паралели

Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.

Въпреки различните теми и проблеми „Гръцки литературни паралели" на Марин Жечев е твърде хомогенна - обединява я единството на изследователския подход - литературноисторически в основата си, който на много места получава и културноисторически перспективи. Пред нас е книга с последователно отстоявани концепции, книга, пристрастна в най-добрия смисъл на думата. Впечатляват полемичният тон на разкриване на естетическите ценности, гъвкавият подход към литературните факти и „ферментите" на културната история, стремежът да се разглежда гръцкото словесно изкуство като не отделим дял от световния литературен процес. Сборникът започва с няколко тематично обединени студии и статии, които разглеждат гръцкия роман през отделни етапи от развитието му. Авторът се старае да хвърли панорамни погледи върху определени епохи и жанрови формации в гръцката литература. В по-голямата част от статиите си той пре възмогва емпиричното описателство на литературните явления и се домогва до теоре тически постановки, до разкриване спецификата на гръцката литературноисторическа еволюция. Несъмнено най-богато на оригинални становища и наблюдения е изследването „Някои особености в развитието на романа в балканските литератури“. Конкретноисторическата разработка на проблема за романа, общотеоретическото му осмисляне са предмет на тази начална студия. Заел се с един труден проблем за балканистичната ни мисъл, авторът изгражда първата си студия в защита на тезата, че единствено историче ските събития с общонационално значение на полуострова „възбуждат, стимулират развитието на романа". В първите години след Освобождението романът още няма историческа почва, където да се развие и даде плод. През миналия век, когато на Запад и в Русия този жанр заема централно място, на полуострова той не само няма това място, но се намира в ембрионално развитие. Изследователят подчертава, че всичко това е в дълбока връзка с политическите и икономическите ловия.

Двете сияйни висини в българската и чехословашката пролетарска поезия - Христо Смирненски и Иржи Волкер - са идейно, тематично и до известна степен художествено близки. Колкото и да е невероятно, следващата кулминация на поетичното ни революционно слово - Никола Йонков Вапцаров - също се доближава до Волкер. Простотата на Волкеровата поезия, нейната интимна разговорност и искреност са великолепно продължени нашия поет. Естествено лириката на Вапцаров остава вярна на заветите първите творци на пролетарската литература у нас. Но тя се и различава тях, защото Вапцаровите стихове трябваше да изпълняват функции, определени OT новия исторически момент. от на Oт В България и Чехословакия често се прави паралел между пролетарските поети Христо Смирненски и Иржи Волкер, търсят се сведения за живия интерес на Никола Вапцаров към творчеството на чешкия лирик, загатва се за типологично сходство между двамата. През 1926 г. в чешкия печат за първи път се споменава за близост между Смирненски и Волкер. Оттогава сравнения между двамата поети се срещат в почти всички бележки, очерци и статии, посветени на българската проле тарска литература. Във връзка с 30-годишнината от смъртта на Смирненски Българското посолство и Българският културен център в Прага издават специален брой на сп. „Bulharsko ve vystavbe", посветен на твореца. В този брой B. Бехиньова помества статията „Христо Смирненски и Иржи Волкер", която изтъква различията в творческия характер на двамата поети. На отли B ките между тях се спира и литературният критик 3. К. Слаби в очерка си „Поет на два свята на Едно по-цялостно сравнение между Смирненски и Волкер предлага студията на чешката българистка Дана Хронкова „Смирненски в Чехия". Трудьт съдържа подробен преглед на излезлите статии от чешки критици и учени, разглеждащи живота и поезията на Смирненски, както и преводите на неговите стихове.

Когато през пролетта на 1922 г. за пръв път видях и чух да говори Асен Злата- ров върху ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ, бях ученик в VI, или сега Х клас. Неговата сказка ме порази. То беше нещо съвършено ново от всичко, което дотогава бяха чел или научил от други лектори, които бяха минавали през града ни. И казаното от него бе богато на сложни научни истини, и в мислите, които споделяше, имаше философски размисли, и в литературните творби на Прюдом, Гьоте и Байрон, на които се позоваваше, се криеха трудно усвоими прозрения. И въпреки това някаква опияня ваща лиричност се носеше из малкия салон. Българското слово беше живо, проникваше в душата със своята звучност и красота. Една мъдра и мека усмивка обгръщаше аудиторията, една братска ръка бе протегната към всички, които търсеха подкрепа упование в сложния маршрут, на който ги беше повел. И Много десетилетия преминаха от тази пролетна привечер на 1922 г. И от тази чудна, неповторима и съдбовна до значителна степен за мен преживелица. Случи се така, че пьтища ме водеха и приближаваха до Асен Златаров. Имаше немалко часове на лични разговори в кабинета му или в неговия дом, в Съюза на българските химици, в историческите конгресни дни. Все повече растяха възможностите да го наблюдавам по време на лекции и беседи, в мигове, когато, обхванат от огьня на безразсъдна смелост, излизаше в челните редици на борците за правда и истина, в часове на умора, огорчение и разочарование. И през цялото това време да расте у мен някакво съвсем естествено чувство на почит и обич към учения, мислителя и човека. А когато дойде страшното и трябваше на 27 декември 1936 г. да чуя зловещия грохот на черноземната пръст над ковчега му, почувствувах като че ли бях откъснал от сърцето много свиден и скъп човек. си Минаваха години, аз все още се въздържах да заговоря за него, но постепенно - по различни поводи, излизах пред нашата общественост ту с единични статии, ту с беседи на теми, които се отнасяха до една или друга част от многоликите му творби. За да се стигне първоначално до малката книжка, която написах през 1960 г. за него по случай 75 години от рождението му, и до втората ми книга от 1984 г. за 100-годишнината му. Но не за тях, за тяхната структура и разработка, съдържание и значение бих желал да говоря. То си остава дело на читателя. Нещо съвсем друго искам да споделя. по Когато приключих книгата си и преминаха мъчителните работи по преписването й, когато отнесох в издателството необходимата бройка екземпляри, за да тръгнат сложния път на рецензенти и редактори, печатари и коректори, и през търговските организации да станат достояние на хората, за мен настъпиха часове на привидна отмора и успокоение. В началните дни този отдих като че ли бе необходим. Но скоро настъпиха някаква необяснима самота и духовен смут.

