина трябва освен това да бъде разбрана.... Във времето, когато престъпле нието се кичи с тленните останки на невинността, чрез едно изненадващо преобръщане, присъщо на на шата епоха, тъкмо невинността е призвана да представи своите оправдания. " Странно и парадоксално е това преобръщане, което в определени епохи обхваща от край до край човешкото. Щом ценностите, в името на които се живее животът, се абсолютизират и институционализират, се установява един сакрален свят, в който за всички въпроси има предварително готови и неотменни отговори. Обаче сакралното единство, поддържано от традицията или определена метафизика, започва да се сблъсква с факти и събития, които съвсем не могат да се подведат под абсолютизираните принципи. Ценностната система, валидна в сакралния свят, щом попадне под ударите на една непонятна действи телност, постепенно, но сигурно се разпада. Ценностите на човешкия живот, вместо да ръководят реалния жизнен процес, започват да се противопоставят една на друга, да се опровергават взаимно и да се обезценяват. Настъпва времето, когато абсурдът започва да се среща зад всеки ъгъл. Човекът се затваря все повече в свой самотен свят, в който очевидно е само това, че едно страдание заменя друго и в този низ от страдания отсъствува каквото и да било ценностно средоточие. Вече в нищо не се вярва и дори страданието е безсмислено. Но ако в нищо не се вярва и ако не можем да утвърдим никаква ценност, всичко е разрешено и нищо няма значение. Чувството за абсурдност е основата на позиция, от която дори на престъплението се гледа като на нещо безразлично, и вследствие на това - като на нещо възможно. Фактическото поругаване на всичко човешко в човека, цинизмът и нихилизмът, гаврата с ценностите на човешкия живот достигат своя апотеоз в хитлеристкия апокалипсис. Защо и по какъв начин масовите убийства са били идеологически оправдани и освещавани, как става възможно в името на свръхчовека да бъдат унищожавани истинските човеци и по-общо -защо и по какъв начин действия в името на добри намерения от известна граница нататък се превръщат в своята противоположност и достигат не доброто, прокламирано като цел, а тъкмо обратното - до злото, нечувано по своите размери и пагубни резул тати, - това е главният въпрос, който занимава Камю. Абсурдът, породен от сблъскването на прокламираните високи идеали и фактическото обезценяване на човешкото в човека, е едно усещане за ценностния вакуум, което вместо да допринася за преодоляването му, съдействува за неговото разширяване и задълбочаване. Живеейки в абсурда, човек не е може би самият той престъпник, но с невинността си, с безразличието си, с липсата на протест стаза съучастник в престъплението. Албер Камю, когото българският читател познава преди всичко като тънък познавач на абсурда, сам признава, че е чувствувал моралната необходимост да намери изход от състоянието на абсурд. „Аз исках - пише Камю - най-напред да изследвам отрицанието. В три форми: романната - Чужденецът"; дра матичната - Калигула“, „Недоразумението"; идеологическата - „Митът за Сизиф". Аз преминах през позитивното под още три форми: романната - „Чумата"; драматичната - Обсадно положение", „Съдиите"; идеологическата - „Разбунтуваният човек". Аз вече встъпвам в трети цикъл около темата за любовта."

