ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 63-82

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Ако ще трябва да посочим най-разпространените теми в световната поезия, темата на „Неразделни“ без друго ще бъде между тях: двамата млади се обичат, а родителите им не позволяват да се оженят. Но дори реалният свят със своите обществени отношения да им пречи да се свържат, няма сила, която да прекъсне духовната им връзка. В „Неразделни“ това се осъществява така, както се осъществява в „Ромео и Жулиета“. Момъкът и девойката се самоубиват. По-нататък Славейков следва линията на материалната конкретиза ция на духовното свързване на двамата млади, която забелязваме в повечето народни песни на тази тема: те се прераждат в две Дървета и сплитат клони. В продължение на 76 осемсричника (подредени по два на ред) Славейков умело следва познатия образец на немската сантиментална балада. След като обрисува физическата красота на двамата млади, той последователно описва пречките помежду им, чистотата на чувствата им, кървите на преждевременната смърт, нежния шум на листата, в които се превъплъщава любовният им шепот и т. н., за да завърши със сентенцията: „За сърцата що се любят, и смъртта не е раздяла... От всички народни песни на тази тема, които сме срещали, най-близка до „Неразделни“ е включената в сборника „Рано преди слънце“ на Й. Стубел с водещ ред „Либили се луди млади...“ Не може да се каже със сигурност дали именно тази песен е първоизточникът, но ако не — той ще е бил съвсем близък до нея. Така или иначе сравнението между „Неразделни“ и песента „Либили се луди млади“ (върху която ще концентрираме вниманието си оттук нататък) ще ни помогне много в разбирането на композицията на конкретната народна песен, а оттам ще даде представа изобщо за композиционните принципи на българската баладична народна песен — една област, която науката знае все още твърде малко. Още с първото четене ще се убедим, че „Либили се..." разкрива пред нас един напълно различен изобразителен свят от този на „Неразделни“. В тройно по-малкия си обем (27 осемсрични стиха) народният певец не описва ни една конкретна ситуация, свързана с развитието на любовта на младите, с физическия им вид или пречките за събирането им. В песента няма нито рими, нито видими строфи.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: композиция, БАЛАДИЧНА, Народна, песен
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 157-159

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Стихознанието традиционно се възприема като една „особена" литературоведска и лингвистична дисциплина със своя езотерична проблематика, която като че ли не се вместваше много убедително в представите ни за структу рата на художественото цяло. По-точно, не твърде ясна беше връзката между равнището на стиховата организация и останалите равнища на строежа и смисъла на произведението. Това нерядко водеше, пък и досега води до едно малко или повече формално отчитане на ролята и функцията на стиха като компонент на художествената структура - формализъм, който доведе и до някои абсурдни общи места в лите ратурното мислене от рода на „усъвършенствуването на стиха при символизма независимо от упадъчния характер на направлението". Но и контраформулите, които твърдят, че по- добно разграничаване е невъзможно, че стиховата организация е органична съставна част от цялостната художествена организация на творбата, не можеха да дадат кой знае какви ре зултати, защото самото стихознание все още не беше готово да отговори на редица важни въпроси. Защото от проблемите (макар и важни и абсолютно необходими) на метриката и ритмиката, които занимаваха досега стихознанието, трябваше да се премине към други равнища на изследване, които да разкрият спецификата на отношенията между отделните равнища на художественото цяло. Но дори когато се говори за това художествено цяло, пак остава неясно за кой негов аспект по-точно става дума. За текста ли, както по-структуралистично ориен тираните литературоведи бяха склонни да приемат, или за дискурса, както един по-херменевтично насочен възглед би посочил? Пък и за кой дискурс по-точно - за онзи, който лежи в основата на използуваното от творбата речево изказване на лирическия субект, или на онова, което наричаме художествен дис курс, чиято организация очевидно не съвпада с чисто комуникативната страна на организацията на дискурса-субстрат. Защото ако изследваме, да речем, влиянието на интонационната структура на фразата върху стиховата организация, което очевидно ни води към комуникатив ната страна на художествения дискурс, то как ще решим въпроса с тези изменения на интонационния строеж, които настъпват в резултат на преминаването на речевото явление в друг вид езиковост - песен или пък речевост, но с особен характер, при която интонационното изграждане не се подчинява на особеностите на езиковия синтаксис, а на чисто художествените принципи на семантично акцентиране върху отделни знакови единици. Да не говорим пък за явления, при които стиховата организация изпълнява чисто знакова, дори емблемна функция в организацията на произведението - тя пренася редица елементи от определена култур на парадигма, които нямат нищо общо не само с интонационността, но понякога дори и със самия стих въобще.

    Проблемна област: Преглед, Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: стихознание, лингвистична дисциплина, езотерична проблематика, художествения дискурс
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-21

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Настоящата работа продължава размишлението върху кръга от въпроси, ве че засегнат в моите студии „Фолклор и литература“ и „Четенето, писането и лите ратурният текст като проблеми на културата". Основната цел и на двете работи беше да се убеди читателят, че теоретизирането върху същността на художестве ната литература и на художествената творба води до типология на видовете комуникация посредством художествен текст. В първата студия очертах най-общо двата възможни основни типа, като ги нарекох фолклор и литература в тесен смисъл на думата, а във втората студия разгледах по-разгърнато втория тип комуникация и нейното изражение - четенето и писането на художествен текст. Равнове сието между различаването и оприличаването на двата типа направи изводите на първата студия да прозвучат по-убедително. Докато усиленият аспект на различаването придаде известна неубедителност на втората работа. Освен това в нея се засегнаха въпроси, разглеждани от съвременната литературна теория - като четенето, разбирането и интерпретацията. Така че стана необходимо да отнеса размишленията си към вече стореното другаде и да защитя с повече аргументи може би единственото съвсем оригинално твърдение в тази студия - че обслужвайки едно външно преобразуване, това на читателя, художественият текст за четене и сам по себе си е в основата си смислово преобразуване. Но не само абстрактността и те аргументираност на собствените ми работи ме подтикнаха да ги пренапиша. Меж дувременно прочетох чудесни литературоведски текстове, засягащи темата - произведение, текст и контекст. Инспирирани от разни възгледи, също и от мои, потвърждаваха казаното в двете студии, но сочеха косвено липси и несъвършенства на аргументацията. Добавиха се многото разговори по темата в семинари или не по темата, просто така, които също дадоха подтик за изложеното по-долу. Така в следващото изложение е неразличимо примесено моят и чуждият опит, придобит не само от четене на трудове.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литература, Художествен, текст, произведение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 22-46

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Затворен и мълчалив, общува с малко хора, със здрави навици, които му доставят удоволствие, като няма кой да ги разваля. Здрави навици в бита, общува нето и писането.u В естеството на нещата е такъв човек да се упойва от устойчивото и да отбягва променливото. В устойчивото той може да провери и да наблюдава обикнати жизнени начала. Родил ли се е Йордан Йовков с тази нагласа, от рождение ли я носи? Може да се отговори утвърдително, ако се повярва на късните спомени на връст ници от жеравненските отделения, от котленското класно училище, от софийската гимназия и от школата за запасни подпоручици в Княжево. Те си го спомнят меч тателен и романтичен. В спомените им навярно натежава представата за писателя Йовков - как иначе да си го спомнят. Ала има и други сведения. Младият учител в добруджанските села бил душа на компаниите, бил общителен и жизнен, поня кога искрящ от хумор, бил влюбчив и ревнив. Изгряващият писател, обгорен от войните, чувствително откликва на надеждите и сътресенията на живота край него. Зрелият писател, обгорен от още войни, от битови несгоди в Добрич, Варна, Букурещ и София, бил и свадлив, понякога издребнявал. Трудно свързвам едно и друго от спомените за него със снимките му. В тях виждам очи на сърна и черти, меки, проницателни; нетукашни. Няма човек, който да не събира противоречиви черти и за когото да не свиде телстват противоположно. При Йовков противореченето не е драстично, но повече от драстичните противоречия предизвиква мислите ни. То засяга писателството му в неговия принцип, в основанията. Засяга го щастливо - съставките на про тиворечието не се оборват. Те се допълват във високия смисъл: едното като аналог на другото. Т Удивен от неговата хуманистична, романтична и мечтателна, както казват, проза; от култа му към красотата, към патриархалния ред и патината на живота, както казват; от неговата смирена поза на колене пред своя народ, както казват, - все по-вече ме зачудва това плюс нещо друго. Това в огледалото на друго. Само това, което казват за Йовков, не е дори половината от истината. То е полуистината за него. Тя е съобразена с едната страна на творенията му и го вкарва в общи матри ци. Тази студия ще им се противопостави, без да влиза в спор. Противоречията у Йовков имат свойството на взаимно осветяване и корекция, на превключване от един в друг свят, на среща. Двете страни са, да кажа отсега, индивидуалният човек и колективната общност, личният и колективният език, индивидуалната и народната култура. От точката на тяхното стълкновение-прев ключване Йовков наблюдава живота. Животът за него не се изчерпва с онова, което ни заобикаля, което познаваме и осезаваме. От необичайната си позиция, която не може да си позволи всеки, той наблюдава неговата отсамна и отвъдна страна. Неговата сегашна и глъбинна основа.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Другоселци, другосветци
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 47-53

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Огромна, в определена степен решаваща е ролята на литературните и културните средища през Възраждането за развитието на новобългарската литература. В тях се зараждат нови тенденции, формират се талантливи творци, моделира се самобитният облик на националната култура. В центровете, създадени по различ но време в различни страни, се разработват нови проблеми, утвърждават се нови жанрови форми, осъществява се контакт с чуждестранни представители на различни идейни и творчески течения. В определени случаи някои от средищата се издигат над етапа, на който се намират родната литература и култура. Българите от Брашов, Одеса, Цариград, Москва, Букурещ, Прага вземат участие в черковната борба и в националноосвободителното движение, в зараждането и развитието на периодичния печат, в борбата за създаване на единен национален книжовен език, утвърждаване на литературни образци с национален облик и значение. Насочва нето на български младежи към учебните заведения на различни европейски страни подсказва за онези тенденции в развитието на националната култура, които ще се осъществят чрез „териториалното разграничение“, чрез невинаги еднаквите или сходни принципи и критерии на българската интелигенция, получила образование в чужбина. Тези тенденции са доловени проникновено от мислители като Раковски, който в писмо от 1 септември 1859 г. пише на Васил Д. Стоянов: „Твърде добре сте сторили, дето сте се постарали да идете в Прага. За науки там, както казват, славянское любословие цвети. " B И Прага и Москва се оказват средища, в които през 60-70-те години на XIX в. се създава интелигенция, която не само популяризира българската литература култура в Европа, но участвува дейно в изработването на образци в областта на литературната критика, журналистиката, публицистиката, превода. Нещо пове че - между Пражкия и Московския център през 60-те години се установяват връзки, които не са проучени и изяснени и които документират както общото, което ги свързва и обединява, така и специфичното, предопределено от условията, при кои то се формира и функционира съответното духовно средище. Паралелът между Двама от водещите представители на тези центрове - Васил Д. Стоянов и Райко Жинзифов, — между които съществува и непосредствен контакт, дава възможност за интересни наблюдения и обобщения.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Васил, Стоянов, Райко, Жинзифов, представители, Български, литературни, културни, средища, чужбина
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 54-68

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мнозина са ме питали: кога би следвало да чествуваме стогодишнината на романа „Под игото“. Не е толкова лесен отговорът на този въпрос. Ако се ръководех ме от датата, която сам Вазов е поставил под текста на творбата („Одеса, 1888 г. “г), това трябваше да стане още преди две години. Но тази дата не е съвсем точна: тя не означава нито началото, нито края на работата на автора, а само един етап от не я - може би най-интензивният. Замисълът на „Под игото" датира от 1887 г. По онова време Вазов подобно на мнозина свои съвременници, преследвани заради русофилските си убеждения от правителството на Ст. Стамболов, е бил емигрант в Одеса. Още през същата година (по всяка вероятност през есента) той започва конкретната си работа над романа. В писмо до К. Величков с дата „Одеса, 4 януари 1888 г. писателят съобщава: „Аз останах и до днес тука по разни причини, а главно, защото исках по-напред да свър ша романа, за който ти загатвах в писмото си. Той излезе доста, за да не кажа, твърде голям, понеже рамка му дадох широка. Той умствен труд, ако не друго, ме позалиса и направи да не усещам тъй силно тежестта на положението си. "2 До пролетта на 1888 г. една значителна част от текста вече ще да е била написана, защото в писмото си до Ст. Костов от 27 март 1888 г. Вазов заявява: „Тая зима написах един роман от епохата на въстанието в 1876 г.; аз с удоволствие бих Ви пратил ед на или две глави от него (за поместване в подготвяната от Ст. Костов и Д. Мишев христоматия - б. м., Ил. Т.), но това ми се вижда несгодно, доде романът е още в ръкопис. При това има нужда от нова обработка. "3 С известни прекъсвания Вазов продължава работата над романа „Под игото до началото на 1889 г. Спомняйки си по-късно за тоя период от своя живот, писа телят съобщава интересни данни за творческата история на произведението. Напри мер в предговора към последното прижизнено издание на „Под игото“, написан на 19 октомври 1920 г., той споделя: „Стоя пред петото издание на „Под игото“. Искам да кажа две думи, отдавна жадувани да бъдат казани. Прокуден от България в 1887 година, аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърце то ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман, и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени ожи вяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя ум
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: биографията, романа, игото, повод, неговата, годишнина
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 69-85

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Относително точна и относително истинна в разноречивия контекст на съвре менността, дваж по-относителна става интерпретацията, насочи ли се тя към творба, отстояща на значително разстояние от собственото ни местожителство върху времевата ос. Подминавайки не само любопитни, но и съществени за случая подробности - че неведнъж е бивало автор да тълкува смисъла на собственото си про изведение в различие и противоборство дори със съвременниците си, което Пол Валери формулира „лично" - моите стихове имат такъв смисъл, какъвто им придават другите“, а Р. Барт заостря теоретично - текстът предполага, читателят разполага" - ще насочим преди всичко внимание към проблема за интерпретацията. Но не пряко, а чрез теоретичното наследство на М. М. Бахтин. За да го въвлечем като „глас“ в злободневното методологическо разногласие около същността на интерпретацията, 10162 те Може ли за интерпретацията творбата да бъде само обект? Какви са „границина каузалността" тук? Как съжителствуват в интерпретацията анализът, обясне нието и доказателството ведно с разбирането? Съществува ли някаква субординираща ги сила? Както се казва, въпросите могат да продължат. И тези обаче са достатъчни, за да усетим, че проблемът е колкото костелив, толкова и разност ранен. Особено - проектираме ли го върху екрана на „голямото време", с израза Бахтин. Наблюденията върху теоретичното наследство на учения могат да се организират в три, вписващи се един в друг, кръга. Последователността на обхва на щането им би изглеждала така: 1. Своеобразие на хуманитарните науки; 2. Методологически проблеми на интерпретацията в хуманитарните науки, „Проблемът за текста“. 3. Особености на литературната интерпретация. Разбира се, предложената пръстеновидна последователност има условен ха рактер. Сам Бахтин никъде не поставя проблема за интерпретацията обособено.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: проблемът, Интерпретацията, Теоретичното, наследство, Бахтин
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 86-96

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още в 1905 г., в началото на творческия си път - че и до последните си години, Н. Лилиев е писал несимволистични стихотворения, които са „на границата“ със смешното, с хумора. Такива творби той печата по страниците на хумористичните издания от началото на века, главно в „Българан“, „Смях“ и „Оса". Колкото и да не са типично хумористични", да не предизвикват винаги традиционния жизне утвърждаващ смях, те отбелязват и утвърждават една тенденция в началното творческо развитие на поета - близост до житейския факт, до текущото в битието, към което той се отнася било с безобидна на пръв поглед насмешка, било с иронична хапливост. „Нетипичният" хумор в тия произведения е причина те да остават понастрани от погледа на литературознанието. Самият поет обаче е държал много на хумора като „присъствие" в художественото творчество. И хумористичните мотиви, пише той, осъществяват „нуждата от идеал, от вяра в живота“. Нещо повече, той винаги мисли, че присъствието на хумор в произведенията на един автор е сред най-големите доказателства за жизнеността на таланта My on И Хумористичните произведения на Лилиев имат своя специфика, която ги разграничава от тоя род творби дори на най-близкия му приятел Д. Дебелянов, както на други негови съвременници - българановци“. Поетът не създава хумор на артиста бохем, още по-малко „развлекателен" хумор. Неговият хумор наистина е „празничен" - хумор, който (както сам отбелязва) действително рядко се среща. Това е хумор на „светлата ирония“, зараждащ се в началото на века ни. „Празнич ното“ излъчване на Лилиевия хумор представлява изключително фино артистично състояние на духа, момент на лирична извисеност, насочена към поетическия му идеал - към сферите на вечното и непреходното. Докато хумористичните стихотворения на Д. Дебелянов и на повечето „българановци" са „реална област“, плод на преживяно, по-скоро „словесен инструмент, с който се постига пълно съзвучие между чувствителност и мисъл, докато за типичните хумористи на бохемата комичното е в смеха забавление, за Лилиев то е в съкровено личностното му изтънчено интелектуално самопознание. За него смешното е в удоволствието да се почувст ваш интелектуално и духовно извисен, с аристократичен финес да се отдръпваш от ефимерното скоропреходно в живота, като оставаш верен на своите нравствени принципи. И докато Дебелянов чрез хумора и себеиронията си се освобождава от догмите и каноните, тъй като самата му човешка природа е предразположена към шегата и виталната ирония, Лилиев, и когато се шегува, дори когато клейми, се вдълбочава в себе си, още повече се затваря в собствената си природа на интелектуалец.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Смехът, Лилиев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 97-111

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Подобно на мнозина свои съвременници Илия Блъсков прави първите си стъпки на книжовник с публикуването на религиозни и нравственопоучителни пре водни съчинения. Този опит, който по същество повтаря модела на развитие на възрожденската ни литература, му позволява да се включи през 1865 г. в процесите на създаване на оригиналната българска белетристика с повестта „Изгубена Станка". След пет години вижда бял свят и втората му повест - „Злочеста Кръстинка“, произведение, което със своите художествени белези илюстрира както израстването на Ил. Блъсков като писател, така и задълбочаващите се противоречия в неговия мироглед. Идейно-художествената еволюция на твореца се отразява и върху прин ципите на естетическо претворяване на двете взаимнообвързани категории време и пространство. Докато в „Изгубена Станка" особеностите на тези категории конструират един свят на нарушени единства, устремен към възстановяване, в „Злочеста Кръстинка" конституционен се оказва друг принцип на организация на вре мепространството. mage G Down mean to Още в първата си повест Ил. Блъсков използува възможностите на простран ствените елементи да изразяват непространствени отношения, но в „Злочеста Кръстинка" метафоричните възможности на пространството са използувани в една много по-сложна система. Единният свят на текста на повестта е разчленен по различен начин спрямо различните герои. Докато в „Изгубена Станка" пространството е, общо взето, автономно, натоварено със ситуитивна конкретност и то определя действията на героите, попаднали в една или друга негова част, в „Зло честа Кръстинка" определящ е героят. Различните герои принадлежат на различ ни типове членене на пространството. Тук Ил. Блъсков създава едно полифонично пространство, в което „партиите" на отделните герои рисуват фрагментарна, съста вена от отделни късове картина на света, показваща рушенето на типа култура, който е все още единен в „Изгубена Станка". Моделът на света в „Злочеста Кръстинка" е динамичен, той е представен в процес на разрушаване. Старият тип култура се разпада, новият още не е създаден, всички връзки се късат, кръв тече от болезнено отворените рани в душите на героите. Никой не е останал незасегнат - нито бащата на Лулчо, дядо Иван*, чийто модел е бил цялостен, хармоничен и той не же лае да го променя, нито Лулчо, у когото новото намира благодатна почва. Животът и на стареца, и на неговия син е опустошен.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Мястото, Злочеста, Кръстинка, Еволюцията, Илия, Блъсков, като, белетрист
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 112-126

Профили

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Личността и делото на проф. Рикардо Пикио са органически свързани с развитието на славистиката и българистиката през последните няколко десетилетия. Неговото име е широко известно сред научния свят, трудовете му респектират многообразието на третираната проблематика, и с новаторските концепции. Усилията му са насочени да бъдат разкрити някои от закономерностите във формира нето и развитието на литературите и културите на славянството, да се видят те контекста на общоевропейския духовно-интелектуален живот, обогатили и световната цивилизация. B Широк диапазон от интереси и занимания, неуморна търсеща мисъл, неотме нен хуманистичен патос за взаимно опознаване на народите чрез разкриване на онези многообразни фактори, които са насочвали духовната им енергия през вековете, характеризират многолетната му изследователска дейност. Макар да не му са чужди и проблемите на нашата съвременност, погледът на учения е отправен към далечното и по-близкото минало, за да извади от забвение лич ности и дела, които са изпълвали със съдържание историческите епохи, чертаели са диаграмата на духовния живот на славянството. Тези черти на Рикардо Пикио се открояват както от многобройните му трудове, така и от докладите и изказванията му на международните конгреси по славистика и българистика, по балканистика, по научни конференции и срещи, където са се разисквали историографските проблеми на европейската култура. Трябва човек наистина да е присъствувал на подобни научни форуми, да го е наблюдавал как обосновава своите тези, как провокира мисловността на слушателите или да е общувал непосредно с него, за да почувствува една жива мисъл, един динамичен дух и полемичен дар, които държат в напрежение събеседника. При това, и когато води сериозни разговори, той умее да се шегува, да придава една своеобразна лекота на разговора, при който така бър зо се сменят интонациите на гласа му, подсказващи за една неотменна критичност и самокритичност. И понякога е трудно за онзи, който не го познава отблизо, да разбере кога говори сериозно и кога се шегува. А и така присъщата му усмивка - ту добродушна и иронична, ту престорено наивна, но винаги многозначителна. Чужд на всякакви догматични схеми и формули, той винаги се връща и към собствените си тези, за да ги коригира или допълни, щом нови материали налагат това. Готов е да признае правомерността и на своя опонент, щом се увери, че се търси непреду бедено историческата правда, научната истина.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: черти, Една, богата, славистична, българистична, научна, дейност
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 127-130

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 9 март 1907 г., в разгара на голямото селско въстание, разтърсило цяла Румъния, в Букурещ се ражда Мирча Елиаде. И тази паметна година е „малка нишка от връзките му с румънския селянин", както ще се изрази той през 1966 г.: „Гордея се, че произхождам от семейство на молдовски „разеши" (свободни, незакрепостени селяни - б. м., О. С.). Бащата на моя дядо беше „разеш", а аз съм трето поколение, изуло цървулите и макар да съм роден в столицата, се чув ствам по-близо до корена" на страната." Наистина обширното му научно творчество може да се погледне тъкмо от този ъгъл - от селския произход. Защото в повечето от своите книги Мирча Елиаде коментира и възпроизвежда духовната вселена на селото. А нали от незапомнени времена то съхранява и ревниво пази наследството на старите вярвания и религиозни обреди, защото тъл куването им може да хвърли светлина върху човешката същност, да открие онова, в което са посветени малцина... „Работата е в това не сляпо да вярваме на народните легенди и суеверия, а да не ги отхвърляме и хулим като вредни измислици на примитивния дух" - пише той в началото на 50-те години, когато в Чикагския университет специално за него се открива първата в света Катедра по сравнителна история на религиите. По този начин Елиаде дава тласък и на изследванията в областта на фолклора. В началото на своя творчески път той го нарича „главен инструмент на познанието". Годините след Първата световна война - период на разцвет на румънската духовност - са и време, в което се формира младият интелектуалец Мирча Елиаде. Още тогава той открива свои те две теми, донесли му в края на 30-те години и първите международни признания: историята на религиите и литературата. Много по-късно, през 1977 г., по повод избирането му за член на Белгийската академия, той ще заяви: „Принадлежа към културна традиция, която не изключва мирното съжителство между научното изследване и изящната словесност. Редица видни румън ски учени: Дмитрие Кантемир, Богдан Петричейку Хащдеу, Николае Йорга, Василе Първан се изявиха и като даровити писатели, а най-прочутият от нашите поети Михай Еминеску бе оригинален философ и един от големите ерудити на своето време. Що се отнася до мен, считам, че същест вува структурна аналогия между научните трудове и литературните опити." Мирча Елиаде дебютира през 1922 г. с автобиографичен роман, още ненавършил петнадесет години. „Исках да създам образцов документ за юношеството - пише в своя „Дневник" (1973) той. - Реших да не измислям и украсявам действителността и мисля, че успях. Тогава бях твърдо убеден, че съм първият юноша в света (!), който пише книги за своята възраст. " И От „факта и документа" той постепенно се обръща към литературата на фантастичното магическото, което обаче не измества реалното, а го осветлява - съгласно неговата концепция. А тя гласи, че нашият свят е много по-обожествен, отколкото го възприемаме ние със своето скептично съзнание. Разбира се, всичко това е резултат на дългогодишни упорити занимания главно в областта на историята на религиите - наука, донесла на Елиаде световно признание. Двадесет и една годишен, след като завършва философски факултет на Букурещкия университет, той за минава за Индия, където за четири години се потопява изцяло в индийската философия и главно в учението йогизъм, за което написва прочутата си докторска дисертация „Йога или опит върху произхода на индийската мистика",
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Полифонично, митичното, слово, Мирча, Елиаде, Бележки
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 130-132

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмото на стария отшелник, с което започва 111 глава на „Цезарите" на Еминеску, ни предлага (може би най-доброто в цялата румънска литература) изображение на рая. „Моят свят е до лина, заобиколена от непристъпни скали - истински крепостни стени в морето - и нито една жива душа не може да проникне в мястото, където живея. Единствен указател е подвижната ска ла, закрила входа на пещерата - коридор към вътрешността на острова. И ако не беше тази пе щера, човек би си помислил, че островът е просто грамада от голи и мъртви камъни. А всъщност... Наистина, огромни, подобни на черни стражи, гранитни скали са заградили дълбоката, обсипана с цветя, лози и високи дъхави треви долина, разположена под нивото на морската повърхност. А над този красив, пъстроцветен килим се е издигнал рояк от летящи твари. Жужащи пчели, бле стящи бръмбари, сини пеперуди... По средата на долината е езерото, чиято огледална повърх ност е отразила сенките на тръстиките, тревите, ракитите. А в центъра на самото езеро има друг, мъничък остров. На него - портокалова горичка, а в нея - пещера. Тази пещера превърнах в свой дом и пчелин. Засадих много цветя и започнах да отглеждам пчели. On TO во Изследователите на творчеството на Михай Еминеску (и на първо място Джордже Калинеску) неведнъж са подчертавали едемическия смисъл на открития от Евтаназиус остров. В описанието на монаха освен пищната природа откриваме и други, без съмнение, райски елементи: чети рите извора - отглас от четирите реки на Едем („Битие", 2, 10) или „цветарника" на малкия ост ров - реплика на „градината" в центъра на Едем. Всъщност целият пантеизъм на Евтаназиус е близък на юдейско-християнската представа за рая. Самата дума Едем (като съществително име означава удоволствие, наслада, а в „Лугтата" срещаме дори.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Остров, Евтаназиус
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 133-155

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмата, които Веса Харизанова-Генева е изпращала на сина си - писателя Димитър Димов, в Испания, музеят „Димитър Димов" получи от Мадрид през 1975 г. след продължително издирване. Те се оказаха съхранени от Милен Берберов, комуто е било поверено имуществото на българската легация в Испания след скъсването на дипломатическите отношения между двете страни през септември 1945 г. От началото на 1943 г. до началото на 1944 г. Димитър Димов, асис тент във Ветеринарномедицинския ф-тет на Софийския университет, е на специализация в знаме нития мадритски институт „Рамон-и-Кахал". Малко преди да тръгне обратно за България, Димов оставя временно в легацията една доста голяма каса с книги, тъй като поради трудния и рискован път през Европа в края на Втората световна война се оказало невъзможно да я вземе със се бе си. Сред книгите очевидно е била скътана и кореспонденцията му. От датировката и съдържанието на писмата се вижда, че това е цялата или почти цялата кореспонденция на Веса Генева. Разполагаме с 23 нейни писма и едно на дъщеря и Людмила (при ложено е към писмото на майката от 11. ІІ. 1943 г.). Първото е от 26. І. 1943 г. — деня, в който Димитър Димов пристига в Мадрид и изпраща радиограма. Последното е датирано 21. ХІІ. 1943 г. Допустимо е повече да не му е писала, тъй като е предстояло отпътуването му. Осигурила му вече парите за обратния път, а може би е получила и категоричното му съобщение, че няма да продължи специализацията си (както му предлагали институтът „Кахал" и Софийският университет), а е решил да се върне. Не е изключено обаче след тази дата да са последвали още едно-две писма, които Димов е задържал у себе си или не е успял да получи. Едно от запазените 23 писма (с дата 30. IV.) не публикуваме поради строго интимния му характер и позоваванията на живи хора. От писмото с дата 5. III. е останал само първият лист. Всички писма са написани с мастило на обикновена хартия и носят знака на испанската цен зура. Почеркът е средно тежък за разчитане. Повечето затруднения произтичат от небрежността, ускореното темпо и нервното състояние при писането. Предполага се и добро познаване на стария правопис и механизмите на някогашното ръкописно писмо. Облекчават работата също знанията на конкретни подробности от биографията на писателя. Първото впечатление от писмата на В. Генева е пълно пренебрежение към формата, липса на всякакво внимание към естетическото им оформление. Това обстоятелство изненадва, тъй като тя е известна със своя изискан вкус към външност и маниери. Тук обаче неин основен повелител са тревожното напрежение и постоянното бързане. Поле адресантката почти не оставя, новият ред невинаги може да се определи със сигурност, не се спазват никакви принципи за въвеждането му. Много често последният елемент на крайната буква или точката са удължени и се възприемат като тире. Срещаме недоизписани думи и зачертавания. Числата обикновено се отбелязват с цифри. Дублетните форми при съкращенията се смесват непрекъснато. Чуждите думи са предадени на латиница според моментното хрумване. Почти всяко останало свободно място на хартията е използувано допълнително
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: писма, Веса, Генева, Димитър, Димов, Испания
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 156-159

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В три последователни броя (3, 4 и 5) е поместен „Московският дневник на Ромен Ролан" с встъпителна статия от Т. Мотильова „Искреността на непосредствените впечатле ния". Известно е, че през юни -юли 1935 г. Ромен Ролан посещава по покана на М. Горки Съветския съюз и остава там в продълже ние на един месец. Ролан съзнава - изтъква на пръв план в статията си Т. Мотильова, че посещението му става в отговорна политическа ситуация. Международното положение в средата на 30-те години става все по-напрегнато. Фашистките диктаторски режими в Германия и Италия се стабилизират, вербуват си поддръжници в различни европейски страни, трупат оръ жие и се готвят за военна провокация. В буржоазнодемократическия свят, особено във Франция, се създава - не без усилия и не без препятствия - движение против империалистическата война и фашизма, пробива си път идеята за антифашистки Народен фронт. Авангардът на работническата класа, прогре сивната интелигенция гледат с надежда и нарастващо доверие към Съветския съюз, виж дайки в него единствената сила, способна да окаже съкрушителен отпор на фашизма. В тези условия мнението на световноизвестния писател за съветската страна, която той отдавна и предано защищава, но която сега за пръв път вижда със собствените си очи, при- добива особена тежест. Общоизвестно е, че Ромен Ролан в общи линии е бил много доволен от резултатите на своето пътуване: той е изразил това не само в редица свои писма, но и в кратката си статия „За моето пребиваване в Москва", която публикува в списание „Коммюн" (в руски превод тя е включена в 13-ия том на неговите „Събрани съчинения", М., 1958). Подробният дневник обаче, който Р. Ро лан води по време на своето пътуване - не по-малък от шест печатни коли, - съгласно категорично изразената воля на автора, остава неизползуван почти половин век. Защо - поставя въпрос Т. Мотильова. Може да се допусне, че по тактични съо бражения Р. Ролан не е искал да сподели своите „интимни впечатления за тези, от чието гостоприемство току-що се е възползувал. Но въпросът не е само в това - той чувст 156 K вува, че едномесечно пребиваване в чужда страна е твърде кратък срок и това, което е видял, възприел, далеч не е всичко, което изисква внимание и разбиране. Сам той посочва, че стойността на неговия дневник не е в анализа, който е може би неточен и погре шен, а в искреността на непосредствените впечатления". И наистина - изтъква авторката на встъпителната статия - страниците на дневника, които се откриват пред читате лите, съдържат много неща, които могат да се сторят на съвременния читател крайно на ивни; други наблюдения са случайни и непълни. Но искреността на авторското вижда не - понякога простодушно-доверчиво, поня кога много проницателно - изкупва много неща.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, СССР, Великобритания
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 160-162

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Едва ли има сериозен български критик, който в една или друга степен да не се е докос вал до творчеството на Атанас Далчев заради твърде широкия спектър на изявите му - в поезията, като преводач и създател на есте тика, хвърлила здрав мост между епохата на Яворов и Вапцаров, като вдъхновител на поколения поети, за които си остава творчес ки и граждански кумир. За Далчев в продъл жение на повече от половин век са излезли много и противоречиви отзиви, статии, изследвания върху различни страни от духовната му биография (първият литературен портрет на поета е дело на К. Гълъбов във в. „Изток" още през 1926 г.), но интересът към мо нографичния труд на Свилен Каролев „Атанас Далчев“, излязъл наскоро в Университетското издателство, се дължи на факта, че след литературно-критическия очерк на Ат. Лазов ски отпреди две десетилетия той е единстве ното и най-цялостно изследване за бележития творец. За разлика от досегашните ценители Св. Каролев си е поставил много отговорната и трудна задача да анализира литературното наследство на Далчев в три посоки - на фона на общественото и духовно развитие в Бъл гария в годините от творческия му прощъпалник до неговата зрелост, в контекста на бъл гарската литература, на идейните, художествени и естетически гледища на нейните пред ставители, в единство между литературнопоетическите и гражданско-критически възгледи у самия Далчев, като бъдат отчетени специфичните нюанси в това отношение. Такъв подход дава възможност на автора да проследи убедително в най-голямата част от своето изложение етапите на „сливане с хората и нещата у Далчев, трудния път към хармонията между чувство, мисъл и поведение, за да повдигне булото около тайната на зримото пряко и косвено присъствие на големия творец в на шата литература и популярността му далече извън нейните предели. Ценността на монографията на Св. Каролев се определя и от още един важен момент, който в науката се възприема като задължителен. Става дума не само за познаване на историческата фактология на литературния процес, а и на всичко, излязло изпод перото на изследователите на Далчевото творчество. Извън традиционния акт на уважение към предшествениците и днешните колеги на автора и възможността 160 да вземе отношение към техни възгледи то зи открит подход към избраната тема ни раз решава да преценяваме аргументацията на литературоведа, улеснени още повече от конкретните анализи на Далчевите стихотворе ния и статии, които съдържат отправните точ ки към неговия художествено-естетически натюрел. Независимо че предложената структу ра и композиция на труда са издържани с оглед на литературно-критическата задача на автора, мисля, че той щеше да спечели от едно продължение за влиянието на Далчевата пое тика и естетика върху съвременните поети, като по този начин още по-релефно се открои сърцевината на „феномена" Далчев, неговата универсалност, която не потъмнява с времето, а си остава все така актуална и като творчески, и като граждански пример и завет.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Атанас, Далчев, Свилен, Каролев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 162-165

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сборникът „Литература и искусство в сис теме культуры" (Москва, Наука, 1988 г.) съдържа доклади от конференцията, органи зирана под същия наслов от Научния съвет на АН на СССР по история на световната култура и проведена през ноември 1986 г. в Москва. Както и самата конференция, сбор никът е посветен на 80-годишнината на голе мия съветски учен акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов. В него са намерили място работи на учени от различни поколения, представя щи една обща, много силна и изключително плодотворна тенденция в съвременната съ ветска литературна наука - тенденцията в конкретния факт на литературата или изкуст вото да се открие целостта на културната си туация, духът на епохата, а следователно - и глъбинните причини за появата на този факт. Тази тенденция присъства и в най-детайлните, и в общотеоретичните, почти тезисни поня кога изследвания, представени в сборника. В този смисъл заглавието „Литературата и изкуството в системата на културата" найточно изразява общото в изследователските търсения независимо от разнообразието в творческите подходи и методологическите постановки. В седемте дяла на сборника, обединяващи 62 статии на учени от 6 страни, са засегнати проблеми на литературата и изкуството от античността до наши дни. Първият раздел включва две статии, посветени на юбиляря. Статията на Т. Б. Кня зевска „Литературата, изкуството, културата в изследванията на Д. С. Лихачов" очертава основните принципи в научното творчество на Лихачов: „принципът за хуманитарното знание като точно знание и като просветителство" (с. 7) и „човекът като център и смисъл на творческата дейност, човекът като твор ческо начало" (с. 8), който е и герой, и адре сат в трудовете на Д. С. Лихачов. Именно тези принципи определят основните черти на неговите изследвания: морален максимализъм, предявяван не само към него самия, но и към събеседниците му; непримиримост и твърдост по отношение на отстояваните позиции; диалогичност, способност и желание на автора 162 да разбере и оцени мненията и мислите на своя събеседник. Князевска подчертава и не обикновеното стилистично богатство в трудовете на Д. С. Лихачов и най-важното - разбирането на учения за действения патриотизъм, определящо неговите научни позиции и неговото просве тителство, за истинския патриотизъм като процес, в който обогатяваш другите, обогатявайки себе си духовно. Според нея това раз- биране на Лихачов определя патоса на науч ните му дирения: „Културата трябва да бъде открита" (с. 10). Статията на Е. С. Лихтенщайн „Коректорът - академик Дмитрий Лихачов" изразява в три думи предмета на изследванията и лю бовта на Д. С. Лихачов - книгата, културата, човека; отбелязва значението на коректорската практика в развитието на учения и за вършва с цитати от книги на учения, очертаващи неговото творческо верую: „Отнемете от човека всички негови знания, цялата му „ерудиция", но ако у него остане интелекту алната способност за възприемане на найразнообразните култури на нашето земно къл бо - съвременни и минали, то тази способност е качеството, което ние наричаме интелигентност — качество забележително и ис тински „миролюбиво" (с. 16). Този последен цитат ни уверява още веднъж, че каквато и да е темата на научните изследвания на Д. С. Лихачов, в неговите научни трудове ви наги се усеща духът на времето, в което живее и твори ученият, съпричастието към пробле мите на това време - а това безспорно е качество на големия учен.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литература, искусство, системе, культуры, сборник
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 165-1169

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    По повод навършването на 80 години от рождението на видния френски българист Роже Бернар на 5 август 1988 г. Институтът за славистика, Институтът за народите от Съ ветския съюз и от Централна и Източна Ев ропа, както и Институтът за източни езици и цивилизации в Париж ознаменували тази годишнина чрез посвещаването на т. LX, ч. 2 на „Revue des études slaves" в негова чест. С тази задача се заел проф. Жак Фьойе, ръко водител на Катедрата по българистика при Инсти тута за източни езици и цивилизации и ученик на юбиляря. В съответствие с преподавателската и научноизследователската дейност на Р. Бернар 165 в сборника са поместени само статии от различ ните области на българистиката, подредени в три раздела: езикознание, литература и история и цивилизация. За участие в сборни ка Ж. Фьойе успял да привлече както мнозина българисти от Франция (между които и българи, живеещи в Париж) и от други страни, така и представители на българистиката от България.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: българистични, изследвания, чест, Проф, Роже, Бернар, сборник, Revue, Etudes, slaves, homage, Roger, Bernard, Etudes, bulgares
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-15

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Когато през 40-те години на миналия век книжовници като Васил Априлов, Георги Пешаков, Анастас Кипиловски, Неофит Рилски и още неколцина техни съвременници популяризират с възхищение българистичните проучвания на Юрий Венелин и неговите горещи симпатии към българите, посвещавайки му от такава позиция стихове, отзиви, много съдържателни приписки и похвални текстове в свои писма и трудове, наслагват двете основни критико-оценъчни линии на българската венелиада: патриотично-романтичната и научно-изследователската. Обикновено разминаващи се, двете линии още тогава се изявяват успоредно и се преплитат със своите същностни черти - патосът на първата определя концептуални елементи на втората, а характерни за тази втора линия разработки се открояват по-ярко посредством романтично-патриотичните виждания на книжовниците, които откриват Венелин за българското културноисторическо съзнание. Като следствие на това възторжената ода на Пешаков за Венелин придобива известност заедно с промислените характеристики на Априлов, Киниловски и Неофит Рилски, за да бъде неотстъпно цитирана в почти всички последвали публикации за Венелин (чак до наши дни) като интегрална част от знанието на българите за Венелин.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: делото, Юрий, Иванович, Венелин, българските, хоризонти, европейската, славистична, балканистична, литература, втората, Четвърт
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 16-24

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всеки анализ предизвиква определени размисли. Стреми се да бъде еднозначен и убедителен, а имплицитно носи въпросите за правото си на съществувание, за правилността на методологическите си решения. Такива размисли предизвиква и типът анализ, който ще се опитаме да демонстрираме. Затова нека не бързаме да му се доверим.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: анализа, позната, творба, Яворов, Угасна, слънце
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 25-29

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Добре известно е, че въпреки значителната разлика във възрастта Николай Лилиев Никола Фурнаджиев са били приятели. Не изглежда ли малко странно това приятелство, имайки предвид, че не е обвързано с принадлежност към обща литературна школа, кръг или направление? Вярно е, че и двамата са били сътрудници на сп. „Златорог" - Лилиев от самото му създаване, а Фурнаджиев - от края на 1924 г. Но както знаем, „Златорог" не е литературен кръг: това казват всички, които участвуват в списанието, то се вижда и от публикациите, намерили място по страниците му. Школите, направленията и творческият резултат, произлизащ от тях, а също манифестите на кръговете и групите са външната", празничната, ритуалната страна на литературата. Отвъд нея, в кухнята" на литературното творчество, се извършва индивидуалният, строго диференциран, психологически и социално обусловен процес на сътворя ването. Докато - ако продължим в духа на избраната метафора - междуличностните отношения творец-творец спадат към всекидневната на литературния живот. Там - във всекидневната - нищо не съществува в идеален вид, няма застиналост и нормативност, т. е. различните идейни, естетически, социални и нравствени „парадигми", постановки и пристрастия се намират в динамика и смешение, в постоянен диалог, при което немалка роля имат битът, етиката на поведението, личният морал (в тази връзка Айхенбаум употребява понятието „литературен бит") ROR SE - Именно чрез тази лишена от салонен блясък, от куртоазна хвалебственост или дребнава заядливост всекидневна можем да прозрем в духовната същина на творчес ката личност. Но ако ние много обичаме да влизаме - без да се застояваме - в празничната приемна, да пъхаме нос в кухнята или да надничаме крадливо в спалнята на този голям дом, наречен литература, то всъщност всекидневната е онова място, къ дето трябва да останем по-задълго, за да усетим атмосферата, непосредствеността и свежестта на литературния и културния живот. Измежду въпросите, на които литературните ни историографи предстои да отговорят, има и такива: защо примерно мрачен и самотен поет като Димитър Бояджиев намира достойно и желано място сред зевзеците-българановци; защо поетът с две души" П. К. Яворов е приет, търсен, дори въздиган в култ сред „харамиите“, борещи се за освобождението на Македония. Изклю чително интересен е и диалогът между Лилиевата, Дебеляновата и въобще символистичната поезия и традиция и т. нар. септемврийска литература - по-специално Фурнаджиев, Разцветников. Занимавайки се с „частния" проблем за творческо-личностните взаимоотношения на Лилиев и Фурнаджиев и наблягайки върху нравствената му страна, аз не търся универсално решаване, а само възможен подход.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Лилиев, Фурнаджиев, нравствеността, литературната, всекидневна
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 30-40

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Погрешно е да се мисли, че има творец, свободен от всякакво влияние. Такъв творец би съществувал само вън от историята. Всеки е малко или много повлиян и онова, което наричаме самобитност, е не толкова отсъствие на влияние, колкото способност да се асимилират влиянията." (фр. 279) 2009 кOнK CС LO Колко точни и същевременно добре дефинирани са наблюденията на Далчев за самозараждането, тъй невъзможно и в литературата, както и в живота. Необходимо е, казва той, да има винаги и един външен агент, който да оплоди и приведе в движение съществуващите сили, като ги извади от тяхното първично равновесие. Формулирайки тези мисли, Далчев има предвид не само себе си, но и националната традиция, в чието начало стои преводаческата дейност, побългаряването и компилацията, и чиито оригинални творчески постижения са резултат от благородното общуване с други литеTNI ратури. За да се проследи рецепцията на една литературна традиция у даден автор, трябва да се имат предвид няколко неща: литературният климат на епохата, националната традиция, същностните страни от неговата биография и особеностите на личността му. С интереса си към френската култура Далчев е в традицията на българската литература, която от Възраждането до началото на века в значителна степен се фор мира под френско влияние. Изпитали са го много от нашите най-известни писатели: Вазов, Михайловски, Яворов, Дебелянов, Лилиев, К. Константинов, Далчев, поетите от 40-те години и пр. Наблюденията на Светлозар Игов в статията му „Преводът и българската литература"«з са, че по отношение на философията, френските просвети тели, философи и моралисти (от Монтен, Декарт, Паскал, Кондорсе, Ла Боеси до Бергсон и Гюстав Льобон) са имали върху българската общественост много по-голямо влияние от немското системотворчество. Най-ярък пример в това отношение е Ст. Михайловски, у когото това влияние е по-видимо, докато при Далчев то е асимилирано и затова по-трудно доловимо. Далчев е от авторите, у които литературната рецепция се преплита с контактологията. Той получава солидно европейско хуманитарно образование - завършва философия и „педагогия“ в СУ „Кл. Охридски“, слуша лекции по история на изкуст вото в Италия, два пъти пребивава във Франция, като посещава лекции в универ ситета в Париж и завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Рецепцията, Френската, моралистична, култура, Атанас, Далчев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 41-42

100 години от рождението на Тодор Павлов

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Днес, във времето на революционното преустройство на целия социалистически живот, изключително важни за нас са уроците от миналото. Чуват се нихилистични гласове да отречем отведнъж всичко, съграждано през годините, и да търсим нови ценности, нови идеали. Не са малко и радетелите за идеализация на изминатия път. Те се страхуват от аналитичното посочване на грешките и недостатъците, защото искат зад отдавна изгубили привлекателността си лозунги да прикрият личната си вина за стореното. Но несъмнено най-важното в периоди на градивно строителство да не се нарушава нито за миг връзката между минало, настояще и бъдеще, да не се спекулира с историческите факти. Затова и наложителна задача на днешния ден е да преосмислим обективно делото на нашите предшественици, на онези, които вложиха в борбата за социализъм всичко, на което бяха способни, и не опетниха ръцете си с недостойни слова и постъпки. e Во Един от тези „рицари" на социалистическото обновление е академик Тодор Пав лов - философ, естетик и общественик, с непреходно място в историята на българската философия и култура. Апологетичният тон не ще е уместен, ако се опитаме точно да установим мястото му в националния живот. Но и всички опити да се омаловажат научните му приноси едва ли биха ни били от полза. Затова в навечерието на стогодишнината от рождението му е време да поставим нещата на истинските им места; не да пеем дитирамби или да викаме „разпни го", а с нов поглед да осмислим фактите от един богат идеен свят, където - както при всяко човешко начинание - ще срещнем и върхове, и падения.TOME Несъмнено е обаянието на личността му - всички, които са имали възможността да общуват с него, са запазили спомена за естествеността и емоционалността му, за неговия буден и противопоставящ се на догмите ум, за феноменалната му памет, за остроумието и честността му. В предговора към автобиографичната си книга „Смях" (книгоиздателство „Георги Бакалов", Варна, 1977) Тодор Павлов пише: „Убедих се, че смехът може да чисти всякакви лекета, да плющи по гърбовете на подлеци, да неутрализира смъртоносни отрови, да озонира замърсени атмосфери, да крепи духа, да го вдъхновява, да го подмладява. Тази изконно българска житейска философия ученият е успял да запази въпреки сериозните премеждия, които му е поднасяла съдбата. Отраснал в духовно извисено, възрожденско семейство, преминал през школата на народното учителство, Павлов се нарежда в легията на онези марксисти романтици, които мечтаеха да направят света по-добър и по-справедлив. Жестоките изпитания на борбата ще приземят романтизма, но здраво ще калят вярата му. Комунистът ще премине през преизподнята на занданите, а от 1932 до 1936 г. в Москва ще бъде активен свидетел на един от най-сложните и противоречиви периоди в новата история на Русия. За негова чест в България се завръща не закостенял сталинист, а комунист интелигент, който живее с реалните проблеми на страната си, и заедно със съратниците до дъно ще изпие горчивата чаша на лагерите и репресиите.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: делото, Тодор, Павлов, нашата, съвременност
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 43-60

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тодор Павлов изживява младостта си в бурно и шеметно време на войни и по круси, на войнишко въстание, на народни вълнения, на масови стачки и митинги, на кипяща партийна дейност, на героичен подем през септември 1923, на фашистка контрареволюция и незапомнен класов терор на българи над българи след въстанието, на всенароден гняв от кланетата и жажда за реванш през 1924 и на второ трагично поражение на партията през 1925 г. Това е време на действието, това е революционна практическа школа, която дава огромен житейски, педагогически, революционно-организационен, журналистически и политически опит, която възпитава чувствата, изостря интелекта и дава полет на въображението на талантливия философ и литератор Тодор Павлов. Още когато отхвърля капитулантското решение на ЦК на партията за „неутралитет" на 9 юни 1923 г. и се изказва за незабавно въоръжено действие срещу превратаджиите, професионалният революционер, главен редактор на централния комсомолски орган в. „Младеж", Тодор Павлов показва, че в главното, в политическото си мислене, в политическата стратегия и тактика вече е ленинец. Той показва това и на нелегалната Витошка конференция на БКП през пролетта на 1924 г., където се обявява както против десните ликвидатори на партията, така и против левичарството, в защита на септемврийската линия на оглавявания от Георги Димитров и Васил Коларов Централен комитет. Показва го и през 1925 г., когато, бидейки вече член на нелегалния ЦК и на неговото Изпълнително бюро, осъжда авантюризма на военния партиен център и обявява против подготвяния атентат в църквата „Света Неделя".
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: борбата, Тодор, Павлов, срещу, лявото, сектантство, пролетарското, Революционно, движение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 61-71

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Когато майсторът трябва да поправи някой часовник, той го оставя да спре - пише Шилер, — но живият часовников механизъм на държавата трябва да бъде поправян без да спира, тук въртящото се колело трябва да бъде заменено в движение. „Тази метафора ни позволява по обратен път да определим същината на утопизма: той е онази нагласа, която кара майстора-теоретик да поправя обществото като мъртъв механизъм, да заличава реалните отношения, традиции, ако щете - градове, за да построи всичко наново върху чистия бял лист. Самата дума „утопия“ е измислена от Томас Мор - отрицание + „topos“ (място, ст. гр.) = „несъществуващо място. Иначе казано мечтаното общество се гради в едно теоретическо „никъде“. Впрочем неслучайно самият Мор помества своя сърповиден остров в новите зе ми - там, където научният моделиращ дух няма да се съобразява с нищо. Кристалният дворец на Чернишевски е издигнат в пустинна местност, облагородена от пеещите труженици. Жул Верн спуска своя щастлив екипаж в утробата на Наутилус дълбоко под повърхността на океана; още по-лесно и е на съвременната фантастика - социално-инженерните експерименти се изнасят на далечни планети, където под ръка са всякаква анатомия, психика, природа.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Утопия, антиутопия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 72-81

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Не е необходимо да припомняме на българския читател - и още по-малко на спе циалистите - кой е бил и какво е написал големият румънски поет, известен и ценен в целия свят - Михай Еминеску. През 1989 г. се навършват сто години от неговата смърт. Изпълнителният съвет на ЮНЕСКО реши тази година да бъде наречена „Година на Еминеску", като в целия свят паметта на поета и неговото творчество ще бъдат отбелязани чрез многобройни прояви: издания, изследвания, почетни сесии. Румъния освен вече издадените или намиращите се под печат през 1989 г. събрани съчинения, освен телевизионните и радиопредаванията всеки брой на литературните списания във всяко кътче на страната обогатяват библиографията за Еминеску, като наред със стиховете, посветени на поета, добавят интелигентно написани студии и критически статии, които откриват нови пътища за интерпретация и проникване в неговото творчество и предлагат нови начини и отсенки при оценяването на Еминеску в перспективата на световната литература. Документалният принос във връзка с биографията на поета, както и уточненията с литературноисторически характер стоят редом до вдъх новени страници, които възкресяват и възпроизвеждат епохата на Еминеску. Освен това трябва да се каже, че всички тези прояви се вплитат в истинско литературно движение „про-Еминеску", започнато преди много години и получило все по-голям обхват, в една дискусия, в която са включени есеисти и филолози, компаративисти и библиографи, текстолози, критици, литературни историци и публицисти. През последните години еминескологията се превърна в един от най-важните клонове на румънската литературна наука със световен отзвук, тъй като проблематиката, свързана с Еминеску, е безкрайна И във всеки случай - неизчерпана. Наред с издаването и преиздаването на някои от монументалните и с непосредствен отзвук трудове, отразяващи делото на Еминеску (да споменем като пример само едно заглавие: „Животът на Михай Еминеску", както и петте тома, написани от Джордже Калинеску и посветени на неговото творчество), e наред с многобройните студии и статии в списания и сборници, издавани по случай различни годишнини, появата на известната колекция от изследвания със заглавие „Еминесчиана" се превърна в изключителна инициатива с голяма популярност. Колекцията предназначена преди всичко да включи отново в сферата на съвременната култура голяма част от изследванията, разпръснати в литературната преса, и да изтъкне разнооб разието на интереси, методи и техники при документирането и интерпретацията, част от които се дължат на чужди автори.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: години, смъртта, Еминеску
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 82-88

