Йордан Каменов

Участието на Никола Вапцаров като автор и редактор във вестник „Лите ратурен критик" е интересен и немаловажен епизод от неговия човешки и творчески път. Един от частните на пръв поглед проблеми там е доказването на авторството на неподписаните бележки от рубриката „Наша поща". Защо необходимо това? Какви изводи можем да направим за Вапцаров и неговите литературни, редакторски и човешки позиции от тези, стигащи до десетина вестникарски редове? За това, дали трябва и дали можем да оставим анализа да говори, но има и един друг факт - изводи вече са направени от мнозина изследователи, и то преди някой от тях да си е задал въпроса, принадлежат ли всички те на Вапцаров. За лековерното отношение на изследователите към сериозността на такъв въпрос до „известна степен" са допринесли авторите на спомени. Ето два от тях: „До известна степен това не отговаря на истината - за стиховете в редакцията отговаряше единствено Вапцаров. Съобщението бе замислено като завоалирано уведомяване на читателя, че вече съществува редакционен комитет. Името на Вапцаров обаче отпадна в последния момент. По конспиративни съображения той категорично се противопостави да се афишира името му. Така се реши да се припишат стиховете в компетенцията на друг". (Алеко Големанов - в. „Поглед" от 18. ХІ. 1977 г.) „Като съобщавам тези факти, бих желал да бъда докрай добросъвестен. Имах възможност да наблюдавам отблизо работата в редакцията и добре помня, че рубриките „Редакционна поща“ и „Наблюдателница" се списваха предимно от Н. Й. Вапцаров, и като познавам добре тематиката, стила, езика, темперамента на Н. Й. Вапцаров, не се боя да потвърдя, че тези малки, но изразителни образци на борческа журналистика са негови." (Филип Филипов - сп. „Български журналист“, бр. 9 от 1976 г.) Няма да коментираме всички уязвими страни на тези спомени. Ще отбе лежим само, че доброто чувство към паметта на Н. Вапцаров не предполага подаръци от чужди мисли.

Поредицата „Литературно-критически очерк" на издателство „Български писател“ има своя траен облик - бялата обложка с лика на избрания български писател, с неговото име и с името на автора на очерка, с неизбежните четири страници с илюстрации по средата на томчето. И не заради това има исвое присъствие в литературния живот. Не ни е известен издателският принцип на подбор, но независимо от тайнствеността" всяка година двама от сериозните творци в нашата литература намират интерпретаторите си в този труден жанр - литературно-критическия очерк. Труден може би и поради своята неопределеност, поради хем стесняващите, хем неустановените му рамки. Какво трябва да очакваме, когато поемаме поред ното томче в ръце - тематико-проблемно изследване, психография на твореца, белетризирана биография с елементи на литерату рен анализ или нещо друго? Ако се излиза от най-груб практицизъм, жанрово-съдържателното пожелание в случая би било - да се обеме цялото творчество на представения писател, като се обобщят известните оценки за характера, значимостта и мястото на това творчество в литературния процес. Естестве ният въпрос как ще стане това съдържа десетки конкретни възражения срещу материализирането на пожеланието - от обема на творчеството (за някои автори определените страници няма да стигнат и за анотации на произведенията им) до отсъствуващата досе гашна оценка на критика и най-вече на литературния историк. Всичко това определя сякаш друг път - изследваният автор да подскаже" на изследователя начина на предста вянето си. Така е и станало в поредицата през последните две-три години. Изпреварвайки анализа, ще кажем, че всичките очерци имат своите достойнства, та когато стане дума за някои несъвършенства, тя - думата - е доброжелателна и в името на тези достойнства. Успехът на авторите на очерците започва още от селективния подход към сътвореното и преживяното от писателите, осъществен в различна степен спрямо цялостния обем, но почти винаги сполучливо за изследването. Единствен Иван Сестримски е бил пощаден от тази, все пак и малко неприятна критиче ска операция", заради