Огромната работа, вложена в подготвянето на значителен брой преводни прозаични книги, задължава да се пристъпи към тяхното оглеждане направо, без цитати от важни документи или велики мислители, без риторика, откровено и открито, още повече, че такъв е и духът на днешния ни ден. Фактите красноречиво говорят за мащабите на постигнатото. Със 71 прозаични книги, превод от английски, немски и няколко скандинавски езика, се запазва познатото от няколко години високо количествено равнище, отстъпление ня ма, въпреки всеизвестните обективни затруднения. Ако се вгледаме в първите и най-очевидни диференциа ции - по издателства и по езици, ще видим, че и миналата година „Народна култура" достойно изпълнява лидерската си роля - 33 книги, които доста обективно отразяват реалностите в световната литература. Сред тях най-много са преводите от английски - САЩ, Англия и ЮАР, но с помощта други издателства географията е разширена с Австралия (Г. Бакалов") и Канада (Хр. Г. Данов"). Преводите от немски се допълват с книги от Холандия, Дания, Норвегия и Финландия. Колкото и голямо разнообразие да се крие зад англоезичните заглавия на „Хр. Г. Данов" и „Г. Бакалов", наличието на още само по един превод от немски смущава. На този фон отрадно впечатление прави „Профиздат" с трите си книги, превод от три езика - английски, немски и холандски. Свой принос в жанровото разнообразие има „Партиздат", по-скромно е участието на останалите издателства за преводна литература. на Най-логичен се оказва провереният хронологически подход. Затова нека започнем с „Мабиногион. Келтски легенди" на изд. „Г. Бакалов" -единствената средновековна творба. Това са ценни и интересни произведения, които достигат до нас в хубавия превод от английски на Саркис Асланян - стилизиран и дозирано архаизиран, така че нищо освен непривичните имена, често натрупвани едно след друго, да не смущава читателя. Едрият шрифт и илюстрациите говорят за търсене на по-млада читателска аудитория, което е на пълно допустимо, за разлика от отсъствието на предговор. Единственият по-сериозен повод за публична дискусия по повод преводната проза от 86-та година бе средновековната литература. Но спорещите бяха единодушни в едно - необходимо е разграничазане на автентичните паметници от по-късните преработки, Един тип преработка на средновековна творба ни предложи „Отечество" - Крал Артур" на Роджър Ланслин Грийн. Средновековната литература, дълго време загърбвана, се нуждае от избистряне на под хода преди очертаващия се (а може би вече задная с библиотека „Анел) щурм в издаването й.

През месец юли 1986 г. Съюзът на преводачите в България прие Програма за изпълнение решенията на ХІІІ конгрес на БКП. Една от съществените точки в програмата се нарича „Критиката на превода - синтез на идеология и културна политика". В раздела се говори колко необходимо е бързо да се издигне качеството на критиката на превода, защото именно по този начин ще се утвърдят още повисоки идейно-художествени критерии. за Съвременната обществено-политическа реалност всекидневно ни показва, че е дошло време революционни дела във всички области на социалистическия живот, че трябва да се намират новатор ски решения за назрелите обществени и културни проблеми, да се създават и прилагат нови практически подходи. В докладната записка на другаря Тодор Живков „Някои съображения във връзка с Януарския пленум на ЦК на КПСС и с по-нататъшната работа за провеждане на стратегическия курс на Българ ската комунистическа партия" се казва: „Идеологическата работа ще бъде съвременна и действена, ако подеме проблемите на преустройството и утвърждава новото в различните сфери на обществения живот", и още: „Нам сега е нужна не самоцелна критика, а критика пеленасочена, тясно свързана със задачите на преустройството, критика, която улеснява преустройството, набелязано от Тринадесетия конгрес." Повече от ясно е, че вече не можем да се самоуспокояваме и разхвалваме, да се радваме на полууспехи. Длъжни сме в атмосфера на гласност, на творческа непримиримост да прилагаме нов стил на работа, нови изисквания към творците от нашия съюз. Тук ще си позволя да припомня още един цитат, този път от неостаряващата реч на др. Тодор Живков пред XVI отчетно-изборна конференция на столичната организация на Димитровския комунистически младежки съюз (от 14 март 1969 г.): „Критиката винаги е била и ще бъде - до построяването на безкласовото комунистическо общество - инструмент на борбата, която се води между класите, за идейно-политическо ръководство на литерату рата и изкуството. Ето го най-точното предназначение и на критиката на превода. Но дали го помним, дали го следваме във всекидневната си творческа практика? Доказателство за огромното значение, което ръководството на СПБ придава на критическото творчество, е стриктното изпълнение на приетата през 1985 г. Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото из куство. Само положителни неща могат да се кажат за работата на постоянната съюзна комисия по критиката, която направи много както за идейното и художественото израстване на критици-личности, така и за разширяването на територията за тяхната обществена изява. Но без съмнение това все пак е на чалото на пътя. Много от критиците на превода сами стесняват кръга на интересите и задълженията си. Дори в обсъжданията, които прави секция „Теория, история и критика“, по-често ще чуем сериозни разговори по въпроси от терминологията, лексикологията, а оскъдните думи, отделени за критиката, не рядко носят отпечатька на шаблона, Добре знаем, че повечето от младите критици няма къде да печатат своите рецензии, че много наши вестници и списания отказват да се занимават с преводна литература. Остава ни да се вълнуваме какво ще се появи в колонките за нови книги на в. АБВ", да следим рецензиите в списанията „Панорама“ и „Факел". Но тези публикации се покриват само с представата ни за оперативна критика“, един безкрайно важен поджанр, който обаче не може да се отъждествява с много образието, характерно за онази критика на превода, която е нашата стратегическа цел.