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През последните три десетилетия преди Освобождението просветното дело у нас взема необичайни размери. Стремителността на това развитие е толкова голяма, че предизвиква възхищението на мнозина чужденци, открили един народ, оцелял след тежко петвековно робство, народ ученолюбив, жизнен, динамичен, повел борба с всички средства за своите национални и социални права, за свободата и независимостта си. Българските земи се покриват с мрежа от училища, едва ли не всяко селище бърза да си построи училищна сграда, да привлече най-добрите учители, без да жали средства. С всяка година броят на ученици те се удвоява, особено когато се разнесе вестта, че в някой град или паланка преподава известен педагог, прочул се със способностите си или със своите методи на обучение. Тези небивали прояви на любо знателност, тази огромна жажда за просвета и култура представляват онова голямо българско чудо, непознато в другите страни, с което имаме право да се гордеем. Повечето от тези деца и юноши произхождат от бедни семейства, които не могат да им осигурят редовна помощ, когато се отправят да търсят по-висока наука в някой друг град или село. Ето защо, като се самоосъждат на тежки лишения и рискове, те трябва да преодоляват големи изпитания, а често пъти са принудени да работят като ратайчета, за да могат да учат. Един от тези любознателни юноши, решили да получат на всяка цена по-солидно образование, е и Радко Маринов Радославов - типичен пред ставител на тези героични поколения, — който се нарежда между най-подготвените и ерудирани учители не само до Освобождението, но и след него. Той е роден през 1841 г. в село Златарица, Еленско. Неговият род, някога заможен, но по това време вече позападнал и обеднял, се отличавал със своето ученолюбие и развито обществено чувство. Баща му Марин Радославов минавал за един от първите хора в селото и неслучайно бил „изпратен в Цариград при султана да води преговори и вземе „, тапии" (кр. актове) за околната гора (близо до кантона по шосето Златарица - Елена) и която до днес е още спорна с еленчани". Още от малък Радко М. Радославов проявява изключителна любознателност, въпреки че като всяко селско дете в Златарица „е трябвало да пасе свини и по цели дни и нощи да прекарва на полето "2. В килийното училище на родното си село той проявява рядко усърдие и прилежание, но самият начин на обучение е толкова примитивен и убийствено бавен, че задържа и възпрепятствува развитието на паметливите деца. „И тъй за 4 зими запознах едвам азбуката и на 5-ата зима изучих часослова от кора до кора и за благодарение занесох на учителя си дар - печена кокошка, придружена с плоска вино и топла - чиста пита, който ме благослови: - Дано даде бог да изучиш и голямата книга - псалтира. "В Разбира се, „ това учителско благословение" го прави още по-деен и ревностен в прилежанието и успеха му вдъхва упорство и воля да търси някакъв път към по-голямо образование. Ето защо използва пристигането в село на един търговец и на неговия помощник от Елена, отседнали в дома на Радковия баща. Помощникът изказал готовност да го подпомогне и той се присъединява към тях без разрешението на родителите си.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Радко, Радославов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 88-106

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Повод за моите бележки са литературноисторическата новела „Сто години неизвестност на Йор дан Василев (сп. „Септември“, 1988, кн. 9, с. 122-160) и статията на Тончо Жечев „Възкресение" (в. Ли тературен фронт" от 3. ХІ. 1988, бр. 45, с. 2). Проблемът, който занимава и мен, и двамата известни лите ратуроведи, е авторството на манифестната статия „Осветление на българската поезия" (сп. „Зора", 1885, кн. 3, с. 131-133). Преди време аргументирах хипотезата, според която зад инициалите Г. 3-ч - така се е подписал авторът на анонимната статия в сп. „Зора" -най-вероятно се крие авторството на Ва зов, (сп. „Литературна мисъл", 1985, кн. 7, с. 69-88). В посочената работа Й. Василев излиза с алтернативна хипотеза за авторството на Гаврил Занетов - несправедливо пренебрегван досега от литературните историци. Новата хипотеза срещна възторжената подкрепа на Т. Жечев най-вече заради. усилията да се възкреси една незаслужено забравена личност. Споделям тия чувства на Т. Жечев и се присъединявам към тях.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Вариации, тема, неизвестност, Бележки, повод
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 107-125

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Майкъл Рифатер (р. 1924 г.) е професор в университета в Торонто, Канада. Автор е на няколко книги и множество публикации, сред които „Le Poeme comme representation" (1970), „Essais de Stylistique structurale" (1971), ,The Stylistic Approach to Literary History" (1970), „Sémantique du poème" (1971), „Système d'un genre descriptif" (1972), ,,Interpretation and Descriptive Poetry" (1973), ,The Self-sufficient Text" (1973), „Paragram and Significance" (1973), ,Semantic Incompatobilities in Automatic Writing" (1974). Книгата „Семиотика на поезията" е ключова в концептуалното развитие на автора. До 1971 г. той се занимава предимно с повърхнинните структури" на поетическия дискурс. В статията си „L'Explication des faits littéraires" набелязва основните моменти от една семиотика на поезията, която ця лостно разработва в настоящата книга. Изходен момент в теорията му е схващането, че смисловата единица, присъща на поезията, трябва да се търси не в стилистичен план, а в затвореното просранство на завър шения текст, така чисто лингвистичният подход към поетическия дискурс бива изместен от семиотичния. Теоретическите постановки почти винаги боравят с материал от френската литература. Рифатер е специализирал френска поезия от XIX-XXв. Той смята, че никоя теория не заслужава внимание, ако не с вкоренена и не произтича от самите феномени, които се опитва да обясни. Основната цел е да се изследва механизмът на смислопораждане, специфичен за поезията, и оттам да се изгради теория на четенето. Предпоставя се тезата, че литературният феномен е диалектика на текст и читател. Като взема под внимание само фактите, достъпни за читателя и наблюдаеми в стихотворението, което е особен вид завършен контекст, Рифатер изследва три възможни начина за възникване на т. нар. семантично отклонение, присъщо на поезията: разместване (знакът пренасочва един смисъл към друг - метафора, метонимия), деформация (двусмислие, противоречие, безсмислица), смислопораждане (текстовото пространство като принцип за превръщане на иначе лишени от собствен смисъл елементи - симетрия, ритъм и пр. - в знаци). Характерно и за трите е, че застрашават мимезиса. Рифатер въвежда термина неграматичност за случаите, когато изобразяването е деформирано поради нарушаване на граматичните и речниковите правила (то може и да е напълно разрушено, както е при безсмислицата). Формалното и семантично единство според Рифатер е основна характеристика на стихотворението: то изяснява обема и същността на понятията значение и смисъл. Всеки компонент на стихотворението, който насочва към „нещо друго", трябва да има характер на константа и да е различим от мимезиса. Фор малното и семантично единство, което включва всички показатели за отклоняване от прекия референт, той нарича значение. То се схваща едва при ретроактивното четене, когато разбираме, че изобразяването (т. е. мимезисът) насочва към съдържание, което говоримият, нехудожествен език би изобразил по друг начин. Под смисъл Рифатер разбира информацията, която текстът носи на миметично ниво. Така от гледна точка на смисъла текстът е верига от последователни информационни единици. От гледна точка на значе нието текстът е една семантична едини
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Семиотика, Поезията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 126-129

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На уводно място бр. 6 предлага статията на младия съветски литературовед Евгени Добренко „Кризата на романа", в която (както сам авторът посочва) се дава обща постановка на развитието на съветския многонационален роман. На пръв план е отбелязан съществувалият дълго време мит за съветския роман: „той живее веч но", не познава упадък, намира се в непрекъснат „разцвета и по този начин е доведен до митологизация. Кризисни явления в западния роман се смя таха съвсем нехарактерни за литературата, вдъхно вявана от комунистическото съзидание. Авторът напомня бинарната формула: там, т. е. в западния роман, съществува дълбока криза, а за съветския роман кризите се изключват, те са абсолютно „нехарактерни" за него. Кълнейки се в диалектиката - пише Е. Добренко, - ние винаги се бояхме от кризи във връзка с нашето развитие (тук и навсякъде к. а., Е. Д.) и по този начин изключихме осмислянето на нашето развитие от обективните универсални закономерности и го митологизирахме. Доколко е дълбока кризата в съветския роман? - поставя въпрос авторът. Изострянето на кризата на съвременното обществено съзнание е провокирано от сегашната обществена ситуация, в която започна процес на разкриване на потулваната в миналото система от общочовешки, хума нистични ценности. Логиката на този процес е такава, че неизбежно се е стигнало до разделение на различни ценностни системи. Това разделение реално е съществувало винаги, и то е противоре чието, което е движило развитието на литературата. В какво се състои това противоречие и в какво се коренят източниците на кризата? Те се коренят в концепцията за личността - изтъква авторът. Личността по различен начин се реализира и намира себе си в съществуващия свят. В системата от класови ценности намират себе си героите на много произведения на съветската литература. Ориентацията към героическата лич ност доведе в крайна сметка до криза в романното мислене, защото в утвърждаването на героическата личност винаги се моделира ситуация на примире ние и самореализация на личността в съществуващия световен порядък.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, СССР
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 130-131

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Миналата година в Румъния се появи едно ново и особено изследване върху поезията и публици стиката на Михай Еминеску, посветено на стогодишнината от ранната му смърт. Книгата е напи сана от Александру Мелиан - тънък познавач на творчеството на поета - и е озаглавена „Емине ску - открита вселена". Структуралният метод на изследване, който Ме лиан прилага, дава възможност на читателя да се доближи до поетическото съзнание на „послед ния европейски романтик" (според Джордже Ка линеску - известен румънски литературен историк и биограф на Еминеску) и до корените на неговия гений. Предмет на вниманието на автора са преди всичко стиховете, издадени след смъртта на поета, и голяма част от неговите ранни творби, като значително място е отделено и на прочутата поема „Хиперион". От публицистичното му наследство са подбрани откъси с подчертано актуален и днес смисъл. Основна характеристика на цялата книга с философското осмисляне и тълкуване на Емине сковото творчество. Голяма заслуга на изследва нето е новаторският подход на Ал. Мелиан към скритите страни, към тайните и почти магическата сила на такива стихотворения като „Мурешану, 1876“, „Один и Поетът“, „Хиперион", Memento mori", „Епигоните“, „Имам само още едно же лание“, „Принцът, който няма звезда" и много други. Специално място е отредено и на философските измерения на шедьовъра в прозата на Еминеску - „Бедният Дионис".
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Alexandru, Melian, Eminescuunivers, Deschis
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 131-133

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгата „За Марко Вовчок" принадлежи на перото на известния учен-литературовед Б. Б. Лобач-Жученко, внук на класика на украинската литература Марко Вовчок. Като изследовател Б. Б. Лобач-Жученко има наистина забележителен принос за изучаване живота и творчеството на тази видна дъщеря на руския народ. Само през последните десетилетия той написа и издаде многобройни солидни трудове за художествените постиже ния на Марко Вовчок, за творческите и връзки с И. Тургенев, Т. Шевченко, Д. Писарев, П.-Ж. Етцел, а също така - за взаимодействието на украинската и руската литература. Без преуве личение може да се твърди: всичко, което е напи сал Б. Б. Лобач-Жученко, е резултат от многогодишен труд над архивите. Във връзка с това за служават внимание особено неговите монографии, публикувани през 1969-1987 г. на украински и руски език. Свързващото звено между тях е постоянното ориентиране към факта като първоизточник на всяко изследване. Б. Б. Лобач-Жученко тръгва от основното изучаване на първичната информация, на всеки детайл, като си дава сметка, че качеството на научното обяснение на изслед ваните явления зависи преди всичко от обективното разкриване на сложното движение на историята, а също и от общата научна култура на учения.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Марко, Вовчок, Лобач, Жученко
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 133-134

Хроника

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    По инициатива на секция „Руска и съветска литература" към Института за литература при БАН на 28 и 29 септември 1989 г. се проведе на ционална научна конференция, посветена на 175- ата годишнина от рождението на М. Ю. Лермонтов. В работата и взеха участие следните почетни гости: Павел Матев - председател на Съюза на българските писатели, Д. Петров - зам.-председател на ОНС за българо-съветска дружба, Н. С. Дръмова - представител на Дома на съвет ската наука и култура, и др. Чл.-кор. Ефрем Каранфилов откри конференцията с вълнуващо слово. Той говори за широ ката, безбрежна като руските степи и силна като 133 кавказката буря поезия", чрез която Лермонтов е изразил „волята за простор, стремежа да разкъса гвардейския мундир и тежките корици на военните устави, за да политне заедно със степния вятър като вик, като вопъл, като мечта за свобода". Пленарното заседание на конференцията бе открито с доклада „Проблеми на съвременното лермонтовознание" от проф. М. Гургулова. Под чертавайки огромния интерес към великия руски пост, довел до появата през 1981 г. на внушителния том „Лермонтовская энциклопедия", тя отбеляза постиженията на науката за Лермонтов, представе на главно от Б. Айхенбаум, В. Мануилов, И. Андроников, Ю. Лотман, Д. Максимов, В. Вацуро, Е. Герщайн, а също и по-новите изследвания за живота и дейността на поста от А. Сличенко, П. Фролов, Е. Кипко, С. Ломинадзе, М. Гургулова и др.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: научна, конференция, случай, годишнината, рождението, Лермонтов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 134-136

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Инициаторите на програмата „Банско - кни жовен център" си задават въпроса може ли селището, дало на България три от ключовите фигури на нейната история и култура - Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров - олицетворяващи при това нейния световен авторитет, да не бъде книжовен център. Отговорът на този въпрос до голяма степен бе побран в двете паралелни инициативи, които отрано оживиха духовната атмосфера на Банско, готвещо се да чествува 80-годишнината от рождението на Н. Вапцаров и 200-годишнината от рождението на Неофит Рилски.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: научна, програма, Банско, книжовен, център
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 136-137

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За историците на културата и литературата на Българското възраждане 1989 г. е белязана с не един юбилей на дейци на епохата. Навършиха се кръгли годишнини от рождението или смъртта на Нещо Бончев, Райко Жинзифов, Ил. Р. Бльсков, Софроний Врачански. Сред юбилярите са и Юрий Ив. Венелин и Васил Евст. Априлов - двама дей ци, свързани не само с лично познанство, но и с ролята си на посредници между две национални славянски култури - българската и руската. Старата традиция - за чествуване на юбилярите - и този път беше спазена. Традиция, чийто вътрешен смисъл е не само и не толкова напомнянето и изравянето на реликви от миналото, а съотнасянето му със съвремието и активизиране на настоящето. Традиция, чийто резултат често пъти е преоткриване на НОВОТО в старите томове И АКТУАЛНОТО в позабравените идеи и усилия на предците. Подобен бе резултатът и от проведените две международни научни конференции по повод 150-годишнината от смъртта на Юрий Ив. Вене лин и 200-годишнината от рождението на Васил Априлов. Поставено в контекста на собственото му време, делото на двамата възрожденци бе видяно на широкия фон на общоевропейската културна история и мисъл. Оценките на съвременници и след ходници за книжовното им наследство - резервирани или суперлативни, едностранчиви или научно задълбочени - не бяха самоцелно отразени. Те трябваше да провокират или доуточнят някои съ временни научни постановки. На 6 септември 1989 г. в Софийския университет „Климент Охридски" се проведе научната се сия, посветена на делото на Ю. Венелин. Организатори бяха Институтът за литература и Центърът за българистика при БАН. Сесията откри директорът на Института за литература проф. д-р Боян Ни чев. Той очерта накратко заслугите на юбиляря за изграждането на българската национална култура и пожела ползотворна работа на участниците в конференцията.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Международни, научни, сесии, посветени, делото, Юрий, Иванович, Венелин, Васил, Априлов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-139

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 19 октомври 1989 г. в Стара Загора се състоя юбилейна научна сесия, посветена на 70-годишни ната от рождението на изтъкнатия български поет, преводач и критик Веселин Ханчев. Тя беше орга низирана от Института за литература при БАН. Дома „Литературна Стара Загора" и Общинския съвет за духовно развитие - Стара Загора, и се проведе в рамките на традиционните „Есенни литературни дни - Стара Загора". Съпровождащите сесията литературни празници бяха открити на 18 октомври 1989 г. със запалването на огъня на поезията от известния поет Божидар Божилов пред родната къща на В. Ханчев. Същата вечер в залата на Старозагорската народна опера се състоя литературно четене на поети от цялата страна, носители на литературни награди. Слово за поезията произнесе главният секретар на Съюза на бъл гарските писатели Петър Караангов. Връчена беше националната награда за поезия „Гео Милев" за 1989 г. на старозагорския поет Стойчо Стойчев за новоизлязлата му стихосбирка „Рана". Научната сесия за Веселин Ханчев се проведе на 19 октомври 1989 г. в Профсъюзния дом на културата в Стара Загора (пленарната зала). Преди започването й ст. н. с. Илия Тодоров представи новоизлезлия библиографски труд „Веселин Ханчев. Библиография“. С., НБКМ, 1989 г., съставен от Стоян Стаев, Християна Илиева и Елена Фурнаджиева, с предговор от Веселин Йосифов, вклю чен в поредицата от персонални библиографии за български писатели. Сесията беше открита от Тошо Христозов председател на Общинския съвет за духовно развитие, който произнесе слово за живота и делото на В. Ханчев, Ст. н. с. Сабина Беляева, научен секретар на Института за литература и председател на сутрешното заседание, обоснова необходимост та от нов критически поглед към творческото дело на поета. Силно емоционално бе и словото на дьщерята на В. Ханчев, Елка Ханчева-Ришар, която предложи свой зрителен ъгъл към творчеството на своя баща, изградено според нея върху двете велики сили, най-високо ценени от него - Свободата и Любовта. Тя приведе неизвестни досега, не публикувани стихотворения на поета, останали само в архива му. Божидар Божилов произнесе вълнуващо слово за Ханчев и поколението пости от 40-те години, в което се преплетоха лични спомени и импровизирани размисли за творческото своеобразие на Ханчевата личност и за пътя на съвременната българска лирика.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Юбилейна, научна, сесия, случай, годишнината, рождението, Веселин, Ханчев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 139-140

In memoriam

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В хубав есенен ден, когато всичко живо се радва на ласкавите сльнчеви лъчи, когато природата предразполага към философски размисли за сми съла на живота, за тайните и преходността на човешкото битие, ние се простихме с учения, комуниста, човека Стойко Божков. Както повечето от нас и той идва от земята от българското село, за да пусне корен в големия град, но да остави сърцето си там, където за първи път е затуптяло - в родното село Свежен - Плов дивско. Стойко Божков е роден на 27 декември 1913 г. Селският бит, селският начин на живот отрано го научават на трудолюбие, утвърждават у него добродетелите - вековните добродетели на тези, които се борят със земята за къшея хляб. Средното си образование Божков завършва в Пловдивската и Асеновградската гимназия - учебни заведения с подчертано прогресивен характер, червените гимназии", както ги наричаха на времето. Тук е началото на оня заряд от прогре сивни идеи, които Божков ще усвоява и развива като студент в Софийския университет, които ще го заведат в редиците на БОНСС. Като студент той е председател на Дружеството на студентите слависти, чиито идеи ще го вълнуват цял живот. Своята обществена и литературна дейност Бож ков започва в най-тежкия, най-мрачния период от новата история на България - Втората световна война, когато небето на страната е покрито от оловносивите облаци на българския и немския фашизъм. Но над земята е огряла червената звезда на Кремъл и осветлява пътя на младия литератор. От нейните лъчи са озарени, от нейната вяра са огрени неговите публикации от оня период във вестниците и списанията „Академик“, „Култура", „Българска мисъл“, „Трезвеност и култура“, „Вестник на жената“. За известен период той работи във „Вестник на жената", където привлича като автори най-видни наши пролетарски и антифашистки писатели, които по това време трудно намират трибуна за изява. Във вестника се публи куват и много произведения на съветски писатели. Оттогава се набелязва и кръгът от проблеми, с които той ще се занимава и по-късно - българската литература от Възраждането, творчеството на Ботеви Каравелов, писателите -критически реа листи, и по-специално животът и творчеството на Г. Стаматов, пролетарските писатели в Бъл гария, съветската литература и българо-съветските литературни взаимоотношения.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Стойко, Божков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 140-141

In memoriam

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българската литературна наука претърпя една невъзвратима загуба - на 26 октомври 1989 г. почина неуморният учен, активният организатор и незабравимият човек Боню Стоянов Ангелов. Той притежаваше оная рядко срещана дарба да отваря не само вратите към знанието, към науч ната грамотност, към извороведската точност и вярност, но и към проникновеното съучастие в съд бите на хората, към взаимното разбирателство, към доброто, към честността и дълга.TAGR Започнало преди повече от 45 години, научноизследователското дело на проф. Б. Ангелов в областта на старобългарската и на възрожденска140 та книжнина е неделима част от пътя, изминат от българската литературна история през последните десетилетия. Наследявайки най-добрите постиже ния на славистите-филолози от първата половина на нашия век, то бе продължение на плодотворните им традиции на съвременно научно равнище. В духа на тези традиции бяха издържани не само многобройните научни приноси на Б. Ангелов, но и цялостната му обществена и културна дейност, проникната от голяма всеотдайност, взискател ност и отзивчивост.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Боню, Ангелов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-17

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сложният духовен живот през второто десетилетие след Освобождението дава тласък и на по-нататъшното ни интензивно развитие. Времето носи дълбока смес от литература, политика и философия. При това свободен и богат е контактът със Запада, с Русия. Естествено става дума не за цялостното състояние на философското, естетическото и методологическото мислене в Европа, а за онова, което се е отразявало у нас и което е влияело и на първите видни, следосвобожденски представители на естетическата мисъл и на литературната критика. Да се обхване изобщо философско-естетическото мислене през XIX и началото на XX век в Европа, е твърде обширна и трудна задача. Имало е още и още школи освен тези, за които ще стане дума. Но за нас са важни главните влияния през 90-те години, продължавали и по-късно. Чрез тях не само се приближаваме към света, но създаваме и свой национален принос в европейското духовно развитие, в естетиката и в литературната критика. Касае се за принципиални въздействия, имали значение за оформяне и на български школи. На универсалната проблематика, разглеждана от национално гледище, естествено са поставяни рамки и граници, но същевременно тя е оставяла следи в личното възприемане на света, в духовната сфера, в културата като философско-естетическа концептуалност и като метод за изследване. Нека наченем с позитивизма, защото неговите основни принципи са повлияли най-вече на културно-историческата школа, създадена у нас, с такъв виден представител като Иван Д. Шишманов. Този автор започва своето научно и литературнокритично дело през 90-те години. Първите му публикации са в областта на литературната критика: оценката за драма на Константин Величков. Постепенно науката подчинява изцяло будната мисъл на Шишманов. Френски и италиански възпитаник, излязъл от родолюбив български корен, вътрешно дълбоко свързан с идеите и със заветите на Възраждането ни, сближен духовно с национален творец като Вазов, изследовател по-късно на европейското и на италианското възраждане, Шишманов някак естествено усвои и въведе в нашата национална методология свой вариант на позитивизма като принципиален изследователски подход на културно-историческата школа. Какъв бе именно чуждият и какъв бе българският вариант на този подход? Позитивизмът има като свой генерален принцип: „позитивното“, фактичното, реалното. То е мярка за научното познание, след като са се развивали положителните, естествените науки. Той става принцип, приложим и в духовната, в културната, в литературнонаучната сфера. Позитивизмът претендира, че се отказва от празното философстване, от химерите на субективните построения, че той е „антиметафизичен“. Фактите и положителното знание не търпят метафизичната съзерцателност и философската спекулация. В такъв вид си представя методологията на позитивизма неговият основател Огюст Конт. Позитивното се свързва с „реалното“, с „полезното“, с „положителното“, с „практическото“. То не изпуска от погледа си и социалната реалност. В естетиката последовател на Конт е добре познатият у нас френски учен Иполит Тен, превеждан вече в България през 80-те години и известен и по чужди източници. В своята позитивистична естетика Иполит Тен взема под внимание геофизическата среда, климата, после расата с нейната темпераментност, после историческия (социалния) момент.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: философската, подоснова, литературната, критика, Естетиката, края
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 18-31

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпреки многото все още нерешени въпроси около „Житие и страдания грешнаго Софрония“ тази творба несъмнено е връх в развитието на българското повествователно изкуство. Осмислянето ѝ е затруднено от ранния период, в който възниква, от различията в мненията по въпроса за връзките ѝ с традицията. В рамките на българската книжнина от нов тип, а също и на литературите, с които тя е в близки връзки, като че ли липсват оригинални произведения, с които Житието на Софроний да е пряко свързано — паралелите с автобиографията на П. Павлович, а и на сръбския просветител Д. Обрадович или на руски религиозни дейци като протопоп Авакум или патриарх Никон са оспорвани и често имат по-скоро типологически характер. Различни и противоречиви мнения са изказвани и около подобието с житийния жанр или просвещенския роман, въпреки че по същество различните аналогии, които нарастват със заплашителна скорост, като цяло говорят именно за някакъв инвариант, за жанрови особености, за общи места и прояви на литературния етикет. Това са все проблеми, които несъмнено ще интересуват и вбъдеще литературната история, много вероятно е да се появяват и нови гледни точки, които да помогнат за осмислянето на Житието. Недокрай осветлени са и някои „по-традиционни“ проблеми, които имат пряка връзка с темата за повествователя Софроний — на първо място, многостранното анализиране на по-ранните му творби сами за себе си, във взаимовръзка и като елемент от едно по-цялостно развитие, в което овладяването на повествователното изкуство е същностна част. Темата за Софрониевия диалог със света е не само значима, но и твърде многостранна и обемна. Тя винаги е привличала изследователите, в последно време ѝ бе посветена и специална статия. Тъй като другаде съм се насочвал към нея, а и нямам амбиции да я изчерпя, тук вниманието ще бъде съсредоточено върху два свързани един с друг Софрониеви труда — „Философския мудрости“ от Втори видински сборник (1802) и „Гражданское позорище“ (1809), — видяни от рецептивна гледна точка и с оглед на развитието на повествователното изкуство.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Софроний, Врачански, Диалогът, света, Наблюдения, върху, Философски, мудрости, Гражданское, позорище
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 32-47

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Прозата на А. Страшимиров като динамично жанрово-стилово образуване се свързва с типични тенденции в жанровата литературна картина на XX век: взаимопроникване и трансформации на жанрови структури. Нарушаването на жанровите схеми е присъщо за „историческия път на литературата“, когато „социалният материал бурно си пробива път през стиловите бариери“. Художественото произведение като сложна система съчетава епически, лирически и драматически елементи в динамично съотношение помежду им. Многообразните връзки между различните жанрови структури практически се реализират чрез средствата на стила. Това поражда проблема за жанрово-стиловата поетика в индивидуалното творчество. Лирическите елементи в прозата на Страшимиров са функционален белег на жанрово-стилово развитие. Динамичната импулсивност на чувствата активизира творческата фантазия на художника в създаването на многослойни по своята структура представи за живота (понякога те съчетават материално-конкретното със символно многозначното). Така се реализира лирическо внушение вместо епически разказ. Изследването на жанровата стилистика в рамките на разказа и новелата при Страшимиров се свързва с промени в жанровите структури. Поетиката на лирическите стилове в тяхното движение от импресивен към експресивен се реализира в особена, междинна жанрова конструкция — „поемата в проза“ („Рамаданбегови сараи“, „Изповед“, „Срам“). При относителното запазване на жанровия модел („Сура бир“, „Змей“) устойчивостта на прозаическата структура се провокира от присъствието на лирическото в неговите жанрово-стилистични елементи. В резултат на това настъпват трансформации в традиционния епически тип повествование. Жанрово-стиловото разнообразие на разказа и новелата (по-кратки прозаични форми) е подготвително спрямо романната форма в творчеството на Страшимиров. Особеностите на импресивния тип поетика („Рамаданбегови сараи“, „Смях и сълзи“) се разгръщат специфично в цялостната лирическа система на романа „Есенни дни“. Лирико-екстатическият стил на новелата „Сура бир“ се развива в романа „Роби“ като основа на жанрови модификации. Лирическите прози „Изповед“ и „Срам“ тясно се свързват с романа „Хоро“ по отношение „структуропроменящите“ (С. Янев) функции на експресивния лиризъм.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: лирическото, начало, Романите, Антон, Страшимиров
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 48-57

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Атина и Йерусалим. Слънчевоясното, рационалното, релефноосезаемото като капителите на храмовете и къдриците на статуите човешко познание и забуленото в синайския дим, изсеченото върху скрижали, скритото в символи и алегории божествено откровение. Атина - философията, търсещият, всеизпитващ ум на европееца и Йерусалим - теологията, пророческата вяра на Ориента. Тъкмо тази опозиция, която е дала и названието на книгата на руския философ-екзистенциалист Лев Шестов, ни изправя пред един от големите проблеми на човечеството - докосването и взаимодействието между науката и религията, между знанието и вярата. Атина постоянно се е стремяла да хвърли недоверчив или удивен поглед към загадките на йерусалимското съкровище, но дори големият синтез на елинизма не ѝ помогна докрай да надникне в тях. На мнозина може да се стори странно прилагането на тези две символни категории, когато става дума за роман като Прусовия „Фараон“. Та нали въпреки дълбокото удивление, което, по думите на един от първите критици на романа И. Матушевски, съпровожда „изумителния скок на Прус от паважа на варшавските улици във вътрешността на прастарите светилища и гробници на египтяните“, най-изтъкнатите негови тълкуватели, като Я. К. Салони, Х. Маркевич и др., откриват преди всичко моделния, дълбоко обобщаващ социално-философски смисъл на произведението, неговата актуална, антиклерикална, позитивистка насоченост, което само по себе си вече изключва втората универсална символична категория? Но ако Болеслав Прус се бе спуснал в един от най-глъбините кладенци на времето само от научнопозитивистки интерес към историята или като „заклинател на миналото време“, би се получил само увлекателен исторически разказ, аналитичен прочит на историята и законите на нейното развитие, исторически паралел със съвременността и т. н., а не потресаваща хроника на битиеписанието, сиреч на лутащия се в лабиринта, но намиращ изход от него човешки дух, в което според нас можем да потърсим свръхсмисъла на романа. Така че без интереса му и към библейското, позитивистът Прус не би се запътил към египетското царство на мъртвите, към дъното на кладенеца, в който Томас Ман хвърля своя Йосиф. Той би си останал при езическата красота на „Илиада“, в рапсодическите прочитания на разказа заради самия себе си, дори на митологията сама по себе си, без одисеевски обратния път на скитника в себе си и в мировия дух. Докато при Т. Ман египетският сюжет е библейски сюжет, а историческата тема - библейска тема, то у поляка Б. Прус библейското е разтворено в египетското, а египетското е част от библейското не само като култура, но и като морален патос на милосърдие към онеправданите, и като пътуване към същността на времето.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Болеслав, Прус, кладенецът, лабиринтът
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 103-122

Трибуна на студенти литератори

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В цялото поетическо творчество на Н. Лилиев конкретното място на любовта като естествено, но и решаващо общуване между двама души, като вдъхновено докосване и проникване в съкровеното безпокойство на две сплитащи се съдби не е така ясно и категорично очертано, както у К. Христов, Яворов или Дебелянов. Корените на нейното преливно и омекотено присъствие трябва да търсим не само в идейно-естетическите позиции на европейския символизъм и в спецификата на българския (странящи от конкретното и материалното, от директното и плътното); не само в широките полета на християнската любов към отсрещния и себеподобните, на любовта към родината и природата; нито в „упорития“ индивидуализъм на поета, а и в особеностите на духовния и психологически проблем пред Лилиевия герой, на многообразното, но неизменно томление, съпътстващо го почти навсякъде и не проявило своето безутешно постоянство у никого от поетите от първите десетилетия на века. Ако героите им по свой начин, чрез особеностите на своята природа, се изразяват и реализират в една система от проекции на съкровено-личното и в любовните преживявания, характеризиращи страните и етапите на развитието и духовния им живот, на участието им в социалните движения на епохата, на по-отворена навън и осезаема същност, то Лилиевият герой тръгва от и извървява дълъг път на мъчително търсене и самотни просветления към тази реализация. Ако „чрез любовта Яворов изразява себе си“, то в нея той реализира само едно от пространствата на многопосочното си копнение, и то до „сферата на докосване до безкрая“, както прави неспокойният му дух в друго пространство - на социално-борческите настроения - за да се устреми, не намерил пристан, в търсене глобалните решения на „всевечните въпроси, които никой век не разреши“. Ако К. Христов идва в самия край на миналия век като далечен пратеник на Дионис, за да разчупи сковаващата традиционност в духа на един улегнал и консервативен патриархален морал, то с любовта той възгласява тържеството на плътта и чувствата, а реализацията на копнежа по нея представлява вдъхновеният извор на неговата лирика. Ако в любовта Дебелянов търси опора за своята „светла вяра“, ако се стреми да се съхрани от „мръсния лик на суетност вседневна“ и да „разкъса веригите“ на действителността, за да освободи крилете си, то именно любовта е онази реалия в поезията му, която отваря простор за развоя на вътрешния му драматизъм и на конфликтите му със света, пронизвайки ги със задушевността си. Без да присъства с остротата на Яворовия драматизъм или с реализма на Дебеляновата интимност, у Лилиев любовта излиза извън сферата на чисто любовната проблематика, превръща се във философски камък при изграждане взаимоотношенията му със света и живота, търси успокоение и равновесие сред природата. Отсъствието на жената като конкретен обект на любовта, където горестта и надеждата, зовът и взирането да намерят свой отразител и свой отговор, да осъществят осезаема среща-път.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Николай Лилиев, любов, символизъм, идейно-естетически позиции, томление, индивидуализъм, Пейо Яворов, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, духовна реализация, копнеж, християнска любов, философски камък, природа, психологически проблем, безкрай, драматизъм
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-136

Размисли на писателя

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Краткото стихотворение на Елюар, включено в цикъла „Последната нощ“, е създадено през 1942 година - най-трудното време за френската Съпротива, когато поетът прави своя решителен избор и встъпва в редовете на нелегалната комунистическа партия. То е особено показателно за творческия му път. Ако се опитам да проследя този път, би трябвало непременно да изтъкна, че творецът не само успява да разгори у себе си, но и да пренесе през годините прометеевската мечта за огъня. Защото без озаренията на пламъка и любовта, без топлата длан на надеждата, без непрестанната съпротива срещу многоликите образи на смъртта и мрака поезията на Пол Елюар би била съвсем различна. Самият поет добре осъзнава всичко това. Капката наивност и поривът към слънцето му помагат да извърви кръговете на нощта, докато стигне до разтърсващата изповед на кратката си поема „Да кажеш всичко“, сътворена само година преди смъртта му през 1952 година. В тази поема, която придобива смисъл на творческа равносметка, се оглеждат целият му път, съмненията, тревогите и болките, стремежът му да обагри думите „революция“ и „мъдрост“, „правда“ и „щастие“.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Пол Елюар, Последната нощ, френска Съпротива, творчески път, прометеевска мечта, огън, любов, надежда, съпротива, смърт и мрак, Да кажеш всичко, творческа равносметка, революция, мъдрост, правда, щастие
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 22-40

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Голяма лампа с жълт абажур хвърля мека светлина в здрачната стая. Върху старовремско бюро неясно белеят няколко снимки - две красиви млади жени в Париж през 1912 г., момче с будния поглед на рода Каравелови... Отсреща - просто желязно легло с опъната покривка. Над него - голям портрет с маслени бои. Френският живописец Едгар Мюлер, нашумял в парижките салони от началото на века, се е съгласил да рисува една българка. За разлика от жизнерадостната героиня на Шекспир тази Виола е меланхолично замечтана. Погледът ѝ минава през платното, над рамката и следи винаги в гръб една възрастна жена със снежнобели коси, седнала зад бюрото. Пред нея са снимките - и между тях глобус, два символа на нейния дълъг живот. Между семейството и света са отминали почти девет трудни десетилетия, между отлетяла реалност и жажда по бъдеще са изтекли години на борба и страдание. Живите кафяви очи, наричани някога в Русия „говорящи“, крият вече печал и умора. Тяхната безпогрешна проницателност е засенчена от двойната преграда на увеличителното стъкло, което отчуждено и неизменно лежи на бюрото. Останала е друга прозорливост - на сърцето - която не изчезва с годините. „Когато видиш за пръв път г-жа Екатерина Каравелова, имаш чувството, че гледаш насреща си един благороден портрет... Нейна особеност е, че тя те гледа и слуша едновременно. Ти си учуден от толкова изключително внимание, смутен си и поласкан в същото време.“ За своите 80 години г-жа Каравелова е много активна. Не пропуска събрание, ни сказка. Говори на „ти“, често с обръщението „мое дете“. На писателски сбирки винаги се изказва последна - снизходително, убедително, с неизменните поучителни нотки на дългогодишна учителка. Не обича никой да нарушава установените норми на колективен живот. В дружествата ще я чуем да апелира: „Не правете никога нищо на своя глава. Спазвайте дружествената дисциплина. Само общите решения са ценни и уместни.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Екатерина Каравелова, род Каравелови, Виола Каравелова, Едгар Мюлер, мемоарно-биографичен портрет, благородство, проницателност, обществена активност, дисциплина, духовна сила, приемственост, история на следосвобожденска България
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 79-89

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Горки и Тургенев! Двама творци, на пръв поглед много различни и като човешка съдба, и като писателски натюрел. В този смисъл възниква въпросът, съпоставими ли са? Възможно ли е да се открият пресечни точки в душевната им нагласа, в подхода към жизнения материал? Възможно е, макар че подобен род съпоставки винаги крият риск, още повече, че в дадения случай не става дума за контактологична, а за типологична близост. От друга страна, това е и проблемът за приемствеността между литературата на XIX и XX век, за обогатяването на реализма като художествен метод. Двамата писатели създават своите произведения в рамките на една национална литература, без да има признания от Горки за влияние на Тургенев върху него. Затова връзката може да се определи като „типологично съответствие“: „Най-простата форма на типологично съотнасяне (обикновено в рамките на една национална литература) например се разглежда обикновено като традиция. Тя може да бъде осъзната и манифестирана от самия писател, да съществува на повърхността като контактологична връзка (традиция от първи порядък). Но тя може да е зарита във времето под пластовете на литературното развитие. Тогава тя е само типологично съответствие (традиция от втори порядък).“ Въпросът за приемствеността между творци като Горки и Тургенев, разделени от времето, не е прост, нито пък може да се определи еднозначно. Защото, колкото и дълбоки сходства да се откриват, първостепенна остава индивидуалността на писателя. По този повод Хр. Дудевски отбелязва, че е необходимо „литературното влияние да се схваща като естетическа категория“ и „няма по-значителен писател, който да не се е сблъскал с тоя въпрос и да не е реагирал по начин, отговарящ на собствената му природа на творец“. В своята статия „Литературната приемственост като проблем на изследване“ А. Бушмин подлага на критика, на задълбочен анализ грешките, които най-често допускат изследователите в това отношение, и отрицателните резултати от подобен подход. Според автора най-пагубно се оказва механичното търсене на сходства в текстуално отношение, които в много случаи са подвеждащи и често нямат нищо общо с литературното влияние, а имат самостоятелен произход: „Методиката на потапянето в микроскопичните детайли заради търсене на желаното сходство нищо не дава, освен лъжливи перспективи. Сложните влияния са неуловими в най-простите форми и колкото те са по-сложни, толкова по-безплодни се оказват търсенията в това направление.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Максим Горки, Иван Тургенев, литературна приемственост, типологична близост, контактологична връзка, реализъм, национална литература, традиция от първи и втори порядък, А. Бушмин, художествен метод, индивидуалност на твореца, естетическа категория
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 90-107

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В надпреварата на събития, на душевни падове и хребетни извисявания, в мигове на върховно щастие или дълбоко униние понякога човек, а най-вече писателят или поетът, не намира време наред с творческата си дейност или всекидневните задължения да води дневник. Всеки може да си представи колко много е загубила българската литература от това, че почти никой от нашите големи или малки писатели не е отделил време от творческите си занимания, за да разкрие нещо от най-скритите трепети, от внезапните прозрения на мисълта и навеи на въображението, дори от всекидневието на своя живот, от впечатленията си от хора или от събитията на деня. Стихията на дълбокия душевен трус втиква за кратко време писалката в ръката на П. К. Яворов и така изниква след смъртта на Мина Тодорова лирично-философският дневник, една разтърсваща изповед и летопис на този период от неговия живот, но този порив скоро потъва във въртопа на насъщната борба за съществование и служебните ежби, в тираничния напор на творческите замисли. В многожанровото си творчество и Яворов, както Иван Вазов, има възможност да се разтоварва вътрешно чрез поетическата изповед и така да ликвидира по най-непосредствения начин душевните стълкновения и кризи. В този смисъл творбите му се превръщат отчасти и в биографична документация, отреагиране на неизбежния сблъсък с предизвикателствата на една конфликтна действителност. Пенчо Славейков се разтоварва вътрешно не само с творбите си, но и с пламенните критически статии и така пропуска да разкрие скрижалите на най-съкровените преживявания. Единствено Кирил Христов, и то може би поради конфликтната си личност и доброволното изгнание в чужбина, прибягва към помощта на този душевен катализатор — дневника, — но при него действа силно и друг фактор: конфликтната ситуация в битието му, която го поставя непрекъснато в положение на самоотбрана и предизвиква драматичен диалог не само със семейството му, но и с всеки един, който го е засегнал по един или друг начин с най-малък намек, с цялата наша действителност, а тези стълкновения той може да разреши най-безболезнено чрез дневника! Той е неговата защита, неговото документално наследство за поколенията, неговото воюване за правда и лично достойнство, за една правда, която в много случаи, разбира се, е субективна правда, малко изкривено огледало за хора и събития, но все пак дневникът му е документ на едно жизнено поведение и на човека и писателя в борбата му за истината. В името на нея в края на живота си той трябваше да направи доста отстъпки от някои свои становища и твърдения и заблудни схващания, да възстанови съборените мостове не само с родината, но и с хората, набедени погрешно от него. Йордан Йовков, този майстор на художественото слово, разкрил в творчеството си цяла галерия от човешки съдби, засекретява своето лично всекидневие, дори творческата биография в непристъпния алков на сърцето си
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, дневник, изповедно начало, биографична документация, Мина Тодорова, българска литература, творчески процес, субективна правда, конфликтна личност, Пенчо Славейков, Иван Вазов, психологически катализатор
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-122

Трибуна на студенти литератори

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Вече няколко десетилетия българското литературознание търси свои подходи към „Чичовци“. Дълго време отминавана като несериозна и лека, като причудлива и „нехарактерна“, тази творба възкръсна за българското хуманитарно мислене през шестдесетте години на нашия век. Още през 1952 г. Владимир Василев прави отделни важни наблюдения, но истинската първооткривателска заслуга за сериозното научно изследване на „Чичовци“ принадлежи на Милена Цанева. В своята студия „Вазовите „Чичовци“ тя поставя редица основни проблеми и изказва съждения, които стават основа за по-нататъшни изследвания. Не мога да не отбележа и няколко интересни работи от 70-те години. Нараства интересът към хумористичното начало във Вазовото произведение, предлагат се изводи за неговата композиция и сюжетостроенето. Осемдесетте години отправят поглед към връзките на „Чичовци“ с българската и руската повествователна традиция. Излизат и две статии с безспорен принос в търсенето на нови подстъпи към творбата. В „Към феномена „Чичовци“ на Снежана Зарева литературоведската теза за въздействието на произведението като вторичен художествен примитив е ориентирана от едно народопсихоложко проникване в проблемите, а в „Чичовци“ на Вазов и „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов“ Симеон Янев търси мястото на „Чичовци“ в историята на българската литература, изхождайки от литературоведско-културологични позиции, като концентрира вниманието си върху проблема за пародийното
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Иван Вазов, „Чичовци“, българско литературознание, Милена Цанева, хумористично начало, композиция, Снежана Зарева, художествен примитив, Симеон Янев, Захари Стоянов, пародия, народопсихология, повествователна традиция
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-138

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Той не е между най-издаваните писатели. Събуждайки жив интерес към творчеството си в продължение на десетилетия, сега Влайков стои някак си настрана от класиците, на много от които с години е бил стожер. Постепенно от поколение на поколение името му все по-малко говори на новия читател. А какъв художник е той! Неслучайно в писмо до него Борис Вазов подчертава, че по творенията му можем да се учим на български език, да обичаме и почитаме своето и да вярваме в доброто и честното“ (6. VI. 1925). В незаслужена забрава се оказва преди всичко кореспонденцията на писателя, която след мемоарите е най-сигурният източник за обогатяване на нашите представи за интимния и духовно-естетическия му свят. При това саморазкритие изненадите са логични, защото Влайков не насочва само към собствените си изживявания, а ни повежда по онези пътища, които предизвикват всеобщ интерес. В по-широк аспект неговите реакции засягат патриархалната старина, обществената действителност, социалните проблеми на времето; в по-тесен смисъл — тяхното семейство. Често въпросите се преплитат с неочаквана острота и никъде дори намек няма за изкуствено внушение или фалшиво разбирателство. Най-важното достойнство на Влайковата кореспонденция като индивидуална особеност е жизнената истина, оттук и силното ѝ въздействие като документ. В писмата си Тодор Влайков се стреми да приближи субективното начало до външните обстоятелства (той никога не ги разкъсва), сякаш се страхува да не отидат фактите на преден план, да не го заплете събитийната страна на нещата и да изгуби собствената позиция, личностната проява. За каквото и да разказва, винаги се чувства неговият глас, неговото виждане. Често това става паралелно с отделния епизод, друг път изчаква, като обсипва отсрещната страна с нови аргументи и едва тогава налага становището, което защитава. Рядкост е да отстъпи от него, а когато трябва да го направи, жестът му е толкова подкупващ, че печели наравно със загубеното. Диалогът с малки изключения се води двустранно. На пръв поглед тези взаимоотношения могат да породят чувство за стесненост, достатъчно е обаче човек да се вгледа в тях, да ги проследи и впечатлението неочаквано се променя. Дори ми се струва, че в случая единството има много повече предимства, отколкото ако разговорът е многопосочен. Афинитетът на Влайков към родовата традиция крие особена обаятелност. Не е от значение, че цели страници са изпълнени с имена на роднини, близки и приятели; по-важно е, че на всеки е отредено подобаващо място в тази своеобразна летопис. И за да бъдат възприети в същинските им черти, той неведнъж прибягва до очерков характер на разкриваната случка. Това придържане към определена последователност е предпочитан похват у него — от една страна, не съществува риск от пренебрегване, от друга — събрани заедно, човек добива представа за общото чрез конкретната постъпка. Необходимо е да изясним откъде произтича положителното му отношение към задругата, към патриархалното минало, към онзи свят на селяните, който по негово време търпи съдбоносни удари. Отговорът има логическа опора — Влайков е здраво свързан с народа, оттук и корените на един неподкупен демократизъм. Всяка мисъл или чувство, независимо дали ще доведе или не до външен израз на действие, минава през собствената му убеденост. Той е писател хуманист, чиято обич към отрудените хора не е странична подбуда, а се явява като вродена особеност на възприятие. В такъв смисъл е постоянен и в заблужденията, защото е далеч от мисълта, че естественото изграждане може да се разруши."
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Тодор Влайков (Дядо Влайков), епистоларно наследство, кореспонденция, патриархален бит, народопсихология, демократизъм, хуманизъм, родова традиция, мемоари, „Премяна“, социални проблеми, автентичност, езикова култура
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-147

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още с встъпването си в научно обръщение „Народното житие на Иван Рилски“ привлича читателското внимание със своята самобитност на художествена система. Оценката на първооткривателя А. Гилфердинг: „Это единственное известное нам церковное сказание, которое осталось свободным от мертвящей византийской риторики и сколько нибудь передает нам народные взгляды и рассказы...“ очертава основния кръг от проблеми, към които се ориентират проучванията върху житието до най-ново време. Днес особено актуални се оказват текстологическите задачи, тъй като публикацията на Й. Иванов от 1936 г. е засега единственият опит за критическо издание на тази творба.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Св. Иван Рилски, Народно житие, Александър Гилфердинг, Йордан Иванов, средновековна агиография, византийска риторика, текстология, критическо издание, народно предание, Рилски манастир, култ към светци, старобългарска литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 148-153

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В този брой особен интерес предизвиква статията на канадския славист, професор в университета в Торонто, Н. Шнейдман „Писмо от Торонто: Творческата свобода и литературата от епохата на гласността. (Поглед отстрани)“. В нея авторът излага свои впечатления, размисли и виждания за литературата от епохата на гласността. В редакционна бележка се казва, че редица постановки и изводи в статията на видния канадски славист могат да се сторят спорни и да предизвикат възражения у съветския читател. Но иначе не би и могло да бъде, защото и в подзаглавието ѝ се посочва, че Н. Шнейдман представя по третираните проблеми своя „поглед отстрани“. Именно в това свое качество — като образец на определена критическа методология — статията заслужава вниманието на читателя. Съветската литература от периода на гласността е противоречив феномен, който е свързан малко с предшестващите етапи на съветската литература. Това е по-скоро социално явление, което отразява косвено последните политически промени в Съветския съюз. Произведенията, публикувани в Съветския съюз в периода на гласността, могат грубо да се разделят на две основни групи — пише Н. Шнейдман. Първата включва произведения на писатели, които живеят в СССР и публикуват само в съветски издания. В другата група влизат произведения на руски и съветски автори, в миналото преследвани и попаднали в изгнание — техните произведения са били подлагани на цензорска намеса или са били просто игнорирани по политически съображения. От художествена гледна точка творбите, принадлежащи към втората група, са значително по-ценни. Н. Шнейдман отбелязва, че за западния изследовател на съветска литература публикуването на повечето от тези „закъснели“ за съветския читател произведения не е нещо ново. Творби на Е. Замятин, Н. Гумильов или Б. Пилняк, на Б. Пастернак, А. Платонов, А. Бек, А. Битов и др. са издавани на Запад преди много години.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Н. Шнейдман, гласност, съветска литература, творческа свобода, перестройка, цензура, закъснели произведения, литературен изгнаник, Е. Замятин, Борис Пастернак, Андрей Платонов, славистика, социално явление, поглед отстрани
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 156-157

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това изкуство се развива все повече в редица страни, то навлезе и у нас по страниците на вестниците и списанията. Писателят и журналистът слезе непосредствено до живото слово, за да го приеме непосредствено и читателят със силата на идеите и художествените качества на интервютата. Това особено важи за хората, които боравят с живото слово, за да може да го възприеме по-бързо не само читателят, но и зрителят по телевизията, слушателят по радиото, за да се вдъхновяват от редица важни моменти от творческото развитие на хората на изкуството. Интервюто е особено силно, когато се прави не само със задаване на въпроси и отговорите следват след време, а когато интервюистът непосредствено беседва с интервюирания, двамата стоят лице срещу лице, за да протича техният непосредствен разговор, при който често се казват неподозирани неща, пълни с вярна и кондензирана мисъл. Искам да се спра на два значителни сборника в това отношение, в които блести голямото изкуство на интервюиста, особено когато това се отнася за значителни писателски личности, или личности от всяко друго изкуство. Книгите са за двама майстори в тази област: видния френски интервюист и литературен критик Бернар Пиво и не по-малко известния испански писател и есеист Камило Хосе Села, превеждан и у нас, лауреат на Нобелова награда за литература за 1989 г.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: интервю, Бернар Пиво, Камило Хосе Села, художествено слово, литературна критика, „Apostrophes", списание „Лир", съвременна световна литература, Нобелова награда, Франсоа Митеран
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 157-158

Хроника

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 6 и 7 декември 1989 г. в град Банско се проведе международна научна конференция, посветена на 80-годишнината от рождението на Никола Вапцаров. Израз на уважението към неговото поетично и революционно дело е участието в конференцията на изтъкнати учени литератори не само от България, но и от Съветския съюз, Полша, Чехословакия и ГДР. Отличителна черта на конференцията, организирана от Института за литература при БАН, е широкият диапазон на разглежданата вапцаровска тематика, съчетан с новия прочит на безсмъртните уроци на героя, поета и човека. Прецизният преглед на научни проблеми, които засягат различни страни от жизнения и поетичния подвиг на Вапцаров, е налице — може би никога досега на подобен научен форум така спонтанно и задълбочено не е представяно кръвното единение на поезия, личност и дело. Проф. д-р Боян Ничев, директор на Института за литература при БАН, откри конференцията с кратко прочувствено слово за жизнения и творчески път на големия български поет и революционер, като изтъкна мястото на Вапцаров във фалангата на съвременната световна поезия. В пленарните доклади бе хвърлена допълнителна светлина върху такива важни за съвременната литературоведска наука проблеми, като актуалността на поета Вапцаров (ст. н. с. Магдалена Шишкова); Вапцаров и септемврийските поети (Бойка Вапцарова); идеята за прогреса в поезията на Вапцаров (ст. н. с. Владимир Климчук); аксиологията на поета Никола Вапцаров (проф. Тереза Домбек). Същевременно в редица доклади на следващите заседания се търсят корените и проявите на канонизацията и рецепцията на Вапцаровата поезия (Ян Кошка), Вапцаров и проблемите на човешката личност (д-р Войчех Галонзка), антирасистките мотиви в поезията на Вапцаров (ст. н. с. Сабина Беляева), поезията на Вапцаров в светлината на нашия опит (н. с. к. ф. н. Александър Панов). Освен това се проследява в други доклади, изнесени на високо професионално ниво, съпричастието на Вапцаров към мотивите „фабрика“ и „машина“ (н. с. Владимир Кшиж), към обществената роля на лирическия „аз“ в поезията (к. ф. н. Йоланта Суецка), към „прозаизацията“ на поезията (н. с. к. ф. н. Свилен Каролев), към оценката на поета работник или огняроинтелигента (Йордан Каменов), към художествената функция на повторението в поезията (Дора Колева). Някои от докладчиците се спират на такива неизследвани досега въпроси, като литературността у Вапцаров (доц. Симеон Янев), затворения човек (ст. н. с. Катя Янева), Вапцаровото стихотворение „Посвещение“ – проблеми на жанра (проф. Христо Дудевски), прозата на Вапцаров (Малгожата Внук), Вапцаров и театъра (ст. н. с. Ваня Бояджиева), богатство на вдъхновението и прозрението (проф. Иван Попиванов). Друга съществена част от докладите са посветени на разпространението и възприемането на творчеството на Вапцаров в чужбина: Вапцаров и Лорка (проф. Желю Авджиев), Вапцаров и Украйна (ст. н. с. Виктория Захаржевская), Вапцаров в ГДР (доц. Дитмар Ендлер), Вапцаров в Югославия (Момчил Йокич), за типологията на пролетарската поезия — Никола Вапцаров и Ахил Мюсе (Мая Панайотова-Детре). Особен интерес предизвика документално-фактологическата подплата на докладите, свързани с родното място на Вапцаров — Банско, а именно: Банско и съдебният процес на Вапцаров (к. ф. н. Мария Радонова) и Банско в биографията на Вапцаров (Митка Томова).
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Никола Вапцаров, научна конференция Банско (1989), „Моторни песни“, пролетарска поезия, огняроинтелигент, рецепция на Вапцаров, канонизация, Боян Ничев, Симеон Янев, Банско, поезия и дело, сравнително литературознание
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-28

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първият период от творчеството на А. Геров обхваща втората половина на 30-те началото на 40-те години. През 1934-1935 година се появяват, както свидетелства Б. Кунчев, първите му юношески стихотворения, някои от които печатани в перио диката". През 30-те години Геров е член на редакцията на в. „Ученически подем" "Звън" - ученически издания, където работи в средата на В. Петров, Б. Райнов, А. Вутимски; през 1938 г. участвува в сб. „Праг“, където са поместени и стихове Вутимски. През това време той печати в много издания: в. „Час“, „Литературен глас", сп. „Златорог“, „Българска мисъл“, „Светлоструй", а през 40-те години и във в. „Ли тературен живот“, „Литературен ек“, „Литературни новини“, „Млад кооператор" и др. От Един от представителите на поколението поети от 40-те години, А. Геров, влиза в поезията със свой оригинален глас, дава своя насока на някои от основните естетиче чески и художествени тенденции на това поколение. В някои от тези ранни сти хотворения се чувствува още несигурност, усещат се влияния от стиховете на Вутимски, В. Петров и др. (някои от които представляват общи черти и мотиви на поколението), но още тогава той пише стихотворения като „Земя“, „Път“, „Улица Шипка“, „Приятел“, „Рибар" (последното безспорно е оказало влияние върху стихо творението на В. Ханчев „Изтегляне на мрежите") и др., които показват, че още през тези години се очертават основните тенденции в творчеството на Геров с най-хубавите черти на неговата поезия.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Александър, Геров, поет, нравственото, философското, неспокойствие
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 29-43