малкото по количе ство Нешо Бончево литературно наследство и краткото му битие. Почти в сходни ситуации Кръстьо Генов и Константин Еленков - в океана от статии, книги, преводи, а и от интересни биографични подробности на техните" Михаил Арнаудов и Георги Бакалов - са взели различни, даже противоположни реше ния. Кр. Генов е вкарал биографията в някол ко странички, нещо повече, приел е, че съз даденото от М. Арнаудов е единствената му и истинска биография, и се е постарал да обхване в цялост книжовното му наследство. Едва ли само добросъвестността движи Кр. Генов в избора му, ала и най-вече това, че респектиращият ръст на учения М. Арнаудов се откроява не само с постиженията, но и с впечатляващия обем на научните занимания и продукция. К. Еленков пък е извлякъл от цялата многостранна творческа личност Бакалов само критика. Ето какви теми той според собственото му признание съзнателно е изоставил: „Бакалов - редактор; Бакалов - меценат и закрилник на литературните творци; Бакалов - изследвачът на Възраждането; Бакаловите преводи и речници; Бакалов и руската литература; Бакалов и СССР", които - всяка една от тях - са тема за отделно изследване, за отделна кни га“. Обяснимо е споходилото К. Еленков току преди завършването на книгата „чувство за незавършеност и още повече - за необ хватност“. Но и неговият избор е логично следствие от нещо - за Г. Бакалов има вече книги, които не трябва да бъдат повтаряни; Бакаловият критически лик се нуждае от реставрация, за да се премахнат наслоилите се от предишните литературни поколения пре силени представи за „догматика“ и „смешния отрицател". Това е станало всъщност и една от задачите на К. Еленков.

Изградената представителна характеристика за Вапцаровата личност - поведенческа и творческа - е единство на творчество и живот. Неоспоримата сполука на това определение не се подкрепя обаче от никакъв анализ, априорната истина е намерила своите почитатели и поддръжници, но не и тълкувате лите си. В която и аудитория да зададем въпроса: „В какво се изразява това единство", отговорът едва ли ще се изчерпа с нещо повече от саможертвеност на личността, адекватна на поетическото верую. Ражда се нов въпрос - каква Вапцаровата саможертвеност? Приемайки саможертвата на поета единстве но като сляпа обреченост, рискуваме да я смесим с фанатичното, дехуманизи ращото личността служене на някаква абстрактна идея. А Вапцаров е сякаш нашата представа за пълнокръвие и жизненост на поезия и подвиг, разграничаването от аскетично-догматичния модел на героя-устрем. Погрешно е и да приемаме саможертвеността на поета за изконно заложена у него. Колкото да откриваме ранни нейни изяви, колкото и да обединяваме редица личностни и творчески прояви около нея, не бива да я смятаме за единствена същност на човека и поета. Саможертвеността у Вапцаров е едно крайно, висше стъпало, което фокусира трайните етико-идейни заложби и предпочитания на неговия И дух, способността му драматично, но и целенасочено да върви към нравствено извисяване. От друга страна, Вапцаров живее в модерните социални времена, в които усъвършенствуването на човешкия дух става в условия, колкото и обезличаващи отделния човек, толкова и провокиращи активното му социално опреде ление. В този смисъл собственото поведение, както и откритията за човешко поведение изобщо добиват освен универсалност и социална диференцираност. И накрая, тъй като Вапцаровият жизнен път е свързан с писателска дейност, редица от творческите етапи ни позволяват да проследим както личностното развитие, така и придружаващите го естетически изражения. Вапцаров и проблемът за компромиса е изходната точка, в която се сплитат и от която излизат координатите на Вапцаровите нравственоповеденчески търсения, тя е белегът на идващата при него творческа и личностна зрелост, тя - без риск от преувеличение - е началото на творческото му израстване. Нека да ни е позволена чуждицата компромис не само заради липсата на подходящ чисто български заместител, но и още защото тази дума-проблем трайно навлиза във Вапцаровото съзнание и лексика.