Централно място в броя заема рубриката, посветена на 150-годишнината от смъртта на А. С. Пушкин, в която са включени шест статии: на О. Муравьова - Пушкинист, съвременна про- фесия", на В. Непомняшчий - ... На кръстопът...", А. Севастиянов - Волтер през погледа на Пушкин", Н. Кондратиева-Мейксон - „По кой календар? (Времето и пейзажът в „Капитан ската дъщеря")", И. Сидоров - Още веднъж за анонимния „диплом" и княз П. В. Долгоруков" и на Л. Скокова - За една чернова на Пушкин". В моята статия - пише О. Муравьова - ще стане дума главно за пушкинознанието. Сто и петдесетте години, изминали от смъртта на Пушкин, са огромен срок по наситеност с исторически събития, които рязко промениха живота на Русия и все по-безвъзвратно ни отдалечават от епохата на Пушкин. Датата предразполага да се направи равносметка и днес еестествено да се замислим върху това - как се разпоредихме с духовните ценности, които ни остави Пушкин, какво място заемат те в днешния ни живот. На пръв поглед се получава впечатление, че всичко у нас в тази насока е прекрасно. Непрекъснато се пише за горещата всенародна любов към Пушкин: стотици хиляди хора са посетили Михайловское, милиони са били на Мойка, мигновено изчезват книгите за Пушкин... Авторката обаче си е поставила задача да проследи какво представлява в действителност лю бовта към Пушкин не в нейните външни прояви, а по същество. Тя насочва вниманието на читателя към едно странно и същевременно тревожно явле ние. В какво се състои то? Трябва да признаем - пише О. Муравьова, - че у някои поклонници" на Пушкин неговите произведения предизвикват много малък интерес. Нека си припомним след ното: когато стане дума за Достоевски, веднага започва да се обсъжда въпросът за престъплението инаказанието" или смисъла на легендата за Ве ликия инквизитор, когато стане дума за Л. Толстой - разговорът ще засегне теорията за непротивенето или съдбата на Ана Каренина. А ко гато стане дума за Пушкин, в девет от десетте слу чая ще се обсъжда проблемът за личния му живот и дори бит. Дали е изневерявал на жена си? Колко е получавал за един стих? Кому е принадлежало жилището, в което е наемал квартира, и т. н. все от този род. По този проблем не са правени социологически проучвания и авторката се базира на свои лични 122 впечатления и на впечатления на свои колеги от „Пушкинский дом". Тези впечатления не могат да претендират за строго обективен и изчерпателен анализ на явлението, но те са показателни. Според Муравьова, за да се стигне до това явление, вина имат много материали за Пушкин в периодичния печат и много научнопопулярни публикации. Но - продължава размислите си О. Муравь ва - за да има един читател що-годе вярна пред става за Пушкин, е необходимо да познава него вото творчество, неговата личност като творец като автор на художествени произведения. А и сам Пушкин се е надявал, че душата му ще живее в заветната му лира", т.е. в поезията му, а не в спомените на съвременниците му.

Прехвърлящите средата на тридесетте си го дини литератори все още наричаме млади, очакваме от тях да направят окончателния си избор, за да можем без страх от изненади да свържем име ната им с определен период от литературната исто- рия, с теоретически възглед или критическо убеж дение. Първата литературнокритическа или кри тическа книга обикновено идва като потвържде ние на нещо предварително известно. Много рядко вече оформените представи за възможностите и интересите на автора остават неоправдани, но още по-рядко и надхвърлени, и макар че щастливи изключения не са невъзможни, първата литературо ведска книга обикновено удовлетворява очакването и предоставя възможностите за изненада на следващите. Тя идва като узаконяване на постоянно или епизодично присъствие по страниците на периодиката и често пъти съдържанието й е вече известно, познати са ни теоретическите убеждения и тематичните предпочитания на автора, дори пристрастията и стилът му. Първата книга на младия литератор обещава по-малко изненади от първата книга на поета или писателя. Това наблю- дение не е упрек, в него дори няма негативно намерение, а желание да се посочи явление, пред- поставките на което са преди всичко обективни. При днешните естетико-теоретически, историко- критически и издателски условия критическо име се създава трудно, а пътят към него задължително трябва да спази последователността в равнищата на един общоприет модел за професионално утвърж даване. Като всяка конвенция този модел си има и добрите, и лошите страни, но трябва да му се 130 признае една добродетел - той има желанието да предостави равни условия за първите книги на младите критици. Поне такова впечатление с дава библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", където през миналата година и началото на тази бяха издадени дебютните книги на трима млади критици - Георги Цанков, Александър Йор данов и Сергей Райков. И трите критически Книги потвърдиха нещо, което отдавна беше известно на сведущата публи ка - че авторите им са професионално подгот вени, че тяхното критическо мислене преодолява много от уморения език на предните поколения и от висотата на по-широка теоретическа и факти ческа култура са с разширени възможности за обек тивен, но нелишен от страст анализ на литератур ния процес. Съпоставителният анализ на трите книги би показал много от чертите на съвременната критика, би очертал както светлите, така и сенчестите и страни, но ми се струва, че основната му интонация ще бъде оптимистична. Всяка от трите книги е в състояние да удовлетвори и найвисоките претенции към критическата дейност, да събуди надежди и да предизвика интерес към една далеч не най-престижна литературоведска дисциплина. Задачата ми еда се спра само на една от тях - Личности и идеи" на Александър Йор данов.