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Съдбата на всеки творец е показателна не толкова с неповторимостта на конкретните житейски факти, съставящи биографията на автора, колкото с повторимостта непрестанното им съжителство, съставящо типа биография. Еднотипността на конк ретното е в основата на социално-психологическата установка на личността, от която значителна степен зависи периметърът на личното творчество. Доминанта в соци ално-психологическата формация на Иван Пейчев е болезненото усещане за неприобщеност, положението му на „извънстоящ" спрямо обществената структура или, ако използвам термина на Цветан Стоянов, чувство за аутсайдърство", разбирано като „нарушаване на нормата, поведение, което влиза в конфликт с изискванията на обществената структура". От представителите на поколението на 40-те години най-веза Пейчев подхожда фрагментът на Киркегор: „Животът на поета започва в кон- че фликт с целия живот. "2 В житейската философия на автора „двумирието" е основополагащ принцип. Двойственото възприемане на света представя кризиса в съзнанието на индивида като резултат от разделянето на социалния свят, изразяващо се в нарастващото противоречие между личността и обществото. На тази основа се заражда психиката на „извънстоящ у Пейчев, чието перманентно състояние - самотата - е една от фундаменталните категории на романтическата естетика. От друга страна, противопоставянето на индивида на враждебния социум - било то активно или пасивно - предполага неимоверно засилване на субективизма не само като естетически, но преди всичко като жи тейско-психологически принцип. При Пейчев светът се възприема не просто с очите на отделния и отделен субект, но и ценностите на света се търсят единствено вътре в индивида. Такова субективно светоустройство не може да не предопредели отчая ние и песимизъм: цененето на индивида поражда трагичното усещане за относителност на ценностите. Общата романтична насоченост и романтическите мотиви в лириката на Иван Пейчев са следствие от индивидуалистичната романтична формация на поетаромантик.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Романтически, мотиви, Лириката, Иван, Пейчев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 44-63

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В една рецензия за пиесата „Сняг" четем: „И все пак в тази постройка, склонна повече към асоциации, отколкото към изображение, трябва да има някакви определени и ясни авторови заключения, които, ако не разрешават, поне да осветляват подхвърлените мисли. Темата за пропиления и безсмислен живот на тези хора, за жалкото им еснафско самочувствие е достатъчно сериозна, дълбока и задължаваща, за да се примири с шеговитото убеждение, че: на хората сърцето е по принцип, общо взето, и донякъде, добро! (...) А в случая сатирическата и критическата тема, затворила се в себе си, за почва да си отмъщава. Тя или звучи като дребнава и неаргументирана закачка, или се разпада в куп незначителни, дребни и на места евтини подробности, в самоуелна игра с думи. (...) Тук-таме прокраднала се, някаква мисъл моментално се прекъсва от нова произволна шега. И когато се запитаме за смисъла на цялото, получаваме отговора: И ако ни попитат: - А де има тук морал? Ще кажем: - Той е в питата изгризан кашкавал! (...) Еквилибристиката с дреболиите е поставила на изпитание и такъв отличен поет като Валери Петров (...) И незначителното си остава незначително, каквато и пъстра карнавална дреха да му обличат. А важното, сериозното, същественото, което може да даде дълбочина на нещата и смисъл на поетическата импресия, е така затрупано,"1 че от време на време се подава и предпазливо прави някоя скептична констатация. " Привеждам тези пасажи не от желание сега, от по-късна дата, да споря с авторката на рецензията. Това би било и излишно, и неправомерно. Още повече, че в обсега на това изследване не влизат драмите на Валери Петров. Цитатите - доста дълги по необходимост - имат друго предназначение. Мисля, че те обобщават, без да имат такива намерения, разбира се, подозренията" и възраженията на нашата критика към цялостното творчество на Валери Петров.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Игра, Художествен, светоглед, Наблюдения, върху, Поезията, Валери, Петров
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 64-78

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази статия е обработка на част от едно по-обширно изследване, в което се опитах, на основа на материала за биографията на Григор Пърличев, да опиша националното осъзнаване на Балканите като индивидуален психологически процес. Някои термини са използувани в значение, което се отклонява до известна степен от установената практика. Понеже те са съществени за правилното разбиране на изложе ното в статията, ще дадем няколко предварителни уточнения. Под „национализъм" разбираме две неща. На първо място, национализмът е идеология, политическо учение, изхождащо от предположението, че всеки народ, всяка нация трябва да живее в своя суверенна национална държава (или в друга, равностойна, териториално ограничена политическа формация като федерална държава, автономна област и т. н.). На второ място, национализмът е, както пише Х. Кон, духовно състояние, в което индивидът смята, че дължи върховна вярност към националната държава". Тази вярност може да се отнася и към „нацията“, „народа, който се стреми към съз даване на национална държава". В значението на „духовно състояние“, национализмът всъщност е синоним на „национално съзнание" или национално чувство", което, както пише В. Паскалева, „заставя членовете на нацията да свържат своята лична съдба с тази на нацията, да подчинят своите интереси на общите национални и даже да пожертвуват своя живот в името на последните". Тъй като националното съзнание се развива в хода на формирането на нацията - икономически, социален, политически и културен процес, чиято идеология е национализмът, - за национално съзнание може да се говори само при наличието, в една или друга форма, макар и в зародиш, на идеята за национална държава например като стремеж към изграждане на национален език, разбираем за всички сънародници; на национална църква, която изразява националната обособеност и т. н. По-късно, в разцвета на национализма, верността на индивида към нацията се изразява в приноса му към въоръжената борба за национална независимост и присъединяването на т. нар. terrae irredentae; към запазването на териториалния интегритет на националната дър жава, към материалното и културното и благоденствие.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: религиозното, националното, съзнание
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 79-84

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Художествените и философските търсения в българската литература от края XIX и началото на ХХ век, които водят до естетически прелом и създаване на ново, литературно течение, се определят в литературната наука като индивидуализъм, модернизъм, неоромантизъм, символизъм, естетизъм. Тъй като разнообразието тези наименования неведнъж е давало повод за недоразумения, още в началото трябва уточним значението на употребявания от нас термин модернизъм. Разбира се, самия избор на термин винаги се крие замисъл за определено тълкуване и стойностна оценка. В изследванията, в които с термина модернизъм се определя както кръга „,Ми- съл", така и тъй наречената школа на модернистите, чак до 20-те години на ХХ век, проличава опит да се намери общ знаменател за новите в българската ли да тенденции B тература от първите десетилетия на века. У други автори разграничаването на поня тията „европейски модернизъм“ и „български символизъм" издава намерението да се покажат не толкова типологични прилики с други европейски литератури от епохата на модернизма, колкото своеобразието на националния литературен процес. Избра ната от нас тема изисква обаче друг подход. Въпросът за дейността на кръга „Мисъл не може да се свежда нито към типологичните му сходства с международния литературен контекст, нито към отлики - неговата същност е във взаимозависимостта между обусловеното от възрожденската традиция своеобразно развитие на младата българска литература и обективната и способност да възприема и вътрешно трансформира нови импулси от други национални литератури, способност, която е показател за творческа активност в сферата на културата, без която културното и литературното развитие изобщо е немислимо. Изразена през Възраждането в стремежа към „настигане" на Европа, именно тази способност намира по-късно най-ярката си проя ва в дейността на групата „,Мисъл". Благодарение на„Мисъл" българската литература се включва в оформилата се в края на XIX век европейска модернистична общност. Затова смятаме, че терминът модернизъм - естествено не в буквалния речников сми съл на думата - а като наименование на определено течение в европейските литератури от края на XIX век, в което неоромантичните тенденции съжителствуват с дека дентството, а символизмът с импресионизма, улеснява разглеждането на новите явления в българската литература на прелома между XIX и ХХ век на по-широк международен фон. Настъпилите в края на миналия век промени в българското културно съз нание, на които най-рано дава израз групата „Мисъл“, залягат в основата на литературните програми от появата на групата чак до 20-те години. Те водят до търсене на нови философски предпоставки в тълкуването на света, до създаването на нова емоционалност и нов литературен стил, намерил отражение и в лириката, и драмата, отчасти в наративната проза (включително и в някои разкази на Елин Пелин).
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: българските, неоромантици, кръга, мисъл, европейският, модернизъм
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 85-101

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Настоящата студия с част от по-голямо изследване, посветено на развитието на писателската техника у Любен Каравелов. То се базира върху ранните творби на Каравелов, публикувани за пръв път на руски език, като се отделя специално внимание на тяхната по-нататъшна съдба. Съществен момент в работата е съпоставката между руските и българските текстове и опитът да се изяснят генетическите им взаимо отношения и функционалната мотивираност на разликите между тях. В конкретния случай обект на изследване е разказът „Слава", отпечатан за пръв път в „Страницы из книги страданий болгарского племени. Повести и рассказы Любена Каравелова" Както е известно, всички останали разкази в сборника вече са били публикувани в руския периодичен печат. Каравелов обнародва българската редакция на „Слава" (под същото заглавие) чак през 1875 г. в сп. „Знание", докато другите разкази от „Стра ницы..." са били вече печатани на български език във в. „Свобода" между 1869 и 1872 г. И Публикувайки ранните си разкази на български език, Каравелов внася значителни изменения спрямо техния окончателен руски вариант, какъвто го намираме в „Страницы...". Казвам окончателен", защото при някои от разказите съществуват разлики между двете им руски издания. Трябва да се отбележи, че съществуващите сравни телни изследвания на руските и българската редакции не са достатъчно изчерпателни. Освен това, като последица от създалите се благодарение на най-ранните изследвания клишета, към проблема се подхожда едностранчиво и често с предпоставени тези. Интересът се насочва към авторовите добавки спрямо руските текстове, което е съвсем оправдано, но не е достатъчно. C Общоприето мнение (намерило израз и в последното издание на Каравеловите съчинения) е, че промените в българските текстове на руските" му разкази са правени цел да се пригоди по-добре тяхното послание към новия адресат (националния читател); към целите на вестниците, където е трябвало да бъдат публикувани, и към новата и различна роля, която тези разкази е трябвало да играят в новия и различен социален, политически и културен контекст.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Каравеловият, разказ, Слава, неговата, авторска, преработка
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 102-110

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Една от особеностите на художествената литература е непосредствената и конотивна (практическа) стойност, изразена в способността и да създава социални предмети. В зависимост от своето време литературата може повече или по-малко да се самоизразява чрез тази си предопределеност, съответно, доближавайки се или оттласквайки се от формиращите мирогледни и наукоприложни дисциплини. Периодът на футуризма в руската литература от началото на века, определен от Осип Манделщам като време на „буря и натиск“, извиква несъмнен интерес именно от гледна точка на пряката си социална действеност, съвършено оригинално проявена в изкуството на Велимир Хлебников. И беглото запознаване с поезията на В. Хлебников показва наличие на специ фична естетическа норма в рамките на изграждания от поета мирообраз. Читателско съзнание, неотчитащо духовните движения в руската култура от първата четвърт на века, аперципира ред произведения по оста на „заумността“, причислявайки ги към христоматийното „Бобзоби пелись губы..." или черновите фрагменти от типа на: „Умнязь-Песнязь-Вечязь -Жриязь - Храмьзь - Будязь - Быльзь - Новязь", показващи филологическа работа, предхождаща поетическата употреба. От друга страна, строгият лингво-поетически анализ, търсещ наукообразността в поетическото мислене твореца, достига до извода за Хлебниковския енциклопедизъм, поради изобилието на И съществуването на множество метаезици в него. Действително широкият диапазон на хуманитарното и природо-математическо познание, представляващи сфери на проява на хлебниковския поетически вкус и усет, го заставят неимоверно да разшири T. нар. предмет на своето изкуство. Това на практика води до създаването на съответните емпирико-познавателни имитационни структури, които наистина биха представля вали жив интерес - в равна мярка и за литературоведа, и за нелитературоведа. Поради факта обаче, че въпросните явления имат своя онтология в някаква художествена система, би било най-удачно да се потърси органически-присъщата (целесъобразна) доминанта на дадения идиостил, интегриращата сила на която предполага цялостното и единно звучене на различните смислови обеми в поезията на В. Хлебников. В настоящите бележки ще се опитам да докажа правомерността на един определен тип интерпретация на Хлебниковския поетически текст, която го ориентира към кръга на митологичните представи, проявени в идеалния тезаурус на заклинателните словесни формули. Такъв тип разглеждане би способствувал за изясняване на въпроса, който винаги е вълнувал изследователите
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: природа, словесния, знак, поетическото, изкуство, руския, футуризъм, върху, материал, Велимир, Хлебников
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 111-119

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Надарената с всички човешки способности Пандора получила от Зевс за наказание, загдето Прометей дал на хората прогреса, кутия, която от любопитство за познание отворила, и така бедите и болестите плъзнали между хората... Тежката болест, нарушаваща идентичността на нашето „аз" и континюитета на съществуването ни, е търсела духовното си обяснение, откакто съществува човекът. Там, където истината е недостатъчна или духовно неприемлива, винаги се намесва фантазията, за да обясни метафорично страданието и страха от смъртта. та на Платон ни обясняваше болестите - в духа на мита, или по-скоро в духа на еднаполовина на този мит - като обособени независими съществувания, подобни континентите, които се вселяват у нас и ни обсебват. Той имаше своето право; такива са „нозологичните единици" като инфекциите, ракът и пр. Но Хипократ с не помалко право учеше, че няма болести, а само болни хора; с този афоризъм той искаше втъче всяко боледуване в битието, в екзистенциалното и социално битие на всеки отделен боледуващ. Хипократ беше лекар и не виждаше смисъл от абстракции. Той явно свързваше боледуването с „даровете на Прометей“, които днес можем да обясним като метафора на технологичния напредък - инфаркт, стрес, психични кризи и пр. да От Платон и Хипократ медицината и до днес си служи с метафорични описания („меланхолия“, „хистерия") там, където липсват познания или точен език. Това важи и за латинския жаргон. Но сигурно е пресилено да се твърди, че между ирационалното отношение към болестите и метафоричното им описание, от една страна, и научното им осветляване, от друга, има строго пропорционална и обратна зависимост, т. е., че колкото повече знаем, толкова по-рационално ще се отнасяме към заболяванията. Това би означавало да пренебрегнем културно-историческия и индивидуално-психологичния пласт, в който - наред с човека - съществува медицината като наука и практика боледуващият индивид. Твърде важна - емоционално и духовно - е тази сфера на познанието, за да бъде тя изцяло подвластна на разума. Ето защо, не само поради познавателен недостиг, и съвременната медицинска лексика е богата на метафорични понятия като „гръдна жаба“, „рак“, „остър корем" и пр.; дори когато съществуват научни термини, нужен е съвместен език с пациента. Болестта означава нещо за човека. Боледуването означава много за досегашното и по-нататъшното съществуване на индивида. Болестите означават нещо и обясняват нещо за човешката цивилизация. Както болестите, така и суеверията, свързани с тях, могат да се възприемат от човешкия дух като метафори на някаква неестествена форма на това съществуване. Тук е полето за обмен между медицина и духовност, в частност - с литературата, като общият език на този обмен е преди всичко метафоричният образ. Духът метафоризира заболяването и по този начин го опознава откъм страната на неговото духовно значение.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Болестите, като, духовни, метафори
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 120-132

Анкети

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Краткото ми познанство с него е сред най-щастливите в живота ми. За Тодор Нейков, преводача, знаех от малката книжка с откъси от Менендес-и-Пелайо, Унамуно и Ортега-и-Гасет за „Дон Кихот", от превода на гениалния роман на Сервантес „Дон Кихот" и от още няколко книги на испански и латиноамерикански автори. Знаех, че е получил блестящо образование в Гренобъл и Париж, че владее прекрасно френски, немски и испански, че е син на известния дипломат Петър Нейков... Делото на Тодор Нейков е огромно - той работи на попрището на превода повече от 40 години. На него дължим преводите на десетки книги от: Бласко Ибанес, Перес Галдос, Гарсия Лорка, Унамуно, Ортега-и-Гасет, Хименес, Карпентиер, Неруда, Камило Хосе Села... Той еистински посланик на испанската култура у нас, подготвил едесетки талантливи свои уче ници, които днес продължават делото му. Както казва за него проф. Исак Паси, извършеното от Тодор Нейков е истински интелектуален подвиг Имах щастието да го срещна и разговарям с него в продължение на един-два месеца, Спомням си първата ни среща на 31 март 1984 г. Бяхме се уговорили по телефона и още като позвъних ми отвори висок строен мъж, в елегантен сив костюм и любезно ме въведе в гостната. От цялата му фигура се излъчваше сдържана сила. Ведрото му лице, спокойният глас - мек и уверен, отмерените жестове, деликатността му - всичко това издаваше характер на човек, който знае цената си и следва линията на живота си неотклонно. Заобиколен от лавици с книги, сред „ладиите от речници", както той се изрази, Тодор Нейков приличаше на капитан на кораб, тръгнал в безкрайно пътешествие из света на испанската и латиноамериканска литература. Предлагам на вниманието на читателите запис на разговорите ми с изтъкнатия преводач Тодор Нейков, състояли се на 31 март, 2, 3 април и 9 май 1984 година. Текстът на разговорите бе проведен от самия преводач и в настоящата публикация се взети предвид неговите поправки и бележки. - Другарю Нейков, Вие сте сред учредителите на СПБ. Как се стигна до създаването на този съюз, Какво сдружение имаха преди това преводачите? - Преди да се създаде този съюз, имаше различни форми в миналото, които до една не задоволяваха нуждите и бяха еднодневки. В Министерството на информацията още от 1946 г. бе основан един комитет, чийто секретар бе Хенри Левенсон. Този комитет бе установил практиката, всички преведени книги, които предстоят да излязат, да бъдат преглеждани от него. И това бе много важно. Освен партийното издателство, което не бе подложено на този контрол, всички други (тогава още частни) не можеха да минат без визита на този комитет. След това преминахме към едни кабинети на преводачите, към едно обединение, включено към Съюза на писателите с много плаващ статут, без никакви привилегии. При едно посещение на хърватския поет Златко Гориян - който бе председател на Международната федерация на преводачите, той ни запали за борба за някаква организация. И почнахме да работим, съ ставяхме устави, събирахме се, дискутирахме, търсехме подкрепа от различни инстанции. Накрая Международният отдел на ЦК на БКП пое инициативата в ръцете си и с негова помощ организирахме учре дителния си конгрес. Той се състоя през 1974 г. с около 300 души членове-учредители. Той бе признание за нашата работа и постави началото на организираната ни дейност.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Съпроводен, попътен, вятър
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 133-155

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Авторът на „Влюбеният дявол" принадлежи към писателите, наречени в Германия и Англия хумо ристи и появили се в нашата литература само под лъскавата маска на подражанието. С присъщия си здрав разум френският читател трудно се поддава на приумиците на въображението и склонността към мечтателност освен в традиционните рамки на вълшебните приказки и оперните пантомими. Алегорията ни се харесва, баснята ни забавлява; библиотеките ни са пълни с онези игри за ума, предназначени първоначално за децата, после за жените и от които мъжете също не се отказват, когато имат свободно време. През XVIII век това се случвало често и измислиците се радвали на небивал успех. Най-сериозните писатели - Монтестьо, Дидро и Волтер - люлеели и приспивали с очарователни приказки това общество, което по-късно ще бъде разрушено до основи от принципите им. Авторът на „Духът на законите" написа и „Книдският храм"; основателят на Енциклопедията забавляваше простолюдието с „Бялата птица" и „Бъбривите бижута"; създателят на „Философски речник" украсяваше „Вавилонската принцеса“ и „Задиг" с приказни източни разкази. Все остроумни измислици, но от най-сполучливите и забавните. Поет, повярвал в своята фантазия, разказвач - в легендата, която сам е сътворил, изобретател, приел сериозно разцъфналия в мислите блян - ето какво човек не очаква да срещне насред XVIII век, когато свещеницитепости се вдъхновявали от митологията, а някои светски поети творели според хри стиянските тайнства.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Казот
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 156-165

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Кирилско-глаголският паметник на славянската писменост от XII-XIV век, наречен Реймско еван гелие поради дълголетното си пребиваване в катедралната черква на град Реймс (Франция), привлича вниманието на българските слависти, защото е свързано тясно с разпространяването на Кирило-Методие вото дело на запад. И досега на него, освен няколко кратки съобщения и статии, не е посветено нито едно обстойно изследване на български език. Предизвикало поради неясния си произход оживени спорове между най-видните слависти на XIX век, Реймското евангелие продължава да буди жив интерес в учения свят както поради палеографските си особености и художествената си украса, така също и поради историческата си съдба. Състои се от два дяла: кирилски и глаголски, подвързани в общ кодекс, и съдържа четиридесет и седем пергаментови листа in quarto - кирилският шестнадесет листа, а глаголският тридесет и един, изписани двустранно, кирилският със семиунциал от типа на Светославовия изборник от 1073 година и на Новгородското изборно евангелие от XI век, а глаголският - с ъглеста глаголица, хърватски тип от втората половина на XIV век. Кирилският дял съдържа двадесет и два откъса празнични евангелски четива по обреда на Източ ната православна църква, между октомври и март на църковната година, и представлява част от Изборно евангелие (апракос), Запазени са от него само 19 и 20 тетрадки от ръкописа. Съдбата на останалата част не е известна. От своя страна глаголският дял съдържа старозаветни и новозаветни откъси, от тях петдесет са евангелски текстове, а останалите старозаветни, използувани като четива на празниците по календара на Западната католишка църква. Освен по графика двата дяла на Реймското евангелие се различават по пергамент и по украса. Докато пергаментът на първия от тях - кирилския - е по-грубо обработен и е с по-тъмен цвят, което потвърждава по-голямата му старинност, пергаментът на втория - глаголския - е по-грижливо обработен и с по-светъл цвят. В сравнение с украсата на втория дял, украсата на първия е по-скромна. Характерни за нея са малкото на брой заставки от геометрично-плетеничен тип и начални букви от геометричнорастителен тип по подобие на буквите в Супрасълски сборник", кирилски паметник от XI век, създаден в Източна България. Украсата на глаголския дял е от западен тип, отличава се с многоцветна орнаментация и с миниатюри на католишки свещенослужители и на библейски персонажи.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Реймско, евангелие
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 165-171

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През лятото на 1888 година довчерашният студент в Лайпциг К. Кръстев се връща в България с диплома за завършено висше образование. Нещо повече - той вече е д-р К. Кръстев. Връща се и с много планове, идеи и мечти за литературно-критическа, преподавателска и обществена дейност. А наред това и с твърда воля за борба с примитивните условия, които пречат на всеки опит за системен труд, за по-висш полет на духа. Една от първите му грижи, след като бива назначен за директор на педагогигическото училище в Казанлък, е да създаде свой периодичен печатен орган, своя литературна трибуна. За тази цел той основава учителско дружество, което започва да издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество" (1890). Младият двадесет и четиригодишен редактор поема в ръцете си цялата работа по издаването и редактирането на излезлите шест книжки. На следващата година той се заема да издава ново списание - Критика" (1891), което му дава възможност да развие на поширока основа своите литературно-естетически идеи. Но и това краткотрайно издание е само опитно поле, един своеобразен литературно-критически плацдарм за по-голям скок. След него идва сп. „Мисъл", оставило дълбоки следи в развитието на нашата художествена литература, критика, естетика и пр. (1892- 1907), а след спирането му излизат два тома „Мисъл" (1910)- - един наистина представителен литературно-издателски епилог на списанието.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Кръстев, редактор, Стихове
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 172-174

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Списанието „ХХ век" (орган на Съюза на писателите в СРР) се отличава от останалите румънски периодични издания, част от които вече представихме в Литературна мисъл“. Всеки брой е добре съставена и оформена книга от своеобраз на библиотека. На титулната страница е записана главната цел: диалог на румънската духовност със съвременната световна литература и изкуство. Затова няма да прозвучи пресилено твърдението, че „ХХ век“ е уникално явление не само в румънската, но и в европейската периодика. Но нека да направим кратък обзор на досегаш ния тридесетгодишен път на изданието. През началните години (1960-1964) „ХХ век“ е месечно списание с културно-информационен характер, което прави, макар и несистемни, опити да анали зира съвременните литературни явления. Още тогава, от 1963 година, се откроява една от главните му теми: изящната словесност на нашето столетие и нейните класически образци, които по една или друга причина, са били бели петна" за румън ската култура. Интересно е да се отбележи, че още през този период „ХХ век“ се обръща за първи път и към латиноамериканската проза, която тотава е все още извън вниманието на европейския читател. През 1962 г. списанието организира своя та първа „кръгла маса" по актуални проблеми на съвременната световна литература, вв която вземат участие водещите критици от онова време (Тудор Виану, Александру Дима, Жирмунски, Самарин и др.). Прелиствайки старите годишнини, наред с множеството променящи се рубрики можем да срещнем и внушителен брой произведения, повечето от които се превеждат и публикуват за първи път тук, доста преди да излязат в отделни издания. Тук става дума предимно за значими автори с техните програмни опуси: Кафка, Бекет, Джойс, Фокнър, Камю, Сартр, Малро, Музил, Йонеско, Дюренмат, Фриш, Грас, Бьол, Юрсенар, Борхес, Маркес, Кортасар, Булгаков, Пастернак... Но трябва да подчертаем, не за разлика от нашето Панорама", списание „ХХ век" не дублира плановете на издателствата за чужда литература. То предпочита текстове с по-експериментален характер. Дава се преднина на отделни литературнохудожествени теми и мотиви, на асоциации или типологии в по-проблемен план; предлагат се различни варианти на коментариите, които нерядко провокират читателите. Постепенно списанието о обзорно се превърна в тематично, което е найголямото му достойнство, и го отличава от нашето 172 „Панорама" или от „Иностранная литература" (Москва). В ХХ век" редовно се представят и цели културни региони от Европа и света - напр. Африка, Финландия, Испания, Гърция, Италия, Португалия, СССР и т. н. Но тук отсъства безличната информация или случайният набор от текстове. От години всеки брой е подчинен на определена концепция, която се следва почти в целия му обем. При внимателен преглед на последните десет годишнини можем да установим, че все пак в центъра на вниманието на неговите издатели (Дан Хаулика и Шефан-Аугустин Лойнаш) е позната и ессистиката. Тук за първи път бяха поместени обширни откъси от „Одисей" на Джеймс Джойс, романи и разкази от Уилям Фокнър, Франц Кафка, Дино Будзати, Албер Камю, които се посрещнаха като събития в румънската култура. Придружа вашите ги коментарии на критици, преводачи и есеисти от Букурещ, Яш и Клуж и други центрове на страната - осъществени на твърде високо рав нище доказват, че в нашата северна със дка отдавна са преодолени провинциалните комплекси". „ХХ век“ е елитно списание, което се радва на значителен брой читатели. От 1968 г. то удвои тиража си и започна да пуска двойни и тройни по обем броеве, които намериха твърде широк отзвук. Обикновено това са тематични емисии", които респектират с широтата на темите и проблемите. Ето и някои от заглавията: „Фантастика“, „Танцът и поезията“, „Гьоте и Моцарт“, „Автомоби лът“, „Експресионизъм“, „Средиземноморието", „Хомо Фабер“, „Екзотиката“, „Човешкото тяло", „Митологията“, „Великият Октомври“, „Книгата“, Западногерманското кино“, „Хомо Географикус“..
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, Румъния, Мексико
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 175-176

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В отговор на изказваното мнение за интелектуалната слабост и мракобесния характер на нялата допетрова Русия докторът на филологиче ските науки Гелиан Михайлович Прохоров издаде своите статии, поместени вече в различни издания, но с някои съществени добавки и едно чудесно Приложение", които съставляват неговата дей ност от едно десетилетие насам. В предисловието авторът говори за нашето слабо познаване на кръгозора на писателите и читателите от Древна Русия, за наднационалния характер на средновековната книжна култура и нейното разпространение (с. 3). Глава първа носи заглавието „Корпусът със съчинения, приписвани на името на Дионисий Ареопагит" и обстойно засяга преводното дело на монаха Исайя спрямо Дионисиевите съчинения. За нас е интересно и ново връщането към ортодоксал ната традиция за Дионисий Ареопатит, чиито съ чинения, независимо от многобройните опити, не са идентифицирани, което е общоприето схващане. „Въобще силната страна на скептиците еименно отрицателната, поводите за съмнения са най-основателни" - пише Г. М. Прохоров (с. 9). За под крепа той цитира думите на византолога Ханс Урс фон Балтазар относно невидимостта" на Дионисий и за единството на личност произве дение", при което Г. М. Прохоров добавя - и за по-малката грешка на „отрицателите на отрицате лите" (с. 10). След това последователно разглежда различни страни на Корпуса, неговото богословско-философско значение, като например „веч ност в сегашното“, влиянието на това произведение върху иконографията с темата София- Премъдрост (с чернобели снимки), епиграми, които се срещат в гръцките ръкописи, в преводите на славянски и грузински език (също със снимки), с езикови бележки по материала, който дава текстът, и на края на тази глава отделя с подобаваща изчерпателност превода на Корпуса в славянската литературна традиция" чак до последния превод на Руски език от 1957 г. В приложение към тази глава са дадени цялостно две произведения на Дионисий: „За тайнственото богословие“ и „Послание към Тит", заедно с тълкуванията на Максим Изповедник в славянския превод на Исайя и с паралелен превод на съвременен руски език от гръцки, извършен от самия изследовател Г. М. Прохо ров. Тема на втората глава е „Диоптра" на Филип Пустинник, която по влияние сред славяните, може да се сравни само с ареопатитския Корпус. Това антропологично съчинение, много популярно сред исихастите на Балканите, което е издадено в при ложение (първо и второ слово) в съшия маниер както Корпуса. Г. М. Прохоров вече издаде тре тото слово на „Диоптра" (вж. „Памятники литературы Древней Руси. Конец XV - первая половина XVI века", Москва, 1984, с. 68-151) и понеже досега не е издаван славянският превод на това съчинение, може само да се благодари на автора и да се пожелае отпечатването на останалата част. Това произведение е анализирано подробно по съдържание и всеки, който се интересува от него, може да го прочете. Накрая се противопоставя Диоптра" на съвременното философско-антропологично изследване на Пиер Тейар дьо Шарден (1881-1955) Феноменът на човека". В третата глава изследователят пише за едно неразбрано място от „Слово за живота и кончината на великия княз Дмитрий Иванович, цар руски", което е било изпускано от преписвачи и издатели. След обстоен анализ на сродни текстове, понятия, слова, аналогии, сравнения и цитати Г. М. Прохоров разкрива заслугите на княз Дмитрий Донски в защита на Русия, неговата победа и основаване в Русия на голямо царство", след което той станал всеруски пар. Последната глава разглежда поетичното приложение към духовната грамота на митрополит Киприан (с. 123-150) - текстуално, различни проблеми на това произведение, тълкуване, атрибуция. Автор на последните руски произведения вероятно еЕпифаний Премъдри.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Една, Книга, защита, руската, култура, Памятники, переводной, русской, литературы
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 176-178

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В сянката на думите" не е случайно заглавие за втората книга на Александър Йорданое. То маркира една вече избрана посока на критическо присъствие, поведение и движение в съвременната културна ситуация. В първата си книга „Личности и идеи" (С., 1986) критикът призова към проглеж дане отвъд „сянката на думите", към диалог с онова, което е внушено чрез думите ненатрап чиво и недиректно, което е отправено към нашето съзнание по-скоро като провокация към осъзна ване и разбиране, а не като възприемане на постулирани и неприкосновени истини, както са ни карали да привикваме години наред. Като критик Ал. Йорданов няма жанрово пред почитание към поезията, прозата или критиката, тъй като не е склонен да теоритизира върху жанра като такъв. Авторът гради у себе си едно исторично съзнание, което възприема и интерпретира литературните явления в тяхното единство и активно живеене, в диалога им с времето, в изконния стре меж на словото и на неговото изкуство да се пре бори с времето в името на вечния живот, в името на човека. И все пак може би поради началния старт на литературните му занимания (имам пред вид защитената от автора дисертация „Литературната критика на българския модернизъм" - 1984) и в двете книги на Ал. Йорданов в основата на критическото интерпретиране предимството е на самия критически жанр. Критикът по-често се интересува и по-често тръгва от критическата ре цепция на литературното явление, а не от факта на неговата иманентност, на относителната му самостоятелност. Веднага трябва да кажа, че тук са и силата, и слабостите на автора. Не будят съмнения вещите му познания върху литературната история, неговата ориентация в литературно-критическите полемики около художествените явления. Често впечатлява със сполучливите открития на критиче ските си ракурси, с възкресените от миналото или сега поставени полемики. Несъмнено продуктивен е дискусионният той на неговите критически съгла сия и несъгласия с предшественици исъвременници. Увлечен в самата критическа полемичност, която естествено предполага и подчертано засилен субек тивизъм на оценъчния план, Александър Йорданов често остава в плен на това си предпочитание, дори 176 и когато се стреми да се освободи по някакъв на чин от него. Така читателят може наистина невинаги да есъгласен с повече или по-малко крайната субективистична гледна точка на автора, да го подразни пристрастието към собствената теза, която би могла да отчита повече и по-съществени иманентни особености на интерпретираната художествена реалност; но така или иначе, целта на кри тическия текст е постигната - провокирано е чита телското поведение както към първичния художе ствен текст, така и към интерпретиращите го пред ходни и други критически текстове. В избраната от критика посока, която го характеризира и като личност, и като естетическа позиция, втората му книга В сянката на думите" е по-освободена и, може да се каже, по-артистична в своята отвореност към диалога и полемиката. В уводния и текст - Между вчера и днес..." - авторът заявява: „Литературната критика е комп лекс от текстове. Това прави неограничима и сво бодата на читателя. Той може да избира. Може да спори. В тази книга, надявам се, поводи за поле мика има предостатъчно. Вероятно защото съм се стремил не към „затваряне на аналитичния прочит, а към разкриване на историческата перспективност на литературните явления. Новият прочит включва органично в себе си не само достойните, но и възможните интерпретации." Сам критикът е диалогично настроен към вече изказани свои идеи, стреми се да ги обогати и доразвие в своите нови текстове. Той държи на „завършено-незавършения" прочит като на единствена великолепна и непов торима възможност да проникнем в тайните на литературната история, за да кажем истини не само за нея". Тази своя позиция и разбиране за функ циите на критическия текст Ал. Йорданов особено добре защищава със статиите и студиите си за онези автори и по онези проблеми, които в известен смисъл представляват връщане към вече познати не гови текстове от първата му книга. Такива в новата книга на критика са статиите, Яворов и Днес", която своеобразно доразвива идеите и диалогизира по въпроси, поставени в статията „Последният възрожденец" (от книгата „Личности и идеи"), както и„На „горна“ и „долна земя" с Ангел Кара- лийчев",
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: сянката, думите, Александър, Йорданов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-8

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Значителното произведение идва с ореола на значителността си. Осъзнаването става почти мълниеносно, но за осмислянето на всяка творба е определено различ но време. Този срок не зависи само от конюнктурата, макар че с нея често го обвърз ваме. Не, тук трябват усилия, подобни на създаването на произведението, но и различаващи се. Изглежда, необходимост се явява сумирането на различни ярки прозре ния за раждането му, за новостта му, за пъпната му връв с литературните и националните традиции и особености. Така полека-лека ореолът се запълва с аналитично злато. Оттук нататък, колкото и неочаквани и парадоксални спрямо родоначалната трактовки да се появят, те ще са огрени от нейното сияние. „Хайка за вълци" получи незабавното признание и сега трябва да се търси трайната й орбита. Тъкмо затова каквото и да се пише днес за романа на Ивайло Петров, то ще бъде само принос в разгадаването му. А може да си остане и доказателство за читателския вкус. Единствено така - като добри или недотам добри (по-точ но като добросъвестни или недотам добросъвестни) читатели - могат да се характе ризират всички участници в дискусията, разгърнала се много скоро след публикува нето на пълния текст на романа в края на 1986 г. Вероятно натам поведе нещата първата рецензия - тя просто предизвикваше формулирането на квалификации спрямо автора й. Но и в такива случаи разумът изисква преглътване на прииждащата острота, за да се поднесе главното -собствената теза. Публичността нито попречи на ква лификациите и поученията на защитниците, нито възпря новите противници на романа. След взаимните обвинения и несъгласия и обещанията за бъдещ анализ останаха да звучат - аз съм за, аз съм против, аз съм за и против (което не значи въздържал се).

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Хайка, вълци, стопани
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 9-18

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Доброто и красивото са основните акценти, които критиката поставя, когато става въпрос за творчеството на Йордан Йовков. Тук ще бъде направен опит за анализ на това взаимоотношение в един по-особен ракурс: доброто и красивото се разглеждат като взаимоотношение между общностно и индивидуално, като в резултат на динамиката на това взаимоотношение се показва възникването на особената сти лизираност и театралност на Йовковия художествен свят. Доброто според Йовков е в хармонизирането на отношенията на човека със света, то е естественото, природното, родовото. Това добро е основа за цялостен и хармоничен човешки характер. Героите на Йовков най-често са вписани в един патриархален бит, те са обикновени трудови хора, органически враснали в общността. Индивидуалното у тях е съвестта. Съвестта е способност за критическо съотнасяне на индивидуалните представи за основните ценности: труд, любов и приобщеност към рои природата - с тези, които са изконно присъщи на общността. Съвестта може доведе до нравствено преобразяване на човека, и то винаги в посока към връщането в общността. Самият процес на преобразяването е пресъздаден не от гледна точ ка на личната драма на героя, а от „обективираната" гледна точка на общността. Доброто е съгласие с вроденото“ у човека, то е един вид природност в обществените отношения, то е естественото, за чието нарушение индивидът бива наказан с отлъчва да да не от общността.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Общностен, етнос, народностна, съдба, творчеството, Йовков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 19-39

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сравнително-типологическото изследване на чешкия поет Ярослав Сайферт (1901 -1986; Ноб. награда 1984) и нашия поет Атанас Далчев (1904-1979) е мотивирано от редица сходства в индивидуалната им поетическа изява и едновременно с това е показателно за някои общи естетически тенденции в двете славянски литератури през настоящия век. Фактологическата и типологическата сравнимост на тяхната поезия с И оглед на литературно-историческия контекст на дебютните изяви, идейно-тематичната насоченост на творбите, съзерцателно настроения лирически персонаж, психофизическата аналогия в световъзприемането и светоотношението обуславя базисното, фундаменталното сходство в поетиката на творбите им и дава възможност да се очертаят три типа междутекстови връзки: идейно-тематични, персонажни структурно-поетически. По този начин характеристиката и съпоставката на техния индивидуален, вариантен лирически тип може да послужи като отправна точка за очертаване спецификата на един инвариантен лирически тип, в който сетивно-изобразителните, емоционалните и смисловите механизми за въздействие се отличават с доминация не на практически преобразуващата връзка между човека и света около него, а на хармо ниращата, съгласуващата връзка между тях. При излагане на фактите и опита за тях ното теоретическо осмисляне ще се придържаме към интерпретаторския подход на Никола Георгиев, който в „Тезиси по историята на новата българска литература"1 посочва: „Откриването на вътрешнотекстовите връзки (анализът на творбата) е дей ност, дълбоко различна поради различията в обекта от откриването на междутекстови връзки. И двете дейности обаче се натъкват на някои общи трудности, между тях трудността да се определи кое образувание, коя връзка са случайни и неносещи зна чимост и кои са функционални, значими. С една дума, без разграничаване между различните типове връзки и без яснота на методологическия подстъп към тях изследванияна междутекстовостта заплашват да се превърнат в ново издание на стария пози И та тивистичен компаративизъм. "
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Ярослав, Сайферт, Атанас, Далчев, типологически, паралели
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 40-48

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първата поетическа проява на жената след Освобождението е стихосбирката на две сестри поетеси - Елисавета Ненова и Мария Ненова. Тя излиза през 1890 г. в София, в типолитографията на Б. Зилбер и брои 63 страници. Оформена е в два самостоятелни дяла - „Част първа. Една стъпка напред. Стихотворения" от Елисавета Т. Ненова и „Първий ми труд. Стихотворения" (част втора) от Мария Т. Ненова. Първата част е с обем 36 страници, почти цяла поетическа сбирка, а втората, на М. Ненова, е по-скромна - 18 страници. e Нека първо видим какво е характерно за поезията на Елисавета Ненова. Голям делът на патриотичната проблематика. Това е съвсем естествено, като имаме предвид времето на написването на творбите - края на осемдесетте години, т. е. изминали са повече от десет години, откакто България е свободна и вече е преживяла една война... Възрожденският тип съзнание все още не е отмрял - той непрекъснато търси основанията си за високо национално самочувствие и все повече ги открива в миналото - далечното и съвсем близкото отпреди Освобождението. И Ел. Ненова още в първата творба („Певец") обръща поглед към историята, като призовава певеца на народните съдбини за водител по нейните пътища. Самочувствието на човека, знаещ историята на народа си, е родило стиховете:
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Поетесите, Ненови
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 49-58

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Прякото проникване в темата-проблем за развитието и трансформациите на епопейния жанр в българската литература и фолклор крие потенциалната опасност от оплитане в паяжината на терминологичната неизясненост. Родната, а и чуждата литературна наука все още не е разграничила и не е дала предпочитание на нито един от термините, с които се обозначават произведения като „Илиада“, „Одисея“, „Махабхарата", „Рамаяна", „Песен за нибелунгите“, „Песен за Роланд“, „Поема за моя Сид“, „Слово за похода на Игор“, „Манас“, „Калевала“. Кой термин би бил най-подходящ - епос, епопея, епическа поема, героична поема, национална епопея, епически песни?... „Непрофесионалният" читател би потърсил помощта на справочната литература - речниците и енциклопедиите; ученикът или студентът - учебниците и учебните помагала със заглавие „Теория на литературата"; а специалистът - трудовете на учени класици или съвременници. Но терминологичното единство там липсва: не само различните автори, но един и същи автор, и при това в една и съща студия или книга, назо вава споменатите произведения с различни термини, които трудно се припокриват един C друг. Тази терминологична неизясненост представлява богато синонимно гнездо, което е много удобно за стилистични нужди, за избягване на тавтология. Но струва ли това стилистично улеснение терминологичния разнобой и доколко това неединство наистина е синонимно гнездо? Синонимни ли са термини, които сами по себе си ознаB чават различни неща, но с които определяме жанра на едно и също произведение? „Речник на литературните термини" (С., 1980, четвърто издание!) споменатите погоре произведения, а също така кой знае защо и „Фауст на Гьоте са определени като епопея: „Голяма стихотворна творба, изградена върху историческо събитие, с изклю чително значение за даден народ." В „Литературный энциклопедический словарь" (М., 1987) В. А. Сапогов определя епическите песни като един от най-старите жанрове на епоса - голяма група обективно-повествователни произведения, обединени от историко-героическа тематика и стихотворна форма. По-надолу авторът посочва видовете епически песни: стихотворния героичен епос („Илиада“, „Песен за Роланд“...), народните балади и предания, историческите песни. Като централни персонажи са определени човекът от героическото време (златният век") и историческите герои, чиито дела са идеализирани.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: теорията, епопеята, като, Литературен, жанр
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 59-72

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В глава 67 на известните „Отговори на папа Николай І по допитванията на бъл гарите" се казва: „Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте се решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си меч и в него да става заклеването." Въведено в научен оборот още през миналия век от А. Хилфердинг (Собраніе сочиненіи, т. І, С.-Петербург, 1868 г., с. 27) това сведение става „общо място в повечето изследвания, засягащи българската езическа клетва (вж. 23; 53; 5; 6, с. 49-56; 7, с. 80-83; 58, с. 343-370). В посочените публикации отговор 67 се привежда обикновено наред с другите сведения за договорна клетва („Житие на Никифор" на Дя кон Игнатий, „Царе" на Йосиф Генезий, „Хронография" на Продължителя на Тео- фан; вж. също Писмо от Неизвестен автор, открито и частично преведено от Б. фон Арним (Български преглед, 1933 г., № 1, с. 90-98), като скрито или явно се възприе ма направеното от Г. Кацаров разделяне на клетвата пред меч от т. нар. „договорна клетва". В. Бешевлиев възприема това разделяне и в „Първобългарите. Бит и култура". За разлика от клетвата в оръжия - отбелязва той - клетвата, която българите полагали при сключване на мирен договор, била от друг вид и много по-сложна" (7, с. 81). Тази трайна тенденция в българската историография * може да породи несъгласие по следните причини. В своите „Пратеничества" византийският хронист Менандър Протектор разказва за сключване на договор между ромеите и аварите (в лицето на техния хаган Баян) по следния начин: „.. . .И той (Баян - б. м., К. Б.) веднага се заклел по аварските обичаи, като извадил меч и проклел себе си и целия аварски народ, ако замислял нещо лошо срещу ромеите с построяването на мост на река Сава, да загинел от меч самият той и цялото аварско племе, а небето и небесният бог да хвърлят огън върху тях и околните планини и гори да ги затиснат, пък и река Сава да излезе от коритото си и да ги потопи всички." (вж. ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ (оттук нататък ГИБИ) т. II-ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ (оттук нататък ИБИ) т. III, с. 252). Очевидно е, че аваро-византийският договор е бил скрепен от аварска страна чрез клетва пред изваден меч, т. е. мечът е налице и в т. нар. Договорна клетва.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Клетвата, пред, своя, владетел, меча
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 73-79

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За преводите на Дантеви творби и преди всичко на неговата опера магна в Бъл гария, както и за различните по стойност страници, посветени му от българските литературни историци и критици, вече е писал изчерпателно и на два пъти моят учител, професорът в Софийския университет Ив. Петканов 12, и аз имам много малко да добавя или да уточня в неговата изчерпателна библиография. Оценките му в общи чер ти също споделям. Като методологическа постановка на съжденията, които ще се опи там да изкажа, продължавам да приемам предложеното вече от мен схващане за превода като средство за реинтеграция на културни пластове и епохи в националната ни култура и за антиципация на нейното развитие 3,4,5,6,7, почиващо върху теорията за ускореното развитие, която все още смятам, че предлага най-съответният модел на новата българска литературна история, в рамките на която става и рецепирането на Данте. Понятието „реинтеградия" обаче предполага, че в някаква степен и форма тези пластове някога са съществували, макар в последствие да сме загубили пряката каузална връзка с тях. Тук иде и основното ми несъгласие с проф. Петканов по повод неговата постановка на въпроса за превода на Данте у нас, сякаш предварително го обявява за невъзможно културно начинание, поначало обречено на неуспех, защото „българският интелектуалец никога не е живял в интимно общение с християнството", отнасяйки се към него като към „традиционно морално наследство, смесващо езически обреди с християнски елементи". Не знам дали в числото на горните интелектуалци трябва да включим Евтимий Търновски от XIV век, патриархът, чието книжовно дело и книжовна реформа получават авторитет на норма в цялата „Славиа ортодокса"
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Рецепцията, Данте, България
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 80-92

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Френският романтизъм оставя малко шедьоври в областта на драмата. В романтическите драми днешният читател и зрител открива преди всичко целия арсенал от крайности, клишета и автоматизми на фабулата, персонажите и стила - белег на вре мето, което ни отделя от момента на тяхното създаване. Но в контекста на историче ското развитие на жанра романтическата драма като явление далеч надхвърля художест вената стойност на отделните творби и дарбата на техните автори. За своите представители и привърженици романтизмът е синоним на революция. Френските романтици въпреки разнообразието и противоречивостта на техните общест вено-политически и естетически възгледи като цяло живеят със съзнанието за своята мисия. Революция на идеите е необходима там, където след период на застой е на лице воинствуваща ретроградност и затова във всеобщото обновление на теорията и идеологията, на съдържанието и формата на художественото произведение, център на борбата се явява драмата, където класицизмът е пуснал най-дълбоки корени. Не случайно възходът на романтизма във Франция започва от поезията и романа, но ут върждаването му е свързано с няколко театрални постановки. Повечето литературни манифести представляват предговори към драматични произведения, а Стендал избира за заглавие на своя прочут трактат антитезата Расин-Шекспир. Разбира се, революционността на романтическата драма не трябва да се възприе ма чрез външните прояви на тази борба. Новаторството в тематиката, стила и патоса, отхвърлянето на правилата са само външни белези на една по-дълбока промяна в схва щането за драмата въобще - промяна, предопределила развитието на жанра чак до наши дни. Без да се занимаваме обстойно с теорията на романтическата драма, а още по-малко с конкретни анализи, ще се опитаме да изясним прехода от класицизъм към романтизъм от гледна точка на жанра, преход, който по своята важност не отстъпва на този на границата между Средновековието и Ренесанса. Романтическата революция в дра мата е най-ясно изразена във Франция по няколко причини. Най-напред тук е люлката на класицистичната естетика, наложила се като господствуваща в Европа за близо два века. Подобно безпрецедентно по сила, продължителност и всеобхватност културно влияние създава стабилна традиция както в творчеството чрез система от принци пи и правила, така и във вкуса на читателската и зрителската публика. Това са фак тори, с които новата естетика неизбежно влиза в конфликт. Последният се радикали зира и от факта, че във Франция липсват междинни периоди, които да подготвят усло вията за по-безболезнен преход. За такъв отчасти могат да се смятат първите две де сетилетия на XIX век, когато на огромна почит е мелодрамата, но самата тя като дра матичен вид бива смятана за малоценна и от елита, който се придържа към староре жимните естетически ценности, и от самите и почитатели.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Класицизъм, романтизъм, Франция, оглед, драматичния, жанр
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 93-102

Трибуна на студенти литератори

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Анализът на Похвално слово за Кирил разкрива семантика, изградена върху логически допуснатата възможност за тъждество между втората персонификация на троицата -Исус и Константин Философ. Така става възможна реставрацията на божествената триада от редуцирания и вариант - диадата. В значителна степен това извежда творбата в периферията на ортодоксалността, но пък разкрива композиционния и код. Възможно ли е съществуването на успореден метод за разчи тане смисъла на Похвалното слово, за строгото му свързване с православната традиция? Възможен ли е философски компромис между нея и Климентовото произведение? Разглеждането на епитетната система в реконструктивното за Троицата поле на облажаванията в ПСК води до разлагането и вторичното организиране на лексиката и според признаците деятелност (praxis) и светлинност (teoria). Двете групи съдър жат аскезни характеристики и представляват мисловна форма на аскезен цикъл. Но те се отнасят до и могат да бъдат символизирани успешно от първата триа на И a деветте ангелски чина - серафими (евр. 5 raphim - oгнен, пламтящ) и херувими (евр. К rubim, акад. karibu - застъпник) - с типичната им охрани телна, двигателноактивна функция. Определението „ангелски" (от пета позиция на епитетите в ПСК) известява възможността за подобно тълкуване. Серафими и Херувими гравитират около последния, но пространствено междинен член на първата триада - престоли, чийто притежател става Константин Философ. Той се включва не в умонепостигаемата трошица, а в постижимото и най-близко звено. Аскезният цикъл осъществява целта си не в трансцедента, а в трансцеденталното - престола - като абсолютно интимно пространство. Тази висша близост, при която все пак дистанцията е запазена, е от изключително значение за съхраняемостта на православната йерархичност. Полезно е да съпоставим своите съждения с последното изречение от първата част на апокрифа „За Тивериадското море“: „Господ направи Сатанаил на чалник на всички ангелски степени и сам дойде в деветия чин".
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Семантика, чашата, надписът, Соломоновият, комплекс, Житието, Константин
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 103-109

Полемики

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Увлечен от полемичната си страст, Иван П. Цанов поставя на страниците на сп. „Литературна мисъл“ („Допълнения" към „Откъси от Дневник" на Кирил Христов" - Литературна мисъл, кн. 10, 1989 г.) един твърде болен и твърде актуален проблем на българското книгоиздаване -въпроса за изборността в представянето на нашите класици. Проблемът е стар като самото книгоиздаване. Още в първите десетилетия на свободна България нашите книгоиздатели започват да публикуват откъси от творбите на своите предходници. В полувековния свободен живот на нова България обаче не се появява нито едно пълно, академично издание на съчиненията на български класик. Още по-приглушен е интересът към миналото през следващите десетиле тия. Водени от желанието да преоценят литературното минало от марксически позиции, издателите и критиците на 40-те и 50-те години се опитват да представят част от идейно съвместимите с оформящата се идеология и естетика творби. На читате лите се поднасят съчинения на Йовков или Елин Пелин в един том, с два или три тома се представя Вазов. Отчасти този възпитателно-назидателен синдром е преодо лян в следващите три десетилетия. Сравнително пълно у нас се представят творбите на Иван Вазов (двадесет и два тома), Христо Ботев (три тома), Г. С. Раковски (че тири тома), Л. Каравелов (дванадесет тома), Йордан Йовков (шест тома), Елин Пе лин (шест тома), П. П. Славейков (осем тома), П. К. Яворов (четири тома), К. Христов (пет тома), А. Страшимиров (осем тома), А. Разцветников (четири тома) и др. При това, държа да отбележа, всички тези издания са реализирани с усилията на малобройния колектив на отдел „Литературно наследство" при издателство „Български писател". Въпреки драматичните усилия на малкия издателски колектив обаче и до днес и неговите служители, и редакторите във всички български книгоиздателства робуват на фрагментарността. В края на ХХ век в България все още няма нито едно академично издание на български класик. Няма специализирано издателство за литературна класика. Издателството на БАН нене публикува творби на художест вената ни култура и в момента преустановява единственото издание на български класик. От заплануваните първоначално десет, а по-късно двадесет тома на П. Р. Сла вейков, за около двадесет и пет години са излезли шест, с които изданието приключва. Искам и да напомня на Иван Цанов, че неиздадени са не само дневниците на Кирил Христов. Неиздадени са много от стиховете на Стоян Михайловски (на български и френски), неиздадена е публицистиката на Захари Стоянов, поместена във вестници, които времето все по-упорито руши. Неиздадени са великолепните мемоари на Д. Маринов, неиздадени са спомените на Симеон Радев (Архив на БАН). Фрагментарно ще бъдат представени творенията на Софроний Врачански, непълно е представено творчеството на Г. С. Раковски.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: повод, Откъси, дневник, Кирил, Христов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 110-112

