В търсене на идеал

Нещо направо загадъчно има в употребата на думите, които очертават един творчески път. Така е и с невероятно ранната поява на най-трайния Вапцаров символ, влязъл като че случайно в първото му печатно стихотворение, възможно и първото написано със смелост за пред читател. И някакси ще бъде несправедливо към тайнството на закономерността на поетичния път да се намери по-ранен ръкопис или публикация с друго заглавие, което да опровергае тази закономерност. Стихотворението се нарича „Към светли идеали". Публикува го вестник „Борба", орган на Ученическия съюз за трезвеност, в брой 11 от 15. VI. 1926 г. Ще можем ли да си представим радостта на 17-годишния юноша от първата публикация и възторга на провинциалните почитатели, тогава - вярвам - умеещи да се радват на успехите на своите. Сигурно на дебютанта му се е искало да се усамоти, за да се опиянява не само от публикацията, но и от предчувствия за бъдещето, явяващо се сега в празничната светлина на първия пробив. Едва ли тогава - в миговете на незряло вълнение - е съзнавал очакващите го страдания на духа, зашифровани в поривността на тези думи. Та той е още толкова далеч дори от предчувствието за съдбовното присъствие на идеала в житейско-творче ския му път. Скепсисът на новото време би се усмихнал пренебрежително на предсказанието, че от „Към светли идеали" ще тръгне бъдещият голям поет на България. Това словосъчетание вече се е изпразнило от кънтящата сила, звучност и убедителност на вазовската първична мощ и смъкнало се до равнището на вестникарската употреба, много често служи на неубедителната политическа демагогия. Думата идеали, взета сякаш от амбициозно ученическо съчинение, няма вече поетичен заряд; тя е като че ли отречена от доказаната непостижимост на смисъла си. Тя е още и лош поетичен вкус, пубертетно папагалство, което почти винаги е отзвучавало след срещите с житейската дребнавост и несгода. Наивно изглежда несъответствието между космическата обемност на думата и характера на проповядвания идеал в стихотворението. В една страна, преживяла обществено-историческия крах на поетично проповядвани идеали като национално обединение, национална сговорност, човешко-духовна цялостност, е странно да пропагандираш като нов идеал да дигнем трезвено чело". B Но на Вапцаров от 1926 г. не бива да гледаме снизходително като на доморасъл провинциален философ, достигнал звездния час на социална отзивчивост, непредполагащ невъзможната трайна обединителност на своя идеал. Не трябва да го подозираме имитация на духовни стремления, във фалшиво търсене на добродетели, които той ще етикира като идеал. Всичко по-нататък в съдбата му подсказва, че тук за пръв път Вапцаров изявява същността си - потребата от идеал с вътрешнодуховна осмисле ност и социална значимост; потреба, която при него ще прерасне в готовност да се изравни с идеала, да го персонифицира.