идеал

Едно от малко познатите и почти неизползувани досега в литературноисторическите анализи произведения на Софроний Врачански, т. нар. „Краткое нравопоучение" (поместено в неговия ръкописен сборник от 1805 г., познат по името „Изповедание православной веры"), дава възможност на основ ната Софрониева творба - Житие и страдания грешнаго Софрония - да се погледне от нов зрителен ъгъл. По същината на съдържанието си „Нравопоучението" е морален кодекс, докато „Житието" чрез вълнуващ и динамичен разказ документира една жизнена практика. Затова и изследването може да се насочи към съпоставка на двете произведения, за да се потърси отговор на въ проса, дали онова, което Софроний е давал като съвет и поука на своите предполагаеми читатели, а преди това и на слушателите си в църква и най-напред в Котел и после в Карнобатско и Врачанско, сам е спазвал. Още началото на „Краткое нравопоучение" предлага възможност за паралел. „Либезное чадо - настоява Софроний - прилепи се при бога и не отступай от него, но веруй его. Тогива и он хоче да тя помогни и да тя упази. "2 В целия си труден жизнен път Софроний е бил неизменно верен на това правило. Неведнъж в жизнеописанието си, без какъвто и да било стремеж за показ и себеизтъкване, той пише, че благодарение на искрената си вяра и честни постъпки (съобразени с християнските морални предписания) бог го сохранил". Така било например през 1768 г., когато, за да отиде на служба в една от котленските църкви, младият тогава - двадесет и шест годишен - котленски свещеник Стойко Владиславов бягал и се криел из странични улици на Котел. Инак не бил в състояние да се добере до храма: на всеки път и кръстопът разсвирепелите се турски войници и дезертьори поради победите на християнската руска войска можели да го убият. „Колико крати, спомня си с горчивина Софроний, фатиха з и биха мя и глава ми пробишя и хочяша да мя убият, ала бог мя сохрани. Бог „сохранил“ Софроний и когато въпреки грабежите и своеволията на кърджалийските банди той събирал владишкия данък в Плевенско.

Нещо направо загадъчно има в употребата на думите, които очертават един творчески път. Така е и с невероятно ранната поява на най-трайния Вапцаров символ, влязъл като че случайно в първото му печатно стихотворение, възможно и първото написано със смелост за пред читател. И някакси ще бъде несправедливо към тайнството на закономерността на поетичния път да се намери по-ранен ръкопис или публикация с друго заглавие, което да опровергае тази закономерност. Стихотворението се нарича „Към светли идеали". Публикува го вестник „Борба", орган на Ученическия съюз за трезвеност, в брой 11 от 15. VI. 1926 г. Ще можем ли да си представим радостта на 17-годишния юноша от първата публикация и възторга на провинциалните почитатели, тогава - вярвам - умеещи да се радват на успехите на своите. Сигурно на дебютанта му се е искало да се усамоти, за да се опиянява не само от публикацията, но и от предчувствия за бъдещето, явяващо се сега в празничната светлина на първия пробив. Едва ли тогава - в миговете на незряло вълнение - е съзнавал очакващите го страдания на духа, зашифровани в поривността на тези думи. Та той е още толкова далеч дори от предчувствието за съдбовното присъствие на идеала в житейско-творче ския му път. Скепсисът на новото време би се усмихнал пренебрежително на предсказанието, че от „Към светли идеали" ще тръгне бъдещият голям поет на България. Това словосъчетание вече се е изпразнило от кънтящата сила, звучност и убедителност на вазовската първична мощ и смъкнало се до равнището на вестникарската употреба, много често служи на неубедителната политическа демагогия. Думата идеали, взета сякаш от амбициозно ученическо съчинение, няма вече поетичен заряд; тя е като че ли отречена от доказаната непостижимост на смисъла си. Тя е още и лош поетичен вкус, пубертетно папагалство, което почти винаги е отзвучавало след срещите с житейската дребнавост и несгода. Наивно изглежда несъответствието между космическата обемност на думата и характера на проповядвания идеал в стихотворението. В една страна, преживяла обществено-историческия крах на поетично проповядвани идеали като национално обединение, национална сговорност, човешко-духовна цялостност, е странно да пропагандираш като нов идеал да дигнем трезвено чело". B Но на Вапцаров от 1926 г. не бива да гледаме снизходително като на доморасъл провинциален философ, достигнал звездния час на социална отзивчивост, непредполагащ невъзможната трайна обединителност на своя идеал. Не трябва да го подозираме имитация на духовни стремления, във фалшиво търсене на добродетели, които той ще етикира като идеал. Всичко по-нататък в съдбата му подсказва, че тук за пръв път Вапцаров изявява същността си - потребата от идеал с вътрешнодуховна осмисле ност и социална значимост; потреба, която при него ще прерасне в готовност да се изравни с идеала, да го персонифицира.

В бележките си „Бог и човек в поезията на Пенчо Славейков“ Мара Белчева пише: ...и ето образите на световните неволници: Шели, Ленау, Бетховен, Микел Анджело и техният предтеча Прометей: „Сърце на сърцата“, „Успокоенний", „Cis moll", „Микел Анджело“ и „Симфония на безнадеждността" - това са химни за човека - човека, утвърдил себе си чрез страдание и творчество, издигнал се с крилата на неволята над живота и смъртта, достигнал щастие, като се отрича от всяка мисъл за лично благо, обзет от една страст само - неутолима жажда за идеал.. Неговият поглед ослепява за всичко дребно, преходно и сеутно. "1 В приведе ния откъс ясно се открояват два момента: побеждаване на страданието от земната участ на човека чрез самото страдание и чрез творчество и, от друга страна, жаж дата за идеал, която пречиства човека от суетата на егоизма и така дарява щастието на всеобхватната любов. Стремежът към идеала, породен от любовта към човека, е основното в творчеството на Славейков. Не са малко противоречията, на които са се натъквали изследователите на поета при опита си да определят историколитературните характеристики на онова, което Славейков разбира под идеал. Дълга е поредицата имена на онези, които са писали за творчеството му: д-р Кръстев, Димо Кьорчев, Боян Пенев, Стефан Младенов, Спиридон Казанджиев; от съвременните изследователи на първо място би трябвало да се споменат Д. Ф. Марков, П. Зарев, Г. Цанев, Ганка Найденова, Ив. Сарандев, Ст. Каролев, И. Захариева, Хилде Фай, Нина Пантелее ва. „Везните" на критиката са се накланяли ту към песимизма, ту към оптимизма и жизнерадостта на Славейков, колебали са се между неговия „идеализъм“ и „романизъм" и неговия „реализъм", бил е определян и като добър, и като лош поет. Трудността да се определи светогледната основа на Славейковото творчество води до невъзможност за достатъчно ясно формулиране на оня синтезен критерий, който би обединил противоречивите съдържания, вложени от поета в понятието идеал в едно относително и подвижно единство. Това е причината, поради която т. нар. „философски поеми“ „Фрина“, „Cis moll", „Успокоенний“, „Сърце на сърцата",