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Разказът на Георги Райчев „Незнайният" е публикуван за пръв път през 1923 г. в сборника с разкази от същия автор. Защо се обърнах именно към този разказ? Една от причините е, че версията 1923 г. е значително по-различна от следващата, а другата причина е мотивът за раздвоението, който то се появява не само в този разказ на Райчев, а е постоянно актуален (Сузан Зонтаг) и се появява още древните философи (Платон) и в романтичната белетристика. Да си припомним „Елексирът на дя вола" на Хофман - роман, написан още през 1815-1816 г., който значително изпреварва вълната от произведения от XIX и ХХ в., където се интерпретира темата за раздвоението на човешката природа. През 1839 и 1840 г. американският писател Едгар Алан По публикува разказа си „Уилям Уилсън", чиято тема е драмата на раздвоението на личността и вътрешната борба в нея. Едгар По, както и Хофман, използува мига, в който се въвежда в действието двойникът на главния герой. Няколко години по-къс (1846 г.) се появява известната книга на Карл Луис Стивънсън „Доктор Джекъл и господина Хайт". Оставайки в кръга на англоезичната литература, нека си припомним характерните в това отношение роHO мани на Оскар Уайлд („Портретът на Дориан Грей"). Не казах нищо досега за руската литература, но трябва да се споменат поне две повести на Гогол („Нос“ и „Дневникът на един луд") и най-вече творбата на любимия на Георги Райчев писател Ф. М. Достоевски „Двойникът. Възхищението от великия руски писател, следването в Германия и познаване то на съвременната литература сигурно са оказали влияние върху творчеството на българския писател, включили са го в експресионистичното направление на художествената проза. Райчев заедно с Вл. Полянов и Ч. Мутафов е признат за главен представител на българския експресионизъм. Споменах по-горе няколко произведения, които използуват главно темата за раздвоението. Авторите си служат дори с подобни художествени похвати, извеждайки в действието двойника на героя, проследявайки протичането на психическото заболяване, изграждайки (по различен начин) настроението на ужаса, като разширяват повече или по-малко изображението на психиката на героя. Като се анализират тези текстове, не трябва да се забравя атмосферата, която господствува тогава в Европа и която ев основата на философията на Кант, Шопенхауер, Ницше и в основата на индийската философия. Не тряб ва да се забравя също така, че „Незнайният на Райчев изпреварва с десет години произведенията на К. Чапек и Т. Ман с подобна тема и форма. Как изглежда на този фон разкът на българския писател? Нека проследим накратко съдържанието му?
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: отворената, структура, основа, разказа, Незнайният, Георги, Райчев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 113-115

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1722 г. в Петербург е публикувана „Книга істориографія", съкратен руски превод на „Царството на славяните" (1601 г.) на рагузинеца Мавро Орбини. Посредством този руски превод трудът на Орбини оказва значително въздействие върху българската и сръбската историография от XVIII в. и единодушно е смятан за един от главните извори на „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. Една стара традиция приписва инициативата за този превод, старанието за съставянето и редак цията му, както и послеслова с полемичен кирилометодиевски характер за дело на Теофан Прокопович. В 1802 г. Франческо Мария Апендини пише: „С написването на тези бележки чувствам, че Историята на Орбини е била преведена на илирийски и впоследствие отпечатана от Теофан Прокопович, архиепископ на Новгород". Любопитен и траен отзвук се предава в една мисъл на Артуро Крониа (1939 г.): „Мълвата за Орбини стига до далечна Русия. Там през 1677 г. Теофан Прокопович превежда неговото „Царство на славяните“. Това дело Теофан е трябвало да извърши четири години преди да се роди! В действителност преводачът е бил сръбски търговец, бивш руски агент в Цариград, преминал впослед ствие в Русия, чиновник и дипломат от екипа на Петър I и на Сава Лукич Владиславич (1669-1738), известен също като Рагузински. В ръкописа му, съхраняван в Ленинградската публична библиотека „Салтиков- Шчедрин"; се съдържа повече от половината от отпечатания впоследствие текст. От него се информираме, че преводът е бил направен в С.-Петербург през 1714 г. Едно писмо на Петър Велики до Синода, написано в Астрахан на 18 октомври 1722 г., напомня за изпращането на книгата, которую переводил Сава Рагузинский, о славянском народе с италианского языка", както и за изричното тогавашно доказателство на Татишчев, че руският текст на Орбини се приписва на Сава Владиславич. Инициативата за такъв род преводи влиза изцяло в издателската програма за културно европей ско" осъвременяване, вдъхновено, ръководено лично и подпомагано от Петър, с цел да се покаже под чертан идеологически и духовен плурализъм: от католически насочените „Анали" на Бароний (1719 г.), преведени по полската адаптация на Скарга, до предговора към „История на Европа" (1718, 1723 г.) от Самуел Пуфендорф (много обичан от Прокопович) и до „Theatrum historicum" на протестанта Вил хелм Стратеман.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Антиримската, Кирило, Методиева, полемика, Теофан, Прокопович
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 116-121

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 1 май 1965 г. се навършиха 100 години от официалното откриване на Одеския държавен уни верситет. Но като значителна учебна и научноизследователска институция той не може да съществува без система от помощни учреждения. Най-старото от тези учреждения, без което съществуването на университета е немислимо, е неговата научна или фундаментална библиотека. Тясно свързана с историята на университета, библиотеката е отразила в своите фондове като в огледало всички изменения в университетските програми и цели. Библиотеката на университета се превръща в едно от най-значителните научно-помощни учреж дения, но значението и излиза извън рамките на ограниченото местно приложение. Тя се превръща във важен културен център, обслужващ всички учебни и научноизследователски институции в областта, и е широко известна извън границите на републиката. В днешно време по своя статут библиотеката представлява научноизследователски институт към университета, и учебно-научната му дейност без нея е просто невъзможна. Наистина в съвременните условия е невъзможно да се занимаваш с научна работа във всеки клон на знанието без запознаване с литературата по предмета на изследванията, а огромното количество печатен материал, натрупан от науката, океанът от книги ще удави всеки учен, ако в този океан му липсват опитните шурмани на книж ните морета - библиографите. Научната библиотека на университета, както и всяка друга голяма библиотека, се превръща в огромен информационен център за събиране и съхраняване, за издирване и довеждане до читателя на съкровищата на човешкия опит и знания, изкристализирали в милионите печатни листове. Библиотеката е най-старото от научно-помощните учреждения на университета. Библио теката е по-стара от него - основана е през 1817 г. и е преминала в пълен състав в работно състояние в наследство на университета от Ришельовския лицей, фактически без да прекъсва работата си нито за един ден, като се започне от май 1817 г., та до днес. Първият етап от работата на библиотеката е периодът на съществуването и като библиотека на лицея през 1817-1865 г. Лицеи обикновено е прието да се наричат средните учебни заведения с ограничен достъп. В началото на XIX в. в Русия са организирани няколко такива учебни заведения, станали значителни културни центрове. Някои от тях са били по своята програма и права всъщност висши учебни заведения. Такива са Царскоселският лицей (основан в 1811 г.), Нежинският лицей (създаден в 1832 г.), Кременецкият лицей (открит в 1818 г.), от които по-късно израстват такива големи културни центрове като Нежинският педагогически институт, Киевският университет, а Одеският лицей, официално наричаш се ришельовски (основан в 1817 г.), се превръща в Новоросийски университет.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: библиотеката, Ришельовския, лицей, през
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 122-141

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Имало някога един човек, който като дете бил чул онази хубава приказка за това, как нил Авраам и как последният устоял на съблазънта, запазил вярата и за втори път му се родил син, противно на очакванията. Когато поостарял, човекът прочел същия разказ с още по-голямо възхищение, защото животът бил разделил това, което било обединено в набожната простота на детето. Колкото повече остарявал, толкова по-често неговата мисъл се връщала към онзи разказ, неговото въодушевле ние ставало все по-голямо и въпреки това той все по-малко можел да го разбере. Най-сетне той забравил покрай разказа всичко останало. Душата му имала едно-единствено желание, да види Авраам, един непреодолим копнеж, да е свидетел на онова събитие. Неговото желание не било да види прекрасните селения на Изтока, не великолепието на обетованата земя, не онази богобоязлива двойка, чиято старост сам бог благословил, нито достопочтената фигура на престарелия патриарх, нито пищната младост на подарения от бог Исаак - той не би имал нищо против всичко това да е станало на едно пусто поле. Неговото желание било да вземе участие в тридневното пътуване, когато Авраам с мъка яздил, а Исаак го следвал до него отстрани. Неговото желание било да присъствува в онзи миг, в който Авраам въздигнал поглед и съзрял в далнината планината Мория, мигът, в който изоставил магаретата и продължил сам с Исаак нагоре по планината, защото това, което го занимавало, не е било изкусната мрежа на въображението, а страхотният трепет на мисълта. Този човек не е бил мислител, той не е чувствувал порив да излезе извън границите на вярата, струвало му се е, че най-прекрасното е да остане в съзнанието като баща на вярата, че е завидна участ да я притежава, дори и никой да не знае това. Този човек не е бил учен тълкувател на Библията, той не е знаел староеврейски. Ако знаеше староеврейски, той може би лесно би разбрал разказа за Авраам.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Страх, трепет
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 142-145

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Статията на С. Шерлаимова „Традициите разделят и обединяват (Литературите на Централна и Югоизточна Европа във водовъртежа на историята)" разглежда в исторически аспект някои особености на литературите на европейските страни, които след 1945 г. встъпват по социа листически път на развитие. Въпреки че напоследък много се говори за приоритета на общочовешките ценности над кла совите и груповите, на практика се наблюдава изостряне на националния въпрос във всичките му разновидности. В условията на нарастващите взаимовръзки между страните и народите все по-реал но и по-осезаемо става умозрителното преди понятие „световна литература", като същевременно все по-настойчиво изпъква проблемът за националните литератури, за литературните региони, които В своята съвкупност съставят световна литература. В началната част на статията си С. Шерлаимова се спира на въпроса за регионите в световната ли тература, които стават предмет на сериозно научно обсъждане след войната, по-точно през 60-те години. Въпросът за литературните региони е поставян многократно на международните конгреси на славистите, на конгресите на Международната асоциация за сравнително литературознание, къ дето се сблъскват различни принципи на деление на световната литературна карта на региони. Традиционно може да се смята обединението на литературите по езиковия принцип (славянски, англоезични, романски и др.) и по географска близост (скандинавски литератури, балкански литератури и т. н.). По отношение на предшествува щите епохи се прилага и конфесионалният (верският) принцип: литература на католическите страни, на православния свят, на мюсюлманския изток и пр. Една и съща литература в зависимост от това, какъв принцип се прилага към нея, може да бъде отнесена към различни региони или групи. Например румънската литература според езиковия принцип принадлежи към романските литератури, според географския - към балканските, а според верския- към литертурите на православния свят. Понятията регион и зона са подвижни понятия, те са подложени на исторически промени - мо же да се промени съставът на зоната или на регио на. Въпросът за литературните региони не е елементарен и научно безобиден - от неговото решение зависи схващането на понятието световна литература". Литературните региони стават дори аргу142 мент на политически спорове и често разногласията възникват именно по повод литературите на съвременните европейски социалистически страни. Новите литератури на социалистическите страни в Европа след 1945 г. не започват от нулата; не от нулата започва и процесът на сближение на различните национални литератури на тези страни. Въпреки че не може да се говори за фатална пре допределеност на настоящето от миналото, много в съвременните литератури на социалистическите страни от интересуващия ни регион може да се разбере само през призмата на тяхната предшеству ваща история. Върху тези литератури са отразени ясно превратностите на борбата на народите за свое национално съществувание, за съхранение на националния им език и култура. Една част от народите се борят против експанзията на Османската империя от юг, а друга част - срещу домогванията към германизация на многонационалната държавна формация - Австрийската, а впоследствие - Австро-Унгарската империя. Изключение прави само литературата на ГДР, която се формира в рамките на създадената след Втората световна война социалистическа немска държава.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, СССР
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 145-150

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Преди повече от четири десетилетия Веселин Андреев сподели съкровените си преживявания - гневни пориви и възторзи - в своите „Парти зански песни" (1947). Силните му и затрогващи думи още тогава допаднаха на народа, излязъл победител от революцията. Разгневеният народ повярва в ярката истинност на тези песни. Повяр ва в тяхната правда и литературната критика, тъй като значителна част от тях бяха спонтанно утвър дени като художествени открития, заели свое достойно място в революционната ни поезия. Следващите години поетът сътвори други кни ги с очерци, разкази, пътеписи, публицистика, размисли, два тома мемоарна белетристика и т. н. Без да ги подценявам, убеден съм, че авторът на „Партизански песни" навсякъде си остава поет по призвание. И в литературната анкета с него, осъществена от Яко Молхов, тези му качества се запазват: проличават в изповедните му фрагменти, звучащи като поезия в проза, запазили специфичната му художествена нагласа. Неговата ценностна систе ма, емоции и умонастроения го налагат като поет в останалите жанрове. Художествените му идеи и поанти се пресътворяват в лирически контекст. Съжденията и размислите му, цялото негово изображение притежават лирическа подплата без сле ди на разточителство, на търсена белетристична пищност или на самоцелна пластика. Всички излишни думи са отстранени в неговия текст, а са запазени само алтернативните слова, носещи строгите повели на времето. В документалната същност на анкетата, в изстраданите обобщения се откроява човешката му душевност, носеща следите от личните преживява ния на поета. Както в поезията, така и в прозата му се разпорежда дързък герой, един от новаторите - законодатели на света", властно навлизаши в територията на водещата тогава революционна литература, литература на изстрадания антифашистки подвиг Тази актуална автентичност в цялото творчество на Веселин Андреев е документирана в анкетата на Яко Молхов. Анкетьорът изучава в откровен диалог трудните открития на анкетирания. Извли ча потребните му свидетелства. Предоставя му възможността сам да се открои като творческа личност, да се самохарактеризира в периода на пълнолетие и творческа зрелост; да уточни всич ки опорни звена в жизнените си и творчески вле чения... И в непосредния диалог анкетираният 146 споделя както фактите на семейната си и социална среда, в която възмъжава, така и някои непознати данни от биографиите на собствените си книги. Любопитно е, че в поредицата „Литературни анкети", организирани от Института за литерату ра при БАН, анкетата на Яко Молхов с Веселин Андреев е първата творба, изработена от литературен критик, принадлежащ на същото лите ратурно поколение, при това - другар и съмишле ник на анкетирания. Подобна житейска и творческа близост предопределя в значителна степен сход ствата във възгледите, в идейните предпочитания и пристрастия. Обяснява и оная сигурност, с която се осветляват идеологическата непримиримост, нравственият максимализъм и общността в позициите, заети при изучаването на редица факти и явления. Макар анкетьорът да е, така да се каже, водещият в диалога, то анкетираният в случая е „обектът на литературната анкета. В строга самооценка той възкресява" и преценява извърве ния си път и като гражданин, и като художник на словото, достатъчно популярен сред съвременната ни културна общественост. Заслужава нарочно да се отбележи, че въпреки всички превратности на времето, в което живеем, Въпреки цялата регламентираност на доскорошното мислене и конюнктура, Веселин Андреев отрано успя да завоюва оная вътрешна свобода, коя то му позволява да отговаря и да коментира въ просите спокойно и неподправено. При това - с ярка откровеност и чувство за отговорност... Да се изказва дори и по щекотливите проблеми, които доскоро бяха табу

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Веселин, Андреев, Литературна, анкета, Молхов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 150-152

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Втората половина на ХХ в. все повече засилва съществуващата несигурност по отношение на научната компетентност. По света се издават многобройни научни списания, реферативни и справочни издания, бюлетини и сборници с материали от научни симпозиуми и семинари. Занимаващият се специално с литературна теория и критика е подложен на опасността от повторно откриване на велосипеда, тъй като определени художествени идеи и повествователни прийоми нерядко възникват приблизително в едно и също време в произведения на автори от различни страни. Една от областите на художествената литература, в която съществува голяма опасност от та кова дублиране, е научната фантастика. Лайп цигското издателство предлага интересно подне сена „Илюстрована история на научната фантастика", която е дело на авторския тандем Дитер Вюкел от ГДР и Брус Касиди от САЩ. Може да се гадае дали поредицата от подобни издания на немски, английски и френски език ще бъде продължена, тъй като освен това издание през послед ните години са отпечатани други два тома: за тривиалната литература, и през 1988 г. - върху Литературата за разследване и престъпления, с автори Валтрауд Вьолер и Брус Касиди (предста вено в сп. „Литературна мисъл", кн. 3, 1988 г.). Изследването е подредено в няколко големи дяла: „Начала“, „Индустриалната революция и отражението и във фантастиката“, „Развитието на научната фантастика след Първата световна вой на“, „Научната фантастика във втората половина на двадесетия век“ и „Теми, обекти и мотиви в Модерната научна фантастика". Най-напред се разглежда понятието научна фантастика. Посочени са различни дефиниции, които се опитват да определят границите и спе цификата на този дял от литературата. Трябва непременно да се подчертае, че възприетото на Запад название science fiction, буквално преведено, означава научна измислица. Цитира се становище, според което под фентъзи трябва да се разбира описанието на свят, който няма отношение към нашия. Урсула К. Ле Гуин определя научната фантастика като „екстраполативна литература". Съ ществува становище, че три различни епохи опре делят научната фантастика като новоразкрита форма на нов и отделен жанр. Първият иденти фицира научната фантастика с фантастичната литература на всички народи и поради това вижда 150 началото и в митовете, приказките и ранните паметници на човешката история. От друга страна, съществува научна школа, която определя раждане то на научната фантастика в 1929 г., когато Х. Гърнебак въвежда този термин. Тази позиция се натъква на трудности по отношение на автори като Ж. Верн и Х. Г. Уелс. Третото становище поставя еволюцията на жанра като съвременна на инду стриалната революция през XIX в. Мнозина, които застават зад този възглед, влизат в противоречие (като Бр. Олдис, който изказва становище, че тя е родена в 1818 г., когато М. Шели написва „Франкенщайн"). Според авторите на разглежданата история тя се появява през епохата на Ренесанса, когато проблемите, достиженията и откритията, засягащи възможностите на естествените науки - и над всич ко това и социалните науки, - започват да стиму лират техния път към традиционните фантастични произведения.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Illustrated, History, Science, Fiction, Dieter, Wuckel, Bruce, Cassiday
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-16

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Възпитаникът на Магнаурската школа, цар Симеон, се е ползувал с особено обая ние и популярност в своето съвремие. Византийският патриарх Николай Мистик и за падният хронист Луидпранд отбелязват пристрастието му към византийската образованост и античната култура и го нареждат сред забележителните личности в средновековна Европа. Политическите му успехи са редовно отбелязвани и коментирани писателите историци, но сведенията за културните му интереси и книжовни занимания чуждите извори са единични и звучат приглушено. Така например Николай Мистик пише: „Зная, че ти ежедневно напояваш своята прекрасна душа с живоносна вода учението на блажения апостол... Зная, че като дърво, израснало при водни извори, така и твоята душа е възпитана с това учение. " По-късен свидетел от него, Луидпранд ни дава удивителни известия за широтата на неговата култура: „За този Симеон казвали, че бил „емиаргос", т. е. полугрък, понеже още като малък бил изучил във Византия B 42 ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел. " от Като компенсация за информационната им недостатъчност, домашните извори в славянските книжовни паметници, водещи потеклото си от български ръкописи, са несравнено по-богати и конкретни. Те се отнасят без изключения до участието или отношението на царя към определени писмени паметници, запазени в ръкописната традиция. За славистичната наука това е въпрос, който по степен на важност е равен на изучаването на Кирило-Методиевото наследство, а поради хронологичното им съсед ство от проучването му зависи бъдещото развитие на палеославистиката. В епохата на Симеон е преведена на славянски език огромна част от общохристиянското класическо писмено наследство. В една или друга степен той е подпомагал инициативите на кни жовните школи и протекционирал развитието на книжнината в цялост. Така например през неговото царуване е завършен изцяло корпусът от необходими съчинения от годишния богослужебен цикъл, а паралелно с него и българската чети-редакция на каноничните библейскоевангелски книги. Основателно се предполага, че и тълковната им редакция в цялост или частично е дело на преводачи от неговия книжовен кръг. Преводите на съчине нията на църковните отци като 13-те слова на Гр. Богослов, Паренесиса на Ефрем Сирин, Слова против арианите на Ат. Александрийски, слова и жития, някои интересни сборници също се отнасят към този исторически период. Но сред тях се отделя обособена гру па от сборници и мащабни наративни съчинения, които чрез своите предисловия и стихотворни похвали, пряко посветени на владетеля, и датиращите хронографикони към тях, ги хронологизират в неговото време.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Изборниците, Симеон
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 17-34

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Още през 1953—1954 г., когато работех върху забравения и охулен писател Петко Ю. Тодоров, съм разпитвал Дора Габе и съм я молел при всяка наша среща да ми разказва за четворката от сп. „Мисъл“. Интересуваха ме и интимните и връзки с Яво ров, разбира се. Но тогава тя ревниво криеше фактите, не даваше да се надникне в писмата, тревожеше се, ако някъде проникнеше нещо. Не без основание може би. Да не забравяме, че времето беше сурово, господствуваше тоталното опростителство в областта на естетиката, вулгаризираше се теорията за класовата борба и се прилагаха елементарни схеми към писателите от наследството. Половината Яворов, половината Славейков бяха зачеркнати. Същата съдба постигна целият П. Ю. Тодоров и целият д-р К. Кръстев. „Мисъл" бе обявена за крепост на реакцията и антиреализма. А имаше друго. В периода на масовото обезличаване на творците самата творческа личност не беше на почит, защото се отделяше и стърчеше над другите. На самия интерес към нея се гледаше като на нещо нездраво и съмнително, като на неизживян индивидуализъм. Такива жанрове като есето, интервюто, мемоарът бяха низвергнати и не същесъществуваха, те се приписваха изцяло на жълтата преса с нейния булеварден интерес към интимностите, скабрьозностите и скандалностите в литературните среди, изместващи главното и определящото - лютите класови битки между двете направления - реализма и антиреализма. Произведенията се разглеждаха откъснато от живота и лич ността на техните създатели, встрани от всякакъв психологизъм. Грамади от предубеждения трябваше да се преодолеят, за да се стигне до истината за стойността на противоречивите творци и творби. Битката се поведе в името на диалектиката, срещу плоскомислието на догматиците и умъртвяващите схеми на теоретичната схоластика. И в тази борба - наред с всичко останало - даде своя при нос и мемоаристиката, гледана също така с недобро око от мрачните фанатици на позитивизма и клеймена най-често като субективистично познание, сиреч неверно, изкривено, произволно, частно и т. н. Истинско събитие беше да се напише някой спомен за някого от миналото и B него да се разкажат конкретни случки и преживелици, вместо да се преповтарят втръс налите се клишета и строго определени епитети. Но животът се оказа по-мощен от приумиците и предразсъдъците, литературното развитие опровергава скудоумните теоретизации и след засилване на интереса към творческата личност и на нейното окръ жение трябваше задължително да се обърнем към ония, които бяха свидетели и участ ници в литературното брожение в близкото минало и знаеха толкова много любопитни подробности из тогавашния културен живот. Те не биваше да си отидат, без да ги разкажат, защото незаписаното слово е невъзстановимо.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: през, далнините, епохи, събития, Срещи, разговори, Дора, Габе
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 35-42

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    1907 г. - стихосбирката „Безсъници“ е излязла и в нея читателят открива един нов, непознат Яворов, със стихове - среднощни видения и неспокойни монолози. За новите стихотворения, написани след това, поетът намира заглавие отново като свърз ващо звено, което освен че изразява нова позиция, но е и отговор-финал на монолога от „Безсъници". Така се появяват „Прозрения", но не като самостоятелна стихосбирка, а като трети дял на представителната му книга „Подир сенките на облаците“ (1910 г). Заглавието „Прозрения" ни подготвя към човешка откровеност и прозрения след душевни сривове, които още не са изличили своите следи и често ни отвеждат към циклите „Предчувствия“ и „В тъмнината" (1906 г.) от „Безсъници“. Но обхватността на чувствата е по-богата и трагедията на човека е съдба на човечеството - преживя ното от „Нощ и цитираните цикли се е превърнало в убеждение, че е орис „навсег да", защото „на битието вихъра не спира". И докато в „Безсъници" поетът акцентира върху „Аз-а", който е свързващо звено, формообразуващ фактор, носител на ценност на система, тук той често преминава в „Ние" - колективен модел на поведение. Защото индивидът е издигнал своята съдба до общочовешка и оставя своя опит за човечеството като негова единица:
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Царици, нощта, последното, поетично, послание, Яворов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 43-59

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Богатата творческа природа на Гео Милев намира силна изява не само в литературната сфера, но и в кръга на други изкуства — на първо място в театралното. Към изкуството на Мелпомена нашият блестящ ерудит храни през целия си творчески живот изключителен интерес и влечение - дори може да се каже страст. Показателен фактът, че първата негова публикация („Литературно-художествени писма" - 1912- 1914 г.), както и последната („Театрални опити" - 1925 г.) са свързани с театрални проблеми. Още в ученическите години Г. Милев устройва в класа „представления" пред деца. По време на следването си в София и Германия той следи с изключите лен интерес театралния живот, запознава се с режисьорското изкуство на големия немски режисьор М. Райнхард. Неговата най-голяма мечта, споделена пред Николай Лилиев, била - както съобщава Георги Марков, - да стане режисьор на Народния теа тър. Тази съкровена мечта наистина не се сбъдва. Само две постановки на запаления от новите театрални идеи млад режисьор виждат бял свят. Въпреки това Г. Милев оставя горещи следи в историята на българския театър - като вдъхновен борец за неговото обновяване, за извисяването му към хоризонтите на световното театрално изкуство.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Милев, театърът
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 60-68

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За мене този поет - Петър Анастасов - сякаш изневиделица навлезе равноправно дори забележително в съвременната ни лирика. Не долавях мъката на преборването му с другите гласове. Не се чувствуваше като че ли някакво извънредно усилие - характерен белег за мнозина поети, които доста трудно и дълго преодоляват съпротивата на вече установените и все по-неотстъпчиви ценности в актуалната ни поезия. Тя е ревнива към всеки нов набег в пределите й, често го конфронтира. Има случаи, когато му позволява да се развива, стагнира обстоятелствата и условията около появата продължаването му. Теорията и критиката все още не са поставяли, а и не са изслед вали подобен „възел от взаимоотношенията между автори, явления, тенденции, които дават облика на днешната ни литература. Процесите вътре в нея не протичат гладко и миролюбиво. Напрежението идва от самата реална стойност на сътворяваното художествено дело. Всяко необичайно извисяване води към разместване на силите и в хори зонтално, и в отвесно направление. Тогава проличава най-добре кой колко струва, на кое място застава, какви са възможностите и перспективите, с които навлиза в областта на словесното изкуство. Невидимата за простото око борба на противоположностите се изразява по различен път и определя графиката на всяко индивидуално навлизане и присъствие в областта на творчеството. Става дума и за съревнованието в границите на едно и също поколение, и за общата картина, която чертаят писателите в едно и също време. Може да се говори също така и за разцвета или за кризата в поетиката, в тематиката, в цялостната емоционална атмосфера на излъчването, което извира от личния почерк и от неповторимата магия на изповядваната идейно-естетическа позиция. Тя не може да бъде скрита. Най-вече от нея се започва, когато е нужно да оценим нечие приближа ване към подстъпите на поезията, и когато е наложително да предскажем бъдещето му. С всичкия риск на това приятно и задължаващо критическо поведение, а и с цялата негова капризност, която съдържа многостранни черти: гражданско-нравствения характер на поета, величината на художественото му измерение, потенциала на волята, на културата, на жизнения опит, на готовността и способността му да завоюва и да отстои собственото си убеждение, прерастващо в човешко и в творческо верую. като Всички тези прагове, перипетии, проверяващи твърдостта на духа изпитания че ли не се изправяха пред увереното и сигурно навлизане на Петър Анастасов в нашата днешна поезия. Или така ми се струва? Поне липсваха ония очевидни за оперативната критика факти, които държат като на длан пред нейния поглед стъпките на всеки един от „нашествениците“ в полето на лириката. Бих могъл да създам по собствени впечатления „диаграма" как са се откроявали на първоначалния хоризонт редица от съвременните ни поети. Накъде са тръгвали, по какъв начин са спечелили за себе си правото и потребността да бъдат забелязани, да придобият признание, да „настанят" по-дълбоко или по-скромно сред връстниците и съвременниците си.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Животът, операция, упойка
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 69-77

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Кирил Кадийски направи достояние на българския читател най-доброто от Верлен, Бодлер, Рембо. Предпочитанието към конкретен творец издава чрез неговия преводач духовното им родство, както и степента на интерес към спецификата на съответната национална култура. Това води и до себеразкрития, твърде любопитни и полезни при създаване на творческо-психологическа представа за поета Кирил Кадийски. Така например във втората си книга „Ездач на мраморни коне", 1983 г., (първата, „Небесни концерти," излиза през 1979 г.) Кадийски е поместил стихотворението „Монмартър". Това стихотворение, посветено на парижки художник, е много интересно. Първо то разкрива влечението към глъбините на екзистенциалната драма на личността, но и към философското и обяснение („Защо към огъня се все стремим - взира в себе си авторът, - щом пепел/макар невидима - остава и след нас?... (Неземното, то - уви! - изгаря, докосне ли се някой ден до нас..."). „Въпросът сам по себе си подсказва, че поетът е усетил преходността на биологическия живот и надмогнал жаж дата си за земно щастие. Но другото, което според мен е ключ към цялостното творчество на К. Кадийски, това е недвусмисленото издигане на такъв художествен принцип, който е алтернативен за всяко изкуство, което претендира да бъде истинско: „И ти видя - обръща се към художника от Монмартър поетът - не улички и авенюта, а И линиите на живота, любовта, ума. " ce Трябва да запомним това предизвикателно послание от К. Кадийски, защото то ще ни помогне да разкрием много от загадките на поетическата образност в неговото творчество, където се вплитат емоция, разум, философска вглъбеност, усещане за смърт, копнеж по космически висини, суров реализъм, ирония и сарказъм. И всичко това, изразено като призив в защита на честта на самото изкуство, и то днес, в неотложното сега, когато убиецът зад нас не стъпва по отекващите плочи“ - по думите на поета, и когато „красотата не е нито истина, ни истината - красота, а гибел". Духовният стоицизъм на твореца е най-добрата атестация за талант. И ако отново се върнем към стихотворението за художника от „Монмартър“, ще открием безуп речната формула, чрез която се постига тайната на творческата доблест:
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Дали, утре, няма, гилотината, хляба, реже
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 78-88

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът, който се поставя в тази статия, не засяга цялата лирика на Жак Пре вер, тъй като в част от нея повествователният елемент отсъствува или е незначителен. Например едно от най-популярните стихотворения - „Градината" - ще остане извън нашето внимание, тъй като то напълно се вписва в традицията на съвременната асоциа тивна поезия. За разлика от него стихотворението „Сутрешна закуска" представлява. модел на интересуващата ни поетическа линия в творчеството на Жак Превер. Защо отдаваме предпочитание на „Сутрешна закуска", а не на „Градината"? От една страна, „Сутрешна закуска" заедно с редица други стихотворения, които по един твърде равностоен начин съчетават поетиката на събитийността с мощното ли рическо начало, в известна степен отблъскват поезията на Превер от съвременните литературни тенденции във Франция, насочени предимно към разрушаване на повествователното действие. Тези тенденции са най-силно изразени в поезията, и особено в лириката, чиито жанрови особености естествено се противопоставят на постъпателно-съ битийната перспектива. Във френската поезия историческите източници на антиповествователната вълна са естетиката и поетиката на романтизма и символизма, които налагат едно ново поетическо виждане на света в неговия асоциативнометафоричен строеж. А това е един принципно нов поетически модел, при който животът не съществува в неговите видими, ефективни връзки и отношения, чрез неговите логически подредени събития и случки. Сюрреализмът довежда тази тенденция до крайност, като атакува дори езиковата нормативност чрез автоматичното писане, безпрепятствено произтичащо от бездните на подсъзнателното. Следвоенната френска поезия се развива в същата посока на пълно освобожда ване на пищната фантазия и онирическото преобразяване на света. В своя настъпателен поход процесът на деструкция на сюжетността засегна и прозата, като нанесе удар дори на романа, образцовия повествователен жанр. „Новият ро ман" е безсюжетен, неповествователен. Неговият свят е амфорна съвкупност от разбъркани описания, които не образуват повествователно цяло. На този литературен фон поетическата фигура на Превер е повече или по-малко самотна. Неговите лирически истории го обособяват по отношение на потока на съвре менната френска литература, или по-точно го противопоставят на този поток, и така го свързват с него посредством най-силната връзка — на несходството. Ето защо изследването на повествованието в лирическата поезия на Превер извежда към неговия оригинален облик на „разказвач" в литературно време, в което дори романистите не разказват. От друга страна, самата формулировка „повествователна лирика“ поставя пробле ма може ли повествованието да се интегрира в лирически текст и по какъв начин става това.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Повествованието, Лириката, Превер
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 89-108

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Данте Алигиери (1265-1321) на девет години среща „прославената дама" на своя та душа, която мнозина зовели Беатриче, „без да знаят, че именно така трябва да наричат "2. Тя също е осем-деветгодишна и била „облечена в най-благородния червен цвят", скромно и прилично нагласена, както приляга на нейната възраст. Дъщерята на богатия и почитан флорентински гражданин Фолко Портинари, в чийто дом Данте отива с баща си, била като ангел красива. След девет години той отново я среща, съпроводена от две жени, но тогава била облечена в бели дрехи. Вървейки по улицата, Беатриче обръща поглед към младия Данте и го „поздравява така добродетелно, че той, както му се е сторило, се почувствувал във висша степен блажен“. Данте я вижда божествено прекрасна, чува нейния чуден глас и в дома си заспива с мисли за своята любома. После прави опити да я срещне в черквата, като използува една дама за прикритие, наречена от него дама-параван", но бива наказан от Беатриче, която не отговаря на неговия поклон. Поетът тежко преживява смъртта на баща й, на него му се присънва, че самата Беатриче е мъртва, накрая той оплаква действителната смърт на своята любима и с това се изчерпва сюжетната линия на „Нов живот". Поетът вижда за пръв път своята богиня девет години след раждането й, неговият първи сонет, с който я възпява, се появява девет години по-късно, за пръв път Беатриче отговаря на поздрава му в девет часа през деня, по време на неговото боледуване тя му се присънва отново в деветия час на деня, любимата му умира на девети юни в последната година на деветото десетилетие на века (1290). Мистично настроеният ум на Данте придава особено значение на тази цифра, той смята Беатриче за символ, чийто смисъл е „чудо", а неговият „корен не е нищо друго, освен самата Троица". Беатриче се превръща в символ, но заедно с това тя е и флорентинска девойка, която Данте лично познава и обиква. Той ще създаде своите знаменити и безсмъртни произведения „Нов живот“, „Пир“ и „Божествена комедия" и ще ни направи свиде тели на различни форми на нейната прослава - ние ще я видим и като земна жена, която той среща в живота си, но след нейната смърт тя става еманация на небесната чистота, възвишен идеал на неземна красота.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Данте, Беатриче
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 109-120

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Съдбоносни събития, свързани с османската сила в Европа (от втората половина на XIV в. нататък) създават сериозни промени в политическо и културно отношение. Формираната на Изток Османска държава всява страх всред християнските западноевропейски управници, които не са чужди на традиционната идея за кръстоносни походи срещу Исляма, дори и след сключването на Капитулациите с Портата. Тези политически връзки между Запада и Изтока се развиват през период, в който в Европа се заражда и еволюира ренесансовата мисъл и хуманизъм. Сами по себе си те дават своя отпечатък и в литературата на Запад. И Още от края на XV в. - началото на XIV в. паралелно с изучаването на гръцката и византийската култура, ерудитите започват да се интересуват и от източните езици ръкописи, както и от нравите и обичаите в османското общество. Издават се преводи на Корана, пътни бележки на посланици и мисионери, пребивавали в Леванта, трактати по политически въпроси, географски описания на Леванта, граматики по турски и пр. Според някои учени на османците има посветени много повече творби (историографски трудове, романи, театрални пиеси, трактати и др.), отколкото на откриването на Америка5
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Османската, тема, западноевропейската, литература, театър
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 121-125

Трибуна на студенти литератори

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Литературата на Възраждането заема средищно място по отношение на формирането на нов тип естетическо съзнание и у авторите, и у читателите. Особено инте ресна е ролята на побългарените творби в културния живот на българите от 40-те го дини до края на XIX в. като своеобразен регулатор на съотношението национална самобитност - общоевропейски тенденции. През 1844 г. се появяват две адаптации на една от първите печатани драми на български език - „Вѣлисарій" от Х. К. Х фон Траучен - на Анастас Стоянович Кипиловски и на Захари Симеонов Котлянец и повестта „Изгубеное дѣте“ от Кристоф Шмид, побългарена от Христаки Павловича. През 1870 г. отец Матей Петров - Преоб раженски „преписва и поправя" двете произведения и ги издава в едно книжно тяло под заглавието „Повѣсти на изгубеното дѣте и Велисаріа, военачалникъ-ть на Тустиніана великаго". Срещаме се с едно изключително интересно явление. Близо четвърт век след пър вите преводачески опити у нас един писател ги „преписва и поправя". Необходимо ли било това, когато общата преводаческа тенденция върви към приближаване до оригинала, към осъзнаване на авторските права. Но нека сменим гледната точка и вместо въпросите как и какво е казал или е искал да каже писателят, да се опитаме да отговорим защо го е казал и как читателят го чете, как се опитва да го разбере и дешифрира. Защото да се усвои един прочит, значи да се усвоят кодиращите символи на общността, представена в прочетеното произведение, а писателят е този, който създава и изгражда своя читател. Човек интуитивно възприема чуждата за него култура само и единствено през призмата на своята собствена - едно произведение може да се разчете дотолкова, доколкото е познат изобразения в него свят и в този смисъл то притежава само определена степен на познатост. Ако литературните взаимоотноше ния между „Dasvertorene Kind" на Кристоф Шмид и „Изгубено-то дѣте“ на Матей Петров се представят като модел на връзки, се получава следната структура:
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Мястото, Една, побългарена, творба, Изгубеното, дете, творчеството, Матей, Преображенски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 126-140

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Малко преди да умра" - това е израз, който означава: ти никога няма да кажеш. В Димитровград имах един чорлав приятел. Пишеше стихове. Казваше се Пеньо Пенев. Беше симпатичен човек, но се държеше странно за представите на хората по онова време и тогава те го отбягваха, и по-точно - отбягваха го традиционалистите. Групичка бяхме. В нея аз бях „аристократът", тъй като по онова време работех като окръжен кореспондент на вестник „Народна младеж" за Хасковски окръг и получавах заплата - колкото да не гладувам. Можете да си представите членовете на групичката. Бяхме от онези коне, които не се хранеха на ясли. И какво му беше „странното на поета Пеньо Пенев? Не познаваше мълчанието. И не отлагаше да каже истината! Твърдя това, защото заедно сме делили не само парчето хляб, ами си казвахме един на друг по нещо. Пеньо нито можеше да мълчи дълго, нито можеше да стои бездействен. Говореше така, сякаш му оставаха да живее още четиридесет и осем часа. И сега си мисля, че всъщност това е идеята на цялата тази история, която разказвам: човек в обществото наистина трябва да се държи така, като че ли му остават много малко часове да присъствува на този свят. Българският народ винаги е уважавал съвестните, трудолюбиви и честни хора, а това са тези, които не мълчат поради страх или поради някаква тънка сметка. Въздържаните хора са за уважение, а тези дето се спотайват, когато никой не ги кара да правят това, са просто смешни хора! Българският поет Пеньо Пенев беше страшно сериозен човек! И аз съм българин! Имал съм многобройни познанства и мога да кажа, че досега съм срещал малко сериозни хора като Пеньо Пенев. И не мога да разбера пияниците по ресторантите, които смятат Пеньо Пенев за свой човек! Може би алкохолът ги кара да мислят така, Ще използувам случая да разкажа няколко любопитни подробности за безсмъртния български поет. Като казвам „И аз съм българин" - улавям се,че правя това несъзнателно, защото като мисля сега за поета, спомням си времето, когато той ми чете свое писмо до българския поет Георги Джагаров. В него Пеньо Пенев пишеше: „И аз съм поет!" По това време и Джагаров „плачеше над белия лист" - върху пейката в една градска градинка. Не мълчеше, плачеше на глас! И не криеше сълзите си! Г. Джагаров внушаваше доверие. И за да не забравя - тук искам да кажа една мисъл за обще ственика, на която отдавна търся място: този общественик, който помага на едно талантливо дело да живее, остава заедно с него. B Усещах влиянието на моя приятел Пеньо Пенев върху себе си, още докато беше жив. Странству вайки по света, колко пъти съм си повтарял: „Човекът е човек тогава, когато е на път! - и в прекия и преносния смисъл на думата, както в действителност мислише поетът. Или- — „. . „Всеки своя пътека си има!" Но и аз пазя някаква тайна в душата си от онова време с Пеньо Пенев. Питам се: в земята ли да я закопая? Деляхме залъка хляб за известно време и сме пили вино от една чаша. Знаехме тай ните си, но тогава, колкото и да разбирах, че другарувах с поет, все пак Пеньо още не беше Пеньо Пенев. Той сега е национално богатство и принадлежи на всички. Имам ли право да мълча? Този подозрите лен народ и досега не се е успокоил да търси убиец! Водят се спорове за причините на смъртта му това според мен е реално, защото зная всъщност как стоят нещата.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Приятели, Пеньо, Пенев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 141-155

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Апостолът ни казва, че в началото беше Словото. Той не ни дава някакви уверения относно края. Прието е, че той е използувал гръцкия език, за да изрази елинистичната концепция за логос-а, защото факт е, че именно на гръко-юдейското си наследство западната цивилизация дължи своя предим но вербален характер. Ние приемаме, че този характер се разбира от само себе си. Той е коренът и че рупката на нашия опит и ние не можем лесно да разположим въображението си извън него. Ние живеем вътре в акта на беседата. Обаче не можем да приемем, че вербалният шаблон е единственото поле, където могат да се осъществят ясната реч и ръководството на съзнанието. Интелектуална и сензуална реалност, които се основават не върху езика, а върху други комуникативни източници на енергия, като иконата или музикалния тон, намират начини да се реализират. Както има и действия на духа, които се коренят в мълчанието. Трудно е да се говори за тях, защото как речта може да предаде точно формата жизнеспособността на мълчанието? Обаче аз мога позова на което имам предвид. да се примери за онова, Някои източни метафизични системи, като будизма и даоизма, разглеждат душата като субстанция, възхождаща от груба материална преграда през сферата на самопознанието, което може да се опише като извисен и точен език, по посока на едно, дори още по-задълбочено мълчание. Така най-висшето, зай-чисто постигане на акта на съзерцание е онова състояние, което се е научило да оставя езика зад себе си. Неизречимото лежи извън границите на думата. Само като се промъкне през стените на езика, това визионерско наблюдение може да влезе в света на всеобщото и непосредствено разбиране.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: език, мълчание
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 156-159

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Броят се открива със статията на Сергей Чупринин „Неотминало време" с подзаглавие „Към характеристиката на „размразяването" в историята на съветския литературен процес". В наново разгърналите се спорове, как да се изучават, преподават и оценяват историята на литературата и литературният процес на съветската епоха, на първо място, изпъква въпросът за отношението (подч. авт. - С. Ч.) към т. нар. период на размразяване, към писатели и книги, определили до голяма или по-малко решаваща степен идеологическия импулс на ХХ партиен конгрес и идеологическата практика на „славното десетилетие" (1953-1965), като авторът веднага добавя, че още не става дума за научно изследване, а само за отношение, оценка, включително и емо ционална. С. Чупринин изяснява преди всичко какво озна чава периодът на „размразяването“, наречен така по едноименната повест на И. Еренбург. След нейното появяване така започват да наричат онзи период в живота на страната и литературата, чието начало е белязано със смъртта на тиранина, с масово освобождаване на невинни хора от заточение, с предпазливата, но струвашата ни се то гава шокова критика на култа към личността, а краят и е отразен в постановлението на октомврий ския пленум на ЦК на КПСС (1964), в присъдата по делото на писателите А. Синявски и Ю. Даниел, в решението за навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Време на големи надежди ли е, размразяването", или на измамни мечти? Дали е верен белег на неотвратимо настъпващата пролет, предизвестие на това, че колкото и да беснеят нощните бури, „зимата напразно се сърди, времето и е отминало..."? Явно тези и други въпроси - пише С. Чупринин - нямат еднозначен отговор - твърде многофактурна, многофакторна, както днес се изразяват, е идеологическата, етичната, естетическата, битовата и всяка друга амалгама на „размразяването". И още един принципен въпрос: какъв е обемът на понятието литература на размразяването"? Всичко ли, което е писано или пък само публикувано през 1953-1965 г., може да се характеризира със знака на „размразяването"? Ако явлението „размразяване" - продължава авторът - се оценява не като хронологическо, а като съдържателно и вътрешно цялостно литературно, общокултурно явление, то на редица произве 156 ведения не може да им се намери място в тази поредица. Когато говорим за „литература на размразя ването", как да се отнесем към книгите, които, макар че са написани през този период, но не са били публикувани и практически не са участвували в кръговрата на идеите, в това, което е прието да се нарича литературен процес, И още едно обстоятелство отбелязва С. Чупринин - и изследователят, и критикът, и читате лят се натъкват на следното:черти от идеологията, психологията, естетиката на „размразяването" се открояват особено релефно в произведения, съз дадени извън рамките на славното десетилетие. Какво повече представлява размразяването" - исторически кратък и исторически затворен етап в развитието на обществено-литературния процес или сбор от определени умонастроения, интелектуални и морални ориентири, политически и есте тически принципи? След литературата на размразяването" много неща станаха нравствено невъзможни за уважа ващия себе си писател - например романтиза цията на насилието и ненавистта, опитът да се конструира идеален" герой или желанието „високохудожествено" да се илюстрира тезата, според която животът на съветското общество познава само конфликта между „хубавото“ и „отличното“. След литературата на размразяването" много неща стават нравствено възможни, дори нравстве но задължителни и никакви по-късни застудявания вече не успяват да отвлекат както истинските писатели, така и истинските читатели нито от вни манието към т. нар. малък, обикновен човек от кръга на неговите грижи и радости, нито от критическото възприемане на действителността, нито от възгледа им за литературата като явление, което противостои на властта, на социалната рутина и всякакъв род идеологическо фантазьор ство.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, СССР, Дания
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 160-162

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако е всеобхватно твърдението „Всичко с вре мето си", то и тази книга излиза навреме. Вероятно за създаването на мемоаристика ограничаваща е само биологията. Значение за нейната стойност имат непосредствеността и свежестта на спомена или като тяхна замяна - записване на преживя ването. Затова в книгата съвременниците на Вапцаров многократно изказват съжаление за пропуснатите възможности за по-автентично запаз ване на спомените си за поета. Но късният разказ не бива да смятаме за закъснял. Изминалото време предполага истинска проверка на силата на прежи вяното и обобщения, немислими без времева дистанция. Впрочем сложността и противоречието между автентичност и утвърдило се в съзнанието са централен проблем на „Но разкажи със думи прости...", а и на читателското доверие към достоверността. Доскоро изглеждаше, че мемоаристиката за Вапцаров се е изчерпала - по биологични причи ни. Едновременно с това тя остави един незадоволителен или най-малко несъответен на поета образ. Неудовлетвореността от него е подтикът, водил М. Шишкова към създаването на тази книга. Първоначалните ми думи за мемоаристиката подвеждат към непълна жанрова характеристика, макар че мемоарното е основата и целта на книгата. „Но разкажи със думи прости..." представлява поредица от анкети-разговори със съвременници на Вапцаров, които целят доизграждането на споменния му образ. Това е предизвикана и целенасо чена мемоаристика, отворена и за ценностни оценки, и за изследователски податки, и за характерологични обобщения. Във встъпителните думи-саморазкрития за своята роля М. Шишкова подчер тава стремежа си към автентичност. На обяве ната договореност обаче тя често изневерява и заради извечната неконтролируемост на всеки разговор и заради отклоненията от мемоарното. Редкият жанр на диалогично предизвиканата мемоаристика откроява и в тази книга някои свои особености и проблеми. Особена важност има връз ката интервьор-интервюиран. В идеалния случай тази двойка изглежда така: компетентен интервьор и благоразположен, искрен и заинтересуван интервюиран. Тогава за водещия остава само изчерпващото навлизане в споменните зони на събеседника. Но съставът на интервюираните е наложил друг тип участие на М. Шишкова. Между тези хора има канонизирали и митологизирали спомена си, има 160 позагубили непосредствеността на изживяното, има мълчали досега за светостта на носения образ. От друга страна, нееднородният като носител и тълкувател на информацията състав носи различни предизвикателства за интервьорката и сам мо делира участието й. М. Шишкова се превръща в герой на книгата, чието развитие и превъплъщения предизвикват също читателския интерес. Може би най-ниската степен на присъствието й, разочаровало сигурно и нея, е съгласието да замени живото общуване на Хр. Радевски с писмените му отговори. Но това ми напомня как би изглеждала книгата, ако водещата се задоволеше с ролята на автора на въпроси - изчезването на общуването щеше да ни остави точни и честни към паметта страници, студени и безстрастни към своя обект. Изпитание за М. Шишкова се превръщат тези събеседници, които подават недостатъчна информация. В такива случаи се стига до парадокса интервюираният да стане водещ - той заставя интервьорката да бъде максимално изобретателна, кара я да раздробява разговора, за да измъква на малки дози запазеното в паметта. Тук всъщност разго ворът става интересен сам по себе си, а не като спомен за поета.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: разкажи, думи, прости, разговори, Съвременници, Никола, Вапцаров
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 162-163

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Стара истина е, че класическата литература е винаги свързана със съвременната литература, с онези неувяхващи истини за живота, с дълбоката душевност, която винаги вирее в неувяхващите стремежи на човека въм свобода и прогрес. Макар че някои закостенели мозъци - далтонисти, забравят тази вечна истина и оставят редица покости след себе си, най-великите и най-важните творци в българската литература и днес ни занимават с дълбоките си прозрения в своите произведения, те напират в дълбочината на чувствата ни и найсигурните пътища за прогрес - като Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др. Това се чувствува и в световната литература, чиито творци завинаги сочат най-светлите помисли за човешкото достойнство и добруване, за истинския ход на културата и литературата, като незабрави мите Александър Пушкин, Виктор Юго, Хайнрих Хайне, Лев Толстой, Уилям Шекспир, Фьодор Достоевски, Федерико Гарсия Лорка и др. Там, къ дето класиката не е на почит, не се уважава от късогледи ценители, там и съвременната литература е в застой. И за да няма елементи на подценяване, на неразбиране, класическата литература се изу чава непрекъснато, разяснява се по-най-различни поводи, защото тя е неизчерпаем источник на вдъх новение, на знания и устреми за нов културен национален и световен градеж. Тази неизменна задача следват и някои реномирани чуждестранни издателства - като испанското изд. „Хукар" от Мадрид, чиито книги, ни занимават сега. Издателството например поддържа с достойнство поредицата „Поетите - представителна серия“, към която спада и солидният сборник „Възвръщане към „Гонгора", съставен като луксозно издание от изтъкнатия испански литературен критик и историк Анхел Париенте. Самото заглавие подсказва, че испанската читателска публика и интелигенцията се връщат винаги към живота и творчеството на великия испански поет Луис де Гонгора и Арготе, чието творчество и сега привлича с неговата неувяхваща поетична сила, с дълбоките си мисли, изречени с голям творчески полет още преди 4 века. И за да бъде прецизно оценена тази поезия, съставителят Анхел Париенте е събрал над 336 страници редица изследвания, критични материали и писма, не само от съвременни автори, но и от съвременници на Гонгора, като например Лопе де Вега - също така гениален поет и драматург, живял по същото време на испанска земя, като Педро Валенсиа, Хуан Пинеда и други, от латиноамериканските му ценители като мексиканеца Алфонсо Рейес, аржен162 тинеца Хорхе Луис Борхес, кубинеца Лесама Лима и други видни писатели от този район на света. Осо бено ярко са написани изследванията „Да пристъ пим към Гонгора" от видния белетрист и есеист Асорин, „Любовните сонети на Гонгора" от аме риканския испанист Робърт Джеймс, „Гонгора и усетът към света" от испанския литературен критик от младата генерация Андрес Рубайна и др. Неслучайно последният завършва своите разсъж дения с крилатата мисъл, че „да се пише поезия, това значи да се пресъздаде света". Друг особен факт в това отношение, което илю стрира величието на класиката, представлява жи вотът и творчеството на великия френски поет, белетрист, публицист и общественик Виктор Юго, чиято стогодишнина от неговата смърт неотдавна беше чествувана по всички краища на света. Защото този неувяхващ творец на живото френско слово остана като незаличим пример не само за всички френски писателски поколения, но и за тези от световната литература въобще. Даже патриархът на българската литература Иван Вазов се е учил от неговото трепетно и живително слово, от неговия колоритен лиризъм и историческа правда. Затова за Виктор Юго не спират да излизат найразнообразни изследвания за неговата творческа последователност, за неговата лирическа и обще ствена правда като неотдавна излязлата изящно издадена биография „Виктор Юго - геният без граници" от литературния критик и историк Филип ВанТитгем, от парижкото издателство „Ларус", чиято известност се носи по всички посоки на света от неговите многобройни изящно издавани речници и енциклопедии, както и други литературни и ези кови пособия.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: класика, съвременност, Анхел, Париенте, torno, Gondora, Филип, Тигем, Victor, Hugo, genie, sans, frontier, Фернандо, Песоа, Theoria, Poetica
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-12

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Захари Стоянов принадлежи към онази славна генерация от революционни дейци литератори, която бе откърмена в най-върховните моменти на нашата национална революция. Неговото дълбоко патриотично обществено и литературно дело пренася поддържа патоса и идеализма на националноосвободителната борба, патриотичните свободолюбивите традиции на възрожденската литература в новите условия на осво бодена България. И макар в наследството на общественика и писателя Захари Стоянов да има елементи и на историческа „несъвместимост" - особено в последните години на политическата, а в определена степен и на литературно-публицистичната му дей ност, когато, свързал се с диктаторския режим на Стамболов, подкрепя Фердинанд става проводник на насилия и произволи - в своята съвкупност това наследство не буди само исторически интерес, а запазва действената си сила и продължава да помага за духовното формиране на редица поколения. И И И Истинско чедо на народа, още от юношеските си години и до края на бурния си живот Захари Стоянов е бил винаги най-тясно свързан със съдбата на народа. Вярно е, че някои наскоро открити документи свидетелствуват, че той не ще да е бил съвсем „неук“, че е учил в непълното класно училище в Медвен. С тях обаче не се опровергава факта на пълното му житейско и духовно сливане и единение с „неуките“, със сиромасите“. Не се заличава онази борба, която той води, при невероятно трудните условия на грубата и изостанала среда на добруджанските овчари и русенските еснафи, за духовно осъзнаване издигане. Свързването с младежите революционери от русенското читалище „Зора" дава най-важния и съдбоносен тласък на неговото идейно развитие. Приобщил се към революционния комитет, Захари Стоянов прави първото съзнателно обричане, дава първата клетва да служи на народа и да се бори за неговото освобождение. И посетнешните факти и събития в неговия неспокоен и борчески път през героичните дни на Априлското въстание до Съединението са само моменти и етапи в духовната биогра фия на един предан до смърт на народа борец, илюстрация и израз на изпълнената клетва в защита на „халачи“ и „кундураджии"... Когато непосредствено след Освобождението Захари Стоянов се залавя за перото, той има един неизчерпаем източник за творческо вдъхновение - собствения си жи тейски стаж", наситен с толкова превратности и драматични преживявания, но и тясно преплетен с борбите и съдбата изобщо на народа. А възрожденската революционна литература, творческото дело на Ботев и Каравелов (особено на Каравелов) са неговите литературни учители и образци. Чрез тях той възприема и революционно-утилитаристичната естетика на руските революционери демократи.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Записки, българските, въстания, уникална, мемоарна, творба, теми, Герои, жанр, стил
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 13-27