Ако повярваме на Иван Руж от предговора, ще трябва да се откажем от задълбочен прочит на книгата заради съвсем скромните авторски намерения: „Настоящата книга е само опит да се поогледа явлението в посочения аспект, през очите на цитираните в книгата автори." Но сериозността на явлението, обхватността на замисъла, най-сетне естествената нагласа на всеки автор (дори когато е лишен от скромност) да самоограничава обема и сложността на своя труд ще ни принуждава да полемизираме с Иван Руж от предговора, противопоставяйки му Иван Руж от съдържанието на „Художествената литература и работническата класа“. Всъщност с констативната страна на предговора ще се съгласим - проблемите в книгата у нас са все още неизследвани или по-скоро са единствено част - не най-важната - от литературното всекидневие. Но докато за друг тази констатация би била умозрителна, то за Иван Руж тя е същностна. Ако за друг книга като „Художествената литература и работническата класа" може да е академичен дълг, институтско призвание, поредното тематично чудотърса чество, за Иван Руж тя е смисъл, обемащ неговото дело. На въпроса, защо е така, достатъчен отговор дава честното литературно присъствие на този автор, подчинено на революционните задачи на литературата, обвързано с проблемните територии на последната му книга. Познавайки всичко това, не е трудно да открием премълчаната от Иван Руж очевидност - „Художествената литература и работническата класа" е книгата на неговия живот. Разбира се, че не трябва да вярваме докрай на „признание" като: „Онова, що може да се каже, че е мое, Освен подредбата, са размислите ми, вмъкнати тук-там във връзка с произведения и факти, които познавам непосредствено...", а и то нито е прикритие на важността и значимостта на замисъла, нито е само израз на изследователска скромност. Излиза, че на предговора трябва да вярваме повече, но не откъм видимата скромност. Защото с встъпителните си думи Иван Руж ни въвежда в жанровите особености на книгата. Като обяснява отказа от пространни свои коментарии, а оттам и на изненадващи и нови концепции, той обяснява максималния си стремеж към обективност, към сумиране на досегашните усилия на редица изследователи и критици. Новото, което и авторът не крие, е привличането на огромната по обем фактология, подредена и коментирана като история на проблема за художествената литература и работ съдър ническата класа. Или, както по-нататък жанието разчленява и обяснява това понятие - история на присъствието на образа на работника и неговите проблеми в световния литературен процес, мястото на писателя-работник в пресъз даването на този образ, присъствието на други писатели - съчувствено или убедено- в тази проблематика, история на писателските обединения с революционно-пролетарска насоченост - и всич ко това на фона на героичната борба на труда с капитала, борба не само социална и полити ческа, но и идеологическа - за правото на тази литература на съществувание. Струва ми се, че на мястото на Иван Руж всеки друг автор би започнал такава книга с появата на работника в литературата, със зараж дането на пролетарската литература или - при най-голяма научна добросъвестност - с появата на индустриалния работник на световната исто рическа сцена. Но ето тук въпреки плокламираната обективност на изследването се появява раз бираема и съвсем непроизволна субективност, коя то можем да наречем апотеозен план на изслед ването. Иван Руж започва със зараждането на изкуството, без да го обяснява тен денциозно и единствено с осмислената трудова дейност на човека. Като се движи предпазливо сред познатите хипотези за произхода на изкуството, той предлага и своите хипотези - за многовековното изкуството на протеста, привеж да редица доказателства за съсловния произход на достигналото до нас изкуство и за съслов ната принадлежност на неговите създатели. От тук авторът започва да ни въвежда в идеята за историческата необходимост и важност на литературата, посветена на трудовия човек, в нейната революционна и революционизираща зна чимост.