В центъра на вселената на социалистическата култура стои Човекът - активен творец, съзидател на новия свят, през чието сърце преминават страданията и радостите от епохата на ХХ столетие. През всички времена концепцията за личността е била определящ критерий за хуманистичния заряд на художествената култура. Рафаело, Леонардо да Винчи, Микеланджело - кой от факлоносците на световната култура може да бъде „код" за разгадаване тайните на хармонията в духовния мир на нашия съвременник, изобразен в книгите, на платната, на киноекрана от майсторите на изкуството на социалистическите страни? Не съществува еднозначен отговор на този въпрос. Днес в основата на изображението на човека от майсторите на словото, четката, звука се намират както националните, така и общочовешките традиции на световната култура, както „статичната“ хармония на Рафаело, така противоречивата сила на „динамичния" свят на Микеланджело, сплавта между науката и живописта, между „движението и дишането“ на фигурите на Леонардо да Винчи, въплъщаващи „вечното“, „човечното у човека", утвърждаващи мира и жи вота на Земята. Както справедливо отбелязва Е. Сидоров, „ако в художественото произведение липсва концепция за света и човека, липсва цялостен авторски поглед, свързващ в едно кардиналните духовни проблеми на времето, то днес вече не може да ни удовлетвори докрай... в душата на всеки голям художник живее стремежът... да хармонизира действителността... Колкото и противоречив и трагичен да е светът, у твореца живее жаждата да разбере закономерностите и смисъла на цялото, да ут върди правотата на живота. B Проблемът за художественото творчество всъщност е проблем за човека и света, който се акумулират и мъдростта на поколенията, и богатството на чувствата, интелектът на съвременника, и прозрението в бъдещето, чието всестранно осмисляне изисква комплексен подход, взаимодействие на всички видове художествена култура. Днес както никога по-рано протича интензивен процес на взаимодействие взаимно обогатяване на музите - на литературата, живописта, музиката, теа търа, киното, диференциация и интеграция на видовете изкуство, дифузия жанровете по пътя им към нов синтез, създаване на нови художествени образи,форми, стилове, отразяващи многостранността на сложния, напрегнат ритъм живота, героиката и трагизма на съвременния свят, острата борба между светлината и мрака, между войната и мира.

Сравнително-типологическото изследване на чешкия поет Ярослав Сайферт (1901 -1986; Ноб. награда 1984) и нашия поет Атанас Далчев (1904-1979) е мотивирано от редица сходства в индивидуалната им поетическа изява и едновременно с това е показателно за някои общи естетически тенденции в двете славянски литератури през настоящия век. Фактологическата и типологическата сравнимост на тяхната поезия с И оглед на литературно-историческия контекст на дебютните изяви, идейно-тематичната насоченост на творбите, съзерцателно настроения лирически персонаж, психофизическата аналогия в световъзприемането и светоотношението обуславя базисното, фундаменталното сходство в поетиката на творбите им и дава възможност да се очертаят три типа междутекстови връзки: идейно-тематични, персонажни структурно-поетически. По този начин характеристиката и съпоставката на техния индивидуален, вариантен лирически тип може да послужи като отправна точка за очертаване спецификата на един инвариантен лирически тип, в който сетивно-изобразителните, емоционалните и смисловите механизми за въздействие се отличават с доминация не на практически преобразуващата връзка между човека и света около него, а на хармо ниращата, съгласуващата връзка между тях. При излагане на фактите и опита за тях ното теоретическо осмисляне ще се придържаме към интерпретаторския подход на Никола Георгиев, който в „Тезиси по историята на новата българска литература"1 посочва: „Откриването на вътрешнотекстовите връзки (анализът на творбата) е дей ност, дълбоко различна поради различията в обекта от откриването на междутекстови връзки. И двете дейности обаче се натъкват на някои общи трудности, между тях трудността да се определи кое образувание, коя връзка са случайни и неносещи зна чимост и кои са функционални, значими. С една дума, без разграничаване между различните типове връзки и без яснота на методологическия подстъп към тях изследванияна междутекстовостта заплашват да се превърнат в ново издание на стария пози И та тивистичен компаративизъм. "

1999 Книжка 1 Типологически паралели между българската и сръбската агиографска книжнина през XIII век

The text traces the memory of Islamisation in various Balkan narratives created and spread in different historical periods and in different political conjunctures. It seems that this process, thought of as the most traumatic (at least in Bulgarian memory), is interpreted by other national historiographies and folk narratives in a completely opposite way. Islamisation is remembered as the liberation from the aspirations of the Catholic and Orthodox churches (in Bosnia) or as a national awareness and cohesion (in Albania). Weather the different narratives choose as a motivation of the process the grievances of heretics ( the Bogomils thesis ) or the adoption of Islam primarily by the aristocracy which wanted to keep its property and privileges (class thesis) in most cases the conversion is presented as voluntary . Some isolated cases of violence are mentioned but a mass forced Islamisation policy of the Ottoman Empire is dismissed - with the exception of Bulgaria. The attitude of the non-Muslim majorities to the converts and the interconnection of the narratives with specific political conjunctures are also traced.