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Темата не е нова. Мнозина изследователи са се спирали върху ролята на Румъния, и по-специално на Букурещ като определящ фактор, като културно-историческа среда за формиране и развитие на таланта на големи наши поети, писатели и публицисти през Възраждането. Проучван е с подчертан интерес и творческият и жизнен път на Вазов в Румъния и Букурещ. Но М. Цанева говори преди всичко за първото отиване на Вазов в Румъния, като го смята по-важно като начален тласък и посока на въздействие на емигрантската и румънската литература и публицистика върху темите и идейно-емоционалното съдържание на Вазовата поезия. В. Вълчев е обърнал внимание на една важна биографична подробност - Вазовата дейност като член на Българското централно благотворително общество (БЦБО). М. Арнаудов е почти изчерпал темата, но само до появяването на сбирката „Пряпорец и гусла", до стихотворението „Към Европа". А що се отнася до изследванията на П. Христофорова, те не са издържани убедителни, защото се търсят преди всичко въздействия от формално естество. Така че темата не е изчерпана, остава широко място, за да се проучи въпросът, как Вазов в Букурещ има възможност да следи отблизо във всичките му подробности отношението на международното обществено мнение към българския въпрос през ония исторически години 1876-1877 на героичния възторг и трагичния разгром на Април ското въстание; удивителния скок на Ботев в безсмъртието; действеното състрадание на хуманна Европа към жертвите на „българските ужаси"; възмутителния цинизъм на ръководителите на европейската дипломация, които оневиняват жестокостите на мюсюлманския фанатизъм и се стараят на всяка цена да запазят ненакърнена целостта на Османската империя; лицемерните опити за реформи и смяна на ръководителите на отживялата феодална империя, за да бъдат осуетени усилията на великите сили да наложат някакви административни и политически промени в населяваните от българи територии; надеждите и разочарованията, възторзите и горчилките, свързани със Сръб ско-турската война, с участието на български доброволци в сраженията и с отноше нието на сръбските власти и вестници към тях; и най-сетне, все по-голямата увереност неизбежната освободителна война на братския руски народ, нейното съдбоносно обя вяване, започване и победоносен ход.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Вазов, Букурещ
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 28-36

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Прякорът е едно от най-характерните явления в българския народен живот. Той има дълбоки корени в бита, в делничното общуване и взаимоотношения между хората. Котленци казват, че при тях е достатъчно само високу да кихнеш и ша ти извадят прякур". Не са по-малко изобретателни и в другите селища. Веднъж лепнат, прякорът може да тежи на няколко поколения или да стане обобщена представа за цял род. „Незлобливи и добродушни са нашенците - пише Райко Алексиев, - но са такива присмехулници, че яка му душа и яко му име на всеки, до когото се допрат присмехулните им езичета. 1 Създаването на прякори се обяснява и с наблюдателността на българина, със способността му да характеризира и да дава оценка, извежда се като проява на една душевност, в която се съчетават проницателството и безжалостното. Антон Страшимиров осмисля наличието им с особеностите на нашия хумор, който според него преди всичко „сарказъм, е взаимна гавра, взаимно оплюване“. „Тоя характер на българския смях е тъй всеобщ за старо и младо, за мъже и жени, че всяка най-обидна закачка сред нас веднага се подхваща от всички и се превръща в прякор често отвратителен. "4 От гледна точка на народопсихологията прякорът се възприема като негативно явление, но независимо от това той се смята за част от богатството на фолклора ни, свързва се с колорита и атмосферата в отделните селища. Ето защо авторите на почти e всички краеведски изследвания му отделят съществено място. Още през Възраждането Петко Р. Славейков във в. „Македония" (бр. 23 от 7. II. 1870 г.) отправя призив към сънародниците си за събиране на народни умотворения, между които поставя и прякора. И макар тогава да са направени някои записи, първите публикации са значително по-късно. Естествен е опитът на автори като Л. Данаилов, К. Божинов, С. Кошов и др. да характеризират това явление, да го свържат с малките афористични жанрове във фолклора, да определят начина на възникването и функционирането му в обществото. Прякорите, особено панагюрските и копривщенските, завършващи на ек, са представлявали интерес и за езиковедите. Но досега литературната наука не се е занимавала с тях, поради което мястото им в художествената, мемоар ната и документалната проза не е изяснено.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Прякорът, форма, комичното, българската, белетристика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 37-50

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проследяването на отношенията между Стоян Михайловски и писателите от кръга „Мисъл" разкрива не само един частен случай от литературната ни история. Освен мястото на Михайловски в литературния процес през 90-те години на ХІХ век и нача лото на новото столетие, този въпрос засяга косвено и важни моменти от зараждането развитието на българския модернизъм. Проблемът е двузначен. От една страна, как поет като Михайловски, който през целия си живот се стреми да бъде встрани от всякакви групировки и се старае да отстоява творческата си свобода, се чувствува в обкръже нието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, и от друга, как те и редактираното от тях списание откликват на неговото писателско дело? По логиката на обективно стеклите се обстоятелства срещата на Михайловски с другите двама от четворката - Яворов и Петко Тодоров - се оказва недостатъчно функционална за литературно-естетическия ни развой. Още през 1901 г. Яворов и Михайловски са в два враждуващи общественоe политически лагера. По въпроса за освобождението на Македония Яворов твърдо стои на позициите на вътрешната организация, докато Михайловски оглавява върховистите. Характерът на по-нататъшните им литературни отношения (доколкото съществуват) предопределен от този извънлитературен факт. Връзката на Михайловски с Петко Тодоров е даже кръвна (те са не само съграждани, а и братовчеди), но това не повлия ва в особена степен за създаването на трайна литературно-естетическа корпорация между тях, макар авторът на идилиите да определя по-възрастния си колега като „единствен по своята дълбока и духовита сатира". Главните идеолози на кръга - д-р Кръстев и Пенчо Славейков - са притегателен център за Михайловски, в отношението си към тях той се самоизразява изцяло, а и те в голяма степен му отвръщат със същото. Тези отношения не са белязани с бурни и главоломни обрати, както на пример между „Мисъл“, от една страна, и Вазов или Кирил Христов, от друга. Но и при случая с Михайловски отговорът не е еднозначен. Неговата сложност се определя И от не изцяло хомогенната линия на кръга и списанието, и от неединния и често противоречив характер на Михайловски, както и от разнородните му писателски и идейни търсения. Интересът към този въпрос се поддържа и от факта, че Михайловски е единственият писател извън кръга, останал постоянен сътрудник на сп. „Мисъл" почти до неговото спиране.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Стоян, Михайловски, Кръгът, мисъл
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 51-57

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Когато отец Матей Преображенски издаваше своите книги, сред създателите на новобългарската литература вече нямаше автори с раса и с калимявки. Последен беше Неофит Бозвели. Васил Друмев по това време - 1867-1872 г. — беше светски човек, учител, редактор на „Периодическо списание", чак през 1873-1874 г. облече одежди на църковен служител. Христо Ботев пишеше безпощадни сатири срещу калугери и попове. И обикновените хора измисляха свои произведения срещу бялото и черното духовенство - хумо ристични приказки, анекдоти, вицове, хапещи поговорки и пословици, весели песни. Богатите класи нямаха интерес да се заличава изцяло ролята на религията в народния живот, тяхното отношение беше двойствено: демонстративно подкпрепяха официалните форми на религиозен живот и лицемерно в повечето случаи изпълняваха божиите заповеди. При такава историческа ситуация отец Матей се трудеше в полето на новобългарската литература и в културното строителство изобщо. Фигурата му контрастираше не само сред тогавашните автори — светски лица, но и сред събратята - цър ковни служители. Веднъж, когато печаташе поредната си книга в печатницата на навската област, застигна го с пайтон русенският владика Григорий, руга го публично, извика го в митрополията, там пак го руга - излагал духовенството с външния вид и с безконтролното“ си ходене насам-натам..." (Илия Пехливанов. Дуси Преображения Матееви. С., 1985, с. 75). Калугерското звание го задължаваше всекидневно да пропагандира и да утвърж дава в съзнанието на хората религиозни убеждения. А признание на всички прогре сивни личности през Възраждането беше да се борят срещу средновековния дух. По новата понятийна система религия и средновековие обикновено се свързваха твърде пряко. Калугерът Матей Петров можеше да обърне гръб на светския живот, биха го похвалили за това владиката Григорий и други като него. От всеки истински духовник се изискваше пълно отдаване в служба на бога. На младини отец Матей опита изцяло да се откъсне от гражданския живот, но по природа той беше новатор. Самата му кръв го насочваше към революционното начало. Той беще предопределен да се обре че не на бога, а на каузата на новобългарската култура и на освободителната борба на своя народ. Как успя да съедини двете начала - революция и религия? Мнозина смятат, че те са същности, отдалечени и противопоставени като северния и южния полюс. Какво представляваше религиозността на Матей Преображенски?
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Народна, вяра, култура, разбиранията, Матей, Преображенски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 58-69

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 20 февруари 1839 година Захари Зограф предава на Неофит Рилски молбата жителите от град Карлово: „Ако е кабил да преведе Робинсона на нашия матерний язик, та да го нащампат они сос свое иждивение... защото, който го е чул негокаш на гречески, той 1יси воздохнал и рекал, ах, не е ли кабил тая книга да ся преведе и на наш язик. А Неофит B знаел, че Райно Попович вече е превел „Робинсона". Нещо повече, началото на същия месец авторът на „Българска граматика" успял да редактира първата му част. Но кой „Робинзон" има предвид Захари Зограф? Дали романа на Даниел Дефо, или някоя от многобройните му преработки? През 1719 г. излиза романът на Даниел Дефо за „Живота и необикновените, изу мителни приключения на Робинзон Крузо, моряк, родом от Йорк... По-точно пърпървият том, защото се появяват още два, които скоро престават да интересуват читателя. Световна слава носи на автора първата част. На български тя излезе през 1989 г. по случай 270-годишнината от първото издание. От 1849 до 1989 г. са публикувани само преработки. Затова е по-правомерно, струва ми се, да говорим по отношение на тези 140 години за българска рецепция на робинзоновската тема, а не на романа на Дефо. Поставеното през Възраждането начало на тази рецепция е тясно свързано с големите промени в материалното и духовното битие на българина, с формирането на книжовния език, появата на различни преводачески позиции, с увеличаването и постепенното диференциране на читателската публика. Тя заслужава по-внимателно проучване. Още повече, че определя до голяма степен и по-нататъшната съдба на робинзоновската тема у нас. Четирима възрожденци: Райно Попович, Иван Богоров, Йоаким Груев и П. Р. Сла вейков са превели четири преработки на романа на Дефо. Факт, рядък през Възраждането, свидетелство за желанието „Робинзон" да стигне до различни кръгове и възможно повече читатели, за увереността, че книгата е очаквана и полезна. В отликите на преведените преработки ще се ориентираме по-лесно на фона на кратка характеристика на първообраза.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: възрожденска, дидактика, робинзониади
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 70-87

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Между многобройните въпроси, които занимават изследователите на „Житие и страдания грешнаго Софрония", два безспорно принадлежат към основните. Първият - защо и за кого е написано Житието, какви са мотивите и целите на автора му и кой е неговият предвиждан (интенционален) читател. И вторият - как е написано Житието, с какви средства е осъществен замисълът. Дали Софроний е имал за образец конкретни произведения, или само е следвал общите правила на утвърдени жанрове? Или пък изблик на неосъзната дарба под перото му спонтанно се е появила напълно оригинална творба, която бележи възникването на нов, съвсем непознат за книжнината ни тогава жанр и с това дава основание да бъде смятана за един от основните жалони на Границата между средновековната и новата българска литература. B Броят на публикациите, които в една или друга степен засягат тези въпроси, e никак не е малък и ако отново ги поставяме, то е защото предложените досега отговори, разглеждани поотделно или в цялост, трудно могат да бъдат приети за убе дителни. Дълбоката неудовлетвореност, породена от внимателното им проучване, естествен подтик за търсене на нови решения. То би трябвало да започне с анализ на наличните мнения и хипотези, който да разкрие причините за тяхната неприемливост и същевременно да отсее онези техни елементи, които една нова изследователска инициа тива би могла да използува. Тази неизбежна деструктивна фаза е необходима предпоставка за изпълнение на основната, конструктивна цел - описанието и обосноваването на няколко нови междинни хипотези, чрез които да се достигне до едно крайно (без претенции за окончателно) решение. „Предварителният анализ е наложителен и поради обстоятелството, че обект на изследване е творба с дълга критическа история, обле пена" с всички стари еднозначни прочити, т. е. творбата в комплекса на авторитетните текстове за нея. Ето защо синтетичните късни прочити по неизбежност съдържат в началото анализа на всички тези предишни критически текстове или обобщават мне нието си за тях. Може да се каже, че възвръшайки многозначността на творбата, този прочит ни освобождава от тях. Синтетичният късен прочит на „Житие и страдания грешнаго Софрония" е все още далечна задача, което не ни освобождава от задължението постепенно да създаваме условията за неговото осъществяване. Разбира се, могат да възникнат съмнения относно действителната значимост на разглежданите въпроси. Не е ли търсенето на авторския замисъл една дискредити рана практика, не води ли то до изпадане в интенционалната заблуда“, която според У. Уимзът и М. Биърдсли трябва да бъде преодоляна, защого замисълът или наме рението на автора не са нито пригодни, нито желателни като стандарт
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: защо, написано, Житие, страдания, грешнаго, Софрония
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 97-103

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За това, колко различно може да бъде тълкувано пространството в литературна творба, информира Я. Славински, осъществявайки едновременно принципна ти логия на разбирането на това понятие в зависимост от методологичния език, в чия сфера то функционира. Следователно възможно е то да бъде разглеждано във връз морфологичното равнище на литературната творба, с топиката, със системата значения на езика, с културните пространствени образци, с архетипичните простра ствени универсалии, с Ингарденовите гледни точки и накрая със самата творба ка пространство. Проблемите на литературното пространство обикновено се разрабо ват като „спомагателни" спрямо фабулата, героите, хроникалната организирано комуникативните ситуации, идеологията на творбата, или с други думи, спрямо утвърдени" категории. Методологичният призив на Я. Славински отмества тази йера хия и прави от пространството център на семантиката на литературната творба, спря който споменатите компоненти на представяната действителност биват подчинен Отказът от йерархията е наложен от отговора на въпроса за онтологията на простра ството в творбата, за най-важния начин на нейното съществуване. Славински свърз този отговор с морфологичното равнище на произведението, което смята за първич в процеса - пораждане на пространството. В такава ситуация се оказват вторич всички форми на пространствено тематизиране било в разсъжденията на автора и повествователя, било на героя, а особено значение придобива това, как е направен пространството в творбата и как функционира, как започва да съществува. За онтол гията на пространството в морфологията на творбата са важни обособените от Сл вински три равнища: на описанието, на обстановката и на придадените смислови сто ности. Върху първото от тях се осъществява генерирането на пространството семантиката на словесното съобщение, върху другото - неговото въплъщаване ве. мент от представяната действителност - среда на събитията, героите и преживявани та, а върху третото - вече надхвърлящо морфологията на творбата - се извърш символизацията на пространствените представи, отпращаща към литературните културните традиции.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Разказът, жицата, Йордан, Йовков, направено, литературното, пространство
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 104-119

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това първо представяне у нас на словашкия писател Владимир Минач като публицист е толкова изстрадано, че всеки преводач на мое място би го посрещнал по-скоро с тъжна усмивка, отколкото с ра дост. Защото ако съпротивата срещу Минач в Словакия беше гласна и позиционна, то у нас- глуха и по презумпция. Защото ако словашката преса беше горещ, но нормален терен за спор на гледища - като единствен път за постигане на истината, - то първоначалното осмеляване на наше издателство да запознае българския читател с томче избрана публицистика на Минач, завърши печално: ръкописът бе спрян. И то години след като името на Минач се превърна в понятие за съвест на словашкия народ и словашката революция; след като творби от рода на есето „Тук живее народ" станаха христоматийни; след като излязоха двата обемисти тома с есета, статии, диалози и портрети на Минач - Взаимозави симост“, 1976 г. и „Текстове и контексти", 1982 г.; след като отдавна четяха Минач на чешки, полски, унгарски, руски език... И тук се изкушавам да добавя най-куриозното: ръкописът бе спрян през 1986 година! Да, времето беше спряло за нас - и за Минач у нас. Дори не можеше да му помогне“ интервюто, което бях взела от него за българското издание още през 1984 година! Мисълта на Минач, че „Основните нравствени проблеми си остават същите, защото не са се променили основните обстоятелства (икономически, политически и т. н.), сред които живее или линее нашият съвременник" - бе плътно зачерта на с черния редакторски флумастер... Безспорно публицистиката поради своята жанрова природа въздейства най-силно в конкретно време и пространство. Такова беше и въздействието на Миначовата публицистика още от своето начало, от пет десетте години насам. Но дали нещо от реалността е отишло в архив - при високата взискателност на писателя, — не се наемам да твърдя. Бих казала обаче друго, в което съм убедена: Минач изпреварваше времето. Той отдавна е в днешния ден въпреки направеното в минало време темпераментно призна ние: „Най-добре се чувствах, когато бях в контекст, особено в бурен, дори разбунен, сиреч в такива ли тературни взаимоотношения, в които се святка и гърми." Разбирам тъгата от застойните дни, разбирам и умората на „ветерана" - през август той ще отпразнува по словашки своя шестдесет и осми рожден ден... Но какво общо има това с творчеството му, пронизано от съзнанието, че изкуството е Ancilla vitae? Или с идеята му за „цялостния човек“ - не като мечта, а като единствена позитивна алтернатива в нашия свят?... Мъдрият отговор на тези въпроси даде самият Минач - не без ирония, тоест в неговия стил - още когато излезе книгата му „Текстове и констексти“: „Дълго е писана тази книга, и се надявам, че също така дълго ще се чете, макар и на части, и от малцина, "
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Парадокси, около, Изкуството
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 120-125

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросът за взаимоотношенията между апокрифната и богомилската литература, от една страна, и фолклора, от друга, има вече стогодишна история. Той е поставен още от М. Драгоманов в първата книжка (а по-късно продължен и в другите) на Сборник за народни умотворения при изследването на българските легенди. По-късно Й. Йовков, изследвайки богомилските книги и легенди, обоснова не само връзката им с апокрифите, но потърси отражението им и във фолклора. Цв. Романска изследва влия нието на един от най-популярните апокрифи - „Ходене на Богородица по мъките" - в народнопесен ното творчество. Преди десетина години Д. Петканова се зае с по-цялостно изследване на връзката на апокрифите със старата българска литература и с фолклора, В книгата си „Апокрифна литература и фолк лора освен особеностите тя изследва и взаимното влияние между фолклора и апокрифната литература, посочва мотиви и образи от апокрифните прозаични творби, намерили място в българската приказна и не приказна проза. Отделни проблеми на отношението между апокрифната литература и фолклора са наме рили място в изследванията и на други учени - старобългаристи и фолклористи. Влиянието на апокрифите върху богомилските идеи, а оттам и върху богомилската литература от давна е доказано и не буди съмнение. От друга страна, един от източниците на апокрифите, възникнали на българска почва, стават богомилските идеи. Ето защо правомерно ще бъде в източнородопската фолк лорна проза да търсим апокрифно-богомилско влияние. При всички случаи тук ще имаме работа с ло кални варианти на широкоизвестни сюжети, образи и мотиви. Задачата на изследването се усложнява не само от разстоянието на времето, но и от това, че по време на турското робство населението в ре гиона е било подложено на асимилация, поради което във фолклора се забелязват наслоявания от исля ма. Във връзка с тези факти нараства и значението на подобно изследване - то би довело до интересни изводи.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Апокрифно, богомилско, влияние, източнородопската, фолклорна, проза
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 125-129

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В края на 40-те и началото на 50-те години правих опити да превеждам български стихотворения на английски, а дори се осмелявах да публикувам зрели-недозрели плодове на опитите си. Исках да докажа, че в подобни преводи може да се запази и българското стихосложение (прозодия). По онова време, доколкото ми бе известно, преведено на английски е имало само началото на „Кървава песен" от Пенчо Славейков (във връзка с предлагането му за Нобелова премия), а доста покъсно - няколко народни песни, преведени от Рувим Маркам в книгата му „Мeet Bulgaria" („Запознайте с България"); по-после се научих и за Ботевото „На прощаване", преведено от Елизабет Минкова, майката на проф. Марко Минков. се Първият мой стихотворен превод на английски беше Вазовото „Когато бях овчарче" (1946). След това се замъчих над „Де е България?", пак от Вазов. Началният стих „Питат ли ме де зората..." ми се удаде съвсем лесно - If they ask me where the sunlight..." - и аз не се замислих защо. Обаче ми прозвуча и някак твърде познат, като повторение на нещо много пъти чуто и казвано. И пак, без да зная защо, промених глагола „ask" на „query". Този превод, добър или лош, излезе в сп. „Free Bulgaria" (1947). Горе-долу по същото време бях започнал да посвещавам крадени минути на споменатата по-горе поема на Лонгфелоу „Песни за Хайауата" - една още ученическа мечта. Съвършено ненадейно за самия себе си един ден съпоставих моя английски превод на първия стих от Вазовото стихотворение с моя бъл гарски превод също на първия стих от поемата на Лонгфелоу, който на свой ред дума по дума съвпада с английския си първообраз:
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Знаел, Вазов, английски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 129-132

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българо-бразилските културни връзки, макар и несистемни и далече под действителните възможности интереси на двата народа, вече имат своята история. Все още неизследвана, тя крие много повечеприят ни изненади, отколкото човек предполага. За да не бъда голословен, ще спомена само най-неочаквания от цяла редица факти: в бразилския португалски език трайно са влезли български думи. Те ще бъдат предмет на друга статия, а сега да обърнем поглед към книжовната област. През 1923 г., т. е. преди повече от шестдесет години, в София излиза едно произведение, посветено на Бразилия. Това е първата българска книга за огромната страна, и тя е озаглавена „Към Екватора". А подзаглавието доуточнява: „На световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия - Южна Америка". Автор е Стоян Омарчевски, тогавашен министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски. Това е пър вото българско правителство, насочило своята политика към Латинска Америка. Ще си позволя малко отклонение, за да кажа, че именно правителството на БЗНС установява по свой почин консулски връзки Между България и Бразилия през 1922 г. Бразилия е първата латиноамериканска държава, влязла в консулски отношения с България (през 1934 г. биват установени и дипломатически). Почти петдесет години по-късно, през 1972 г., в Рио де Жанейро известната графиня Перейра Кордейру разправяше, че пази снимки на Александър Стамболийски с нейния съпруг, посетил българския министър-председател по повод подписването на консулската спогодба. Тия снимки, непознати в България, както и други материали, отнасящи се до това събитие, представляват несъмнен интерес за историята на БЗНС и на България и би било хубаво, ако поне копия от тях бъдат издирени. За съжаление моите както в Бразилия, така и у нас останаха напразни.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: първата, българска, Книга, Латинска, Америка
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 133-135

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През последните години в литературния живот на ГДР отново намери своето място като обект на внимание и дискусии творчеството на писателя Хайнрих Бьол. В рецензираната книжка на сп. Зин унд форм" - издание на Академията на изкуствата в ГДР - централно място заема статията на Гюнтер де Бройн „Когато войната избухна", посветена на белетристичното майсторство на Бьол, както и на неговата гражданска позиция. Началото на Втората световна война заварва Хайнрих Бьол като студент в Кьолнския университет. Събитията от онова време писателят обрисува две десетилетия по-късно в автобиографчния си разказ „Когато войната избухна". Там той казва: „Лежах на прозореца, бях навил ръкавите на ризата си, взирах се над портала и караулното помещение към телефонната централа на полковия шаб и чаках моят приятел Лео да ми даде уречения знак..." Но този знак не идва, войниците получават каски, а това значи - война. Всъщност разказът завършва, преди да е избухнала войната - въпреки заглавието си. Но Бьол внушава на чита телите си, че войната е започнала далеч преди 1 септември 1939 година, още в началото на 1933 г., когато за райхсканцлер е бил назначен Адолф Хитлер.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, Австрия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 136-138

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Осемдесетте години се оказаха особено плодо носни за литературната ни мемоаристика, фиксираща периода след Първата световна война. Една след друга се заредиха книгите със споменни очерци и есета на писатели от следвоенната генерация: Иван Богданов, Атанас Илиев, Стефан Попвасилев, Петър Пондев, Владимир Полянов, Кирил Кръстев... Принадлежността на тези автори към едно творческо поколение, участието им в един и същи отрязък от културния процес у нас предопре деля съвпадението на имена и факти в техните мемоари. Като прибавим по-рано обнародваните спомени на други културни дейци от въпросния пе риод - като К. Гъльбов, Ал. Балабанов, Д. Каза сов, Б. Делчев, както и литературните анкети с Ламар, Т. Траянов, Д. Габе, Е. Багряна, И. Волен, Вл. Полянов, можем да кажем, че вече разполагаме с богати възможности за „засичане" на едни и същи събития от различни зрителни ъгли, за съпоставки между портретите на видни личности от културната ни история. Логично е да се запитаме какво е физиономич ното за въпросната генерация мемоаристи. Лично аз го виждам в многостранността на техните кул турни интереси, граничеща в редица случаи с енци клопедичност - качество, което, съотнесено към съвременната тясна специализация, буди (поне у мен) подчертан респект. Отликите между споменатите мемоаристи, разбира се, са несравнимо повече: това са твории с различно философско и есте тическо верую, с различна постика и стилистика, с различни интереси и предпочитания. Пътищата им понякога са се кръстосвали, но повече са се разминавали. Интересна е например принадлежност та на К. Кръстев и на Ат. Илиев към едни и съши литературни групи - „Изток“, „Стрелец“, „Дру жеството на есеистите", откъдето започва и голя мото им разминаване. Спомените на литературния и художествен кри тик, изкуствовед, есеист, автор на повене от 30 монографични, студийни и научнопопулярни книги Кирил Кръстев засягат ред непознати или слабо изследвани литератури и културни явления, което им придава особена стойност. Тази книга се появява В момент на повишен интерес към авангардните тенденции в българската литература, което я прави извънредно актуална за съвременната ни литератур ноисторическа наука. За пръв път се изнасят обилни факти около историята на ямболското авангардно списание „Crescendo", чийто редактор е бил самият К. Кръстев и което - библиографска рядкост - 136 е познато на малцина. Ценни са не само фактите около публикациите и сътрудниците на това дадаи стично и футуристично издание, а и целият обилен психобиографичен и културно-исторически мате риал около ямболския авангардизъм, около ям болското „щракане на идеите“. В това отношение не отстъпва и характеристиката на Гео-Милевото списание и библиотека „Везни" с оглед на тяхната рецепция сред модернистично настроената творческа интелигенция. Тук в скоби искам да отбеле жа, че напълно подкрепям патоса на К. Кръстев срещу господствуващия досега столичноцентричен подход към културната, и в частност към литературната ни история. Като четях ямболския раздел от спомените на Кръстев, у мен възкръсна отдавна лелеяната мечта на Тончо Жечев за една географска история на българската литература, която, не знам защо, така и не намери поддръжници. Успеш ният опит на някогашния редактор на едно от най-авангардните списания у нас да покаже ферментацията на идеите в провинцията, която поня кога (както в случая с „тунджанския авангардизъм") се оказва в ролята на център, ще постави - наля вам се - началото на едно благородно и потребно начинание - разкриването на неизвестни страници от културния живот в българската провинция. Горещо поддържам още един апостроф" на К. Кръстев - неговия протест срещу българския „литературоцентризъм", определящ както доми нантата в българската култура, така и физиономията на нашата интелигенция. Неслучайно авторът визира „културния", а не тясно литератур ния живот между двете световни войни. Неговият стремеж да се видят литературните явления (в които най-вече той е съучастен) в по-широк културно-исто рически план заслужава подчертано уважение. Участник в едни от най-значимите творчески формации на 20-те години - литературните кръ гове „Изток“, „Стрелец“ и „Дружество на есеи стите", мемоаристът изнася интересни подроб ности за дейността и платформите на тези малко изследвани сдружения.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Спомени, културния, живот, между, двете, световни, войни, Кирил, Кръстев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-140

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази книга стига до българския читател с огромно закъснение. Написана през 1918 г. в три тома, през 1923 г. по желание на читателите тя е преработена от автора в еднотомно издание, с облекчен библиографски апарат. Именно превода на това съкратено издание четем днес. Всъщност Джеймс Фрейзър е вече познато име у нас. През 1984 г. Издателството на Отечествения фронт отпечата неговия фундаментален труд „Злат ната клонка", написан през 1890 г. - една от непреходните книги в европейската етнография и религиознание. Там с помощта на сравнителноисторическия метод авторът е обхванал и научно осмислил огромен фактологически материал, доказвайки връзката на съвременните религии с първобитните вярвания и земната основа на религиозния светоглед. Сега в труда си „Фолклорът в Стария завет" Джеймс Фрейзър, една от най-известните фигури в английската културна антропология, анализира праисторията на човешкото общество, пре чупена през призмата на старозаветните предания в Библията. Отношението между магия, фолк лор и история, между митология, религия и култура става основа за неговото амбициозно проучване. По изобилие на събрания материал и по значение книгата на Фрейзър „Фолклорът в Стария завет може да се сравнява с капиталното изслед ване на Александър Веселовски „Историческа пое тика". Но целта на автора не е само да предложи добросъвестно фактите на любознателния читател. Стремежът на Фрейзър е научното осмисляне на суровия материал, достигането от фактологията до синтеза, разкриването на сложния път от емпирията до обобщението. Сравнително-етнографският метод, който той използува, несъмнено е ограничен от неговото време и от проучванията, направени до тогавашния момент - началото на ХХ в. В някои отношения научните изводи на Фрейзър са оспорими. Днес науката вече е отишла далече напред. Но като цяло изследването на Фрейзър не е загу било своята стойност. При това то е написано на достъпен език, разбираем за широк кръг читатели.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Митология, религия, култура, Фолклорът, Стария, завет, Джеймс, Фрейзър
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 140-143

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Авторът на шестте литературно-естетически очерка, включени в тази книга, е познат на нашия читател с две публикации в българския научен периодичен печат: „Новооткрит старогрузински надпис в Бачковската костница" (съвместно с Елка Бакалова в: Музеи и паметници на културата, 15, 1975, 3, 7-10) и „О староболгарско-грузин ских литературных связах" (Palacobulgarica, 1, 1977, 2, 63-73). За представянето му е достатъчно да споменем още статията „Вопросы изуче ния древнегрузинской литературно-эстетической мысли (V-ХVIII вв.)" (в: Русская и грузинская средневековые литературы. Л., 1979, 134-142), която има характер на свеобразен конспект по отношение на първите четири очерка от предста вяната книга. В първия от очерците - Образи и мисли", дал и името на сборника, се проследяват основните етапи в развитието на старогрузинската литературно-естетическа мисъл. Авторът излага основанията, които дават възможност учението за двете мъд рости (божествена и човешка) и за взаимоотноше нията между тях да бъде разглеждано като основополагащо за старогрузинското литературно-есте тическо мислене, след което се спира на някои от най-важните моменти в развитието на древната грузинска култура. Агиографските творби от нериода между V и XI в. му дават възможност да извлече специфични за епохата изказвания с тео ретичен характер (за същността на литературното произведение, за принципите на тематичен подбор, за функцията на литературата) и основните принципи за изграждане на човешките образи и на дей ствителността в старата грузинска литература. Съществуването на точна терминология по отношение на най-древната грузинска поезия, ясната жанрова класификация в химнографията, сборниците с музикални знаци и поставените теоретични въпроси за синкретизма между музика и слово свидетелстват според автора не само за нивото на поезията и музиката в древността на Грузия, а и за добре развита теоретична мисъл по въпросите на изкуството. Ученият се спира на отрицателното въздействие на теорията за „мъдрото мълчание и на монофизитството върху развитието на лите ратурата и живописта. Характеристиката на първия период от развитието на грузинската култура завършва с уточнението, че в средновековна Грузия естетиката няма самостоятелен характер и понятието естетическа мисъл се употребява условно по отношение на целия период. Наличието на немалко добре познати вече научни изследвания, посветени на проблемите на среднове ковната естетика и на средновековната философска мисъл изобщо, освобождава автора от необходи мостта да уточнява в обстойно изложение характера на естетическото в системата на средновековния художествен мироглед. Разгръщането на авторовата концепция за развитието на естетическата мисъл в средновековна Грузия в конкретните очерци дава най-точна представа за формите, в които естетическото се слива с проявите на средновек овния художествен живот. В търсенето на корените на старогрузинската литературно-естетическа мисъл авторът просле 140 дява платоновския поток в литературата на древна Грузия, изразяващ се не само в преводите на хри стиянизираните Платонови съчинения и апофтегматически сборници, но и в разработването на някои характерни за Платоновата философска система идеи - за любовта и душата, за катафати- ческо-апофатическото изображение. Естествено се налага изводът, че направлението, съпоставящо цялото развитие на старогрузинската култура, но изявило се като водещо в епохата на развития феодализъм (XI в.), е неоплатонизмът. Изложени са основанията, които дават право да се говори за „грузински неоплатонизъм" - усвояването на християнизирания неоплатонизъм (първият превод на „Ареопагитиките“ е извършен от Ефрем Сирин в края на XI в.), на езическия и ислямизирания неоплатонизъм (чрез преводи на персийски литературни съчинения).
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: образи, Мисли, Образы, мысли, литературно, Эстетические, Очерки, Сирадзе
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-144

Хроника

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 24, 25 и 26 април 1990 г. в гр. Банкя се съ стоя третата поредна национална конференция по историческа поетика. Тя бе организирана от проблемния колектив по историческа поетика при Института за литература към БАН. В работата на конференцията взеха участие литературоведи от различни секции и катедри на Института за литература, Софийския университет, Климент Охридски", Великотърновския университет „Кирил и Методий", Пловдивския университет „Паисий Хилендарски" и ВПИ - гр. Шумен. Като ръководител на колектива по историческа поетика проф. д-р Ат. Натев откри конференцията и изказа пожеланието на организаторите тази, станала вече традиционна, среща да бъде полезна за всички участници. Работата на конференцията започна с доклада на проф. д-р Б. Богданов „Историческа поетика и историческа типология“, който предизвика изклю чително голям интерес сред участниците, тези и изводи от този доклад се обсъждаха и споменаваха на почти всички заседания. Като цяло в работата на конференцията се очертаха няколко проблемни кръга със специфична проблематика и насоченост и независимо от факта, че за разлика от предишната година сега нямаше специално обявена кръгла маса за проблематични понятия, немалка част от вниманието на присъст вуващите естествено бе посветено на тях. С по-обобщаващ характер бяха докладите на Ал. Панов „Отношението между персонализьм и не-персонализъм в българската литература" (Институт за литература), на 3. Козлуджов „Понятието „повествователен тип" (проблеми на литературоведската му интерпретация)" (ПУ „Паисий Хилендарски"), на М. Костадинова „Сюжетни текстове с предизвестена развръзка" (ВПИ - гр. Шумен), които в рамките на конференцията очер таха общи проблеми за българската историческа постика. Разгледаните литературоведски и културологични факти и направените изводи и обобщения в Докладите на Л. Михова (Институт за литерату ра) „Кървава кошуля" в българската литературна критика", Н. Аретов (Институт за литература) „За взаимоотношението религиозно-светско при възникването на новобългарската белетристика" и С. Сивриев (ВПИ - гр. Шумен) „Сингуларните изказвания на Ив. Вазов върху материал от лириката му през 80-те години на XIX век“ надхвърлиха предварително набелязаните граници на периода и предизвикаха различни тези и изводи по време на дискусията, определяйки нейната посока. Понятието „жанр" беше в центъра на вниманието на участниците в конференцията и като че ли най-много докладчици бяха посветили своите текстове именно на това понятие, разглеждайки различни аспекти от неговия генезис и функциониране - В. Измирлиева (Институт за литерату ра) „Една гледна точка към понятието „жанр" в старобългаристиката“, Р. Кунчева (Институт за литература) „Как работат понятията жанр" и „стих", К. Каранов (СУ „Кл. Охридски) „Жанровите лабиринти", К. Бечев „Проблематичните понятия в литературознанието и единството на лите ратурния феномен" (доклад, разглеждащ повече проблемите на тривиалната българска литера- тура). В контекста на очерталия се кръг, свързан с проблематичните понятия, бе и доклада на О. Сапарев, който тълкуваше измеренията на понятието „гротеска“. Естествени и закономерни бяха споровете и разнопосочните мнения по време на дискусията, последвала след тези доклади. Проблемите на превода, преводаческата дей ност и функционирането на преводни текстове бяха обект на докладите на Н. Наков (Институт за литература) „Понятията на европейския романтизъм в български превод" и на Б. Рачева (Институт за литература) „Художественият превод като извор и усвояване". Бяха разгледани комуникационната функция на превода и спецификата на понятията. Особен интерес за участниците в конференцията представляваше доклада на Г. Николаева (СУ „Кл. Охридски"), разглеждащ проблеми на староиндийската историческа поетика. В обсъжданията и дискусиите взеха участие и проф. д-р Ат. Натев, проф. И. Панова, В. Галонска (Полша), Р. Коларов, Д. Добрев, В. Русева, Св. Казакова и др. На отделно заседание бе разгледана досегаш ната работа на колектива по историческа поетика й бяха дискутирани посоките и темите за следващата година. Присъствуващите имаха възможността да видят филма „Клименте, първоучителю (акатист за Климент Охридски)" на А. Величкова и В. Бъл чанов.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Трета, национална, конференция, историческа, поетика, Банкя
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-21

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Многообразието от проблеми, свързани с появата и действието на тежките епидемични болести, прави впечатление още при първата среща с огромната литерату ра върху тях. Внушително като обем и многостранно е написаното върху едно от найтежките бедствия в историята на човечеството - чумата. Явлението е изследвано от различни страни, но натежават обществено-историческият, демографско-стати стическият и медико-социалният подход към темата. Значително по-слабо е засег ната ролята на болестта-епидемия като социално-психологически или емоционалнопсихологически фактор в духовната сфера. Фолклорът като специфична човешка дейност, като тип художествена култура дава изключително богат и ценен материал за присъствието на смъртоносната болест в духовния свят на българина. Това присъствие е в буквалния смисъл мощно и ярко, като се има предвид, че народното въображение одухотворява болестта и я представя като свърхестествен персонаж - един от обитателите на фолклорния де моничен свят. Българският песенен фолклор предлага многообразие от сюжети, свързани представите на народа за чумата. Внимателното запознаване с материала разкрива, дори само на сюжетно-композиционно равнище, широко поле от идейни внушения, въплътени в жизнена образност. Значително и доминиращо, присъствието на чумата като обобщен образ на смъртоносна болест се налага сред всички болести с епидемичен характер. В нашите народни песни в сравнение с другите области на фол клорната култура най-силно изпъква надмощието на чумата - като средище на ком- H9 плекс от представи и като многозначен художествен образ. Сюжетиката на песенното народно творчество, посветено на чумата, показва преди всичко един твърде земен, осезаем в битовизирания си облик, но и недвусмис лено схващан като свръхестествен персонаж; действуващо лице в света на хората, чиято съдбовна за тях роля извиква едновременно ужас и страхопочитание. Вед нага трябва да се уточни, че това е почти неизменно женски образ, тъй като единич ните отклонения от женския род са изолирана регионална особеност в изследвания. материал. В народните ни песни чумата е жена, най-често „стара баба“, по-рядко невяста или девойка (мома). В някои варианти образът приема и етнически назва C ния - циганка, влахинка, кадъна, гъркиня. Чумата е митическо същество с характерен външен вид, атрибути и действия; с определени предпочитания и наклонности; появата и се свързва с цял комплекс от предписания и забрани. Срещата с този персонаж е фатална за човека. Песента не познава друг болестен демон с толкова ясно определен антропоморфен облик. Шарката (сипаницата) също се одухотворява, но в разпространения песенен сюжет, свързан с нея, персонификацията не е прокарана последователно.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Митологически, представи, фолклорна, образност, Чумата, българския, песенен, Фолклор
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 22-34

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Както е известно, средновековната българска литература за ритуални и извън ритуални цели се създава на основата на библейската традиция, използувана съ образно изискванията на канона в рамките на отделните жанрове и личните предпочитания на твореца. Тази неизбежност в словеснотворческата практика на средновековието включва в себе си не само учението за вярата като идейна насоченост; нещо повече: всеки текст се изгражда и като тема, и като композиция на базата на старозаветните и новозаветните библейски книги. Затова старобългарските поетически и агиографски произведения са изпълнени с множество явни и скрити ци тати, с перифрази и реминисценции, с кратки и пространни примери от Свещеното писание - една задължителна за официалната литература приемственост, чрез която се възпроизвежда" философско-естетическата същност на християнската ре лигия. Една от първите поетически творби на българската литература -„Проглас към евангелието" - е създадена напълно в духа на ранносредновековния естетически канон. Тази особеност на произведението се отбелязва от почти всички негови изследователи. Някои от тях спират вниманието си на връзката между изходния библейски текст и „Прогласа“, когато вникват в идейния патос на творбата, а чрез нея и във философско-естетическите възгледи на нейния автор (Е. Георгиев, В. Велчев). Други автори анализират тази връзка, за да изследват вътрешните закономерности на произведението като поетика при опит да се изтъкнат нови страни от неговата идейно-естетическа същност (В. Н. Топоров). По-малко внимание досега е обръщано на проблема за междинните процеси, които настъпват при семантичното префунк ционализиране на изходния библейски текст, когато той се включи в нов контекст. Впрочем това ще бъде и обект на моето внимание при опит да се навлезе от този ъгъл идейно-естетическия свят на „Проглас към евангелието".ентрална B Като съзнавам сложността на процесите във взаимодействието между мита, ре лигията и литературата в по-широк смисъл, ще се огранича в рамките на горепосо чения частен проблем с цел да изследвам отношението „чуждо слово" - „свое слово" не в смисъл на полифонизъм, а на основата на цитата и начините за неговата употре ба, използувани от автора на „Прогласа"
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Проглас, евангелието, отношението, библейските, текстове
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 35-48

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Цената на златото“ е най-популярното произведение на Генчо Стоев. В съз нанието на читателя дори заглавието на тази повест изниква автоматично със споменаването на името на белетриста. Без да отричам несъмнените достойнства на творбата, винаги съм намирал за несправедливо загърбването на останалите книги на писателя, без които не сме в състояние да схванем не само идейно-концептуалните опори в неговото творчество, но и особеностите на художествено естетическия му натюрел и развитието на неговата поетика. В традиционните представи на критиката за този автор едно твърдение за развитие и обогатяване на поетиката би изглеждало странно, защото пред нейния съд творческата физиономия на Г. Стоев се представя по следния начин: начало през 1953 г. със сборник от очерци, вдъхващ умерени на дежди, последвано от 12 годишно мълчание, изпълнено с творчески и житейски колизии, ярък взрив в 1965 г. с „Цената на златото“ и оттам насетне в „Лош ден“, „Като лястовици" и „Циклопът" движение в подножието на достигнатия връх. В това отношение съдбата на Г. Стоев в очите на ценителите е сходна с тази на Г. Мишев, който според тях все не може да постигне равнището на повестта „Матриархат" В сянката на „Цената на златото“ остана и нейното продължение „Завръщане", отделено с повече от десетилетие от нейния триумф. Като че ли съществува орисия над българските писатели да не успяват напълно с продълженията на своите ше дьоври - достатъчно е да си спомним за тетралогията на Д. Талев, та до пресните случаи с „Биографии на писатели, генерали и трети лица" от С. Янев, „Земя за прицели от Св. Бъчварова и т. н.. Но в случая с двете части на повестта на Г. Стоев играе роля не само художествено-творческият подход. Според мен в концептуално отноше ние „Завръщане“ е напълно равностойна на „Цената на златото“, нещо повече, авторовите внушения биха останали непълни, ако ги анализираме и тълкуваме неза висимо една от друга. Белетристът е успял да улови народностния дух в различни гранични състояния - между мирния живот и въстанието, и в обратната градация - между освободителната руско-турска война и мирния живот на българската държа ва. Но съществува качествена разлика между това отиване към върха на народна та свяст и „слизането" оттам - разлика не само конкретна историко-психологическа, а и по отношение на възприемането и от съвременниците. Независимо от тъмните пет на в народностния характер „Цената..." е балада и хими на победата, на надеждата: въпреки личното достойнство на Павел Хадживранев и останалите поборници „Зав ръщане" е творба за поражението, за обезсмисления живот на личността от обществе ните институции дори когато тази личност забогатява и просперира. Личността в творчеството на писателя е барометър за равнището на обществените отношения, за обществената чест и достойнство и неслучайно пътят на баба Хаджийка и малката Деянка към смъртта придобива измерение на грандиозно жертвоприношение в име то на бъдещето, а пътят на Павел към червения фенер на проститутките отброява началните мигове на личната му поквара в отровната атмосфера на социалното разложение. Това е завръщане към нищото, към дъното, за да избликнат след време новите филизи на надеждата и всичко да започне отначало. Защото общественият кръ говрат се нуждае от нови, чисти, непреломени хора, от жертвоготовни романтици
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Корените, човешкия, Генчо, Стоев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 49-54

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Зад всяко - отбелязва Д. С. Лихачов - ав И произведение и зад всеки ръкопис торът е длъжен да вижда живота, който ги е породил, длъжен е да вижда реални хора." Творбата, текстът, техният създател се поставят в логична зависимост помежду си. Нещо повече, в контекста на тази зависимост се появява един нов компонент - реалният възприемател - на когото не само литературната история, но текстологията не обръща необходимото внимание. А във всяко произведение според Б. В. Томашевски литературоведът трябва да вижда „не само неговата статическа форма, ... не само затворената в себе си завършена система - той трябва да промисля и улавя. следите на движението. "2 Това движение, пряко или косвено, свързано с адресата на литературната творба, с неговите интереси, вкус, нагла са, предпочитания. Да се възсъздаде един средновековен канонически текст означава да се проследи неговата история, да се определят творческите му координати в пространството и времето, да се доловят духовният лик и своеобразието на неговия създател. Различните промени в текста, отдалечаването от неговата автентичност маркират ролята на преписвача посредник в този процес, спецификата на условия та - обществени, културни, народностно-психологични, - потребностите на чи e тателя и слушателя, функциите на възприемателя в сферата на средновековната комуникация. BOTR A SH OB Редакционните промени в текст от Възраждането или от по-ново време са под чинени на принципи, които в значителна степен се разграничават от принципите на средновековието. Но независимо от това, дали текстът се е разпространявал ръкописно или печатно, дали конкретни изменения са дело на преписвачи или на самия творец, в крайна сметка те са свързани с битуването на произведението в конкретен регион и време, с интерпретацията му от различни категории възприематели - образовани духовници, литературни критици, слушатели и читатели с фолклорнопатриархален или формиран литературен вкус. И когато писателят прави нов, творчески прочит на собственото си произведение, той взема под внимание диалога, който многобройните му читатели - чрез печата или в читалищния салон, в училището или при лична среща - са започнали с него. Промените в различните редакции на творбата се явяват фактически и отглас от диалог, който, подет в текста и излязъл извън неговите сфери след непосредствения контакт с читателя, поема обратния път, за да бъде продължен с нови акценти и нюанси в новия вариант на този текст. А това предполага и налага текстологът в определена степен да бъде и специалист по проблемите на рецептивната естетика. Съобразяването с конкретни нейни принципи критерии ще му даде възможност да проникне в детайлите на текста, да го възприе ме в многостранните му връзки с времето, с процесите, с обществото.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Текстология, рецептивна, естетика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 55-62

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Един вид начална искреност е да кажем, че в интимната заинтересованост и патос на нашето занимание влиза едно определяне на литературното произведение, държащо сметка за възможните отнасяния към него. Търсеното ограничаване пък не се предприема заради нетърпяща многообразие строгост, а като част от усилието литературното произведение да се освободи от неприсъщи нему и несъобразяващи се с особеността му модуси на възприемане и реагиране. Ще се считаме в някаква сте пен задоволени от постигнатото, ако самото определяне се разгръща като внушаващо предпазливост, т.е., ако определяме предотвратяващо, дори дотолкова, че да предот вратим едно готово и застинало определение, представящо се като резултат, втяни • Този тип определяне трябва да има и привлекателната особеност да съопределя интерпретативно поведение, правещо възможна неговата комплицираност, твърде скъпа за нас, част от нашия ангажимент. Но то има и друга особеност - че разчи та на спецификата на литературното произведение, която има амбицията да опре дели, за да вниква и в същността на културата, позволявайки си да предположи една начална аналогия, при която първата страна предоставя в удобно наблюдаем вид и поради коефициента на неаналогичност чертите на втората. (В новата си ориентация в схващането на културата според Библер науката се насочва към феномените на общуването по повод на произведения. В произведенията на културата се въз приема с особена несъмненост един за първи път творим свят, в неговата извечна, независима от нас, абсолютна самобитийност. Произведението е феномен на култу рата - сфера на произведенията. Библер говори за самонарастване и самообосноваване, а също и за едновременност, взаимодействие и уплътняване на всяка худо жествена монада. Дори привидното и отпадане от културния оборот води до продъл жаващо уплътняване на действащото ядро, което може да бъде и празнина, разрив. Пока В насоката, която сме избрали, нека добавим, водеща е и идеята на Мамардашвили, че в културата възникват необратими светове, които са пространственоподоб ни или полеви образувания. Бидейки поместени във вътрешността им, не е възмож но да се занимаваме с тях, ако те в логиката на нашето занимание ни изключват.) ри Така мястото" на литературното произведение ще бъде за нас и място на културните извършвания, като не забравяме, че уточняването му е също един вид извършване, имащо и този неочакван, ала закономерен ефект да установява, че място то е другаде, когато вече го е намерило
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Мястото, литературното, произведение, другаде
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 63-80

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Днес природата съвсем не е вече пастернаковска. Водата, влагата, дъждът, тези божи дарове, които, дарявайки ни с живот, ни свързват и с отвъдното, са вече редки пришълци в екологически замърсения ни свят. Днес сезоните, поделени дори по ме сеци, за които Пастернак винаги имаше специфично наблюдение и свой образ, поч ти се сливат в едно унило и равно двусезоние. Неговите дървета, изправяни като строй на богомолци на страстната неделя, са покосени от „киселинни дъждове" и градски смог. Ручеите и потоците, заливащи дома на д-р Живаго, не стигат дори до реките, които ще ги погълнат. CHa Какво би казал Пастернак за това? За него всяка проява на природата, особено любимият му дъжд, е знамение на висшите сили на битието. Той, който се вслушва в усещанията си с острия слух и зрение на горско животно и сам призовава към това: „Давай ронять слова" из сборника „Сестра моя жизнь". Той, за когото по волята на твореца природата гъмжи от живи същества, метеорологични явления, буйствуваща растителност. Дали няма да се изрази с думите на Гогол: „скучно оставленному", или ще предпочете „Апокалипсиса": „горько богооставленному"? eeel mo OTOR Младият Пастернак вероятно. Късният, умъдрен от опит и духовни осенения - едва ли. Той беше вече проникнал в загадката на Възкресението и с героя си д-р Живаго смело можеше да повтори думите на Йоан Богослов - „Смерти не будет. Но дотук пътят ще бъде дълъг, криволичещ и драматичен. Сам поетът си го е пред видил в знаменитото „Да знал бы я, что так бывает, года пускался на дебют“. И части чно изпитал на младини в „Дурной сон" от „Поверх барьеров" (1914), TER B Първоначално младият поет насочва духовния си взор към природата, особено нейните стихийни, мощни, бихме казали - и свръхестествени проявления. Тях ното пластично описание е изключително силна страна на ранния Пастернак и ако съвременният човек не беше загубил много от остротата на усещанията и свободното си общуване със света, ние щяхме да видим нещо много повече от „търсен художествен ефект. Защото Пастернак не се затваря в преживяната и пресътворена природа. Не само поведението й наблюдава поетът, но и нейната реакция на човешкото при съствие. И човек, и природа живеят тук в духовното единение на детайлите, в лю бовно взаимопроникване. Това не е анимистичният, както мисли английският проф. Деър, а пантеистичният Пастернак с почти пълното отъждествяване на природа и бога. Природата у младия поет се състои предимно от растения и метеорологични съ бития. Капките роса, дърветата живеят в стиховете му с такова напрежение на силите, така по човешки разчленено и акцентирано съществуват, че място за друг жи вотински свят не остава.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Духовните, търсения, Пастернак
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 81-101

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Постановка на проблема. Българските преводи на прозата на Е. По са неизследвано и поради това неосъзнавано (обратното също е вярно: неосъзнавано и поради това неизследвано) царство на българското културно-литературно съзнание, което засега за разлика от поетичните преводи на Георги Михайлов, безпогрешно свързвани със символизма, не е прокарало преки пътища към ясно осезаеми бъл гарски литературни модели, а много по-скрито и дълбинно е попило (в Бахтинов смисъл) в българското слово - художествено и нехудожествено. Другото име на тази мержелееща се Атлантида е културно-литературната чувствителност на бъл гарина от последните стотина години към ред особености на просвещенско-романтич ните мисловно-художествени построения. По-широкото изследване на този проблем, което тази статия е само част, показва, че тази чувствителност е, общо взето, не OT особено силна. OT За Но какво всъщност ще се изследва? Взирайки се в езика на прозата на Е. По на български, ще се опитам да щрихирам степента, в която този език носи някои главните естетико-поетични и мирогледни особености на оригиналната проза. еталон ще служи оригиналът - в него поетиката и мирогледът са постигнали найпълния си израз. Като спомагателен критерий ще използвам преводите на Бодлер, славещи се като най-популярните и културно значими преводи на прозата на аме риканския му събрат. При това двойно сравнение недвусмислено ще се откроят деструктивните (в смисъл на губене, на разсейване на културна информация) резул тати в предаването на тази проза на български. Сравнението с Бодлер също така ще покаже, че характерът на българските преводи дълбинно се определя не от евентуалния посредник (обикновено френски или руски), а от капацитета на българското литературно съзнание. По-нататък не се сравнява езикът на Е. По с езика на българ ските преводи - задача от компетентността на историята и критиката на превода. Съпоставя се отношението език (поетичен изказ) - художествен мироглед у Е. По, Бодлер и българските преводи; това е собствено компаративистичен проблем. Казано другояче, по-нататък се прави опит чрез сравняване на художествени текстове да се сравняват типове културно-литературни съзнания.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: художествената, проза, Едгар, Алан, Български
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 102-107