Беше време, когато се съмнявах, или по-точно, не се съмнявах в предопреде ления неуспех на книга като „Словото- творец" - тематично и жанрово неединна въпреки всеобединяващото заглавие. Откриващата едноименна статия пред ставлява публицистика на тема чистота на езика и писателска отговорност към словото, подкрепена с фини стилови и езикови анализи. „Милион въпроси" се отправят с цел да се разчисти недове рието към автентичността и достойнства та на потъналия в прах национален феномен „Веда Словена". Пазете се от този занаят" лукаво скрива неудобството на зрелия критик да рецензентствува или поне да включва рецензии в критически сборник, „Живата Вазова традиция", пи сана като доклад, портретува двойно първоначално Вазов и после по изведе ните нишки на традицията - и носителя на Вазовата награда за 1982 г. Павел Вежинов. „За възпитанието чрез свобо дата" ще нарека педагогическа утопия (сам Кр. Куюмджиев приема за утопия педагогическите си виждания), но тя всъщност е мечтата му за общество от свободни личности. „Мъченикът на зем ния рай" пък е спор за неоценени постижения от по-ново време - новелите на Ал. Геров „Неспокойно съзнание" и 4004 година". За да не изброявам повече, ще свърша с „Ода за качеството" - доклад, чиято проблематика са нравствеността и професионализмът на критическото ни всекидневие. Тематичната и жанровата разнопосоч ност са явни, но опитът отдавна ме нау чи да не търся в критическия сборник само тематично и жанрово единство. Не предполагах, че един неколкочасов разговор ще е бил от моя страна изслушва не на идейното съдържание на друга, също тъй привидно нееднородна книга. Нещо повече, в книгата познатите ми вълнения и мисли бяха пренесени върху съвсем различна литературна тъкан. Но те бяха същите, бяха есенцията на не колкогодишно духовно и литературно при съствие. Ето какво още може да споя ва и прави цялостна подборката от ста тии в една книга. Разбира се, критиче ският сборник може да представлява и самодоволен самоотчет за изминал пе риод. И в „Словото-творец" присъствува самоотчетът, но на друго равнище и с други права. Кр. Куюмджиев самоотчита литературно-духовните си вълнения през последните две-три години, убеждава ни в завоюваното умение да прави именно такива книги. Всъщност не за пръв път критикът постъпва така. Критическия му профил очертават, от една страна, подобни сборници, а, от друга - моно156 графиите. Би било много лесно, подо зрително лесно да определим едните - монографиите - за сериозно критическо занимание, а другите - за критически отдих. Защото двата типа книги се до пълват и изграждат творческия лик на Кр. Куюмджиев. Но да не надхвърлям рецензентския тон, Споменатото мимохо дом е за доверие на читателя, за убеж даването му в равноправната необходи мост от такива книги за създателя им. В монографиите Кр. Куюмджиев изгражда концепциите си за личности и процеси, а в критическите сборници се отдава на полемичното си горене не тол кова като готовност за битка (каквато често му приписват), колкото като въз можност да вмести нравствените и оце нъчните си позиции в рамките на кресливия литературен делник. Понятно е, че в отделните книги ще има и отлики. В един от по-ранните сборници, „Исто рията като жива памет", по-осезаем бе ше фонът на литературната ни класика, вълненията са на по-отвлечено нравст вено равнище - геният и злодеят, емо ционално-етичното и студено-научного тълкуване на литературата („Бъдете ка то Моцарт", „Историята като жива па мет" и т. н.).