През 1984 г. Синодалното издателево в София отпечата трудовете „Принос към биографията на отец Неофит Рилски" от стобийския епископ Арсений и „Отец йеромонах Неофит Рилски" от неврокопския митрополит Пимен. Първият от тези два труда е документален. В него са поместени 234 необнародвани писма от и главно до Неофит Рилски. След познатите капитални публикации от такова естество („Нови студии из областта на Българското възраждане" от Иван Шишманов (1926 г.) и „Принос към биографията на Неофит Рилски. Гръцки писма до него от Иван Снегаров (1956 г.) това е третият по величина епистоларен източник за живота, лич ността и разностранната дейност на бележития представител на българската филологическа мисъл, на книжовността и Българското просвещение от втората четвърт до 60-те години на миналия век. Значението на поместените в книгата писма е 131 многопосочно и не бе възможно те да бъдат цялостно усвоени с частичното им използуване в отдел ни изследвания. Първо, тези писма обогатяват представата за Неофитовите „ськореспонденти от различни краища на страната и извън нея - уче ници, духовници, просветни дейци, държавни служители, правителствени лица, учени и художници, роднини. Второ, свидетелствуват за интензивността на поддържаните помежду им връзки - малко на брой са единичните писма, редица съко респонденти разменят с Неофит повече писма и в продължение на няколко години, дори десетилетия, което само по себе си свидетелствува за съще ствуващото помежду им сътрудничество. Писмата на йеромонах Йосиф са 12, а на Захари Зограф - 20, заедно с анотираните от Ив. Шишманов 38 те са общо 58; писмата на И. Димитриевич са 33 и само в отделни точки повтарят предмета на обявените от Ив. Шишманов девет негови писма. Трето, документите в този том изместват с няколко го дини назад най-рано датираните Неофитови пис ма - сега те са от 1830 г., а не от 1835 г., както е смятал И. Шишманов, приемайки всички по-ранни автентични източници за изгубени" в пепелищата на опожарения през 1833 г. Рилски манастир. Четвърто, всички новопубликувани писма потвърж дават и обогатяват отдавна оформеното знание за големия пиетет на съвременниците към всеува жавания учител и съставител на първата профе сионално написана граматика на българския език, към изтъкнатия представител на българската национална и филологическа мисъл през посочения период. Най-важното е, че писмата засягат съществени моменти както от дейността на Неофит, така и от българското просветно движение тогава. Съдър жанието им спомага да се изясни например окончателно нерешеният от И. Шишманов въпрос за съображенията и основанията на търновския митрополит Иларион да изпрати в Румъния именно Неофит, възлагайки му усвояването на взаимноучебната метода и подготвянето на съответните помагала; при това се уточняват месецът на заминаването и датата на пристигането, предоставе ните на книжовника условия за работа, също превеждането на „Взаимноучителни таблици" и от печатването на труда, създалите се на такава основа обтегнати отношения между Христодул Костович (Сичан Николов) и Неофит Рилски. Писмата хвърлят нова светлина върху учителствуването на видния педагог в Самоков, Габрово и Копривщица, върху възможното или очакваното учителствуване в други градове, върху неговия престой на остров Халки и занимаващите го там проблеми. Те изобилствуват от допълнителни сведения за съставянето и печатането на речника, на „Христоматия славянского языка" и други Неофитови или не негови произведения, показателни за усвояването на книгата и нейната нарастваща роля в ця лостната система на новобългарската култура от епохата на Възраждането. Особено ценни от тази гледна точка са писмата на Йоан Димитриевич (типограф в Патриарше ската печатница в Цариград), на Захари Зограф, Калист Луков и някои още техни съвременници. Несъмнен научен интерес представлява Неофитовото писмо от 4. II. 1846 г. до Игнат Рилец в Па зарджик - главно с изразеното в него намерение 132 на автора да преведе „Илиада" на „наш старий язик". Също и благодарственото писмо на Виктор Григорович (Букурещ, 15. ХІ. 1845 г.), с което руският славист завършва", така да се каже, пло дотворното си пътешествие из българските земн и отдава дан на оказаното му гостоприемство в Рилския манастир. Или писмото на монах Паисий Рилец от 31. VII. 1860 г., предаващо всенародното опиянение от извоюваната църковна независимост: „Филибе се обърна на Пловдив. Българшината напредува. На елинизма удряме букаи" - така образно се е изразил намиращият се в Пловдив Монах.