Трибуна на студенти литератори

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Суифт издава „Пътешествията на Гъливър“ под формата на „пътеписи“, предо ставени от измисленото лице Лемюъл Гъливър на също така измисления издател Ричард Симпсън. Суифт не прибягва до услугите на Гъливър по същата причина, поради която Дефо използува Р. Крузо - просто като художествен похват, за вну шаване на достоверност. Отношението Дефо - Р. Крузо е чисто формално, външно, между тях не съществува дълбока духовна близост. Ролята на Гъливър е много пофункционална. Причината за неговото използуване е не толкова формална, колкото съдържателна. От формално гледище фактът, че Гъливър - първоначално корабен лекар, а по-късно капитан на различни кораби" - описва своите „пътешествия по различни страни на света", влиза в системата на пародирането на пътешествениче ските „дневници". Когато критикува авторите на пътеписи, а самият претендира за достоверност, в гласа на Гъливър е скрита ирония. Суифтовият герой присъствува не за да защити художествено правдивостта на своите приключения и случки, а като проводник на идейни внушения, брав Гъливър описва не само своите „пътешествия по различни страни на света", но и самите страни - тяхното разположение, обществено устройство, бит, обичаи и т. н. С това се постига пародиране и на утопията. Тук Гъливър влиза в ролята на просветител-утопист, пародийно подражава на Рафаел от „Утопия" на Мор и на Ген от „Градът на слънцето на Кампанела. На трето място, Гъливър философствува. Въз основа на своя богат житейски опит по време на пътешествията героят на Суифт се сблъсква със сложните философски въпроси за относителността, за безсмъртието, за човешката природа. На четвърто място, Гъливър се проявява като политически зрял и дълбоко че стен гражданин, като страстен изобличител на европейската политическа действи телност HERTHE R: И така, Гъливър търпи най-малко четири превъплъщения съответно в четирите пласта на творбата (на пътешествията, на утопиите, философския и сатиричния). Най-очебийна е разликата между облика на Гъливър в първия пласт и облика му в останалите три пласта - между обикновения, прагматичния и предприемчив пъте шественик и ревностния служител на правдата, проникновения съдник на европей ската действителност. Образът на Гъливър не е достатъчно пълнокръвен, не е единен. Така е поради пародийните превъплъщения на Гъливър. Той е герой-дух при властното съучастие на Суифт. Когато Гъливър „говори" с езика на пътешественическите „дневници“ или с ези ка на утопиите, това не е негов глас, а глас на пародията (преправен глас на Суифт). случая героят се обезличава, служи като марионетка за автора.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Лудостта, Гъливер, отношението, автор, герой
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-110

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Така чехословашката литературна критика определя творчеството на този голям чешки прозаик, съперничещ по популярност на световноизвестния си сънародник и колега Милан Кундера. И двамата са част от ядрото на огромно книжовно богатство, забранено за издаване и разпространение в Чехословакия през годините (1969-1989) на така наречената нормализация. На читателя и литературния изследовател предстои тепърва запознаване и изучаване на повече няколко хиляди произведения на автори от различна величина, но несъмнено принадлежащи към общ литературен процес и литературен живот. Тяхното проучване ще конкретизира огромного културно и социално значение на тази най-голяма вълна на вътрешна и външна емиграция в мно говековната бурна история на страната. В тази пъстра литературна панорама Йозеф Шкворецки (род. 1924) заема особено място. След принудителната си емиграция от 1969 г. заедно с жена си чежката прозаичка Здена Саливарова основава в Торонто, Канада, най-голямото задгранично Чехословашко издателство (общо те са над десет) със символичното наименование „68". За издаде ните досега 209 чешки, словашки и други книги е лишен през 1978 г. от чехословашко поданство, но на специалната изложба през май т.г. е провъзгласен за почетен гражданин на Прага чрез специал на благодарност от президента Вацлав Хавел за поддържане на литературния пламък през найтежките времена“. Това „канадско" участие в чехословашкия литературен живот е и убедително изпробване на възможностите на славянин интелектуалец в наситена с конкуренция, но толерантна чуждоезикова среда. То е и пример (макар и далече не толкова чест) за успешен отговор на тол кова драматични и дори трагични въпроси, свързани с оценката за творчество вън от отечестве ната среда.eupa Прави Комуникативната бариера Шкворецки преодолява с отличното си знаене на английски език. Завършил скоро след войната английска филология в Карловия университет, той е един от найизвестните преводачи на английски и американски писатели и открива своите образци в творче ството на Фокнър и Хемингуей. Оттогава е и неговата пристрастеност към детективския жанр като преводач и теоретик, издал още през 1965 г. „Мисли на читателя на детективския жанр", допълнени и преработени в английското им издание от 1988 г. (на чешки език), откъдето са и пре ведените откъси. Макар и съсредоточена върху автори, пишещи на английски език, написаната белетристична лекота студия заема важно новаторско място сред малкото добри изследвания върху най-атрактивния жанр, анализиран тук в троен синтез - на писател, на историк и на тео ретик, очертаващ освен поетичните контури на жанра и разделната линия между криминално и детективско четиво. c От тази книга започва пътят на литературния теоретик Шкворецки, понастоящем професор по английска литература в Торонтския инуверситет, чиято аудитория се разширява неимоверно много при неговите бележки по американска литература, излъчвани от 1973 г. в емисиите на „Гла сът на Америка". В един по-широк типологичен план заедно с режисьора Милош Форман той при надлежи към безспорно най-утвърдилите се чехословашки творци на американския контитент. Всичко това му дава възможност да определи с рядка суверенност за чуждестранен писател, че „американската литература се отличава със силна индивидуалистична традиция и творците не се поддават лесно на влиянията
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Йозеф, Шкворецки, създател, рушител, митове
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 110-124

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В онези стари времена, когато величието на преподобните отци все вс още беше наа почит, отец Ме лоун вдигаше пръст към паяжината на тавана в класната стая и с ласкав, но строг глас ни пред пазваше от грехове. А светът беше пълен с тях: от невинното изричане на неприлични думи, през загубата на уважение към родителите, та чак до границата, зад която се простираше адът - убийството. Тогава, когато всяка неделя наблюдавах чудния контраст между черните обувки с връзки и мистичната бяла дантелена одежда на преподобния отец, който вдигаше тайнствения потир към готическата розетка на цветния прозорец, всичко ми се струваше реално и нереално, в библиотеката на моя баща, зад съчиненията на Алоис Ирасек стоеше цяла редица от кни ги, подредени от Дявола. Преподобният отец Мелоун ни предпазваше от такива книги. И когато веднъж намери под чина на Воценил, син на бедна вдовица, полуразпаднало се томче с подпис a „Детективът Бенгс", той го изправи до стената. Четенето на такива книги беше всъщност „съу частие в престъплението след извършването му", участие в греха на всички грехове, участие в убий ството. Може би затова пъстрата редица в библиотеката на баща ми ме привличаше, но аз никога не се поддадох на изкушението. Знаех, че Дяволът е виртуоз на сладките съблазни. Т Сякаш самото убийство беше родило тези книги. Тогава дори не предполагах, не мо жех и да предполагам, че в действителност те са родени от нещо съвсем друго, от нещо много по-трагично: от страстния копнеж по нещо, което изплъзващите се от контрол обстоятелства по пречиха на болния и нещастен мъж от друго столетие и от друга страна да постигне; че са ро дени от отчаянието, от мечтата, от жестокия живот, който, за да се откупи, дари на света же стоката красота; че са родени от началото на всички начала - от поезията.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Мисли, читателя, детективския, жанр
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 125-128

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „На Въсток се е родила приказката, на Весток е пораснала и разцавнала, на Въсток живее до днес. Само в глави, распалени от горещото слънце, можеше изникна това хубаво растение; само в азиатската образованост може то да живее с същийт си живот. Приказката се е родила живее на Весток, като нещо потребно, без което животът не е плен... Най-прочют в Европа сбор ник на въсточните приказки е „Хиляда и една нощ..., но мусулманската книжнина е богата от такива сборници, ако и да не са всичките с такова достойнство. За един от тия сборници на турски език помислих да изложа на читателите. Този сборник е съставен на арабски език и се нарича „Приказки на четиридесет визири и на царицата." (Цитатът е предаден с осъвременен правопис.) Така започва уводът към една серия разкази, които излизащото в Цариград списание „Бъл гарски книжици" започва да помества през 1858 г. под общото заглавие „Турски приказки“. Под линия редакцията стобщава, че става дума за отпечатването на ръкопис от архива на преждевре менно починалата първа българска поетеса и фолклористка Елена Мутева (1825-1854), придо била известност в българската възрожденска книжнина като преводачка на драмата на Ф. Велтман „Райна, българска царкиня" (срв. сп. „Български книжици", 1858, кн. 9, с. 17-25; кн. 11, с. 101-105; кн. 14, с. 231-245). Посмъртно отпечатаният превод по всяка вероятност е бил изготвен в Одеса в края на 40-те или началото на 50-те години на миналия век, където семейство Мутеви се преселва да живее след Руско-турската война. Първоизточникът на този превод досега се е смятал за неизвестен - Н. Аретов предполага, че става дума за превод от руски, докато Цв. Унджиева е на мнение, че Мутева е преводач на рамкиращата история и на приказките, но част от което е автор на встеплението, цитирахме по-горе. 1366 B „Турските приказки" на Елена Мутева представляват част от ориенталския приказен цикъл, известен под общото наименование „Четиридесетте везири“, който, подобно на добре познатия България през Вазраждането цикъл за Синтип (наричан също „Седемте везири"), представя дис пута между царицата, която желае да накаже със смърт заварения си син, и везирите - в зави симост от цикъла, четиридесет или седем, — сте стремежа им да го защитят и спасят. Основната разлика между двата цикла се стстои в разликата в броя на вставните разкази, който от своя страна зависи от участвуващите в диспута везири; структурата на циклите от рамкираща исто рия и вставни разкази е еднаква в двата случая.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Неизвестен, първоизточник, един, превод, Елена, Мутева
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 128-135

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Известно е, че Евгения Марс е близка приятелка на Вазов през последните 16 години от не говия живот. Очарователна като жена, писателка, общественичка, за поета приятелството му с нея е живата вода" в тежки за него години. Когато той има достатично врагове и недоброжелатели на литературното поприще и стоически понася предизвикателства и обиди, когато кризисно изживява разочарованията от войните, тяхната духовна врізка му влива самочувствие, вяра, нови творчески сили. С годините чувствата му градират, нарастват привързаността и обичта му към тази жена, необходимостта да я вижда и беседва с нея. Своя поетичен букет Вазов и поднася с ци кала „Триндафилите“ от лирическата сбирка „Люлека ми замириса", но ритімът на тези чувства ясно пулсира и в писмата му до нея. Издадени в отделно издание през 1947 г., с предговор от Тодор Павлов, Вазовите писма до Евгения Марс са обект на многократни коментари,
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Непубликувани, писма, Евгения, Марс, Иван, Вазов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 135-137

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Димитър Бояджиев е един от поетите, изпитали дълбоко разочарование от следосвобожден ската действителност в България в началото на ХХ век и поради това приели идеите на симво лизма като литературно течение. Ако се вгледаме в личността на този поет, ще установим, че не са мо обективните причини, но и неговият характер е бил благодатна почва за влиянието на симво лизма. Димитър Бояджиев е бил духовно слаба, меланхолична личност, с твърде оскъдни сили за борба с живота и за съпротива спрямо неправдите. Самовнушението, че е болен от туберкулоза обречен, допълнително е затормозвало и без това лабилната му психика. Поетът постепенно се е затварял в себе си и се е отдавал на меланхолията си. В този смисъл символизмът, с присъщия за него интерес към затворения свят на отделната личност, се оказва подходящо поле за изявата на поетическия талант на Димитър Бояджиев, с se sergen brang, se nat э үт нээдэг И Своята безпомощност и пълна неприспособимост към обстоятелствата поетът споделя с Пе тър Нейков през 1908 г., преди да замине за Франция: „Някакво проклятие тежи върху жи вота ми. Не зная откъде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да се говори. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мен планина, която ме смазва. "* Това откровение е най-вярната характеристика за човека Димитър Бояджиев, при това направена от самия него.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Вечен, трепет, Димитър, Бояджиев, Опит, анализ
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-141

Из чуждестранния печат

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Статията на В. Сахаров „Срещат в нача лото на пътя (Н. Чернишевски, младият Лев Толстой и А. Дружинин)", поместена в руб риката История на литературата, потопява читателите в атмосферата на идейно-литературните борби от средата на 50-те години на миналия век в Русия. Известно е, че това е период на „размразяване" и на обществен подем, на общи търсения и спорове, типична преходна епоха с присъщата и борба на идеи, мнения, на различни поколения, на литературни групировки, отличаващи се понякога с изненадващи обединения на идейни противници. Н. Чернишевски и Л. Толстой са сред глав ните дейци на сложната и противоречива епо ха на прелом и обществен подем. Трудно е обаче да си представим двама по-различни хора и писатели от Н. Чернишевски и Л. Толстой - пише в уводните редове на статията си В. Сахаров. И въпросът не е само в това, че идейните им възгледи и типът личност на всеки от тях се различават и поради това са несъвместими и в живота, и в литературата, но и отзивите им един за друг са твър де резки. Поразителна е разликата във въз гледите им за живота и избора на позиция. А те са връстници и влизат в литературата едновременно, сътрудничат в едно списание - Некрасовият „Съвременник", срещат се и разговарят, внимателно се четат и взаимно оценяват.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературни, списания, СССР
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 142-144

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Поредицата от персонални библиографии, издавана от Народната библиотека „Кирил и Методий", се обогати с още една книга — биобиблиографския указател за Софроний Врачански, подготвен по случай 250-годишнината от рождението му. Тази книга бе крайно необ ходима. Интересът към личността и делото на Софроний датира от средата на миналия век и оттогава насам непрекъснато се разраства, като отдавна е прехвърлил националните гра ници. Чувствуваше се потребност от един справочник, който да отрази натрупаната в продължение на 130 години научна и научнопопулярна книжнина. Ето защо похвална бе инициативата на Българската археографска комисия в лицето на нейния председател ст. н. с. І ст. Божидар Райков, който е научен редактор на библиографията, и на научната сътруд ничка Нина Вутова, нейна съставителка, да отбележат юбилейната. Софрониева годишнина по този начин. Може да се каже, че био-библиографският указател за Софроний Врачански надхвърля рамките на една традиционна персонална биб лиография. Обикновено персоналните библио графии обхващат печатната продукция на да ден автор (публикации на отделни произве дения, издания на събрани и избрани съчине ния, преводи на чужди езици) и литературата за него (приживе и след смъртта му, у нас и в чужбина), а тук наред с това е представено и ръкописното наследство на писателя, както и документално-архивните материали, съдър жащи сведения за живота и делото му. Указателят съдържа четири основни дяла: 1) Книжовно и документално наследство на Софроний; 2) Документално-архивни мате риали за Софроний Врачански; 3) Издания на Софрониеви произведения; 4) Публикации за Софроний Врачански. Накрая е поместен „Летопис на по-важните дати от живота на Соф роний Врачански“, както и система от пока залци: показалец на личните имена; показа лец на географските имена; тематичен показалец; показалец на периодичните издания, в които са поместени материали за Софроний Врачански и техните съкращения.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: библиографски, указател, Софроний, Врачански
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-145

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сборникът „Текст и текстология" на сло вашкото академично издателство предлага шест студии по проблеми на текстологията. В краткия увод Иван Куси проследява развитието на текстологията като научна дисциплина в Словакия, засяга задачите и въпросите, които стоят за разрешаване пред издателите на стари ли тературни творби. В първата студия „Няколко бележки за издаването на текстове от старата словашка литература", Ева Ткачикова разглежда прак тиката около издаването на произведения от старата словашка литература, като същевре менно прави опит за сравнение с днешното положение в текстологията. „Основният мето дологически принцип на съвременната тексто логия - пише тя - е не само изолираното ли тературно-лингвистично изучаване на различ ни текстови варианти, но и проследяването на функционалната система на текстовите изво ри. Такъв тип отношения към конкретния текст есвързан с обясняването на неговия генезис, на неговата обществена рецепция и същевременно той спомага за адекватното раз биране смисъла на цялото произведение. В миналото, се отбелязва в студията, издаването на стари текстове езависело главно от религиозната им насоченост. Затова съществуват предимно преписи на религиозни песни, които, макар да запазват архичния си вид, също са преминали през различни интересни изследо вателски перипетии (напр. случаят с Трановските песнопения). Макара в миналото рели гиозната поезия да е била в центъра на вниманието на църковните историци заради религиозните си стойности, мнозина изследователи са откривали и нейната художествена стойност (тук се имат предвид трудовете на Дюрович и Моцек). Отсъствието на различни езикови елементи, както и многобройните копия, ва рианти и версии създават днес доста трудности пред изследователя текстолог. Е. Ткачикова цитира и сравнява отделни преписи, проследя ва влиянието на чешки, немски, латински и унгарски език върху словашките религиозни и исторически песни. В заключение тя изтък ва, че е нужен единен кодифициран узус, който би могъл да се създаде само при съвърше ното познаване и изследване на текста, чрез внимателна реконструкция на целия тексто ви процес от литературно-художествена и ези кова гледна точка.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: някои, моменти, историята, Словашката, Текстология, text, textologia, veda
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 146-149

Хроника

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 15 и 16 май 1990 г. в София се проведе поредното заседание на Едиционно-текстоло гическата комисия при Международния комитет на славистите. По този повод Институтът за литература при БАН съвместно с Центъра за българистика организира конференция на тема: „Теория и практика на издаването на произведенията от славянските литератури“. В работата на конференцията взеха участие с доклади 20 учени от България, Италия, Полша, СССР и Чехословакия. Конференцията беше открита с встъпително слово от акад. П. Динеков. Той се спря на ра ботата на Едиционно-текстологическата, комисия при Международния комитет на славистите през последните десетилетия, изтъкна големия творчески и организационен принос на проф. Конрад Гурски (председател на комисията до 1988 г., починал т. г. на 95-годишна възраст) и изрази пожелание полските учени да подготвят доклад за дейността му, който да бъде представен на следващото заседание на комисията. Първият ден бе посветен на проблемите, свързани с изучаването и издаването на средновековните творби на славянските литератури. С интерес бе посрещнат докладът „Открити въ проси в изучаването историята на текста на славянските жития на Кирил и Методий" на Рикардо Пикио (Италия). С анализ на две от най-ранните творби на старобългарската литература - житията на Кирил и Методий, той представи методологическия подход на група италиански слависти в изследването на творби от славянското средновековие. Основният въ прос, който стои пред изследователите според учения, е дали архетипът на всяко от житията отразява единствено преписваческата дей ност през вековете, или носи също така следи от редакторска намеса. Анализът на двата текста на различни нива води изследователя до натрупването на достатъчно аргументи в полза на тезата, че текстовете на двете жития, които ние днес познаваме, отразяват една значителна редакторска работа върху вече съществуващ материал. Въз основа на установения прибли зително еднакъв обем, отделен в двете жития на разказа за славянската мисия на двамата братя, Р. Пикио представи идеята за двете жи тия като различни концептуални обработки на един общ източник. Критическото издание на творбите, твърди ученият, трябва да възстанови късните архетипи на всяко от жи тията. Изданието като израз на нова стъпка в на учното изследване на текста и научното изследване като фактор за промяна на някои издателски принципи - това бяха критериите за представяне на почти двувековната издател 146 ска история на „Слово о полку Игореве" в Доклада на Василий Гребенюк „Едиционнотекстологически принципи на изданията на „Слово о полку Игореве" (1800—1988). Исто рията (макар и непълно представена) на един толкова дълъг издателски процес, който може да бъде разглеждан като своеобразна проек ция на историята на текстологията, бе едно доб ро въведение към следващите доклади, посветени на творби, чието първо издание все още предстои.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Заседание, едиционно, текстологическата, комисия, Международния, комитет, славистите
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-5

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Безкрайно тъжно е да виждаш как една общност се разпада или, което е полошо, как се изражда, как се формализират естествените отношения на бнези, които я съставят, как агонизира и се разпада доскоро живата духовна взаимност, как съ преживяването се превръща в принудително съвместно присъствие и от окаменява щото слово вее мъртвота. В условията на тоталитарна стагнация творчески общности се създават трудно и разпадат лесно - вместо тях успяват да просъществуват десе тилетия наред творчески колективи, в които колективността е само телесна, а ду ховните контакти нямат нищо общо с творчеството, защото се измерват със самоогра ничението, витаещо навред в пирамидалната им структура. BBYOT B По една сурова и негласна, но ясно осезаема закономерност във всички области на хуманитарното познание съществуваше праг на допустимостта - не само акта на създаването, но и в общуването между създателите: отвъд него идеологията поставя ще своето табу. Ето защо не само духовното творчество, но и общуването се раздвои и човек трябваше непрекъснато да се бори с това раздвоение в себе си, усе щайки се уязвим в тази шизофреничност. Единият полюс на това раздвоение беше овещественият компромис, т. е. „същинският от обществена гледна точка научен или творчески живот, а другият - тайното, контрабандното нахлуване в забранени духовни пространства,EGIFM Мятането между тези два полюса е особено болезнено при хората на словото. За разлика от други области, където може да се твори и общува на професионална, e идеологически индиферентна плоскост, човекът на словото неизбежно нагазва в области, които го обгръщат не с дилемите оригинално- тривиално, научно- ненаучно мислене, а с дилемата правилно - неправилно. Компромисът между неговата мисъл и общественовалидните критерии, които угнетяващо постулират как и доколко допустимо тя да бъде публичен факт, сам по себе си се превръща в норма на общуване със себеподобните. Ето защо онези, които си служеха със словото, се мъчеха да слеят тези два паралелни свята на себеосъществяване по много и различни начини: чрез краен индивидуализъм, който отричаше както творческото общуване, така и значимостта на каквато и да било изява на официално равнище; чрез метафоричен, езоповски или езотерично-научен език, разчитащ на своята непроницаемост; чрез създаване на периферни, полукръжочни творчески общности, които обаче бързо изчерпваха сили, и това изчерпване бе пропорционално на тяхната популярност - отвъд прага на официалността неизбежно биваха асимилирани от системата.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: младите, литературоведи, старият, клуб
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 6-11

Основи

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Понятията на стихознанието и традиционната теория на жанровете служат за систематизиране на текстовете по дадени признаци. Като инструменти за кла сифициране те участвуват в такива литературоведчески дейности, при които предполага разделяне на субекта от обекта на изследване. Тези дейности отговарят на определени представи за литература и литературна наука. Ето няколко твърде ния, които съм взела от книгата на Р. Уелек и О. Уорън „Теория на литературата": „Би могло да се приеме, че жанрът представлява група литературни произведения, които теоретически се разкрива обща „външна“ (размер, структура) и „вътрешна" - (настроение, отношение, замисъл, с други думи — тема и аудитория) форма. "1 Жанрът е класифицираща категория, а стихът е един от показателите, по които би могло да се групират текстовете. И още едно твърдение в същия смисъл: „Теорията на жанровете е своеобразен вид подреденост - тя помага да се класифицира литературния процес не с помощта на категориите време и място (периодизация и език), а с помощта на чисто литературни категории, всяка от които представлява определен вид организация и структура на литературното произведение. "2 Предполага се, че дадена структура и организация присъствуват обективно в литературното произведение и трябва само да бъдат разкрити, за да се причисли въпросната творба към група от подобни творби. Тъй като идеята за инварианта направи възможно стихознанието като модерна наука, мисля, че не е необходимо да се дава тук конкретен пример за стиховедска дефиниция.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: работят, понятията, жанр, стил
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 12-20

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Независимо от различията, съпътствували развитието на европейския симво лизъм, днес не можем да не се съгласим, че той разчупи рамките на нашите представи за художествено творчество. Дали защото бе разбиран като „индивидуализъм в литературата, свобода в изкуството, отказ от готовите формули, стремеж към новото, странното, дори чудатото“ (Реми дьо Гурмон), или защото се бе опитал да освети с цветните лъчи на различните култури извънредно дълбоките противоречия на съвременната култура" (А. Бели), символизмът се характеризира не само с ярко присъствие в последните десетилетия на ХІХ и началото на ХХ в., но и с това, че остави (като специфичен код в културното многообразие) трайна следа в контекста на европейската култура. Това обяснява, от една страна, неизменното връщане на част от изследвачите към жизнения и творческия път на поетите символисти, а, от друга - все по-нарастващата нужда от преосмисляне, от нови гледни точки към техните текстове. на Логично бе в търсенето на такава да се включи и литературната семиотика, след като тя (по думите на Юлия Кръстева) се превърна заедно със структурализма в един от най-оригиналните начини за анализиране на литературни текстове. В. В. Иванов например твърди, че новите подходи към изучаване на културата като зна кова система позволяват такова тълкуване на символизма, което ясно да разкрие неговите особености. Според него символизмът до голяма степен е насочен да раз крие именно знаковите възможности на поезията. За семиотизация на действителността при символизма говори и И. П. Смирнов; за пророчество на почерка - Барт; за търсене на „други език - Станкевич, Женет, Кръстева, Лотман. И като че ли найкратко една от търсените изходни позиции формулира именно Лотман, според който чисто езиковата тъкан на стиха се изгражда на базата на „изместените" значения. Като счита, че в качеството на първичен материал за поетичния текст, определящ типа семантична конструкция, встъпва не само естественият език, а съчетаването му с някакъв допълнителен компонент (регулатор), Лотман определя като такъв за ce футуризма - езика на вещите, за акмеизма - езика на културата, а за символизма - езика на отношенията. С други думи, символизмът е такъв тип поетичен текст, чиято семантична основа е естественият език, а системата, под влияние на която „изместват" значенията, е езикът на отношенията.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: търсене, друг, поетичен, език
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 21-33

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Целта на статията е да представи възгледа на Юнг за поетическото произве дение и едновременно с това - поведението на Юнговата мисъл, възможностите на подобна мисловна нагласа и неизбежните и ограничения. Целта не е да се изчерпи без остатък схващането на Юнг, а заедно с изчерпателното му представяне да се вземе повод от схващането и да се изпробва силата на херменевтичното усвояване, като се размишлява свободно в посоката на схващането, но и извън него (за да се изпробва пък силата на херменевтичната самостоятелност), над онези основни поло жения, които могат да бъдат общи за всяка теория на художественото творчество над идеята за творчеството или над това, що е художествено произведение. Така стремежът е към изложение, което по-скоро да разказва, отколкото да дефинира и което различните цели се смесват и остава единствено ясната цел да се постига - B трайното състояние на движещо се с бавен темп размишление, энняшон то онкque Двете статии на Юнг, посветени на проблема за поетическото произведение и по-общо - на отношението между художествената литература и аналитичната психология, са писани години след отделянето на Юнг от психоаналитичното дви жение, години, през които Юнг изгражда своя възглед за несъзнаваното, за пси хологическите типове, за личността и за културата. Въпреки своето самостоятелно мисловно движение, въпреки популярността, която печели и извън малкото пространство на Швейцария, Юнговата мисъл не е свободна от присъствието на психоанали тичната доктрина; Юнг постоянно чувствува необходимостта да се съобразява с нея, макар това съобразяване да приема формата на критика и отхвърляне. Юнг постоянно се натъква на Фройдовия възглед, защото на практика аналитичната психология се движи върху същата територия, върху която вече се е настанила психоанализата, проблемите, с които се занимава Юнг, са принципно същите, върху които работи и Фройд. И двамата са практикуващи лекари, поставяните от тях диагнози и ефикасността на провежданите лечения с очевидност подкрепят или опровергават възгледите им за несъзнаваното; защото несъзнаваното е територията, върху която Юнг се натъква на плътната съпротива на Фройдовия възглед.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Възгледът, поетическото, произведение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 34-41

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въвеждането в обръщение на термина литературен стереотип намира основание поне в няколко факта. Най-същественият от тях е промененото разбиране спрямо развойните процеси - както общокултурните, така и частните. Подобен под ход изявява един механизъм, за който ще стане дума по-нататък и който ще се окаже общ закон с глобално приложение. Става дума за преименуването. С оглед на разглеж даното понятие метафоричната стилистична конструкция („културен стереотип", „литературен стереотип"), прилагана най-общо към явления и факти, се кодифицира по нов начин - терминологично, посредством регламентирания приоритет на ней ната називна функция. С това се сключва първият кръг от семантично изместване и започва ново движение по спиралата: от денотативно-буквалното (печатарско оръ дие за размножаване на текстове), през метафорния „пренос" с посока психологични явления (утвърден начин на поведение, който изявява обикновено възпроизвеждане при определени условия) към изграждане на називен код спрямо избрания за озна чаване нов денотат (терминологизация). Тази първа метафоризация ясно показва механизма на преименуването - посредством поставяне на определен знак в проме нени комуникативни условия (нова семантична парадигма: вместо печатарска- психологическа), създаване условия за обслужване на нови съобщения, замяна на денотата. Появата на желание за ново съобщение наред с променената семантична парадигма кодифицират новите правила за включване и изключване на съответния знак. Следва повторението на процеса с пренасочване на ориентацията на знака от Психологическата към литературната сбласт. ска Преименуването стана възможно след продължителна работа на термини, поня тия и представи, които подготвиха преразглеждането на проблема за клишето (стилистичната формула, възпроизвеждания модел). Не е нужно да споменавам, че редица автори и разработки, разположени различно във времето и „словесното пространство, изградиха неназованата теория на клишето и назованата поетика на клишето. Известно е, че средновековната естетика осъществява усилията си в такава насока. Излишно е да подчертавам, че сходен характер имат нормативистичните възгледи (естетически и поетистични), школи и направления. Цялата работа е, разбира се, че не опозицията норма - свобода стои в центъра на проблема. В това отношение волунтаристичната романтистична естетика създава достатъчно категорични кли шета. Осъзнаването на проблема по този начин всъщност представя нашето разбиране за споменатите явления и процеси. Ето защо безпомощно ще се окаже връ щането във времето, за да обосновем първопричината или първоавторитетите. Това ще бъде налагане на въглед със задна дата.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: динамика, литературните, стереотипи
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 42-49

Сюжети

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Подтекстово епиграмата подразбира разминаването между критическата компетентност и вкус, от една страна, и читателските по-непретенциозни изисквания, от друга; отдавнашната дилема пред твореца — да пише за читателя или за критика? Подобна дилема авторите на популярни четива не познават. За тях тя е решена веднъж завинаги в полза на читателя. Издателите на книжки за народа имат скромната задача да заинтригуват обикновения, некомпетентния (често полу- или съвсем неграмотен) човек от народа. Авторите на популярни четива са се задоволявали по-малката известност и слава за сметка на повечето читатели. (Факт е, че името на Хр. Шмидт остава неизвестно за болшинството почитатели на неговите произведения TO през Възраждането.) C Анонимността, която съпътствува нерядко треторазредната литература, не е случайна. Тя се корени в характера на феномена „народни книги" и засяга различни равнища на неговото съществуване - генезис, стилистика, комуникативност и пр. Проблемът за комуникативността е сред най-сериозните за „несериозното според строгите критици творчество. Съотнесени към общоважещи стойности, тези четива третират „вечните“ теми. Усвояват мотиви, сюжети, интриги и творчески ги осмислят в съответствие с националната култура и среда -етнически, социално или професионално обусловена. Те са лесно размножими и приемани в един нов, различен от създалия ги, контекст. Не е трудно да бъде назована и още една тяхна осо беност - честото придържане към принципа на „серията", афинитета към „циклич ността“. При това, трудно е да разграничим причината от следствието. Дали прин ципът на серията поражда огромната комуникативна сила на популярните четива? IETRROSО1 Или тяхната комуникативност извиква цикличността?.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Цикълът, популярните, четива, през, Възраждането
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 50-59

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Историята на криминалната литература е вълнуваща област, привличала мно зина чужди изследвачи, но ненамерила още свои достойни тълкуватели в България. Многото трудове, издадени по света, съвсем не означават, че е изяснено дори основ ното понятие. Показателно е терминологичното различие, което се забелязва при сравнението между използуваните термини в различните езици. Макар и тромаво, като че ли най-убедително звучи един английски вариант - literature of craim and detection (литература за престъпления и разследване), докато немският Kriminal literatur и особено френското определение policier или руското субстантивирано прилагателно „детектив", което генерализира един по-частен английски термин, значително стесняват рамките на разглежданото явление. Колкото до получилото гражданственост у нас съчетание „криминално-приключенска литература", то сви детелствува за недоразвитост на жанра и смесването му с други явления. Струва ми се, че широкият термин литература за престъпления и разследване е по-подходящ при исторически наблюдения. Тази формула обаче поставя нови въп роси. Като второстепенен според характера и насочеността на тези размишления тук е пренебрегнат важният сам по себе си проблем за това, дали разглежданото явление представя жанрово, наджанрово, тематично или друго някакво образувание. Трябва да се изясни дали избраното определение предполага едновременно наличие на двата елемента (престъпление и разследване) в едно произведение. Възниква и въпросът за произведенията, в които се акцентува не върху престъпления и разслед ване, а върху преживяванията на престъпника, следователя или жертвата. Разглеждайки най-общата му типология, Ц. Тодоров вижда две основни истории B класическия криминален роман - на престъплението и на неговото разкриване. Тяхното разделяне е характерно за т. нар. роман-загадка или роман-анкета, както и за полицейския роман - това са френски термини, на английски се говори за детективски произведения. Когато двете истории се сливат или първата изчезва, възниква друг тип - черният роман. В типологически чист вид при него няма предварителна загадка, не се извършва анкета или разследване. Междинният тип според Цв. Тодоров е романът на напрежението, както той превежда придобилото известност и у нас жанрово определение трилър,
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Убийство, Български, сюжети, престъпления, белетристиката, втората, половина
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 60-67

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако се съгласим с твърдението на Бахтин, че най-адекватното познание за кул турата е всъщност познание за нейните граници, то какво по-неспокойно място от границата - идеалната „територия" за конфликти и противоречия. Затова и трансформационните процеси в литературния развой, които задължително включват и елементи на противопоставяне, най-отчетливо се наблюдават в непосредственото им протичане тъкмо на границата на отделните периоди, стилови формации, жанрови сис теми и пр. Изучаването на литературноисторическите епохи по правило е подчинено на един „класикоцентризъм“, т. е. пред погледа на изследователя са преди всичко образ цови творби, представителните текстове на големите автори. Тази практика почива на дълбоко вкорененото убеждение, че големите произведения са резултат на дълга еволюция и са попили търсенията и постиженията на своето време. Това безусловно е вярно, но, както твърди В. Бенямин в своето изследване върху немския трауершнил, .... свидетелствата на по-посредствените поети няма да са по-маловажни от тези на по-великите, защото в техните произведения обикновено се очертава характерHOTO." B ce Литературното пространство на дадена епоха е ценностно разслоено и функциално нееднозначно. Затова е трудно, да не кажем невъзможно, да реконструираме цялостната литературна физиономия на една епоха, а това задължително предполага да се спрем и на онези явления, стоящи на периферията на литературния живот, неудостоявани с вниманието на критиката или литературната историография и ценностно неравнопоставени спрямо „голямото" изкуство. Но подобен интерес не подхранва единствено от желанието за разширяване на изследователския обхват. основата му лежи разбирането, че успоредно с ценностната и структурно-функционалната обособеност на литературния феномен спрямо други комплекси в кул турата е невъзможно литературата да се мисли като единно по своите диференциални характеристики явление, т. е. художествената практика не може да се дефинира в рамките на самата себе си, а винаги с оглед и на една извънхудожествена сфера. Тя винаги се изгражда като система от йерархично разположени равнища, обладаващи нееднаква ценностна значимост и чиито комуникативни цикли често не съв падат. Границата литература - нелитература, художествено - нехудожествено ми нава през цялото на литературата като вид изкуство. И още едно уточнение - става дума за конкретното взаимодействие между онтологичния статут на едно естетическо явление и възможностите за изразяване на оценъчно отношение към него.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Комуникативна, стратегия, тривиалното, четиво, между, фолклорния, Стереотип, литературни, конвенции
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 68-73

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1895 година излизат две книги, чиито художествени амбиции се доближа ват, - втората част на „Драски и шарки" от Иван Вазов и „Бай Ганьо" от Алеко Константинов. Жанровата неординерност, особено на втората, шокира тогавашната литературна критика, но общата тема - проблемът за съвременния живот, за съвремен - ния българин, предизвиква съпоставителни оценки. В списание „Български прегледа Беньо Цонев отбелязва: „Тъкмо пред Великден столичната публика бе дарена две писани яйца: „Бай Ганьо" и „Драски и шарки-2". Бях сам свидетел, как харчеха като топъл хляб казаните две нови книги на двамата наши писатели и как тия две книги бяха дневният въпрос през великденския празник тая година. А този интерес към съчиненията на Вазова и Константинова, това движение, което размърдва умовете у нас, макар и за няколко дена, показва, че нашите поети са улучили струната на българското сърце, сполучили да задоволят не твърде взискателния вкус на българската публика. "orsito en-нан банну TERROTO на ce Очевидно е, че тематично и двете се вписват не само в контекста на литературата на 90-те години, но също така и на читателските търсения от периода. Литературната им съдба обаче е по-различна. Докато „Драски и шарки" остава едно от добрите произведения на Вазов, то името на героя на Алеко се превръща в нарицателно, B което често се вплитат идеологически национални и психологически тълкувания. Или, казано по-точно, книгата на Вазов заявява и застива в своето присъствие в литературната история, докато произведението на Алеко генерира непрекъснато но ви значения, предизвиква по-често диалога на времето със себе си, по-често се вмества B културното битие. Може би проблемът за културното битие на двете книги има значимост и на равнището на естетическата оценка, но не това е целта на този текст. Пояснителните подзаглавия и на двете подсказват полето на общи значения: „Очерки из столичния живот" пише Вазов, а за „Невероятни разкази за един съвременен бъл гарин" разказва Алеко. Заявяват се два литературни модела на действителността - на столичния живот и на героя на 90-те години. Какъв е механизмът на тези модели, ca ва как се изгражда светът в тях, как функционира героят и как се създава той- това част от проблемите, които те представят пред литературната история. Като осноза анализ ще послужат двата текста - от една страна, цикълът разкази на А. Константинов, и от друга-цикълът„Кардашев на лов“, вграден като последна, за вършваща част на очерците на Вазов. Свързващите общи герои - бай Ганьо и писателят Кардашев, предполагат и особената циклична структура на двете произве дения. Докато това на Алеко е една книга, съставена от две части, разполагащи героя в две различни пространства - „Бай Ганьо тръгна по Европа“ и„Бай Ганьо върна от Европа“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: търсене, типа, герой
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 74-81

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Трите войни, двете национални катастрофи, редуването на народен подем и на дежди за освобождение и национално обединение с покруса от неосъществените стре межи, търсенето на историческа справедливост и носенето на раните от пораже нията, люшкането между надеждата и отчаянието, между свободата и робството - всичко това, което нашият народ преживява за по-малко от едно десетилетие, открива неподозирани черти на българския национален характер. Събитията от второто десетилетие на ХХ век предоставят на народопсихолога необикновено богат материал за наблюдения от социален и нравствено-психологически характер. След Априлското въстание от 1876 година Балканската война е тази, в която избликва неудържима национална енергия - енергия, насочена към довършването на освободителното и обединително дело, осъдено на почти четиридесетилетно закъснение от решенията на Берлинския конгрес. И никак не е случайно, че именно по това време българският национален характер привлича все по-настойчиво вни манието и на изследователи, и на творци. Този факт е показателен за едно издигащо се националноно самочувствие, дошло като резултат и от обявяването на независимостта през 1908 година, и от българските победи в Балканската война. Не е случайна и появата на първата ни народопсихология през 1914 година - „Психология на българския народ" от Тодор Панов. Макар и едностранчива, съобразена с тогавашната политическа конюнктура, книгата на Панов е уверена крачка напред за нашата народопсихология.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Пътят, Една, Книга, българите, Наблюдения, върху, народоведското, творчество, Антон, Страшимиров, времето, първата, световна, война
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 82-88

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В своята рецензия от началото на 1937 г. за стихосбирката „Пулс“ на Христо Радевски двадесет и осем годишният Никола Вапцаров, приветствувайки новата насока за пролетарската поезия, която открива в стиховете на поета, изразява възму щението си, че „Пулс" бе отминат по много подозрителен начин". Три години по-късно около първата и единствена излязла приживе книга на самия Никола Вапцаров „Моторни песни" се установи същото подозрително мълча чание. Мълчание, дълбоко ранило младия поет, който нощем, след смазващ труд за насъщния, пише с думи прости“ стихове, превърнали се в наша национална гордост и получили отдавна международно признание. • Михаил Сматракалев (Ангел Жаров) - Вапцаровият другар от времето на Македонския литературен кръжок, основан през есента на 1938 г. в духа на новия курс за борба със сектантството и привличане на широки демократични кръгове към комунистическата партийна политика, си спомня в разговор с Магдалена Шишкова: . Критиката след излизане на „Моторни песни мълчеше. От другите нас не ни болеше - ония гледаха да замълчат; ако не отричаха, гледаха да замълчат - такава беше линията на официалната критика. Но нашите дето не го видяха, не го усетиха, не го посрещнаха и показаха пред нашата публика - от това ни болеше. А трябва ше да и кажат на тази публика: „Ето - вие имате такъв поет. Имате такова оръжие - взимайте го!"А ОТНО Сматракалев смята, че премълчаването на стихосбирката не е поради „зависта или „небрежност", а просто от „немарливост“ - младите поети ще напишат нови кни ги, ще ги издадат и тогава ще им се обърне нужното внимание. И все пак, „Кольо - продължава мисълта си Сматракалев - беше действително много оскърбен, много огорчен от премълчаването на „Моторни песни". И При едно посещение сред членовете на литературния кръжок на Тодор Павлов най-видния и уважаван тогава авторитет в областта на философията, естетиката критиката сред лявата художествена интелигенция, Сматракалев му представя ав тора на „Моторни песни". Тодор Павлов обещава да пише за стихосбирката. „Десет години бай Тодор не написа нищо! - подчертава М. Сматракалев. —... След като признаха Вапцаров международно, тогава написа две статии... "Сматракалев напомня, че в онези години Т. Павлов високо цени творчеството на друг известен поет на левите литературни среди - Венко Марковски.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: премълчаването, Никола, Вапцаров, прозаизацията, Поезията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 89-93

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    реалност се явява не реалността sarosmoy то RTANNO RA TERRIKOORE Завръщането“, справедливото реабилитиране и публикуване на внушителен брой изкуствено задържани или написани от руски автори зад граница художествени творби формира напоследък необичайна и уникална литературна ситуация. Но не толкова неизтощимият им поток, заливащ лавинообразно периодичния печат, колкото тяхната висока художествена и идейна стойност и социална значимост, създаде основания да се предполага, че именно те доминират и определят облика на текущия литературен процес. Наистина далеч не всичко от забранената доскоро литература с художествените си качества заслужава да попълни класическия ред заедно с „Че венгур“ и „Изкопът" на Андрей Платонов, с „Архипелаг ГУЛАГ" на Ал. Солжени цин или с „Живот и съдба“ на В. Гросман, с прозата на М. Булгаков и Вл. Набоков или с „Лето Господне“ на Ив. Шмельов - ефектни и остри, но преходни, неиздържани в доста отношения, когато бъдат по-сериозно изследвани, се оказаха и „Де цата на Арбат" от Ан. Рибаков, и „Ново назначение“ от Ал. Бек, и „Зубърът" на Д. Гранин, въпреки че тъкмо те първи дръзнаха да пробият зоната на мълчанието по горещи теми и реално замениха липсващите в историческата наука до този момент точни оценки за конкретни исторически личности или явления. коп В известна степен неочаквани са някои схващания за въздействието на „закъснялата" литература или за оправдаността на несвоевременното и публикуване. Они Първо, завръщането за нов живот на „забравени" произведения се възприе съв сем буквално като нихилистично посегателство върху класиците на съветската лите ратурна епоха (М. Горки, М. Шолохов, Вл. Маяковски и др.) или поне като тотално противопоставяне на тях и изкуствено раздвояване на литературния процес. В дадения случай по-приемлива е тезата, че става дума за попълване на „бели петна" в руската съветска литература („Живот и съдба“ на В. Гросман и „В окопите на Ста линград" на В. Некрасов не отричат и не отменят военната проза от 60-те години, но внасят съществени корективи и нови измерения в представата за нея; аналогична е ситуацията с творбите на М. Булгаков за гражданската война и т. н.), както и за обмислена критична преоценка на канонизираните и христоматийни произведения, на стереотипното възприемане и еднопосочните догматични трактовки на творчест вото на талантливи писатели от съветската епоха, чието дар слово бе насочвано от тоталитарната власт за собствените и политически интереси и цели,
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: новата, вълна, руската, проза, Съвременният, Литературен, процес
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 94-107

Профили

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ангелаки Савич не е име на голяма фигура в Българското културно възраждане. Амбициите и сътрудничеството му с Раковски, Каравелов, Ботев и Войников го издигат понякога към гребена на събитията, но непоследователността и склонността към конформизъм го лишават от авторитетно, трайно присъствие. Неговите литературни и публицистични прояви са се радвали на временна популярност, най-вече сред широките, умерени среди на българската емиграция на север от Дунав. Изглеж да странно на пръв поглед, че един от най-образованите в хуманитарно отношение сънародници не е могъл да осъществи литературно постижение, с което да привлече вниманието на бъдещи изследователи. Проучванията за живота му се изразяват в две кратки статии, написани от Н. Трайков и Ст. Таринска. С обяснителни бележки на личността му се спират и някои други наши учени (М. Димитров, Ив. Унджиев, Н. Жечев, Н. Драгова), доколкото той косвено се намесва в обекта на тяхната работа. Това отношение неизбежно го поставя в зависима позиция и не спомага за обособяване на мястото му сред галерията възрожденци. Днес името Ангелаки Савич е познато на малък брой специалисти. За широката публика то не означава нищо, да не говорим за заглавия от произведенията му или пък за съдържанието им. Автори на далеч по-издържани стилистично и избистрени в жанрово отношение творби са имали същата нерадостна съдба. Подобна оценка на времето може би е най-справедливата, колкото и сурово да звучи това твърдение за някои поизнежени от комплименти сетива. Все пак след Освобождението на родна почва, определена популярност печели в българското си издание книгата му „Спомените на капитан Вълков", но от публикуването и вече са минали петдесет и осем години. За последен път страници от негови съчинения са включени в превода на Василе Христу „Въстаници и чорбаджии, според записките на А. Савич"3. Подборът на преводача е силно повлиян от моментната политическа ситуация в страната и единствено илюстрира противоречията между революционната и консервативната партия в емиграция. Тази линия Савич следва докато стои на близки до революцион ните позиции. Подобно редактирано представяне е неубедително и нетрайно. B него авторът остава сух и еднопосочен, което звучи неправдоподобно особено за бурната предосвобожденска епоха. Недоумение предизвиква и сравнението на този косвен портрет с бележките на някои от споменатите вече учени. За тях Савич е второразреден вестникар, чиито издания са пълни с нападки срещу младите", или просто „възрожденски книжовник“. Предпочитанията им недвусмислено се спи рат на това определение. По-представителните: публицист и писател, те считат неподходящи за личността му.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Ангелаки, Савич, биографични, Бележки
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-129

Посоки

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Някъде около началото на 70-те години, намирайки се пред необходимостта да представи по-цялостна картина на структурализма, шведският литературовед Курт Аспелин възкликва: „Опитът да се установи специфичността на литературните текс тове напомня за понятието „флогистон" в старата химия: обясняващо необяснимото с помощта на едно псевдообяснение, което всъщност отрича реалните зависимсоти". 1 Такива изказвания сигурно хвърлят във възторг отрицателите на направлението Напразно. Защото изправени пред един-единствен въпрос, те се оказват в същото ефимерно състояние на Пирова победа, когато просто няма... кой да триумфира. Въпросът е „кой структурализъм?" Дали руският формализъм от двайсетте години, Пражкият структурализъм от трийсетте или вълната на френския от шейсетте, но вата съветска структурална школа, текстлингвистиката в Германия или семиотич ните разклонения в англоезичните страни? ... или евентуално съвременните постструктуралистки теории и системи, произлизащи от споменатите? Във всеки опит да се отговори „конструктивно" се получава само една реторична фигура, допускаща компромис на нещо структуралистично... с нещо уговорено. Впрочем, липсата на алтернатива на структурализма прави от отрицателите му някаква неопределена маса, която, приемайки едно и отричайки друго, непрекъснато се самодискредитира. Създава се една инерция, по-силна или по-слаба според коефициента на духовна леност, който владее умовете в различни периоди.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Семиотика, сега
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 130-135

Из световното литературознание: семиотика

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ян Мукаржовски (1891-1974) е един от основателите на Пражката лингвистична школа. Учен с огромен принос в областта на семиотиката и лингвистиката, той стои в началото на редица актуални и днес проблеми като този за интертекстуалността (въпреки че все още не употребява този термин), за динамичния характер на естетическите структури в културния контекст, за ре цепцията и много други. Изключителна известност има неговата монография „Естетическата функ ция, норма и стойност" (1936 г.), пряко свързана с „Тезисите“ (1929 г.) на Пражката школа. Уче нието му за динамичния характер на естетическите структури в културен контекст е блестящо продължено от авторите на Тартуската и Московската школа. „Изкуството като семиологичен факт" е изнесено за пръв път на френски език като встъпи телна лекция през VIII Международен философски конгрес в Прага през 1934 г. и напечатано две години по-късно в актите от конгреса: Actes du Huitième congres international de philosophie à Prague 2-7 septembre 1934 (Praha, 1936) под заглавие „L'art comme fait sémiologique“. На чешки език е отпечатано в Studie z estetiky (Praha, 1966), с. 85-88 под заглавие „UMENI JAKO SEMIOLOGICK FAKT". По този текст е осъществен българският превод. В това есе са заложени много проблеми на литературата и изкуството в чисто семиотична перспектива.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Изкуството, като, семиотичен, Факт
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 135-138

2451

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Без съмнение литературата е онази привилегирована област, в която езикът се упражнява, уточнява и изменя. От мита към устната литература, от фолклора и епопеята до реалистичния роман и модерната поезия литературният език предоставя разнообразие, чрез което литературната наука изучава жанровете, но той е не по-малко свързан с една и съща и единствена характе ристика, която го различава от езика на обикновената комуникация. Ако стилистиката анализира различните особености на един или друг текст и съдействува по този начин за създаването на теорията за жанровете, то поетиката се опитва да очертае тази обща за езика функ ция в нейните различни литературни проявления. Тази специфика на функцията на езика в ли тературата бе наречена по етична функция. Как да уточним поетичната функция?
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Езикът, Този, непознат
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 139-144

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преводаческото дело на Йоаким Груев не е проучвано задълбочено. Основната причина е, че не се познават текстовете, с които той работи, от които превежда. Със сигурност се знае само, че за „Райна, княгина българска" използува сръбския превод на Велтмановата повест, публикуван във вестник „Србске новине“, но този текст все още не е известен. STA OR Целта на настоящото съобщение е да уточни въпроса за източника на „Сирота Цветана" - дали Груев превежда от оригинала, или използува превод-посредник. Топ 81-8151 10 Пръв Стефан Минчев изказва предположението, че „Сирота Цветана. Приказка, побългарена от Й. Груев." (Цариград, 1858) е побългарена не от оригинала, а от сръбския превод на повестта на Н. Карамзин „Бедная Лиза". Но авторът не посочва нито конкретно издание, нито източника на информация и всички следващи изследователи се придържат безкритичноPARO къмSU Oтова становище, макар че в доводите му се прокрадва определена неаргументираност. Както е известно, Ст. Минчев пръв обстойно се занимава с проблемите на преводната литера тура през Възраждането. В процеса на работата си той събира сведения - устно и писмено" - от останалите живи книжовници, включително и от Й. Груев, „както за техните преводи, които те са направили, така и за други, направени от техни съвременници, сега неживи". В студията си „Из историята на българския роман. Опит за литературно-исторични наблюдения върху разви тието на романа през XIX век до Освободителната война - 1877 г. от 1908 г. Минчев обаче не споменава нищо за сръбския превод. Напротив, и за „Сирота Цветана", и за „Невенка, болярска дъщеря" - другата побългарена Карамзинова повест - под линия насочва към руски ориги нал, докато при други примери отбелязва и литературата посредник, ако има такава. Сведе нието за сръбския текст се появява в студията му „Из историята на българския роман. Побългарявания на чужди произведения" от 1912 г. Но тук липсват конкретни данни за него. Авторът гради изводите си от съпоставката на превода с руския оригинал, при което основен аргумент за използуването на превода-посредник е.. сръбският правопис на Груев - липсата на членна форма, употребата на някои лексеми, като „позорище“, „селач", „либа“, „закуп", „изгля RHQOTH дно", "умилно" и др. 3 - което очевидно не може да се приеме за убедително. Необходимо е да се посочи и друго. Всъщност Ив. Д. Шишманов е първият, който съобщава, че първообраз на „Сирота Цветана“ е „Бедная Лиза". Шишманов се интересува от „руското влияние" върху Груев и по този повод в студията си „Наченки от руското влияние в Българската книжнина. (За Пушкиновия юбилей, 26 май 1899)" цитира част от негово писмо до себе си, но в студията си не с поменава нищо по-съществено за интересуващия ни проблем. Вероятно и на двамата изследо ватели, пряко общували с него, Груев не дава информация за превода.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: източника, Сирота, Цветана
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-158

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако един ден историята на българските литературни нрави бъде написана, в нея непременно ще има глава с едрото заглавие „ДУЕЛИ". Дуели не като метафора на словесни битки, а като истински двубои с шпага или пистолет в ръка. Имало е у нас рицари на перото. Имало е обаче и рицари на оръжието. Имало е рицари на честта! Ако войната е продължение на политиката с други сред ства, то и дуелът е продължение на литературната свада с други средства (етимологически дуел идва от лат duellum, старинна форма за bellum - война). До него се стига тогава, когато думите са изчерпани. Когато острието им е изхабено. Когато силата им е изразходвана. Дуелът докумен тира безсилието на словото
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Дуелът, Иван, Вазов, Петко, Славейков, историята, Една, вражда
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 159-161