На корицата на „Фантастика и съвременност се сблъскваме с фантастични (ненаучни) реклами. Там четем: „В книгата са обяснени от съвременна (?) гледна точка проблемите на фантастичната ли тература. Отговорено е на въпросите (?): що е фантастика, по какво се различават (?) реалистич ните от фантастичните произведения, кога се ражда (?) фантастичното изображение..." И още: „Специално място е отделено на националното своеобразие на българската художествена проза, в която фантастиката играе значителна роля. На няколко места в самата книга ще срещнем изрази като: „В българската художествена проза фантастичното се изразява в сравнително по-слаба степен, отколкото в другите европейски литератури. И ако дотук дразни предозираната реклама, следващите изречения просто са разминаване със сегашния вид на книгата: В центъра на изследването еразвитието на фантастиката в съвременната литература, която е анализирана на фона на ця лостния художествен процес в България от IX век до днес..." Разгадката на противоречието между съдържанието и анотацията е, струва ми се, във вече употребеното сегашен вид на книгата". Предположенията ми се потвърждават от лесно забележимите празноти в целостта на „Фантастика и съвременност", които никак не мога да свър жа с авторските намерения и реализация и отнасям по-скоро към издателско решение. Позволявайки си тези забележки, имах предвид немаловажния факт, че „Фантастика и съвре менности е първата наша теоретична книга в такава проблематика и първата история на фантасти ното и научната фантастика в българската литера тура. А че това не интересува някого, нека да е за негова сметка. Никак не е случайно, че литератор като Елка Константинова написа тази книга. Като - това з начи с бързи рефлекси към новите явления и процеси, с одареността на теоретик, критик и Литературен историк едновременно; и най-после с дара на отговорност за съдбата и пътищата на литературата. Не за първи път многостранните Литературни изяви - на теоретик, критик и историк - на Елка Константинова се вместват на страниците на една книга, но мисля, че никъде другаде те не са събрани така органично и хармонично ис такова единство и обхватност на замисъла. От всички изброени лица на изследователя като че ли теоретикът играе второстепенна роля, независимо че той се разпорежда" в първите две глави Фантастиката като литературно-художествено явление“ и „Видове фантастична художествена проза". Първата глава е като че търсене на Формулата на фантастичното. Подходът и достигането и не се диктуват от някакъв нов теоре тичен модел, а са самоизясняващо пътуване сред немногото опити в световната научна мисъл на тази тема. Но отсъствието на порива към литературното откритие се обяснява с подчинения ха рактер на теоретичното встъпление, чрез него - встъплението - по-скоро се набелязва предметы на изследването, като се елиминират „претенция те" на някои жанрове за принадлежност към фа тастичното, разграничава се фантастичното като активен елемент на съвременната проза от научно фантастичната литература. Именно затова извед ните дефиниции не изглеждат толкова оспорим колкото в едно чисто теоретично изследване, Втората теоретична глава можем да определим като най-ниската точка на книгата. В противоречие с дефинитивността в първата глава тук има по скоро разказ за видовете фантастична художестве на проза, отколкото подредба и класификация, Освен това се приповтаря много от казаното в предната глава. А и при сегашната композиция на книгата тези страници са в основата на д баланса между преголямата теоретична пость новка и същинското изследване. (Досегашните, а и следвашите упреци трябва да приемамес коефициента на издателската намеса в книгата. Разбира се, класификацията на фантастичната проза е и обективно трудно изпълнима задача, като се има предвид теоретичното безразличие у нас към нея, определено небогатата българска художествена практика, а и не съвсем лесно опре делимите граници на понятието фантастична художествена проза". Всъщност оправданието на мястото на тази глава в книгата е отново така не обходимото за по-нататъшното изследване раз граничаване на фантастичното от научнофанта стичната литература.

Нещо направо загадъчно има в употребата на думите, които очертават един творчески път. Така е и с невероятно ранната поява на най-трайния Вапцаров символ, влязъл като че случайно в първото му печатно стихотворение, възможно и първото написано със смелост за пред читател. И някакси ще бъде несправедливо към тайнството на закономерността на поетичния път да се намери по-ранен ръкопис или публикация с друго заглавие, което да опровергае тази закономерност. Стихотворението се нарича „Към светли идеали". Публикува го вестник „Борба", орган на Ученическия съюз за трезвеност, в брой 11 от 15. VI. 1926 г. Ще можем ли да си представим радостта на 17-годишния юноша от първата публикация и възторга на провинциалните почитатели, тогава - вярвам - умеещи да се радват на успехите на своите. Сигурно на дебютанта му се е искало да се усамоти, за да се опиянява не само от публикацията, но и от предчувствия за бъдещето, явяващо се сега в празничната светлина на първия пробив. Едва ли тогава - в миговете на незряло вълнение - е съзнавал очакващите го страдания на духа, зашифровани в поривността на тези думи. Та той е още толкова далеч дори от предчувствието за съдбовното присъствие на идеала в