Книгата на Здравко Чолаков носи сполучли вото заглавие „Душата на художника". Проблемът за личността на художника е разгледан от Чолаков в исторически и съвременен аспект, от Вазов и П. П. Славейков до днес, защото той с тясно свързан с развитието на естетическата мисъл, с промяната на естетическите позиции на писате лите, изразени в литературните течения, в литературното развитие на десетилетията и тяхното художествено и естетическо съзнание. Едно сложно и противоречиво развитие изправя личността на художника пред проблемите за личност и обще ство, за утвърждаване на духовните устои на лич ността срещу покварата на обществото в поезията на символизма, за съизмеримостта на мъртвата и живата природа във философските стихове на Далчев, за диалектиката на човешката романтика и възвръщането на мечтата, след преодоляното отчаяние и чувството за новото в стиховете на Смирненски и Вапцаров. Проблемът за душата на художника" засяга същността на литературния метод и на литературните течения и това е дало ключ на Чолаков за правилното разрешение на основни моменти от естетиката на кръга „Мисъл", на символизма и революционното изкуство и новаторската есте тика на смелото, експериментаторско десетилетие на 20-те години. В съвременния литературен процес душата на художника" се разглежда пошироко; в съвременната литература това е въпрос за творческото виждане, за творческото отноше ние към света като позиция, като светоотношение: от най-широкия аспект за разширяване на вътреш ните граници на личността и нейните духовни полета у Вежинов до философския аспект за душата на вечния търсител на тавърската светлина и на истината в лицето на „Антихрист" у Ем. Ста нев. Защото не бива да забравяме, че Еньо - Тео- фил - Антихрист притежава не само вечното око на скепсиса и съмнението, на самонаблюдението и копнежа по абсолютното, но и окото на художника, тревогата и неспокойствието на влюбения в живота и в красотата поет и художник. Проблемът за художника, за творческата лич ност е част от големия процес на естетическото самопознание на времето. Този процес намери ярък израз в „Лирика" на Ханчев като нов естети чески кодекс на отношението човек -действител- ност, при което моментът на творческото преоткриване и претворяването на света, повторното раждане на света в човека говори за едно разширя ване на творческото начало, за една засилена творческа обмяна между микро- и макрокосмоса. Интелектуализацията на съвременния творчески процес, самонаблюдаващото се съзнание на тво реца и на неговия герой, способността на съвременното човешко съзнание да се дистанцира от самото себе си, способността на твореца да пре връща собственото си творческо съзнание в обект на анализ доведе до проблема за душата" на художника, до темата за творческата личност. От друга страна, навлизайки в особеностите на творческата личност, съвременният писател се издигна до значителни екзистенциални и философски проблеми - до проблемите за художника и смъртта, за духовната устойчивост на човека във времето, за борбата на човека творец срещу рутината, сре щу остарелите форми на живота и надживените естетически норми. Ако в стиховете на Левчев човекът застана срещу смъртта с всичко свое, със своя риск и своя експеримент, със своите слабости и своите човешки грешки, в „Зелената трева на пустинята" на Д. Фучеджиев художникът потърси опора пред лицето на смъртта в своето творче ство; така както П. Вежинов в „Звездите над нас" за пръв път в неспокойния дух на айнщайновските измерения за живота потърси нови измерения за човешката реализация в сферата на духовното, противопоставяйки безкрайността на човешката вселена на мъртвата безкрайност на звез дите.