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В делника ни, наситен с политически сл бития, парламентарни втлнения и все по-остър недоимък, появата на една книга с литературнокритически статии едва ли си направила впе чатление на някого. Пак и така долго прилаганата система за манипулиране на критиката отдавна ни гощава със своите безжизнени реж би. Уморен да очаква чудото, читателят раз гръща с подозрение критическите книги, които готовно му предлагат идеологически шаблони вместо вещ анализ на литературните явления, шахматно редуване на конюнктур-похвалиси поръчани отрицания. Постепенно, но убеди телно критиката се превърна в инструмент на политическата система, който устрдно раздаваше партийно правосъдие. Професионал ните критерии бяха заменени с идейни - за верните бе отреден белият цвят на суперла тивите, за отклоняващите се от нормите на гражданско послушание - черният цвят на публичното заклеймяване. Така литературният текст се превърна в абсурдна жертва на своя създател. Той изгуби стщностната си функция на самостоятелен фактор в културния контекст, който би трябвало да бъде осмислен и дешиф риран, Литературната критика трябваше да следва нормативните принципи на социалис тическия реализъм. Натоварен с идеологически функции, тек стът се превръщаше от предмет на анализ в повод за оценка на автора. Заемащите втрха на Перархическата пирамида можеха да сездават само гениални произведения. Останалите пи сатели попалваха плана за отрицателни ре цензии или изпадаха в небитието на забравата. Разбира се, имаше и изключения. През си тото на цензурата понякога се прома кваха задълбочени научни статии, но те се приемаха като ерес, която ни отклонява от „свещенната“ национална самобитност.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературната, критика, като, Изповед, Мнения, Йордан, Василев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 161-163

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Новата книга на известния руски медие вист Арон Гуревич бележи поредния етап в еволюцията на неговите научни търсения. За почнал сте стандартни изследвания за социал но-икономическите отношения в страните от Северна Европа през Ранното средновековие, той постепенно се насочва към т. нар. антропологически ориентирана история, чиято главна задача вижда във възсъздаване на образите на света, присъщи на различни епохи и културни традиции. По този начин се създава візможност за реконструиране и на субективната реалност, която е била сдържание на сізна нието на хората от изследваната епоха и е определяла същността и стила на нейната кул тура. Теоретическа рефлексия на тази еволю ция са неговите статии в сп. „Вопросы философии" - „Историческая наука и историческая антропология" (1988, № 1) и „Социальная ис тория и историческая наука" (1990, № 4), в чийто контекст по-добре може да бъде разбра на и последната му книга. Практическите дей ствия на Гуревич обаче далеч изпреварват тео ретическите му размишления - първата сті п ка по избрания нов пат е направена още през 1972 г. с книгата „Категории средневековой культуры". Тя заслужено получава висока оцен ка, но авторіт и не е доволен от резултата, тій като прест здадената картина на средновековния духовен свят (ментален универсум, според терминологията на Гуревич) отразява представите само на малобройната образована прослойка. Така книгата остава в руслото на тази научна традиция, която имплицитно прие ма, че историята на културата по своята с щ ност е елитарна - твори се и е достояние само на малцина избраници.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Хронотопите, средновековната, менталност, Средневековый, культура, безмолвствующего, большинства, Гуревич
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 5-10

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нов прочит на съвременната българска литература. Какво значи това? Какви културно-исторически потребности ражда един подобен повик? Какъв е хоризонтът на социално очакване, който стои зад него? Не бяхме ли свидетели на десетки нови и обновителни мероприятия, които извеждаха нашата култура все на нови, по-високи етапи, за да заглъхнат като обикновена камуфлажна кампания и да се озовем днес там, където сме сега.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: прочит, съвременната, бьлгарска, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 11-29

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Като много други понятия понятието художествена литература поддържа интуицията за определена, добре отграничена предметна област. Литературата е преди всичко набор от художествени произведения. Но границите на различните литератури са различни, а на една и съща литература — подвижни. Те биват и тесни, допускат само образцови творби, и широки, включват и всякакви други текстове. Запитаме ли се какво означава една творба да бъде образцова, започваме да губим интуицията, че литературата е предметна област, съставена от ясния елемент на художествената творба. Образцова значи едновременно с естетическа и културна легитимност, ценена според нормите на някаква естетика, но и значима като смислово внушение в границите на определена културна традиция. Макар и положени върху художествените творби, белезите за образцовост предполагат система от норми за вкус и смисъл, т. е. наличието на исторически преходен начин за ползуването на текстовете. Така че понятието за литература неотделимо включва и представата за някаква форма на общуване и начин на предаване на информация. Сериозно гледано, художествената литература е не само набор от произведения, но и система от условия за тяхното създаване, разпространение и общуване, осъществявано чрез тях. Идеята за литература трудно се отделя от сложната акция по създаването на художествения текст и събитията на неговото разпространение и реципиране до включването му в динамиката на литературния език и ценностите на културата. Или, казано като формула, разбирането на художествената литература се колебае между границите на едно по-тясно предметно и друго, по-широко дейностно схващане. Отделните епохи и изследователи са оставали, скрито или открито, привързани към едно от възможните определения на литературата. Оттук и многото спорове, които кръжат около двата противоположни пункта: 1) на произведението като спрян и независим предмет и 2) на произведението като израз, събитие и комуникация.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: бьлгарската, литература, пределите, езика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 30-40

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Художествената творба има множествено битие — и в съвременен, и в исторически план. Във всеки исторически момент тя е съвкупност от множество индивидуални „конкретизации“ на художествения текст, осъществени и интегрирани в определен социокултурен контекст. Разнообразието и субективизмът на тези „конкретизации“ (чиято разлика по същество може да доведе до конституиране на различни творби на базата на един и същ текст) се тушира от различни буфери на литературната комуникация. И сходството във възприятието (образа на творбата) се дължи не толкова на читателската проницателност и добросъвестно отношение към текста, колкото на интегриращото въздействие на фактори като жанрова конвенция, естетически вкус, норма на четене и пр.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Днешният, социален, прочит, литературата
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 41-55

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нека веднага сложим картите на масата и обясним същността на проблема. Без всякакво съмнение е, че интерпретацията на творчеството на Христо Смирненски трябва да промени своя характер, а това означава на практика, че и самото присъствие на поета в културното пространство силно ще се промени. Как обаче ще изглежда тази промяна? В това е и съдбовният въпрос. Традиционното болшевишко мислене веднага се насочва към промяната на знаците — от плюс към минус — или пък към промяна в разположението на вертикалната ценностна скала — от върха към низината. Или, казано по-ясно: от „Осанна“ към „разпни го“. Значи — първа задача за решаване — да се излезе от тази така привична ни система за остойностяване на художествената култура и се премине към нова, която просто по съвършено различен начин ще погледне на стойността на едно поетическо дело.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Поезията, Христо, Смирненски, Митът, сьтворението, света
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 56-62

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първата световна война е сред онези силни социални сътресения, които разрушават изградения в съвременното културно съзнание образ на действителността. Когато не са придружени от рязко прекъсване на традицията, те дават тласък за трескави философски и естетически търсения, целещи да се възвърне разрушеният ред и да се възстановят стабилността на света. През 1935 г. Иван Хаджийски ще пише: „Дойде войната. Болшинството отиде на фронта. „Дяволите“ останаха и направиха богатства не от игла и труд, но от търговия. Върнаха се и не се познаха. Станал беше друг животът. Настръхнали бяха всички, едни срещу други. Всеки мисли за себе си и бърза да лови риба в мътната вода само за своя дом. Никой не се чуди на това. Хората дойдоха оттам, където чуждият живот не значеше нищо.“ За левия социолог Хаджийски войната е краят на дребнособственическа България с нейната полуградска, полуселска патриархална нравственост, еснафски идеал за умереност, честност и труд, с цялата система от стойности, възприети като собствени. За съвременниците на националната катастрофа от 1918 г. това е крушение на всичко, което е съставлявало понятието „българщина“: упадък на гражданските и моралните добродетели, разкъсване на връзките, обединяващи нацията, поражение на държавническите стремежи — с една дума, гибел на онова, което за българина от XIX в. има абсолютна стойност — отечеството. „Едно знам — нашата България загива. Сега аз съм нищо. Но, уви, още чувствувам и мисля. Моят бог умира, а в нови богове не мога да повярвам.“ Така описва в „Малкият Содом“ това състояние на съзнанието Г. П. Стаматов. Всъщност в културното съзнание на българина крушение е претърпяло не само неговото отечество, а целият, възприеман досега като стабилен световен ред. Животът се е превърнал в хаос, а човечеството е в безпътица. „Войната и революцията размътиха човешкия дух. В света няма вече спокойна и чиста радост.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Една, Утопия, двадесетте, години
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 63-77

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Повече от четири десетилетия върху името и творчеството на този поет тегнеше неумолима присъда. Избягваха да го споменават, камо ли да го разглеждат, анализират и оценяват. Просто бе зачеркнат от историята на българската литература. Причините са известни: в периода между 1945–1947 г. Трифон Кунев бе участвал активно в борбата на демократичната опозиция срещу изграждащите се тоталитарни структури на комунистическата държава. Известно е също как завърши тази борба: опозицията бе разгромена с терор и със серия противозаконни процеси. Нейните лидери — ликвидирани, съставляващите я партии и техните печатни органи — забранени. Трифон Кунев бе осъден на пет години строг тъмничен затвор. След излизането от него живя беден, болен, изтерзан и самотен до 1 февруари 1954 г. Смъртта му бе отбелязана с един-единствен конспиративен некролог — от негов съидейник и съкилийник. С „народните врагове“ дори посмъртно прощаване се таксуваше като престъпна ерес. Днешните поколения не го знаят. Не са чували дори името му. Но понеже при новите условия на демократизация в обществения ни живот той ще бъде не само политически, но и литературно реабилитиран, налага се — след близо половинвековна забрава — нов прочит на неговите произведения. Настоящата статия — откъс от монографично изследване — се спира само на първото от тях: „Песни“, издадено през 1905 г
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Народнопесенната, Лирика, Трифон, Кунев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 78-102

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нека читателят не се предоверява на заглавието — то може да го подведе. Защото в нашето документално-критическо повествование ще става дума не за царя, комуто порасли кози уши, а за конфликта между редактора на сп. „Нов път“ (Георги Бакалов) и неговите сътрудници Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев. Отекнал с болезнена острота в културния живот на 20-те години, въпросният конфликт е пролог към един интригуващ литературноисторически сюжет, доста по-различен от сюжета на популярната вълшебна приказка. В противовес на нейната притчова обобщеност историята на „новопътци“ е достоверно-конкретна, подробно документирана в литературния печат от 20-те и 30-те години. От друга страна, тя поражда по-скоро тягостни, отколкото глумливо-поучителни изводи. При все това аз твърдя, че между истинската и приказничната реалност съществува принципна връзка. Намекната чрез заглавието, тя ще се прояви в хода на повествованието — при постепенното отместване на изследователския фокус от събитията само по себе си към това „как ехото заглъхва“. И още едно предварително уточнение. Участниците в събитието са покойници, от тях няма какво повече да узнаем. На нови разкрития от страна на живите все още техни съвременници също не можем да разчитаме — неустойчиво-колеблива е паметта за преживяното с половинвековна давност. Изглежда, най-сигурната опора на литературния историк си остават документалните източници — статиите и бележките, зафиксирали разгорялата се полемика, както и литературно-критическите и мемоарни текстове, в които през следващите десетилетия е изразено едно или друго становище по нея. Още повече — пак повтарям, тук ще ме интересува не просто разцеплението в „Нов път“, а неговата критическа рецепция. От 20-те години до днес тя се основава върху презумпцията за виновност на Бакаловите опоненти. Време е да преразгледаме историята на „новопътци“ в светлината на нашия съвременен обществен и духовен опит — да попълним пропуските, да поставим в нова връзка конкретните подробности.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Траян, кози
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 103-121

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    У нас утвърждаването на гносеологическата естетика — а тя се отъждествяваше абсолютно и безрезервно с марксизма-ленинизма! — датира отпреди 9 септември 1944 г. Монополното си положение обаче тя завоюва по време на тоталитарния режим. Как се достигна до пълното ѝ господство? Кадрите и обучението: Немалък е делът на кадрите, възпитани и школовани в духа на гносеологизма, провъзгласен като единствено възможната философско-методологична основа за естетиката при социализма. За тях гносеологическият монизъм беше и си остана единствената научна перспектива. Признаването правото на семиотични, теоретикоинформационни, кибернетични и пр. модели имаше характер на нищо незначещи общи декларации и игра на демократизъм. Репресии и идеологически „грехове“: Когато убеждението и съветите не помагаха, се прилагаха насилствени, даже репресивни мерки, главно към автори, на които им беше гласувано доверие, което те обаче не „оправдаваха“. Тогава те биваха разгромявани заради идеологическите си „грехове“ и политическата си неустойчивост. Тук бих припомнил за силните думи, адресирани през 1964 г. от Тодор Павлов към Исак Паси, който не бил свързал по ленински своите книги и статии „с проблемите на класовостта, партийността и народността“. „Тези проблеми изобщо не съществуват в трудовете на Исак Паси“, поради „незадълбоченото познаване на марксистко-ленинската философия, пренебрегването на теорията на отражението и принципа на партийността“. След тези тежки обвинения Т. Павлов задава многозначителния въпрос: „Смята ли Исак Паси, че по този начин може да се служи на социалистическата култура и изкуство, да се възпитава правилно младото поколение?“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: коловозите, гносеологическата, естетика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 122-136

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В сравнение с другите хуманитарни дисциплини стихознанието е трудно податливо на идеологическата конюнктура, тъй като интересът му към формата на творбата не позволява пряко обслужване на политически доктрини, което го включва в професионален контекст със стандарти на научната мисъл без политически и географски граници. На фона на пагубната изолация на хуманитаристиката у нас през последните десетилетия книгата на Мирослав Янакиев „Българско стихознание“ (1960) представлява оригинален пробив в европейската дискусия, предлагайки кохерентен научен конструкт и методология, която излиза извън рамките на „здравия разум“. Изследването на концептуалния заряд на този труд изисква ситуирането му в рамките на лингвистиката и литературознанието, за да се разберат аксиомите, чрез които Янакиев дефинира обекта „стих“ и прилага точни методи за неговото описание.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: проблемите, остават, години, след, появата, Бьлгарско, стихознание, Мирослав, Янакиев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 137-158

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Размишленията върху темата текст и общуване са израз на неудовлетвореност от масовото убеждение, което приравнява отношението към текста с автентичното човешко общуване. Авторът поставя под съмнение идеята, че текстът може да бъде съвършен образец за комуникация, като подчертава, че този възглед често е сублимация на специфичен вътрешен опит и душевност. Подтикът за тези размисли е чувството за „недостатъчност“ и празнота, породени от сблъсъка с текстовете. В широк културологичен смисъл текстът се дефинира като всяка сложна структура от значения, създадена от културата. Това разбиране на практика приравнява понятията „култура“ и „текст“ — културата се възприема като огромен масив от знакови системи, които не са самоцелни, а постоянно препращат към други значения в една безкрайна динамика. Знаците в тази система имат фундаменталната задача да отричат хаоса, да внасят ред, дисциплина и закономерност в заобикалящия ни свят чрез повторителност на отношенията помежду си.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: отношение, текста, Общуване
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 159-172

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първата среща на разказвача с Владимир Василев през пролетта на 1940 г. преобръща предварителната му представа за легендарния редактор като за „литературен цербер“. Вместо суров и неумолим човек, той открива вежлив, благообразен и скромен мъж в кантората на Христо Хаджиев (директор на издателство „Хемус“). Диалогът разкрива специфичния маниер на Василев — дистанциран, но същевременно директен и проницателен. Въпреки че първата книга на автора за Илия Блъсков не предизвиква особен интерес у него, той веднага отправя покана за сътрудничество в елитното списание „Златорог“, предоставяйки свобода на избора, но поставяйки ясни професионални изисквания. Срещата завършва с подчертаното уточнение на Василев, че вече няма нищо общо с театъра (визирайки неговото директорство в Народния театър), и оставя младия автор в състояние на силно вълнение и респект.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Владимир, Василев, Бегли, Спомени, преценки
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 173-199

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Името на Йожен Йонеско е известно по целия свят, а неговата пиеса „Плешивата певица“ вече пее класически арии. Оспорваният някога драматург на театъра на абсурда днес е безспорен класик. Както казва Симон Бенмюса: „В откъслечните разговори в кафенетата или по улиците се чува това, което винаги се е говорело, още преди Йонеско да е съществувал, но ние си помисляме: това е от Йонеско. Той е накарал да прозвучат отново думите на света.“ Понеже знаем какво е говорила за този автор нашата пролетарска критика, нека чуем гласа на буржоазната критика в началото на петдесетте години в лицето на Жан-Жак Готие: „Не вярвам, че г-н Йонеско е гений или поет; не вярвам, че г-н Йонеско е значителен автор; не вярвам, че г-н Йонеско е драматичен автор; не вярвам, че г-н Йонеско има нещо да ни каже.“ Много от подобните въпроси намират своите отговори в статиите и изказванията на самия Йонеско. Едно от големите приключения в театъра на века е вече приключило. През последните години драматургът рисува и размишлява като художник. „Дневник на откъси“ е от един по-ранен период, когато зрелостта е настъпила, но се напукват плодовете на толкова творчески намерения и осъществявания. Усеща се есента и се поставя основният въпрос за смисъла на живота — не високопарно, а естествено. И срещаме един автор, който е човек, съкровено изразил човека. Йожен Йонеско е роден на 26 ноември 1912 година в Слатина, Румъния. Публикува за пръв път през 1930 година в списание „Зодиак“. На девет години майка му, която е французойка, го отвежда в Париж, по чиито улици, според неговите думи, той мечтае като всички деца да стане светец или маршал: „Искам да стана светец. Не искам да имам неизвестна съдба. Чета в религиозните книги (и това ме отегчава), че не трябва да се търси слава... Следователно, няма да стана светец.“ На тринадесет години семейството му се прибира в Румъния и той усвоява румънски език. Следва в Букурещкия университет, подготвя първата си поетическа книга с елегии и вече пише това, което може да бъде определено сега като негова поетика на театъра: „Големите произведения се раждат от обикновени чувства, елементарни, почти биологични. Това е една от редките абсолютни истини, които се проявяват в изкуството.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: дневник, Откъси
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-12

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Един от недостатъчно изяснените въпроси в историографията на българската литература е въпросът за нейната периодизация. Особено много трудности се срещат в две насоки: 1) установяването на основните периоди в историята на българската литература и техните граници; 2) в успоредяването на тези периоди с главните направления в развитието на европейските литератури. Не говоря в световен мащаб, защото Н. И. Конрад посочи несъвпадението на европоцентризма с реалната хронология на литературния процес в извъневропейски страни и континенти. Както е известно, ускореното развитие на българската литература през Възраждането размества границите на направленията сантиментализъм, романтизъм и реализъм. А що се отнася до общата периодизация на историята на българската литература, неизяснените въпроси засягат началния период, границата между стара и нова литература, съществуването на направлението барок и неговото хронологическо място. С оглед на решението на първия въпрос (началото на историята на българската литература) ще се спра на най-ранната проява на писменост и литература в България — първобългарските каменни надписи от VIII и IX в. Става дума за една научна проблематика, за разработването на която има първостепенни заслуги проф. Веселин Бешевлиев; в целия му научен път първобългарските надписи заемат средищно място. Първата му студия в тази област е обнародвана в 1926 г.: „Гръцкият език в прабългарските надписи“. Трябва да се отбележат фундаменталните му издания на пълния корпус на първобългарските надписи.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Предистория, българската, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 13-33

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В последния период от творчеството си Емилиян Станев намери нова проблематика, която му позволи да излезе извън бреговете на живота в регионалните граници на българския град и село и да потърси по-различни общочовешки измерения за духовността на съвременника. Във времето, когато писателят в стила на добрата българска традиция размерваше контрастните багри на домашната черга, европейската литература с натраплива болезненост съизмерваше модерните си идеи с античните и библейските митологични схеми, създаваше „касталиите“ на своя стремеж към духовност и утвърждаваше класическата непригодност на интелектуалните натури за етабилитет в бюргерския свят. Роден в началото на века, но възпитан с реалистичната художествена мисловност, той съпоставяше виталната природна жизненост на провинциално депресираните естествени жизнени начала в малкото градче, за да утвърди себе си като майстор на провинциалните драми в затворения кръг на неспособните за по-широка хуманна общителност, депатриархализиращи се типове, които напомнят за „Българи от старо време“, „Чичовци“, „Бай Ганьо“, „Гераците“ и Нане Вуте. Перспективата за изобразяване на тъмни страсти и очертаване на характерологична галерия от типове в социално-националното битие на българина несъмнено обещаваше да запише името му като следващия голям художник след Йовков, ако социалистическата революция не бе прекъснала плодотворните му начинания чрез унищожаването на естествената среда за развитието на неговите себични герои. Органически свързан с определена поетика и художествен светоглед, той заедно с редица други писатели се оказа в безпътицата да търси нов художествен свят и нови изобразителни похвати. В стремежа си да преодолее миналото и да навлезе в новото време, той създаде няколко талантливо написани повести, но стилово и съдържателно те напомняха предишното му творчество и не му обещаваха широк път. Разочарован и творчески неспособен да се вживее в съвремието, Емилиян Станев реши да навлезе в него, като го обходи чрез предходните десетилетия — отправи поглед към недалечното историческо минало и написа обемен роман, където срещна в конфликт политическите сили на епохата. „Иван Кондарев“ бе несъмнен успех.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Историческият, белетристиката, Емилиян, Станев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 34-43

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросът за мястото на конкретните елементи в житийното повествование е поставян неведнъж и в него винаги са се отразявали съвременното състояние и стремежи на славистичната наука. На прехода от агиографското към историографското дирене основен е проблемът за историческата достоверност на определени житийни творби. Въпросът за историческата конкретност на самия житиен жанр е поставен в блестящото, незагубило и до днес своята свежест и научна актуалност изследване на В. О. Ключевски „Древнерусские жития святых как исторический источник“. Във всички следващи студии върху житийната литература конкретните данни от житийните творби задължително се съотнасят с историческите документи от епохата, преценяват се възможностите на агиографите да използват достоверни извори. Най-ярък пример за такова историографско проучване е изследването на Фр. Дворник, в което аргументирано е доказана стойността на Пространното Кирилово и Пространното Методиево житие като исторически извори.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: конкретността, житийното, повествование
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 44-54

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мавро Орбини и Цезар Бароний, чиито трудове са послужили за основа на Паисиевата „История славянобългарска“, познаваме още от учебниците по история и българска литература. Паисиевото дело е изследвано много подробно както в нашата, така и в чуждата историография. Учени като Боян Пенев, Артуро Крониа, Велчо Велчев, Рикардо Пикио и др. са сравнявали текстовете на Бароний и Паисий, на Орбини и Паисий. Трябва веднага да се поясни, че става дума за сравнения между руския превод на Орбини от 1722 г., полския на Скарга (1603–1607) и руския превод (1719 г.) на Бароний. Тук бих искала да обърна внимание на няколко примера, свързани с важни събития от българската история, които са представени по един начин в западната историография от XV–XVII в., отразени са съответно в оригиналите и преводите на Орбини и Бароний и най-сетне — интерпретирани от Паисий в неговата история. Всъщност тези исторически творби, за които е известно, че са основните западни Паисиеви извори, са плод на западноевропейската ренесансова и постреформистка мисъл. Те могат да се разглеждат, от една страна, като извори с оглед на фактите и събитията, които отразяват, и от друга страна — от гледна точка на еволюцията на идеите. За да имаме по-пълна представа за характера на западните образци, които са по-слабо познати в нашата литература, отколкото Паисиевата история, ще се върна най-напред в края на XVI в. и началото на XVII столетие, далеч преди Паисий да напише прочутата си история, и ще хвърля поглед върху развоя на западноевропейската историческа литература, която формира книжовници като Бароний и Орбини — двама коренно противоположни по мисъл служители на католическата църква.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: въпроса, западноевропейската, историография, история, Славянобългарска
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 55-76

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Многообразието от повествователни способи довежда до две противоположни тенденции, формулирани от съветските литературоведи И. Василев и А. Суботин по следния начин: „Едната крайност е пълното разтваряне на повествователя в потока от събития, лица, фабулни ходове, занимателни подробности и сведения. У читателя трябва да възникне и да се поддържа илюзията, че животът тече в негово присъствие, че той е свидетел на живия му ход. Другата крайност се явява извеждането на преден план на разказвач,“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: проблемът, повествователя, повествователния, изказ, художествената, проза
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 77-94

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Поетическото творчество на Ботев не е обемно, но въпреки това се отличава в лИтературноисторическия си контекстеизвенадваща вътрешна диференцираност и многообразие (напрИмер в жанров план, в стилистично, мотивно и тематично отношение). Същеврeменно като цяло му е присъща и забележителна вътрешна взаимообвързаност на съставните части. Това наглед парадоксално положение се обуславя от подчертаната "репрезентативност" на отделния текст у Ботев. Той, текстът, притежава достатъчно голяма изразителност, за да може, от една страна, да говори сам за себе си, а от друга страна, да ни разкрива моменти, съществени за цялата поетика на автора. Налице е осезаема компактност на цялото и заедно с това - ярка· индивидуалност на единицата-текст. Казаното обаче не трябва да се разбира в смисъл, че във всички Ботеви стихотворни творби тази двуизмерност би се очертавала с еднаква интензивност. Има текстове, за които тя е особеко характ.ерна: "Елегия" (1870), "Борба" (1871), "Хаджи Димитър" (1873), ,.Моята молитва" (1873) и последното стихотворение на Ботев "Обесването на Васил Левски" (1875), което, както се смята, е отворено към бъдещи художествени търсения. Те отразяват не само "амплитудите" на Ботевите поетически възможности, но изпълняват и своеобразна роЛя на катализатор в творческото им развитие резюмират никои изявени вече отличителни черти на авторовия подход и маркират нови, които тепърва ще се превърнат. в. творчески доминанти. В настоящата статия ще се опитаме да покажем дали такова място може да бъде отредено и на сравнително ранната творба "До моето първо либе".
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Моето, Първо, либе, Наблюдения, върху, едно, стихотворение, Христо, Ботев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 95-109

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Дългият разказ за неговия живот предстои. Все още не сме пожелали да го напишем. Само нахвърляме едри щрихи в ритуалната поза на откриватели. Съчиняваме предпазливо. Много бавно. Години наред. Иначе името и прочутата му книга са неотнимаеми от културно-историческата ни памет. Сякаш едновременно награда и наказание, тази книга щедро разкрива блестящото изпълнение само на една от неговите роли и голямата ѝ известност засенчва много от онова, което е било преди и след нея. Така общоразпространената представа за Симеон Радев като автор на „Строителите на съвременна България“ се възпроизвежда в очите на не едно и две поколения като крайно и достатъчно знание за неговата личност. Една твърде позната и несправедлива участ, споходила мнозина от духовните ни предшественици: „преоткривани“ на парче и на части иззад открехнатата завеса на историята, и само рядко в цял ръст, при отворени врати за цялата истина. При подобен „модел“ на историческо познание не е необяснимо, че и „пълният разказ“ за Симеон Радев остава непостижим, неусвоен от културното ни самосъзнание. То много по-упорито се подхранва и самозадоволява с митологията около „Строителите...“ и само регистрира „и други“ Симеон-Радеви участия на българската обществено-политическа и културна сцена. А поразителното в неговата личност е разнообразието на нейните превъплъщения, бързата смяна на ролите, съчетавани със завидна леснина, изпълнявани с дълготраен успех или пък с артистично непостоянство. Както в дните на младостта му — на превала на стария деветнадесети и в първите години на новия двадесети век.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: началото
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 110-119

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Целта на статията е да изяви основна тенденция в трудовете на проф. Богдан Богданов — движение и преход от интерпретация на антични и съвременни литературни творби, от история и историческа поетика на литературата към културология и теоретична история на културата, а в последно време — и към историческа антропология. Много неща ще бъдат изоставени в тази статия — социалният контекст, идейните влияния, характерната нагласа, обозримата общностна среда. Ще бъде взето предвид само написаното, затова ще започна с първата голяма публикация, пропускайки преводите на Плутарх и Теофраст и студиите към тях — книгата „От Омир до Еврипид“. Книгата предлага идея за литературния развой от Омир до Еврипид, обсъждайки историческото формиране на старогръцката литература и прехода от архаиката към класиката. Като проблематизира наличната хронология и конструира вътре в нея определен развой, авторът обсъжда, макар и не в открит вид, идея за литературна история. Другата основна идея на книгата е необходимостта от историческа конкретност при тълкуването на произведенията. „От Омир до Еврипид“ само привидно следва сведения до училищна програма възглед да се изучават големите имена, утвърдените като извънвременни образци на една литература, които поради своята недосегаемост от историческите промени са и класици, и поради всичко това са достойни да наставляват в добродетелност и художественост всяко подрастващо поколение. Б. Богданов се справя с този митичен идеал по един прост начин — като го историзира. Като подход историчността е ценност за цялото хуманитарно образование, в случая за образованието по история на европейската литература. Но преди да се въведе в образованието, историчността трябва да е възглед, способен да създава научни истории. Затова възраженията на Б. Богданов са най-напред срещу възгледа за вечни образци в историята на литературата и едва след това — срещу прилагането му като образователна практика.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Magistrо, gratulatione
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 120-144

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако хитроумният Одисей не беше успял да разпознае преоблечения в женски дрехи Ахил, скрит от майка си на остров Скирос, гърците нямаше да спечелят войната при Троя. Но и самият Ахил нямаше да умре млад и да се превърне в герой, а според прорицанието щеше да доживее до дълбока старост, макар и неизвестен. От момента, в който бива разпознат сред дъщерите на Ликомед, съдбата на Ахил тръгва по единия от двата възможни предсказани му пътя, от този момент той тръгва към собствената си геройска смърт. Ахил ще умре, защото Одисей е успял да го разпознае. Нямам намерение да доказвам какво фундаментално значение има проблемът за разпознаването както в античната литература, така и изобщо. Искам да коментирам нещата от друга страна — откъм неразпознаването. Това неразпознаване, което води до фатални последици, което се превръща в основа на трагедии. И макар че започнах с Ахил, ще продължа с примери не от древногръцкия епос — защото тогава сигурно бих се ограничила с него: нали класическото „неразпознаване“ на Едиповата трагедия е най-дълбокият и най-убедителният пример. Ще разгледам група други литературни произведения, базирани на еднакъв сюжет. Сюжет, в който липсата на разпознаване става причина за смъртта на централния за действието герой, в който липсата на разпознаване превръща едно тривиално убийство от корист в убийство, около което се завихря трагедия. Сюжетът е такъв: синът на бедно семейство е отсъствал дълги години от родните си места — било поради военна повинност, било гонен от проклятие, било защото е търсел късмета си по друмите на широкия свят. След години той се връща у дома забогатял с намерението да ощастливи своите близки. По едни или други съображения обаче той не се разкрива пред роднините си, а остава да пренощува в родния си дом като непознат пътник. А и те не го разпознават. От разговора вечерта обаче семейството разбира за богатството на госта. През нощта роднините убиват непознатия странник, за да го ограбят. На сутринта настъпва фаталното разкритие за самоличността на убития.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Варианти, трагизма, сюжета, убития
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 145-159

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    След смъртта на Блок в литературния печат се разгаря остра борба за наследството на гения. В книгата си за поета, излязла през 1921 г., К. Чуковски нарича университетската критика „факултет от бездушници“. Още по-рязко е мнението му за представителите на формалната школа: „Ако пишат за Блок, те се превръщат в негови унищожители: тяхното отношение към стиховете като към материал ще убие тези стихове.“ Една година по-късно в есето си „Дупката на язовеца“ О. Манделщам отвръща на тези нападки с не по-малко категоричен тон: „Не завиждам на читателя, който ще пожелае да почерпи знание за Блок от литературата през 1921–1922 г. Работите, именно „работите“ на Айхенбаум и Жирмунски тънат сред блатните изпарения на лирическата критика.“ Взаимната размяна на обвинения е свързана с въпроса за литературната генеалогия на Блок и неговата ярка поетическа индивидуалност. К. Чуковски завършва една съпоставка между творчеството на поета и идеите на немския романтизъм с думите: „Можем да проследим всички техни влияния, отражения, насоки и да напишем твърде наукообразна книга, но в нея ще липсва едно: Блок. Защото Блок, както и всеки поет, е уникално явление, с душа, която не прилича на никоя друга, и ако искаме да разберем душата му, трябва да търсим не по какво случайно прилича на другите, а само по какво се отличава от тях.“ Манделщам отива в другата крайност. Поставяйки си задачата да проследи генезиса на поетическите идеи на Блок, той пише: „Критикът може и да не отговори на въпроса какво е искал да каже поетът, но на въпроса откъде е дошъл, той трябва обезателно да даде отговор.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Александьр, Блок, неговият, Вагнер
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 160-183

Из световната есеистична мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Малко книги са така отдалечени от нас, както е „Божествена комедия“. Въпреки че исторически е по-близо до „Енеидата“, която сочи за свой извор, тя ни се струва по-далечна; коментирана и преповтаряна с маниакална ерудираност, за нас тя си остава загадка, вероятно защото е скрита в дълбините на нашата култура като неосветено кътче, като неопределено тайнство, чиято близост, изглежда, ни прави невнимателни и бъбриви.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Данте, прекосяването, писмото
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 184-194

Научни съобщения

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Това е една преходна епоха в нашата културна история, когато едни структури се разрушават, за да се заменят с нови, когато настъпва истинско преориентиране в духовния и книжовния живот по българските земи. Независимо от факта, че книжнината остава здраво свързана с традициите на предходния разцвет и главно на паметниците от Търновската книжовна школа, наблюдават се и някои нови характеристики, които определят самостойния облик на XV в. Преди всичко българските книжовници от XV в. виждат своята основна роля във възстановяването на континуитета със средновековната ни книжнина. Ето защо най-важната характеристика на българската книжнина и литература от XV в. е способността ѝ за „вътрешно самосъхранение“, което от своя страна при липсата на самостоятелна българска държава спомага за създаването на т. нар. „държава на духа“. Тя проявява един „прогресивен консерватизъм“, изявен в стремежа да се запази постигнатото от предходното столетие. Освен това, въпреки променилите се социокултурни условия, българската литература от XV в. не прекъсва развитието си, не се обезличава и не остава затворена система. Устойчивостта и жизнеността на културните традиции през целия период на османското владичество се проявяват в създаването на водещи центрове, които, макар и неофициално, поемат ролята на литературен диктат и контрол върху книжовните процеси и които съсредоточават развитието на книжовната продукция. Тези центрове управляват и такива категории като „литературна характеристика на епохата“ и „литературни вкусове на епохата“. След удара върху административния, политическия и духовния център на Втората българска държава — Търново — книжовният живот се измества към периферията на страната и за XV в. водещо средище е Рилският манастир. В него се съсредоточават основната книжовна и литературна дейност по българските земи за тази епоха.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: българска, книжнина, литература, през
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 194-204

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българската историография разполага със сравнително малко домашни извори за историята по нашите земи през епохата на турското робство. Основен дял за установяване на различни факти и събития, свързани с живота в тогавашната Османска империя, имат архивите от османотурски документи и свидетелствата на чуждестранните пътешественици, преминали през балканските земи. Извънредно ценен, но сравнително малко използван досега домашен извор представляват приписките, запазени в славянските ръкописни и печатни книги. Още в първите десетилетия на XX век българските учени проявяват системен интерес към събирането и обнародването на приписки и бележки по ръкописните и старопечатните книги, надписи по църкви, надгробни плочи, църковна утвар и др. В резултат на тези издирвания са публикувани отделни сводове от текстове, съдържащи богат исторически и литературен материал. Сред тях са трудове на Ю. Трифонов, Й. Иванов, Ив. Гошев, Ив. Русева и др. По-късно, през 60-те–80-те години, проучването на приписките като домашни извори продължава в обнародваните студии на М. Стоянов, Д. Петканова, Ив. Буюклиев, Д. Леков, А. Алексиева, К. Мирчева и др.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Приписките, славянските, рькописи, като, домашен, извор, процеса, ислямизаиия, българските, земи, през, XVII
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 204-212

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Едно от произведенията на преводната възрожденска литература, чийто произход досега се е смятал за неизвестен, е новелата „Хубава Драгана като хусарски полковник“, издадена през 1850 г. от шуменския учител Милан Д. Рашич. Тя не е публикувана отделно, а представлява част от сборник със заглавие „Любител на българското просвещение“, който освен въпросната новела съдържа откъслеци от античната история, текстове по естествознание, както и поучителни слова за насърчение на българското образование. Тази пъстрота на съдържанието — от разговор на Аспазия, известна гръцка хетера и съпруга на Перикъл, с Ксенофонт, до призив към българския народ за създаване на училищен фонд — може днес да учудва, но тя е напълно в стила на възрожденската епоха. Поместените материали са — частично или изцяло — очевидно преводни, което обаче не пречи на издателя Рашич да не го отбележи и така косвено да се представи за автор на изданието. В наше време подобна некоректност би била осъдима, докато за възрожденските автори, писатели и съставители подобно свободно отношение към проблемите на оригинала и авторското право е било съвсем всекидневно явление.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: първообраза, Хубава, Драгана, Хубавинка, Янка, Принос, историята, Преводната, възрожденска, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 213-215

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Неотдавна в Прага се появиха и изчезнаха като дим 50 000 екземпляра от книжката „Защо не съм комунист“. Издателската инициатива на „Ческа експедице“ всъщност наново тиражира хрумването на блестящия журналист и последователен антикомунист Фердинанд Пероутка от края на 1924 г., предоставил своето независимо списание „Притомност“ на десетина изтъкнати интелектуалци да отговорят на анкетата „Защо не съм комунист“. В анонса ѝ е посочен поводът за нейното възникване: в тесен кръг от некомунисти попада един комунист, на когото останалите започват да се извиняват защо не могат да бъдат комунисти, и след това всеки от тях решава писмено да изложи причините. Първият е Карел Чапек, чийто изчерпателен и концептуален отговор се дисоциира от анкетата и придобива самостоятелен начин на възприемане. Чапек включва своя отговор във философския си компендиум „За обикновените неща или Зоон политикон“ (1932) и с това обрича на почти половинвековно забвение този сборник със себеназоваващи се текстове. С някои съставителски уговорки есето „Защо не съм комунист“ излиза за трети път едва в XIV том от събраните му съчинения (1988). В началото на „нежната революция“ безконтекстови откъси от него бяха налепени като дацзибао по станции на пражкото метро и масово бяха възприемани като позиция на демонстративен антикомунизъм. През миналата година в самиздатската поредица „Простор“ на „Ческа експедице“, издала от 1978 до 1990 г. над 150 тома в машинопис, за пръв път бяха разпространени отговорите на оригиналната анкета „Защо не съм комунист“. Сегашното първо официално издание, чийто инициатор е Яромир Хоржец, бе посрещнато не само като свръхактуализирано опресняване на читателската памет, като почти безплатен опреснителен курс по антикомунизъм, но и като видима провокация към модната в постсоциалистическите страни антикомунистическа аргументация екс вото. Необремененият с пещерни пристрастия или с конюнктурни връзки днешен прочит на тогавашната анкета несъмнено дава възможност да се надникне в спецификата на чешкия увод в тоталитаризма, а не в наръчник по изтънчен антикомунизъм или пък в помагало по натрупване на първоначални посттоталитарни дивиденти. В последното имах възможност да се убедя не само в Прага, но и във Варшава (там в началото на октомври се проведе Чапекова конференция), докато слушах политологическия доклад на досегашния ортодоксален комунистически представител на полската бохемистика Витолд Навроцки за Чапековото есе „Защо не съм комунист“.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: чешки, увод, тоталитаризма, Ргос, nejsem, komunista
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 215-218

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Новото интелектуално начинание на Коен, на което е плод разглежданата по-долу антология, впечатлява преди всичко със своята оригиналност: неуморимият доставчик на специализирана информация се е насочил към една непозната за мнозинството от литературоведите научна област. Условно можем да я назовем „литературоведска прогностика“. Сборникът „Бъдещето на литературната теория“ включва 25 статии, написани по молба на Коен от такива знаменитости като Х. Р. Яус, В. Изер, Марта Нусбаум, Джефри Хартмън, Дж. Хилис Милър, Сандра Гилбърт, Сюзън Губар и др. Предхожда ги встъпителен коментар от самия съставител. В него той поставя въпроса за това каква ще е съдбата на литературната теория през последното десетилетие на XX век, като същевременно недвусмислено показва, че читателят сам трябва да потърси отговора (или отговорите) в антологизираните статии.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Future, Literary, Theory, Essays, Twenty, Five, Leading, Critics, Theorists, Future, Literary, Theory, Essays, Twenty, Five, Leading, Critics, Theorists
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-33

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В една анонимна анкета на въпроса за малката и голямата правда някой беше отговорил: „Малка правда е това, което виждаме в живота, а голяма правда — онова, което пишат вестниците.“ Този отговор остроумно опростява сложното взаимоотношение между реалната действителност и нейния преобразен облик в „лъжливото съзнание“ на социалистическата идеология. От Маркс знаем, че съзнанието не е нищо друго освен осъзнато битие. Не само от него знаем, че съзнанието никога не отразява битието пряко, че помежду им винаги има опосредстващи и трансформиращи „буфери“ — традицията, обичаите, понятията, идеите... Действителността никога не е „такава, каквато е“: тя е винаги такава, каквато сме в състояние да я възприемем и осмислим. Тя е някакъв компромис между това, което непосредствено възприемаме, и онова, което вече знаем за нея (съпоставката с нейния предварително формиран в съзнанието ни образ). Какъв е социалистическият образ на света? Въпрос сложен и разностранен, който тепърва ще бъде изследван както трябва. Тук ще се ограничим с няколко забележки във връзка с нашите литературни цели. Социализмът беше благородна, но далечна и неосъществима цел: той беше една утопия. Но тази утопия за разлика от царството божие искаше да се реализира тук и сега, на земята и в близко бъдеще. Затова на всекидневно равнище се „снемаше“ в най-прагматична дидактика, в конкретни до пародийност указания и директиви, абсурдни ритуали и табу, обвързани в сравнително цялостна система. Наложена върху реалността, тя раждаше шизофренни ефекти на раздвоение — с различна интензивност на различните равнища. Анализът на този нашенски „феномен“ може да бъде осъществен по-лесно благодарение на три понятия, формирани не без помощта на Джордж Оруел: двуречие, двумислие, двумирие.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Идеологизиране, тривиалното
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 34-43

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Формулировката на спорното заглавие съдържа имплицитно две изходни презумпции, които засягат поотделно тривиалната литература и заглавието на литературната творба. Първата се отнася до разбирането за качествата на тривиалната литература. Самото ѝ обособяване предполага тя да се мисли като нещо противопоставимо на „нетривиалната“, т.е. сериозната или високата литература. Именно от позицията на подобно отправно убеждение е възможно специфицирането на въпроса за заглавието с оглед на неговите функции в конкретния естетически контекст. Донякъде впечатление за такава ценностна нагласа създава и конотационният ореол около израза „прелъстителна функция“, който естествено асоциира с представата за естетическа дейност от по-нисък ред. Тъй като у нас изследванията по титрология едва напоследък придобиват по-голяма популярност, налага се да уточним, че става дума не за авторска приумица, а за регламентиран термин (Genette, 1988), който можем да съотнесем с реторическите параметри на заглавието и по-специално с репрезентативно-увещателния му характер. Независимо от или по-скоро в противоречие с очакването, че „прелъстяването“ е приоритет на тривиалната литература, тук на него се гледа като на универсална функция, присъща на заглавието на художествената творба, колкото и сериозна да е тя. Доколкото има различия, те са главно в интензивността на проявление, както е между впрочем и в човешките отношения, откъдето е взето понятието и където то битува освен иносказателно и съвършено буквално, както на всички ни е известно. Дали и доколко има несъответствия в начините, по които прелъстителната функция на заглавието се осъществява във високата и тривиалната литература, ще се опитаме да установим в следващите страници.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: прелъстителната, функция, заглавието, тривиалната, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 44-66

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    При определени социокултурни условия към литературния текст се предявяват изисквания за перфектен репродукционизъм и абсолютна идентичност между копието (произведението на изкуството) и оригинала (действителността). Ако в такъв момент от художествено-комуникативния процес текстът бъде възприет като „верен“, положителната санкция на публиката би могла да се фиксира в лишената от ирония оценъчност на фразата „Също както в живота!“. Казаното дотук илюстрира проблемна ситуация в битието на художествеността и в диахронен, и в синхронен план. Подобен отказ от приемане на знание за условността на литературното е наистина по-типичен за един „минал“ възприемател с несложна и безпретенциозна техника за усвояване на естетическото, с недиференцирани познавателни стратегии. В същото време, както е известно, изискването „да се казва истината“ не е белег само на предишен етап в развитието на художественото съзнание (по-точно на съзнанието, което е все още полухудожествено или предхудожествено). Във всяка социокултурна формация, каквито и да са нейните характеристики-доминанти, съществува по-обхватен или по-ограничен запазен периметър на непрекъснато себевъзпроизвеждащ се комплекс от сетивно-емоционални, мисловни, аксиологически и поведенски установки за безпроблемна идентификация на реално и литературно. Хипертрофираната ценност на имитативното моделира скала на атрактивност, чиито високи места би трябвало да се заемат от произведенията-„идеални фалшификати“, от платната-копия, които биха могли да се сбъркат с оригинала, от творенията, демонстриращи идеология на направата „точно като живота“. Само че доста често заявеният стремеж, идеологизираното търсене на житейска истинност в художествения текст, ценен и харесван, когато е верен, се съчетават, макар и парадоксално на пръв поглед, с подчертан вкус към изключителното, пресиленото, очевидно „направеното“, съчиненото.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: биография, тривиален, литературно, история
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 67-89

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Със самото формулиране на предмета и интереса си нашето изследване изглежда странно. За днешното ни мислене „Аз съм българче“ е текст от буквара, стихотворение, чрез което сме осъзнали националната си принадлежност, което ни е накарало да се почувстваме българи и да изпитваме гордост от това, което е безсмъртно, както е безсмъртна България, и т. н. Нека в това изброяване не бъдат търсени иронични или поне само иронични акценти, защото тези и други подобни представи съдържат нещо, което изследването счита за извънредно важно: аксиоматичността на „Аз съм българче“, неговата абсолютна безпроблемност, както и усещането за вечен, за извънвременен текст. Не се наемаме да спорим с тези представи, оптиката ни по-скоро е насочена към проникване в техните основания, а до известна степен и в тяхната структурираност. Интересът ни е продиктуван и от някои парадоксални несъвпадения между споменатите становища и реалното литературноисторическо битие на „Аз съм българче“: усещането, че творбата е стародавна, че е съпътствала, изразявала и диктувала българското самосъзнание винаги, противоречи на това, че рождената ѝ дата е през 1918 г. — стихотворението се оказва изненадващо ново; усещането, че „Аз съм българче“ е неотменима част от творчеството на Иван Вазов, че е негова емблематична творба, противоречи на факта, че първото издание на Вазов, в което тя се появява, са 20-томните „Събрани съчинения“ от 50-те години.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: тривиалното, уникална, позиция
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 90-107

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Изследователите на популярно-културните (респ. литературните) явления ги разполагат в една погранична зона между фолклора, от една страна, и „високите“ пластове на културата, от друга. Тази зона е многообемна и поливалентна, а с ред свои прояви — спорна и оспорвана. Състоянието на погранично съществуване на популярното творчество има за резултат често прекрачване на границите, преминаване на произведението от една сфера на комуникация в друга — от „високата“ (която може да бъде назована и оформена, официална, „изящна“) в популярната, а също и във фолклорно обращение. При ориентирането в тези сложни и динамични отношения между различните пластове на културата — фолклорен, популярен и „висок“, на помощ идва едно, налагащо се в съвременните културологични изследвания, разбиране, че опозицията „сериозна/масова“ литература (респ. култура) не е равнозначна на отношението „високо/ниско“. Проучването на популярното творчество трябва в този смисъл да отчита собствените му стойности и послания в съответния историко-културен и естетико-художествен контекст.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: статута, популярните, четива, през, Възраждането
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-123

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Публиката е оня слой от обществото, който представлява средното интелектуално развитие на своето време. Най-главни свойства на публиката са консерватизмът и неподвижността. Тя е враг на всичко ново, на всяка инициатива. Тя дълго противодейства на новите течения в изкуствата и литературата, но признае ли ги един ден, твърдо и дълго ги крепи, както и предишните.“ Горните редове сигурно ще събудят много възражения, най-малкото защото подобен категоричен тон в обобщенията изглежда неприемлив спрямо такава подвижна и неясна категория като „публика“. Спряхме се на тези мисли на Ив. Ст. Андрейчин — една безспорно колоритна фигура в литературния ни живот от началото на века — не от желание да зададем някаква теоретична рамка на наблюденията и изводите, които ще направим. По-важно е да отбележим, че в приведения пасаж е намерила императивен израз една критическа позиция, синтезирала трайни, разпространени литературно-критически представи. Превръщането на проблема за литературната публика в значима литературоведска категория е свързано с разработването на комуникативната проблематика, с изследване динамиката на литературния процес на различни равнища на обращение на литературния текст. Рецептивните възможности на една или друга конкретна социокултурна среда задават не само параметрите на литературната комуникация, отговарящи на потребностите, ценностите и практиката на една социална прослойка или обособена читателска публика, но и жанровите стандарти, комуникативните техники, динамиката на стиловите образувания на всички равнища на художествената култура. Затова и изследователският интерес към проблема за литературната публика в един исторически отрязък не може да бъде маргинален, допълнителен спрямо традиционната представа за литературно-историческо изследване, а специфична оптика върху характерни факти, явления и процеси.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: литературната, критика, срещу, Масовата, читателска, публика, следосвобожденските, десетилетия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 124-132

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В прочутата си статия „Понятието за литература“ Цветан Тодоров наред с другите общи твърдения, характерни за подобен род теоретизации, споменава, че като термин „литература“ функционира в европейските езици някъде от XIX в. насам, докато в африканските езици липсва и днес. Говорейки за коренните наречия, това, разбира се, е вярно, защото думите, обозначаващи словесност, или епичните и поетичните произведения, пренасяни устно от „грио“, както и други разказвачи, а и наименованията, които доста условно бихме приели за жанрове на фолклорно обобщение, нямат много допирни черти с институцията от собствената ни култура, възприела названието „литература“. Със същия успех можем да търсим в коренните африкански езици и понятието „маса“, „маси“ и дори „тълпа“. Каквито и съответствия да посочим, те просто не могат да покрият дори и част от контекста на прочитите, носени от подобно понятие примерно чрез класическата немска философия или вече като градивен термин за Франкфуртската школа в текстове за „масовите общества“. Дори макроезик като суахили би предоставил по речник единствено значение, приближаващо се до „тълпа“, и то в контекста на „разбита войска“, т. е. хора, загубили строя, подредбата си. А едва ли това значение има нещо общо с абстрактната художествена словесност.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: един, необичаен, ракурс, Масовата, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 133-141

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Изкуството на т. нар. „култовски период“ (30-те–50-те години за съветското общество, а у нас, както е известно, след 1949 г.) напоследък е обект на повишен интерес в обществените и изкуствоведските среди. Това внимание не е неестествено, тъй като сега, в края на века, сме свидетели на разпада на едно много своеобразно по структурата на своите норми общество, явяващо се в очите на последното поколение съвсем несъстоятелно. Като част от цялото това обществено настроение, същата оценка съответно се прилага и към изкуствата, които най-сетне след толкова дълго „табу“ могат да бъдат критикувани на воля, и то не без основание. В настоящия момент за тази „свръхмода“ се говори доста много и дори започва да ми се струва неприлично и аз да се възмутя ведно с хоровите скандирания срещу гигантоманията, култовщината и антихудожествеността на въплъщенията на теорията за „социалистическия реализъм“. Не е необходимо да се преповтарят ясни всекиму неща и да се подменя многостранното изследване на проблема с конюнктурно вестникарско заклеймяване. Никой никога няма да отрече тоталитарната природа на „най-прогресивния метод“. Съвсем логично (за сегашната ситуация) битува убеждението, че се касае за антиизкуство — доколкото понятията „изкуство“ и „творчество“ априорно са свързани с представата за свобода на личността и творческата воля в духа на „модерните“ времена. Естествено е едно културно общество да се отвращава от насилието в каквато и да е форма, да не говорим за изкуство, отхвърлило иманентните си естетически проблеми с единствената цел да омагьоса идеологически обществото на всички възможни равнища. Но засега ще оставя разсъжденията от този порядък на критиката, нуждаеща се от лесен антитоталитарен актив, с чието обществено ангажирано перо не мога да се меря. Също така целта на този текст не е да прави исторически и фактологически анализ на 50-те години у нас. Стремежът е да се видят основанията за съществуване на този тип „творческо мислене“ и неговата нееднозначна социализация и функционалност в различни отрязъци от време и място.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: един, неуспешен, Опит, масово, изкуство
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 142-143

Криминалният роман. Към теория и история на един жанр / Le roman policier

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Изкуството на т. нар. „култовски период“ (30-те–50-те години за съветското общество, а у нас, както е известно, след 1949 г.) напоследък е обект на повишен интерес в обществените и изкуствоведските среди. Това внимание не е неестествено, тъй като сега, в края на века, сме свидетели на разпада на едно много своеобразно по структурата на своите норми общество, явяващо се в очите на последното поколение съвсем несъстоятелно. Като част от цялото това обществено настроение, същата оценка съответно се прилага и към изкуствата, които най-сетне след толкова дълго „табу“ могат да бъдат критикувани на воля, и то не без основание. В настоящия момент за тази „свръхмода“ се говори доста много и дори започва да ми се струва неприлично и аз да се възмутя ведно с хоровите скандирания срещу гигантоманията, култовщината и антихудожествеността на въплъщенията на теорията за „социалистическия реализъм“. Не е необходимо да се преповтарят ясни всекиму неща и да се подменя многостранното изследване на проблема с конюнктурно вестникарско заклеймяване. Никой никога няма да отрече тоталитарната природа на „най-прогресивния метод“. Съвсем логично (за сегашната ситуация) битува убеждението, че се касае за антиизкуство — доколкото понятията „изкуство“ и „творчество“ априорно са свързани с представата за свобода на личността и творческата воля в духа на „модерните“ времена. Естествено е едно културно общество да се отвращава от насилието в каквато и да е форма, да не говорим за изкуство, отхвърлило иманентните си естетически проблеми с единствената цел да омагьоса идеологически обществото на всички възможни равнища. Но засега ще оставя разсъжденията от този порядък на критиката, нуждаеща се от лесен антитоталитарен актив, с чието обществено ангажирано перо не мога да се меря. Също така целта на този текст не е да прави исторически и фактологически анализ на 50-те години у нас. Стремежът е да се видят основанията за съществуване на този тип „творческо мислене“ и неговата нееднозначна социализация и функционалност в различни отрязъци от време и място.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Нови, улики, един, отдавна, приключил, случай
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-147