житейско-творче ския му път. Скепсисът на новото време би се усмихнал пренебрежително на предсказанието, че от „Към светли идеали" ще тръгне бъдещият голям поет на България. Това словосъчетание вече се е изпразнило от кънтящата сила, звучност и убедителност на вазовската първична мощ и смъкнало се до равнището на вестникарската употреба, много често служи на неубедителната политическа демагогия. Думата идеали, взета сякаш от амбициозно ученическо съчинение, няма вече поетичен заряд; тя е като че ли отречена от доказаната непостижимост на смисъла си. Тя е още и лош поетичен вкус, пубертетно папагалство, което почти винаги е отзвучавало след срещите с житейската дребнавост и несгода. Наивно изглежда несъответствието между космическата обемност на думата и характера на проповядвания идеал в стихотворението. В една страна, преживяла обществено-историческия крах на поетично проповядвани идеали като национално обединение, национална сговорност, човешко-духовна цялостност, е странно да пропагандираш като нов идеал да дигнем трезвено чело". B Но на Вапцаров от 1926 г. не бива да гледаме снизходително като на доморасъл провинциален философ, достигнал звездния час на социална отзивчивост, непредполагащ невъзможната трайна обединителност на своя идеал. Не трябва да го подозираме имитация на духовни стремления, във фалшиво търсене на добродетели, които той ще етикира като идеал. Всичко по-нататък в съдбата му подсказва, че тук за пръв път Вапцаров изявява същността си - потребата от идеал с вътрешнодуховна осмисле ност и социална значимост; потреба, която при него ще прерасне в готовност да се изравни с идеала, да го персонифицира.

Пътят за създаването на сборници като „Теодор Траянов. Нови изследвания" е добре познат - кръгла годишнина, разгласа и на миране на авторите на докладите, месец или месеци ровене из старата периодика и изда ния. После шепа обикновено млади литератори, 143 приютени в хотела на поредния провинциален град, тревогата за смисъла и ефекта от соб ствените усилия, сгущеното в колоните на печата съобщение за юбилейната сесия за пи сателя Х. И накрая - накрая всъщност се оказва, че е направена нова крачка или нов принос към изследването на творчеството на същия този писател. И това не е извадка от някой оглушително самолюбуващ се отчет, а истината. Защото шепата хора са донесли в града и в литературата своите няколко страници с непознат, нов прочит на писателя, съизмерили са го с критерия на времето, подирили са как по новому изглежда мястото му в литературата. Тези страници, допълвани и дописвани, се събират в общия документ за новата крачка в литературознанието, в сбор ника, който - пак по традиция - ще бъде издаден няколко (в случая пет) години след научната сесия. Така познато и прозаично звучи историята на създаването и на „Теодор Траянов. Нови изследвания".

Историята на мемоаристиката и документалистиката ни еубедила в особената им роля в увековечаването и извисяването на личността, в своеобразното продължаване на нейния живот във времето. Потвържденията не ще търся нашироко, ще припомня само за Благоевия приемник Геор ги Димитров, чието живо присъствие днес се дължи и на тези възкресителни жанрове. Примерът с Димитър Благоев е по-скоро с противоположен знак - мемоаристиката и документалистиката не са постигнали онзи образ, адекватен на огромния ръст на основателя на Партията. Веднага ще напомня, че немного отдавна (1979) стана факт сериозната академична биография на Благоев, безспорен научен принос и авторитетност в оценките на ролята му в историята на Партията, но със специфика, която трудно ще я наложи на милионна, национална аудитория. А и самата акаде мична биография не може да замести специалните права на документалния жанр в пресъздаването на образа на историческата личност. C Интересът на мемоаристиката и документалистиката към Дядото е твърде ранен. Както и в други случаи, обектът на изображение поставя техните основи. Но още в зародиша на житиеписната литература за Благоев се проявява липсата на традиции в утвърждаването и популяризирането на личността във времето. Като факт тази констатация изглежда така - не у нас, а ЦК на ВКП(б), отчитайки историческата роля на Благоев за руската социалдемокрация, се обръща с молба той да напише автобиография. Тъй се раждат „Кратки бележки из моя живот" - книга, която вече бол ният основател диктува на дъщеря си Стела Благоева. Всичко това обяснява някак си и нейната незавършеност, и отказа на автора да се автобиографизира пълноценно и да се самовглежда в последните 30 години от живота си. Принудата оказва влияние върху характера на книгата - натежава строгото придържане към биографичните факти, отсъствува белетристичното „отдръпва не", в немалка част жанрът е синтез между летописа, мемоара и протокола-обяснение обобщение за поведението и идейните схващания. Най-силни са страниците за престоя на Благоев в Русия, което и най-пряко кореспондира с желанието на поръчителя. Независимо от долавящата се схе матичност, родена и от скромността на личността, и от отказа и да се проектира сред събития и други личности, „Кратки бележки из моя живот" са рядко ценен документ за разбиране на човека и неговия път, влял се в една идея; тя и до днес е най-интересното четиво за Благоев. И тъкмо затова неразбираемо става усърдието на всички документалисти да ползват книгата като задължително пособие за перифразиране.

Ако е всеобхватно твърдението „Всичко с вре мето си", то и тази книга излиза навреме. Вероятно за създаването на мемоаристика ограничаваща е само биологията. Значение за нейната стойност имат непосредствеността и свежестта на спомена или като тяхна замяна - записване на преживя ването. Затова в книгата съвременниците на Вапцаров многократно изказват съжаление за пропуснатите възможности за по-автентично запаз ване на спомените си за поета. Но късният разказ не бива да смятаме за закъснял. Изминалото време предполага истинска проверка на силата на прежи вяното и обобщения, немислими без времева дистанция. Впрочем сложността и противоречието между автентичност и утвърдило се в съзнанието са централен проблем на „Но разкажи със думи прости...", а и на читателското доверие към достоверността. Доскоро изглеждаше, че мемоаристиката за Вапцаров се е изчерпала - по биологични причи ни. Едновременно с това тя остави един незадоволителен или най-малко несъответен на поета образ. Неудовлетвореността от него е подтикът, водил М. Шишкова към създаването на тази книга. Първоначалните ми думи за мемоаристиката подвеждат към непълна жанрова характеристика, макар че мемоарното е основата и целта на книгата. „Но разкажи със думи прости..." представлява поредица от анкети-разговори със съвременници на Вапцаров, които целят доизграждането на споменния му образ. Това е предизвикана и целенасо чена мемоаристика, отворена и за ценностни оценки, и за изследователски податки, и за характерологични обобщения. Във встъпителните думи-саморазкрития за своята роля М. Шишкова подчер тава стремежа си към автентичност. На обяве ната договореност обаче тя често изневерява и заради извечната неконтролируемост на всеки разговор и заради отклоненията от мемоарното. Редкият жанр на диалогично предизвиканата мемоаристика откроява и в тази книга някои свои особености и проблеми. Особена важност има връз ката интервьор-интервюиран. В идеалния случай тази двойка изглежда така: компетентен интервьор и благоразположен, искрен и заинтересуван интервюиран. Тогава за водещия остава само изчерпващото навлизане в споменните зони на събеседника. Но съставът на интервюираните е наложил друг тип участие на М. Шишкова. Между тези хора има канонизирали и митологизирали спомена си, има 160 позагубили непосредствеността на изживяното, има мълчали досега за светостта на носения образ. От друга страна, нееднородният като носител и тълкувател на информацията състав носи различни предизвикателства за интервьорката и сам мо делира участието й. М. Шишкова се превръща в герой на книгата, чието развитие и превъплъщения предизвикват също читателския интерес. Може би най-ниската степен на присъствието й, разочаровало сигурно и нея, е съгласието да замени живото общуване на Хр. Радевски с писмените му отговори. Но това ми напомня как би изглеждала книгата, ако водещата се задоволеше с ролята на автора на въпроси - изчезването на общуването щеше да ни остави точни и честни към паметта страници, студени и безстрастни към своя обект. Изпитание за М. Шишкова се превръщат тези събеседници, които подават недостатъчна информация. В такива случаи се стига до парадокса интервюираният да стане водещ - той заставя интервьорката да бъде максимално изобретателна, кара я да раздробява разговора, за да измъква на малки дози запазеното в паметта. Тук всъщност разго ворът става интересен сам по себе си, а не като спомен за поета.