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Детективската история е един вид духовна игра. Дори нещо повече: тя е спортно състезание. И за написването на детективски истории съществуват съвсем ясни закони — навярно неписани, но все пак обвързващи, и който и да е създател на литературни загадки се придържа към тях, ако държи на доброто си име, т. е. това е вид верую (credo), което се основава отчасти върху практиката на всички значителни писатели на детективски истории и отчасти върху подбудите на откровения автор: 1. Читател и детектив трябва да имат равностойни възможности за разкриване на тайната; всички указания трябва да бъдат ясно констатирани и описани. 2. Читателят не бива да бъде натоварен с никакви умишлени трикове и заблуди освен с онези, които извършителят на престъплението сам разиграва пред детектива. 3. Не бива да има любовна история; задачата се състои в това да бъде изправен престъпник пред съда, а не двойка влюбени пред олтара. 4. Никога не бива престъпникът да се окаже самият детектив или някой служител на следствието; това си е чиста измама и е равностойна на опита да пробуташ някому излъскано пени за златна петдоларова монета, т. е. неверни неща се представят за факти. 5. Извършителят трябва да бъде издирен чрез логически изводи, а не по случайност или чрез немотивирано признание; да решиш криминален проблем по подобен начин означава злоумишлено да изпратиш читателя по неверни следи и след неуспеха да му разказваш, че, видите ли, обектът на диренията е бил под носа му още от самото начало; автор, който върши това, само погажда лоши номера на своя читател.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Двадесет, правила, писането, детективски, истории
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 148-153

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Несъмнено криминалният роман притежава всички признаци на процъфтяващ литературен отрасъл. В периодичните анкети за бестселъри той почти отсъства, но това в никакъв случай не произтича от факта, че въобще не го причисляват към „литературата“. Много по-вероятно е широките маси наистина все още да предпочитат психологическия роман, а криминалният да бъде поставян начело само от една, макар и многочислена, но все пак непреобладаваща общност от знаещи. Само че за тях четенето на криминални романи е взело характера и силата на навик, и то интелектуален навик. Невъзможно е четенето на психологически (или може би следва да се каже — литературни) романи да се нарече със същата увереност интелектуално, защото психологическият (литературният) роман печели читатели чрез операции, съществено различаващи се от операциите на логическото мислене. Криминалният роман третира логическото мислене и го изисква същевременно от читателя. В това отношение той е близък до кръстословицата. В съответствие с това криминалният роман притежава схема и проявява силата си в нейните вариации. Превръщайки библиотеката в имението на лорда в място на убийството, нито един автор на криминални романи не изпитва и най-малки скрупули, въпреки че това е във висша степен неоригинално. Характерите рядко се променят, а мотиви за убийство съществуват съвсем малко. Добрият автор не влага твърде много талант или размисъл нито в разработката на нови характери, нито в измислянето на нови мотиви за престъпление. Не това е важно за него. Този, който, като научава, че десет процента от всички убийства се извършват в дома на свещеника, възкликва: „Винаги едно и също!“, не разбира същността на криминалния роман.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: популярността, криминалния, роман
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 154-180

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В своята статия „Информация и редунданция“ Абраам А. Мол пише: „Всяко послание е заключено между: а) перфектна оригиналност, която достигаме единствено чрез напълно непредвидима, неразбираема поредица от знаци, и б) перфектна баналност, перфектно понятна, тотална редунданция, която не носи нищо ново за възприемателя, но е лесно разбираема; каквото е например безкрайното повторение на еднакви знаци. За получателя стойността на едно послание е зависима от отношенията към количеството „новост“, което посланието съдържа, и към количеството, което получателят е в състояние да приеме. Посланието е без значение, когато е твърде комплексно за схващането на получателя. Но и в случай на перфектна редунданция стойността е нулева, защото получателят не научава нищо ново за света около себе си. Между тези два случая, в които стойността на посланието е равна на нула, има една максимална стойност за получателя.“ Възможното приемане на едно послание е дефинирано чрез екстремна ситуация, в която то изобщо не може да бъде възприето като съобщение. Ако чрез езика трябва да се осъществи комуникация, то посланието може да се осъществи само между тези две „перфектни“ екстремни ситуации. За да се реализира разбирането на нещо, което е ново за рецепиента, иновативната стойност на съобщението не бива да е нито твърде комплексна, нито напълно редундантна.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Вариация, иновация
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 181-195

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С лошотии е пълно навсякъде, ала как би могло да се нарече лошо онова, което е налице тъкмо защото е годно и при това винаги хитроумно направено. С него можеш да се обслужиш като с магическа пръчка за откриване на скрити богатства, и то тъкмо в центъра на плоския свят, роден сякаш от Е. А. По. И не само името на Е. А. По е известно до днес, а и формата, с която той си служи и която можеш да познаеш дори в по-лоша фабрична стока. Тя казва повече, има забележително по-точни предположения и дълбини, отколкото други продукти, с които, както си му е редът, е пълна литературната история. Сериозно звучи мисълта на Лихтенберг, че с непланирани хайки нерядко бива вдиган тъкмо дивечът, който планомерната философия би могла да използва в своето добре подредено домакинство, особено когато и хайката не е така хаотична, както ако е близка например до детективската същност. Да търсиш, да забелязваш, да преследваш по пътя белезите на детективската история, е един своеобразно описан лов на веществени улики. Но тук не ще стане въпрос за знаците на самата криминалистика, а за характера на нейния роман. Формата, на която във висша степен е собствен продукт, както и уменията на следотърсача, я създават такава, каквато е днес — повече поводи за поглед към нея самата.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Философски, преглед, детективския, роман
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 196-216

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1953 г. Ян Флеминг публикува „Казино Роял“, първият роман от серията за 007. Като първородна творба едва ли можеше да избегне играта на литературните влияния, още повече че, ако през 50-те години някой се отказваше от традиционния детективски роман в полза на екшън романа, не можеше да подмине Спилейн. С абсолютна сигурност „Казино Роял“ дължи на Спилейн минимум две неща: преди всичко момичето Веспер Линд, която знае как да спечели сляпо доверчивата любов на Бонд и на финала се разкрива като чужд агент. В роман на Спилейн героят би я унищожил, докато при Флеминг жената засрамено избира самоубийството. Все пак трябва да отбележим реакцията на Бонд: тя е спилейновско превръщане на любовта в омраза, на нежността в бруталност — „Курвата е мъртва“, телефонира Бонд до лондонската централа и с това завършва тази глава от неговия любовен живот. Второ: Бонд е обзет от представата за един японец, експерт по тайните кодове, когото е убил хладнокръвно на 31-вия етаж в небостъргача на RCA, целил се от 40-ия етаж на отсрещната сграда. Аналогията не е случайна: Майк Хамър се чувства постоянно преследван от спомени за един малък японец, когото е убил, без съмнение с много повече разточителност в чувствата, по време на войната в джунглата. В сравнение с това министерски упълномощеното с двете нули убийство на Бонд е антисептично и бюрократично. Споменът за първото извършено убийство би могъл да е основа за неврозата на Джеймс Бонд; без съмнение обаче както персонажът, така и авторът не разрешават този проблем по терапевтичен път.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Повествователните, структури, творчеството, Флеминг
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 217-220

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Антропологията, приемана в най-широк съвременен смисъл, има за своя цел чрез интеграцията на различни методи и научни дисциплини да постигне познание за човека. Ако някога културната антропология е била възприемана като синоним на етнологията, то днес не подлежи на съмнение ефективността на нейния анализ, приложен към сложните социални феномени, съпроводен от задълбочаващо се отраслово разслояване (напр. политическа антропология, антропология на семейството, на трудовата дейност и пр.). Антропологическият подход към културата се отстоява от учени като Франц Боас (положил основите на културно-историческия релативизъм), Алфред Крьобер (теория за културните образци), Алфред Радклиф-Браун (социална антропология), Бронислав Малиновски (принципи на функционализма) и др. Но тяхното присъствие на българския научен небосклон е повече от символично. При разглеждане на проблема „Човекът в историята“ особено обещаващи са търсенията на школата на „Аналите“ („Annales“), основана от Люсиен Февр и Марк Блох. Те апелират за една „нова история“, история на менталностите, която да почива на интеграцията между методите на антропологията и на историята. Тези идеи намират благоприятна почва в съветската наука още през 60-те и 70-те години, когато под ръководството на Б. Ф. Поршнев към АН СССР започва да работи семинар по историческа психология, който след известно прекъсване е възобновен през май 1987 г. Ефективността на антропологическия подход при изследване на явленията от човешката история и култура е основната идея, обединила усилията на създателите на сборника „Одисей — 1989“. Замислен като пръв от серията, сборникът носи симптоматично название: в културната история на човечеството Одисей е символ на търсещия дух, на неразривната връзка между духовните светове, на вярата в човечността. Според авторския колектив културата е израз на способността на човека да придава смисъл на своите действия. Тази способност се проявява универсално във всяка човешка постъпка и реконструкцията и идентификацията ѝ във всеки артефакт се издига като важна изследователска задача.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Човекът, историята, Одиссей, человек, истории, Исследования, социальной, истории, истории, культуры, сборник
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-40

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Стогодишнината на Чудомир (1890–1990) мина и замина така вяло, че се озадачиха дори онези, които са безпрекословно убедени, че творчеството му е било и ще остане в задния двор на българската литература. На хората не им е сега до литератури и изкуства — ще кажат мнозина и с това ще обяснят юбилейното мълчание около Чудомир точно толкова, колкото с него творческата, както се казва, интелигенция може да оправдае творческото си дребноплодие през 1990 година. На хората им е додеяло от календарни юбилеи, от кръгли и прочее годишнини — ще обяснят може би с по-голямо право други. И на първите, и на вторите обаче трябва да се напомни, че намерихме духовни сили и превъзмогнахме неприязънта си към кръглите годишнини, когато дойде ред на друг български писател — и той роден в същата 1890 година, и той разказвач, и той преживял дълги години на мълчание и премълчаване и... така противоположен на Чудомир в литературното и културното пространство, както рядко може да се случи между двама писатели. И добре, че го сторихме, защото светлата памет на Константин Константинов — за него е тук думата — заслужава поне това внимание, а ние много се нуждаем от примера му: ако не как се пише добра белетристика, то поне как би могъл да се държи един писател като писател, интелектуалец и гражданин.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Европа, разказите, Чудомир, някога, сега
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 41-66

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В конспектите на университетския изпит по теория на литературата, в частта, която третираше проблемите на т. нар. метод, винаги присъстваше и една подточка: противоречие между мироглед и метод. Христоматийните примери бяха свързани или с Балзак, който имал подчертано влечение към загиващата класа на аристокрацията, но пък романите му били похвалени от самия Енгелс, или пък с Пушкин, който един ден много се изненадал, че неговата героиня Татяна най-неочаквано отказала на Онегин, въпреки че първоначалният замисъл на романа бил друг. С други думи, тези примери бяха взети все от онзи, „несъвършения“ реализъм, за който бяха измисляни епитети от рода на „критически“, „абстрактен“ и пр. само и само да го различат от най-истинския и най-проникновения вид реализъм — „социалистическия“, който, въоръжен с най-правилния и най-научния метод за анализ на действителността, естествено никога не можеше да греши и съответно проблемът с противоречието между мироглед и метод отпадаше от само себе си. Защото как е възможно да се мисли, че въоръженият с „правилен“ мироглед писател би допуснал по някакъв начин тенденциите от действителността да му се изплъзнат? Неговият „реализъм“ беше гарантиран още в момента, когато той избира за себе си високата чест да твори според законите на „социалистическия реализъм“. Нещо повече дори. „Правилният“ мироглед притежаваше такава магическа сила, че беше в състояние да „опитоми“ и „подчини“ дори такива, общо взето, спорни творчески направления като романтизма, които, бидейки „нереалистични“, априорно ставаха „втора ръка“. Но понеже „бащата на социалистическия реализъм“ Максим Горки беше написал няколко силни неща, откровено използвайки романтическата образност, дълбокомислено се приемаше, че и романтизмът може да бъде „наш“, стига да служи на класовата борба.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Човекът, собствеността, Размисли, върху, Снаха, Георги, Караславов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 67-87

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    По общо мнение Възраждането е период на решителни изменения в културата. Известни разногласия има около „ускореността“ на процесите, още по-сериозни са различията при определянето на резултатите и особено на механизмите на промените. Различни мнения съществуват и за националната специфика на процесите, които се извършват за кратки срокове и без ясно очертани етапи, при широко общуване с чуждата култура. Ако се привлекат и преводите, поне при белетристиката достигането до резултатите — изграждане на жанрова система от нов тип, близка до по-нови универсални модели, сюжетни схеми, идеи и пр. — в някаква степен е оптимален за наблюдаване процес, едновременно обозрим и диференциран. По-бързо и не така отчетливо протичат сходните процеси при поезията и драмата. Достатъчно сложен е въпросът кога и дали въобще се получава пълно покритие между „универсалната“ за епохата жанрова система и българското ѝ съответствие; съмнително е дали това става в рамките на XIX в. От друга страна, погледнато по-общо, от културологичен аспект едва ли една нация в ново време се нуждае от собствени съответствия на всички жанрове — в някаква степен и преводи могат поне частично и временно да поемат функциите им. За Българското възраждане е характерно не само че преводите изпълняват подобна компенсаторна роля за определени жанрове, но и че те по-рано изграждат жанрова система от нов тип и в това отношение са може би най-важната лаборатория, в която се подготвя раждането на новото, поне що се отнася до белетристиката. Разбира се, преводите са само един от няколкото успоредни пътя, по които може да се достигне до новите явления. Изграждането на новата жанрова система не е свързано единствено с тях.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Преводната, проза, Изграждането, новата, Жанрова, система, през, Възраждането
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 88-112

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът за мотива „вградена невяста“, познат на всички народи, населяващи днес Балканския полуостров, има вече своята едновековна и повече история. В „история“ включвам не само първите думи, изписани за него, но и самото записване на народните песни за „вградена невяста“. Имам предвид именно песните, а не въобще вграждането като явление в народната ни култура. Ако българската народна митология в цялост допуска вграждане на зооморфни или други обекти, то словесната песенна материя възпява изключително антропоморфен образ. Той е винаги невястата (сестрата) на майстора (един от майсторите), строящ „градата“. Не познавам народна песен, в която зазиданото да е нещо „друго“ или „друга“. Вградена невяста се съдържа и в предания. И песните също са записани на всички езици, говорени днес на Балканите, поради което е прието да се мисли за тях като за български, гръцки, сръбски, албански, румънски заедно с босненски, херцеговински и маджарски варианти.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Тезиси, тема, Вградена, невяста, Variations, Jeune, mari, emmur
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 113-137

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В „Писмо до потомците“ Петрарка пише: „Аз съм роден от почтени, небогати, или, да кажа истината, почти бедни родители, кореняци флорентинци, но изгонени от отечеството в Арецо, в изгнание, в годините на тази последна ера, започнала с раждането на Христа, през 1304-ата, на разсъмване в понеделник, 20 юли. Аз винаги дълбоко съм презирал богатството — не защото не го желая, а от отвращение към усилията и грижите, които са негови неразделни спътници.“ В същото време Петрарка твърди, че предпочитал да се храни с прости ястия и т. нар. пирове, които са враждебни на скромните и добри нрави, никога не са го привличали. „Най-много от всичко ненавиждах пищността не само защото тя е отвратителна и противна на смирението, но и защото нарушава и противостои на спокойствието.“ Затова пък Петрарка се отдава на духовно обогатяване и обиква римската литература заради красотата на формата и музикалния ѝ език, открива в нея израз на чувствата и преживяванията, които сам изпитва. В това отношение силно влияние му оказва неговият баща — един от поколението, което се наслаждава на Цицерон и Августин, и заразява с тази любов и своя син. Заедно с това Петрарка се надсмива над схоластиката и нейните представители — за него те са „нова порода чудовища“, а университетите нарича „разсадници на високомерно невежество“. По същата причина презира и останалите области на средновековната наука — астрологията, медицината, алхимията и граматиката.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Петрарка, Лаура
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-151

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тук представеният кратък биобиблиографски материал за световноизвестния учен лингвист — професор княз Н. С. Трубецкой, е съставна част от „Материали по биобиблиографията на руските учени в България 1920–1944 г.“ Княз Н. С. Трубецкой започва своята научна, изследователска и преподавателска дейност зад границата на Русия като доцент по сравнително езикознание в Софийския университет. Времето, което той прекара в България, бе кратко — непълни две години (1920–1922). Тук той не успя да разгърне своята научна работа и неговото пребиваване в Софийския университет не можа да го задоволи. Причините за това са много; някои от тях са посочени в представения материал. Събирането на биобиблиографията стана през най-неблагоприятните за съставителя години: 1949–1955. Неговата работа, която не може да се смята за завършена, бе непрекъснато спъвана както от условията на работата в архивите на Министерството на просветата, така и в архивите на Софийския университет. Без оглед на това биобиблиографският материал в по-голямата си част е нов и неизследван от българския читател и може би представлява известен интерес за един изследовател на научното наследство на този голям руски учен. За жалост съставителят не успя да се добере до непубликуваните изследвания, които княз Н. С. Трубецкой е бил принуден да остави на съхранение при евакуацията си през 1919 г. в библиотеката на Ростовския университет. Всички опити да се направят нужните издирвания в град Ростов на Дон не дадоха резултат. Бъдещият изследовател на творчеството на княз Н. С. Трубецкой би трябвало да положи специални усилия в тази насока. Тези материали несъмнено представляват голямо богатство както за руските, така и за българските учени. Пожелавам им успех!
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Опит, биобиблиография, Проф, Трубецкой
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 152-174

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Статуята на човечеството. Геният на културата постъпва като Челини, когато е изливал статуята на Персей: масата от разтопен метал застрашавала да не достигне, а е трябвало. Тогава той хвърлил вътре паници, чинии, всичко, което му паднало под ръка. Същото е и с гения, който хвърля в сплавта заблуди, пороци, надежди, илюзии и какви ли не неща от по-прост и от по-благороден метал, защото статуята на човечеството трябва да добие контури и да се завърши; какво пречи, че тук и там е вложен по-малоценен материал?
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: човешко, твьрде, човешко, Белези, висша, низша, култура
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 157-183

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Град на литературата — лесно е да се каже, но още в началото би трябвало да се отговори на въпроса: какво е град на литературата? Град, където се създават много и значителни литературни произведения, или град, където много се говори, спори и пише за литература, където има различни литературни списания и активни средства за литературно осведомяване, или в един град на литературата преди всичко много се чете и в него читателската публика е особено голяма? Най-простият отговор би бил: в един град на литературата всичко това е налице, всичко това съществува. Създават се произведения, които надживяват времето си и за които в авторитетните списания се пише с проникновение, а във вестниците — подробно и въздействащо. Всички средства за осведомяване постоянно са в очакване на новоизлизащи книги и най-големите зали са пълни, когато някой писател представя своя творба. Ако очакваме всичко това от един град на литературата, то такъв град никога не е съществувал. Париж по времето на Балзак, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо и Флобер със сигурност е бил град на литературата. И въпреки това не един писател е изпадал в крайна нужда, бил е притесняван от глад и студ и, дори много талантлив, е било напълно възможно да няма никакъв успех. Да не говорим за литературни награди или стипендии. Положението с авторските права е било мизерно. Наистина тогава е имало щедри меценати, но да се проникне до тях, за да бъде писателят ухажван в салоните им, той е трябвало да притежава особени качества. Мнозина таланти са били прогонвани, а други изобщо не са били допускани вътре. А какво е било положението с Виена между 1890 и 1938 година? По това време са живели Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Роберт Музил, Франц Верфел, Херман Брох и Карл Краус — това са само няколко от безброй многото имена. Пак по това време е съществувала висока вестникарска култура, различни списания, някои от които краткотрайни, и също така списанието на Карл Краус „Факел“, с което страстно са спорели всички. Кафенетата са били пълни с интелектуалци, неуморно говорещи за литература.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Виена, град, литературата
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 184-199

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всяка дейност, изследваща литературното явление като обект на науката, в действителност се стреми да изложи определени способи с оглед да изгради своето разсъждение върху текстовата материя. Голямата трудност, породена от желанието „прочитът“ да се превърне в „теория“, е несъмнено основният проблем в „литературната наука“ и показва ясно, че нейният произход произтича от необходимостта всяка „означаваща“ практика да се обвърже с херменевтична дейност. „Ние продължаваме да бъдем теолози“, призна напълно откровено Ролан Барт. Това означава, че текстът и коментарът са неразривно свързани не по силата на някакво съучастничество между текстовата продукция и педагогическата институция (упрек, отправян от повърхностната критика), а по-скоро поради естеството (в случая словесно) на текста, което определя специфично семантичното му проявление, т. е. нееднозначния му характер. Доколкото нееднозначността е условие за семантичност, последната изисква да бъде разтълкувана. В това изискване се заражда конфликтът, раздиращ днес коментаторската дейност, която пък е разделена между чисто херменевтичната си функция (гузната си съвест) и стремежа си към хармония с наложилата се научна практика (своята добронамереност). Подбудите за този конфликт са чисто идеологически.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Относно, понятието, естетическа, стойност, социокритиката, Люсиен, Голдман
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 200-219

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Дали думата „лирично“ има строго значение? Наблюдаваме странно разминаване между спонтанната употреба на тази дума в университетската традиция от края на XIX в. и многообразието на стойностите и значенията, които тя има в литературата. Склонни сме да я възприемаме като средство, създадено от преподаватели и предназначено за учебници, докато за хората на перото тя е била и си остава обект на тревога. По-голямата част от термините, с които си служи критиката, обикновено имат стойност поради тяхната оперативна способност: те са еднозначни и функцията им е да обяснят рационално литературния факт. Например ние знаем що е александрийски стих, анафора, богата рима или епилог, но трудно можем да дефинираме романтичното или фантастичното. А що се отнася до лиричното, то е едно от онези неясни понятия, които само се доближават до това, което означават, подмамват ума и излизат от употреба. Неуловимостта на подобно понятие не е достатъчно условие, за да стане то излишно или остаряло. Такова понятие изисква от критика необикновено усилие на мисълта, нещо повече — нетрадиционна гледна точка. Там, където литературният факт се съпротивлява и се изплъзва, критическото слово се обръща към чувството на субекта читател. Именно това определи естеството на моята студия. Да пишеш върху лиричното означава да не преставаш напълно да бъдеш творец. Съвременният поет дава странни стилистични отговори на въпроса за собственото си изчезване. С помощта на ритми и образи той трябва да догонва развитието на един език, впримчен в своята безкрайност. Лиричното — това е гласът на човек, чийто безкраен езиков опит му напомня за положението на изгнаник в света и същевременно му позволява да се възроди, сякаш прониква благодарение на този опит в недрата на тайнството, произтичащо от собственото му съществуване.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Гласьт, Орфей, върху, лиричното
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 220-226

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Новите процеси, които обхващат славянските литератури на прелома на двата века, видимо са свързани с формулирането на нова представа за поета като творец, насочена към неговото програмно освобождаване от общите, колективни (национални, общочовешки) задачи. В известен смисъл става въпрос за пътища на развитие, аналогични на тези в западноевропейските литератури, характеризиращи се през целия XIX век с противоборство между индивидуалистичния жест и представителните социални функции на поета като изразител на „века на прогреса“, като в крайна сметка в депресивната атмосфера от края на века жестът на отрицание взема превес и цялото столетие и неговите социални програми започват да изглеждат хаотични и преживяващи криза. В цялостния развой на европейските литератури модернизмът представлява в по-голяма или по-малка степен връщане към изходните позиции на романтизма — в славянската област това връщане изразява също така необходимост от изясняване на отношението към особеностите на славянската романтика с нейната в повечето случаи антизападна, антидуалистична и антииндивидуалистична ориентация (словашкият и чешкият спор с романтизма, идеалът за „славянска поезия“, полският национален романтизъм, борческият романтизъм на Ботев в България, патриотичната украинска романтика и т.н.). В тази гама от различни типове „връщания“ виждаме как се правят опити напълно в „европейски дух“ да бъдат доразрешени — естествено на друго ниво — много проблеми на западноевропейския романтизъм, както и да се съживи и използва позитивно славянската романтика.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Възникване, Модерната, субективност, чешката, Поезия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 227-243

Анкети

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В неговия дом на ул. „Ернст Телман“ 38 има един особен ненатрапчив уют. Предметите имат своя тежест и присъстват тихо, но с достойнство. Това чувство за сигурност, което излъчва Стефан Гечев, осанката му, негорделива, но пълна с достойнство, увереността на движенията му и на всичко онова, което казва; липсата или добре прикритата от културата суета веднага грабват събеседника му. От него, както и от всичко в дома му, струи тишина и спокойствие. Това спокойствие е съчетано с царствени жестове, но не театрални, а разкриващи човек, овладял чувствата и инстинктите си и отдаден само на думите. Десетилетия наред той се бори със словото, приютил се в него като в митичен кораб. От този кораб той изпраща своите позивни сигнали към света — стихове, драми, поеми в проза, хумор, преводи, романи. Едва ли е възможно да опишеш целия живот на един човек. Аз се опитвам чрез моите разговори да запазя един отрязък от пътя и за другите. Ето защо позвъних на Стефан Гечев един ден в края на 1984 година и му казах, че бих желал да запиша част от неговите пътувания в света на словото. Разговорите ни с него продължават (с големи паузи помежду им) вече 6 години. Първият е през 1984 година, а последният засега — в началото на 1991 година. Старал съм се да не наруша порядъка на мислите и темите, да предам максимално точно казаното от него, без да добавям или украсявам нещо. Може би записаното да изглежда малко хаотично, но то носи дъха на едно истинско общуване. След обичайното запознанство Стефан Гечев ме въвежда в широкия хол, изпълнен с картини, настаняваме се удобно в широките фотьойли, на малката масичка вече дими кафе за него, а чай за мене. Уискито ще се появи по-късно, някъде към 18 часа — тогава по традиция той си позволява да пийне петдесетина грама с „оздравителна цел“. Още в началото на разговора ни изразяваме учудването си, че досега не е публикувал свои спомени. „Толкова съм затрупан с работа, че все не ми достига време да систематизирам спомените си. Знам, че трябва да го направя. Написал съм едни неща — наричам ги „Моментални снимки“ — картички, 3–4 странички за срещите ми с различни писатели, видни културни дейци, художници, дипломати... Имам в папката за Кнут Хамсун, за цар Фердинанд, за Пеньо Пенев, Веселин Ханчев. За него би трябвало да напиша повече, защото бяхме близки. Написал съм и едни по-особени спомени — „Какво не станах“ — малко в хумористичен стил, с хумор към самия себе си.“
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Венец, несбъднати, Надежди, разговори, Стефан, Гечев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 244-256

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Едно от най-значителните произведения в областта на сравнителното литературознание през последните три години е несъмнено юбилейният сборник SENSUS COMMUNIS (с подзаглавие на англ. ез.: Съвременни насоки в сравнителното литературознание; на фр. ез.: Панорама на съвременното състояние на сравнителното литературознание), издаден от Янош Риц, Петер Бьорнер и Бернхард Шолц (Тюбинген, 1986) в чест на известния компаративист Хенри Ремак, който на 27 юли 1986 г. навърши 70 години. В израз на своето уважение и симпатия към делото и личността на проф. Ремак в сборника участват видни учени от цял свят. Традиционната Tabula gratulatoria изброява 54 имена. Безупречно издадената книга — 463 страници, голям формат — съдържа в своите пет части 43 статии. Почти невъзможно ми се струва всички тези 43 самостоятелни текста с безспорна научна стойност да бъдат пълно и равностойно представени и оценени в тесните рамки на една рецензия, публикувана в списание с ограничени размери. Ще се опитам накратко да изложа най-важните проблеми, които те разглеждат, и основните възгледи, които изразяват, т. е. онова, което в общи черти характеризира „съвременното състояние на сравнителното литературознание“ и представлява по-особен интерес за българската наука. С надеждата, че така бих могла да открия на нашите литературоведи поглед към сборника Sensus communis и да дам малък израз на своята почит към големия учен и големия човек Хенри Ремак. Заради пълнота и точност на информацията предавам всички заглавия и авторски имена на езика, на който са представени в сборника.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Festschrift, Henry, Remak, sensus, communis, Contemporary, Trends, Comparative, literature
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-23

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В последните две десетилетия в литературознанието ни излязоха на сцената проблемът и терминът за модернизъм в българската литература, който номинално е бил споменаван сам-там от началото на века. Парадоксално е, че това явление е създадено в изобразителните изкуства, където у нас не е било употребявано по същото време, и бликна свободно едва понастоящем — след средата на века, докато бе преследвано жестоко, особено като наименование, от тоталитарния режим и официалните ръководства на Съюза на българските художници, на Художествената академия и в Обединението по изкуствознание, в официозната критика. По неволя взеха да го търпят (като явление!) в чуждестранните изложби и от съпротивата на младото поколение. В същото време понятието модернизъм с по-малко пряко основание се настани в литературознанието. Ако искаме да датираме актуалната му проява в литературата, може да кажем, че то е от обертоновете на камбанния звън, с който Тончо Жечев прогласи „Българският Великден или Страстите български“ (1980) и извика и възкресението на българския национален дух, и на символизма и модернизма, погребани от социалистическия реализъм. Сам Тончо Жечев пише студията „Към изворите на някои модерни кръгове и направления в българската литература“ (1986). Тътнежи за това събитие се чуват още у Симеон Хаджикосев („Българският символизъм и влиянието на френския символизъм у нас“, 1967; „Българският символизъм и европейският модернизъм“, 1974); у Стоян Илиев (косвено във „Френският и руският символизъм“, 1979, и пряко в „Пътищата на българските символисти“, 1981, — „Мода шантеклер“ или самобитно явление“, 1981); у Н. Андреева (косвено в „Поезията на немския експресионизъм“, 1983); Светлозар Игов — „Българският символизъм“ (1982 и 1990).
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: модернизъм, бьлгарската, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 24-40

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Елин Пелин е един от писателите, най-дълбоко опознали душевността на българския селянин. И той, и неговите герои се интересуват от въпросите за живота и смъртта, от това какво чака човека в отвъдното, наказуеми ли са човешките прегрешения. Дълго време българският народ намира отговор на тези въпроси в старата книжнина и преди всичко в апокрифите. В литературата на всички народи апокрифите са били безкрайно популярно народно четиво. За апокрифите е типичен специфичният вид на комуникационната триада: реципиент от народа, принизено, битовизирано изложение и нов тип автори, свободни от схоластиката и ограниченията на каноните. Апокрифите са давали обикновено по-подробни сведения за събитията и случките, описани в светите книги, допълвали са ги с колоритни факти, правили са ги нагледни, картинни; те са битовизирали, принизявали високото и абстрактно съдържание на каноническите текстове. В един от тях например се разказва за детството на Исус Христос и той е изобразен като непослушен и дори жесток, каквито са много от обикновените деца. Или в един от най-популярните апокрифи — „Ходене на Богородица по мъките“ — божията майка е обрисувана не само с типичните ѝ черти на застъпница, но и като жива, преживяваща страданията на грешниците, обикновена жена, а също и като майка, готова да прости на всички техните прегрешения, но не и на тези, които са причинили страданията на нейния син. Между апокрифите отделно стои групата на апокалиптическите, есхатологическите, в които се дава своеобразен отговор на вечните въпроси, вълнуващи човечеството, за началото и за края на живота. В тях се разкрива катастрофалният край на света, разказва се за това, което очаква човека в отвъдното.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Разказът, Елин, Пелин, свят, през, погледа, медиевиста
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 41-93

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Навътре в живота!“, „По-близо до живота!“ — такъв беше лозунгът на критиката от близкото минало — мъртвороден и останал без никакво покритие. Спомням си как недоволна от себе си тръгнах някъде през 60-те години сама из тунелите на Баташкия водносилов път да го опознавам този живот. Ако някой от инженерите, които ми помагаха тогава, прочете тези редове, позволявам му да се посмее заедно с мен. И колкото повече бяха лозунгите, и колкото по-застрашително свиреп беше патосът, толкова повече т. нар. обществено-политическа, „актуална“ поезия се израждаше в стихотворения по дати, толкова по-общ и празнокънтящ ставаше патосът, толкова по-лишени от разум ставаха стиховете, толкова повече поети и критици се превръщаха в платени чиновници на една партия, на една класа, на дирижирани лозунги. От тези позиции на обществената критика пострада не само стихотворението за каручката на един поет през 60-те години, но и т. нар. тиха поезия през 70-те години. Под ударите на тези псевдоестетически, грубо политически норми бе изхвърлена поезията на К. Павлов, на Н. Кънчев и Биньо Иванов, бе пренебрегната поезията на Ив. Теофилов, бяха поставени под съмнение стиховете на Е. Йосифова, Ив. Цанев и мн. др. Сериозен упрек за откъсване от живота се отправя и днес от някои критични среди към поезията на младите. Тук грубо политическите и идейно-естетическите нива се смесват. Спомням си, че на въпрос на студент — къде са обществените проблеми в младата ни поезия, отправен преди няколко години, се смутих.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Поезията, през
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 94-104

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От първия му сборник с разкази „Ние, праведните“ до последния му, очакващ продължение роман „Преображения господни“, Рашко Сугарев може да бъде четен с оглед на усилията му за постигане на един нов белетристичен език. Той е автор на прибулен зад метафорите и игрите на езика свят, заснет като през пара — с неточни контури на видимото и неяснота при разказването. Това не е самоцелна игра с неясното или търсене на тъмен смисъл, а изковаване на друго разбиране за смисъла, постигането му отвъд точното и ясно назоваване. Смисъл — плуващ, променящ се, пулсиращ между съзнателната му незакрепеност от автора и усилието на читателя да го спре, да го закове в една мисъл, която все му се изплъзва. Още в „Ние, праведните“ Рашко Сугарев е голям майстор да събере в един миг сълза и усмивка, лирично и драматично. Тънката, неуловима граница между тях е ръбът на живота. Сюжетът се превръща в ред от външно несвързани ситуации, съположени една до друга. В много по-голяма степен, отколкото при друг тип разказ, се разчита смисловата искра да припламне в читателското съзнание. Това са разкази по чеховски лирични, вграждащи скуката на ежедневието в драмата на съществуването. Липсват събития, животът е застинала привидност, под която кипи драмата на неудовлетворени амбиции, нереализирани сили, несрещнато щастие. Това е живеене, в което се разиграва сюжетът на най-страшното, незабележимо убийство — на провинциалната летаргия, на бавната, мъчителна агония на душата, умъртвена от нищоставане, която сънува с отворени очи и се пита „всичко това било ли е, или не е било“. Героите на Рашко Сугарев са „вечни хора“, потопени в една и съща, несвършваща „вечна“ ситуация — на тревожна неопределеност, на смътно предчувствие за нещо друго, което ще дойде или става в момента, но някъде другаде. Животът тече винаги извън света на героите — прихлупен в дрезгавата си неяснота, недовършеност и нестаналост.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: пространството, неясния, смисъл
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 105-134

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Страниците, които следват тук, са продължение на книгата ми „Превъплъщенията на вълка пазител — бележки за философско-исторически детектив“, обширни части от която бяха обнародвани, а основните ѝ тези и изводи — докладвани пред различни научни форуми от 1982 г. насам. Съдържанието на тази книга обема резултатите от познавателното ми любопитство към легендите, преданията и вярванията на българските иманяри, които започнах да записвам преди години, обаян от могъщата поетична сугестия, която упражняваха над мен, с първоначалното намерение да ги използвам в собственото си литературно творчество. Книгата бе рецензирана от проф. д-р Александър Фол и доц. Йорданка Холевич и приета за издаване, поради което мнозина ме упрекват, че тъй дълго задържах нейното излизане. Причина за това бе обстоятелството, че изводите и хипотезите, до които достигнах при проучване на събрания и привлечен от мен материал, винаги избягваха далеч пред моя текст, никога неуспяващ да обхване и изрази всичките ми последни идеи, които ми се струваха най-важни. А рациото, въоръжено със сечивото на дедукцията, не успяваше да задуши интуицията, нашепваща, че всичко разкрито дотук държи нишките на нещо още по-важно, изначално като философския камък, и така познавателната страст отново пришпорваше мисълта. Може би защото добрият „детектив“ не разкрива само кой и как е извършил убийството, но и кой седи отзад, дърпайки конците, без да си цапа ръцете и запазвайки пълна благообразност и достолепие. Така или иначе тук следва завършекът на едно изследване, което, оставайки неразделна част от поменатата книга, притежава относителна самостойност и в чието заглавие не се поколебах да калкирам словосъчетанието, с което Айнщайн до края на живота си е обозначил търсената от него формула на бога — „общата теория на полето“.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: обща, теория, митологичното, поле, един, Опит, реконструиране, Български, предхристи, янски, пантеон, родословна, Легенда
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 135-154

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази статия е свързана със статията „Възгледът на К. Г. Юнг за поетическото произведение“. Там размишлявах за съотношението между здраве, болест и изкуство, за позицията на психиатъра спрямо произведението на изкуството и процеса на творчество, за перспективите и ограниченията на неговата позиция, при която, макар че намерението му е да се занимава само с процеса на творчество и с душата на твореца, всъщност той се занимава повече с художественото произведение. По-често се среща обратното твърдение — че психоанализата пренебрегвала творбата и художествената специфика, взирайки се само в автора. Частично това е вярно, но не за цялата психоанализа, не и за многообразието на дълбинната психология, която имам предвид тук. За да се занимава с успех със създаването на художествената творба и с душата на твореца, дълбинната психология трябва преди това да анализира самото произведение и, така да се каже — художествената форма на душата. Преходът от психологията на творчеството към феноменологията на творбата проявява ограниченията на специализираността в позицията на дълбинния психолог, налага културологичното ѝ разширяване и конструирането на антропологичен език. Високата функционалност на езика на дълбинната психология — от психоанализата до последните направления, създава въздейственото ѝ присъствие в съвременната култура. Да изложи съотношението между специализирания терапевтичен език на дълбинната психология и антропологичната му основа е задачата на тази статия.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Антропологичната, основа, езика, дълбинната, Психология, един, ескиз
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 155-163

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мина доста време от онзи летен ден, когато с Румяна Узунова се срещнахме във Варна с Юрий Трифонов. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години той беше символ на най-новата и прогресивна градска руска проза. Сред „сибиряците“ стоеше на особен пиедестал. Когато го видях, се почувствах малък и не знаех къде да дяна ръцете си. Румяна Узунова разруши бариерата пред мен и свойски, приятелски го заприказва. С всяка дума гласът му ставаше все по-топъл. Вътрешният му свят излъчваше благородство и доброта, но същевременно много и различни чувства. Говореше бавно, умно, някои думи повтаряше, сякаш се съмняваше в тяхната ценност. През диоптричните очила гледаха уморени, но пълни с любопитство светли очи. Словата му, книгите му още тогава подсказваха, че един ден хората от Източна Европа ще тръгнат по днешния път. Беше роден демократ. Запомних и нещо много важно за мен. Не се сещам точно за коя от книгите му говорехме, когато той ни каза: „Бог има избраници за всяко дело.“ Днес си мисля, че Юрий Трифонов беше един от тях и съм уверен, че Бог наистина си има избраници. Минаха много дни, Юрий Трифонов го няма сред живите, но следата е силна и се вижда отдалеч. И непубликуваното интервю, пленено навремето от тоталитаризма, се оказа, че е живо. Тази история има голяма поука — рано или късно истината и вярата изплуват на белия, свободен свят. И само за това си заслужава да отстояваш принципите си.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: времето, Разговор, Юрий, Трифонов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 164-192

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нашето ежедневие е несравнимо с капризната възбудимост на тълпите, които следват насилието с изострената си чувственост и са неподвластни на разума. Днес всеки от нас е отговорен за своите действия, подчинен е във всичко пред закона на разума. Миналото ни напомня често за себе си, но само престъпният свят поради скритата си агресия, изплъзваща се от контрол, поддържа така повсеместно излишъка от енергия, непогълната в труда. Не е ли същото и в Новия свят, овладян от хладния разум далеч по-сурово, отколкото древния (разбира се, Централна и Южна Америка в Новия свят се различават от Съединените щати така, както съветската зона се противопоставя на капиталистическа Европа, но с обратен знак; а и колко ни липсват днес — и ще липсват задълго на по-голямата част от света — сведенията от доклада на Кинси: тези, които ги пренебрегват, колкото и да са несъвършени, не съзират ли какъв би бил сега приносът на един съветски Кинси?). Някога човекът не се е отказвал така от еротичното разточителство в полза на разума. Най-малкото се е надявал, че в себеподобния общомислимото човечество разчупва рамките на общността. По волята на мнозинството владетелят е получавал привилегията на богатството и леността; най-младите и хубави момичета са били обикновено за него. А и във войната много повече от труда е дарявала победителя с широки възможности.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Еротика, Разсъждения, върху, маркиз
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 193-241

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Човек е неспособен да желае от само себе си: непременно трябва обектът на неговото желание да му бъде посочен от някой трети. Този трети понякога е страничен за романното действие, като например рицарските романи за Дон Кихот, но в повечето случаи той взема участие в него. Тогава между героя и посредника — проводника, подбудителя, подстрекателя, т. е. медиатора — се създават тънки, но здрави връзки с най-разнообразна окраска. Ние, заявява Рьоне Жирар, си мислим, че сме свободни и независими в своя избор. Романтична илюзия! В действителност избираме все неща, които вече са били пожелавани от другиго... Авторът открива навсякъде това желание с триъгълна структура. Книгата на Р. Жирар „Романтична заблуда и романна истина“ е оригинален анализ на най-известните романи за всички времена, чрез който авторът се опитва да даде отговор на един от най-спорните въпроси: за скритите мотиви, от които се ръководи на пръв поглед свободното човешко поведение.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Световете, Пруст
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 243-259

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Даже сред критиците, които не се занимават специално с детективска литература, четвъртият роман на Дашиъл Хамет „Стъкленият ключ“ (1931) е известен заради използването на т. нар. обективен метод с почти невероятна продължителност: не ни се казва какво мислят героите, а само какво правят или виждат. Всякакви заключения за нечии намерения (които в този престъпен свят на подопечни политици често имат последствия на живот и смърт) са интерпретативни заключения, основани върху правилни предположения — върху притежаването на правилен интерпретативен ключ. Заглавието на романа отчасти отпраща към този вид ключ. Главният герой Нед Бомонт трябва да реши как да насочва своите отношения с Джанет Хенри: един от основните му ключове към нейното съзнание е сън, който тя му разказва; сън, който достига кулминацията си в опит да затвори някаква врата, за да спре нападението на змии. Интерпретацията на съня е достатъчно трудна като начало и Джанет Хенри смекчава тази трудност, като разказва съня два пъти. В първата версия опитът да заключи вратата успява, във втората ключът се оказва направен от стъкло и се разбива на парчета. При решаването на въпроса кой сън да използва като свой ключ, Нед Бомонт избира втория (както правят повечето читатели) — но това е избор, основан върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие. Читателят често се изправя пред същите трудности, които Нед Бомонт среща. Четенето на една книга също изисква от нас да направим избор относно това кой ключ да използваме, за да я отворим, и този избор често се основава върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Завъртането, стъкления, ключ, популярната, белетристика, като, стратегия, четене
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-30

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Както е известно, Захари Стоянов е имал щастливата възмож ност да черпи сведения за биографията на Христо Ботев от негови близки съвременници - свидетели или участници в описваните съ бития, - сред които майката и съпругата на поета, братята му и други роднини, негови съученици и приятели. Това, разбира се, е едно безспорно предимство - защото кой друг освен тях би могъл по-добре да познава една или друга страна от неговия живот, - но същевременно в известен смисъл и недостатък, защото по онова време (само десетина години след смъртта на Ботев) и биографът, и лицата, които са му давали сведения, невинаги са могли да бъдат докрай откровени и безпристрастни: длъжни са били все пак да се съобразяват с обстоятелството, че повечето от хората, за които става дума, са още живи. А като се прибави към това и писателската слабост" на Захари Стоянов, склонността му да украсява биографичния разказ с ефектни сцени или измислени диалози, доверието в достоверността на неговия опит за биография" е вече сериозно подкопано. И неслучайно мнозина от следващите изследователи на живота и творчеството на Христо Ботев се отнасят със скептичност и резервираност към данните, които той съобщава (най-често без да се позовава на конкретен източник). Такъв е например случаят с първото либе на поета. Захари Стоянов, притежаващ несъмнен белетристичен талант, в своя опит за биография“ е разказал увлекателно и явно не без известна доза художествена измислица" следната история от интимния живот на Ботев, която започва в Одеса, в дома на известния българин Н. М. Тошкович, родом от Калофер:

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: първото, либе, Христо, Ботев, Парашкева, Шушулова, Мина, Горанова
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 31-93

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Bече излязоха част от планираните пет тома с избрани произведения на Николай Райнов под редакцията на Александър Йорданов и Едвин Сугарев. Те се появяват във време, удобно за равносметка, в период, когато литературната история сякаш спира - а именно, когато старите ограничения в мисленето и писането са отпаднали, но новото още не е направено. Ако някой мисли, че сега се пишат големи произведения, той навярно се лъже. Сега се ближат стари рани. Избиват се стари комплекси и се надмогват стари вътрешни ограничения. Писателите в момента се учат да хвърчат - още им е рано за високи полети. И докато трае тази активна пауза на пренастройване, ще е наистина неморално, ако плюс всичко останало не се захванем малко по-сериозно и с литературното си минало, с писателите, които са вече Мъртви. Каквото и да е смогнал или пропуснал да осъществи през живота си, мъртвият писател няма възможността да се промени по-нататък и затова ние, които за разлика от него имаме тази възможност, сме просто длъжни като кроткия вълк от баладата да излижем нанесените му приживе или посмъртно рани и да му помогнем да заеме тъкмо онова място в литературната ни традиция, което той заслужава,

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Явлението, Николай, Райнов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 94-100

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Литературната история етеория на вероятното и хипотетич ното: никой не може и не бива да се хвали, че начинът, по който прочел един автор, е адекватен, истинен и единствено възможен. Прочитьт на една съвкупност от текстове, изтръгнатият от нея смислов хоризонт, доловените контекстуални връзки, методологически обоснованият ракурс, налепите от критически интерпретации и над всичко личните възможности и пристрастия на критика индивидуализират всеки опит за тълкувание, доказвайки за пореден път всеизвестния, но непризнаван и до днес факт: в литературознанието истинност няма, със съмнителна достоверност се ползу ват само странични, най-често биографични факти и обстоятелства, тяхната съвкупност е частна спрямо глобалните изводи и много рядко придобива доказателствена сила. Ние можем да опишем един автор и създадените от него текстове повече или по-малко обективно, ала когато трябва да го разберем и разтълкуваме, когато трябва да посочим мястото му в литературния контекст на епохата или значимостта му във времето, би било добре да признаем, че играем на карти с дявола.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Игра, карти, дявола
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 101-126

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Tова изследване стои в твърде особено отношение към своите теоретични предпоставки. От една страна, самият език, чрез който съвременният литературовед издига читателските си реакции спрямо прозаичната ритмика до културнозначим факт на хуманитарното знание, е стар поне колкото „Реториката" на Аристотел. В труда на Стагирита понятията „колон“ и „период", с които няма изгледи да се разделят и бъдещите изследователи, са детайлно коментирани, а терминологичната и професионалната увереност на мислителя в самия подход към темата подсказват, че наблюденията и сдържаните препоръки на Аристотел по ритъма на прозата са имали широка социална адресираност и актуалност за словесния свят на античността. От друга страна, сферата от литературни дадености, които с необорима категоричност или с плаха хипотетичност биват определяни като „ритмическа проза", е исторически толкова протяжна, а жанрово - толкова многообразна, че стремежът към изработването на универсална (т.е. - всевластна) изследователска методика е напълно нереалистична амбиция.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Градът, тайните, Николай, Райнов, ритъм, смисъл
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 127-148

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Eлинският бог Хефест също си служи с мрежа, при това измайсторена, сиреч изтъкана от него самия, за да хване на прелюбодейското ложе жена си Афродита с бог Арес, който, строго погледнато, му се пада брат. Преди това, за да отмъсти на майка си Хера, той я приковава към трона й. От друга страна, богът-ковач „дарява творбите си с магическа мощ, която му дава власт над онези, които ще си служат с тях"...Хефест се родее с индуистките и келтските богове връзвачи с тази разлика и с това предимство, че има властта не само да обездвижи живото, но и да одушеви неподвижното" (Dictionnaire des symboles. V. II. Paris, 1974, р. 15). Но преди да стане бог и да бъде приет на Олимп, Хефест на два пъти бива низвергнат от там. Първият път майка му Хера го изхвърля от приоблачната обител на боговете, защото се е родил с изкривени стъпала, сиреч куп, и то преди бракосъчетанието и със Зевс, а вторият път го низвертва самият Зевс, загдето завареният му син защитил майка си. С други думи, Хефест е незаконороден и поради това няма място на Олимп. Когато пада долу, той бива приет от Тетида, която за девет години го скрива на дъното на морето и тъкмо там той научава ковашкото изкуство. Изчезването в морето поначало е белег на инициационно пътуване" - продължава Маразов (Ibidem, р. 464) и добавя, че гръцкият материал потвърждава съществуването на богове-ковачи като особена група митични същества, белязани с ръста си на джуджета или с телесен недъг и образуващи особена каста, достъпът до която е свързан с посвещение (нека си спомним изпитанията, на които Вълчан подлага поп Мартин - б.а. Д. П), за да заключи, че, никак не е неочаквано в тази светлина да открием връзката на ковача с вълка, кучето или змея", сиреч, че в този инициационен смисъл тя е равна на военните общества". В контекста на нашия материал, без да оборваме казаното по-горе, нещата са по-прости и по-ясни: ковашките умения на Хефест, чиято функционалносемантична аналогия с Мартанда и поп Мартин са очевидни, неговият ковашки занаят е просто аспект на тайните жречески знания. Защото, от една страна, той праотец на първото смъртно земно поколение, откупил се от незавидната му e участ срещу задължението ведно с потомците си да стане, техен“, на боговете, като им принася жертви, сиреч като стане жрец; а, от друга, дарява потомците си с културна придобивка, по-точно с огъня. Не трябва да забравяме обаче и това, че Хефест - Мартанда - Мартин е очевидният „пълномощник" и хипостаза на първофункционалния Варуна в зоната на третата функция (№ 6), което значи и техен огледален образ, „квинта" спрямо тониката“, а дарбите му на ковач и майстор очевидно се родеят с тези на златоръкия" Тващар-Праджапати, в чието лице пък разпознахме превъплъщенията не само на Варуна (№ 2), но и на Дхатар (~Ваю) и Янус (№4), първичното яйце, твореца и зачинателя на всичко, включи телно и на собствената си майка. От тази гледна точка Хефест - Мартанда-Мартин (№ 8) очевидно покрива функциите и заема мястото на адита и локапала №6-Амша - Сома.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: общата, теория, митологичното, поле, един, Опит, реконструиране, Български, предхристиянски, пантеон, родословни, Легенда
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 149-158

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Целта ми тук е да видя какви принципни изводи бихме могли да направим за езика на модерната художествена проза. Позволете ми забележката, че модерната проза - използвам думата модерна" и в оценъчното, и чисто хронологичното и значение - е проза, в която могат лесно да се съзрат B Някои или всички до една от следните отличителни черти. Първо, по своята форма Тя еекспериментална или новаторска, като на места подчертано се отклонява от съществуващите типове художествено и нехудожествено слово. После, тя се зани мава извънредно много със съзнанието, а също така с подсъзнанието и с безсъз нателните процеси в ума на човека. Оттук следва, че структурата на външните „обективни" събития, която е насъщно важна при класическото повествование, тук е стеснена по размер и значимост или пък е представена в отделни извадки и заобиколно, за да се остави място за самовгльбение, анализ, разсъждения фантазии. Често, с една дума, модерният роман няма действително „начало", а направо ни потапя в неспирен поток от изживявания, с които постепенно се запознаваме по пътя на логическия извод и асоциацията; краят му обикновено „отворен“ или двусмислен, като оставя по този начин читателят да се чуди каква е окончателната съдба, която сполита героите. На мястото на охлабената повестe на вователна структура и единичност компенсаторно идват и се открояват други форми на естетическа подредба - например алюзията, имитацията спрямо даден литературен модел или митов архетип, волното и вариативното повторение мотиви, образи, символи - техника, която се нарича „ритъм“, „лайтмотив" или „пространствена форма". И на последно място, модерната проза избягва правото хронологично изложение на материала си и въвеждането на достоверен, всезнаещ и натраплив разказвач. Вместо това тя използува или единична, ограничена по обхват гледна точка, или множество от гледни точки, всичките до една ограниче ни и погрешими; и освен това манипулира времето по един сложен и твърде подвижен начин, който включва доста скитане напред-назад по времевата ос на действието.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Езикът, модернистката, проза, метафора, метонимия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 159-171

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Пет години преди Едгар Елан По да измисли своя детектив мосю Огюст Дюпен като пример за аналитична фантазия и комбинативност, той разкрива произхода на Дюпеновата проницателност: по дедуктивен път той лишава Мелцеловия играч на шах от неговата мнима техника, която го бе превърнала в многопосещавано и многохвалено чудо. По доказа скрития в апаратурата човек. Шах матното изкуство на този играч съвсем не беше сензационно, учудване предизвикваше илюзорното техническо постижение, мнимият автомат. В седемнадесет точки По обоснова не само защо по всяка вероятност в апарата може да е скрит човек, но и че по необходимост той се обслужва от човек. Мелцеловият играч на шах, построение на Волфганг фон Кемпелен, беше едно измамно изобретение, чийто нос обаче сочеше във вярната посока. Два века след механизма на Фон Кемпелен, който трябваше да създава илюзията за автомат, ние сме изправени пред автомати не само при игра на шах. И не само техният малък обем, но и тях ната мощност, комбинативност и бързина ще попречат поначало на всеки да търси в тях скрит човек. Сега изобретателите на компютъра са онези, които искат да вмъкнат в него, в перфектния автомат, човек. Защото съвършенството на автомата предизвиква у много хора ирационални страхове - независимо от социалните проблеми, които възникнаха в западния свят с неговата масова поява. Перфект ността е повече от човешка, свръхчовешка, следователно нечовешка и поради това обезпокояваща. Не съвсем без вътрешен страх ние обслужваме копчетата, завиждаме на следващите поколения за непринуденото им боравене с тези уреди и развиваме може би едно закъсняло разбиране за нашите прадеди, които уплашени и с треперещи пръсти са обръщали ключа на електрическата си лампа. Производителите на компютри се опитват да обезсилят такива блокиращи пласмента страхове чрез очовечаване на апарата, което го представя като партньор и приятел. До микропроцесора се вгражда, така да се каже, един човек. Този излишно инсталиран човек няма нищо общо със стоящия зад апарата човек, с тези, които го произвеждат, използуват и направляват, с учените и техниците, с политиците и военните. Този човек има само една-единствена функция: той трябва да ни убеди в своето непрестанно присъствие и само чрез него да постави под съм нение техническото управляващо устройство и да го представи като нов тип на Мелцеловия играч на шах. Нещо противоестествено, защото то противоречи не само на нашата природа, то

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Мелцеловият, играч, отива, Холивуд, Изчезването, художествения, производител, епохата, техническата, възпроизводимост
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 172-172

In memoriam

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    На 2 май т. г. след дълго боледуване почина видният наш учен-филолог проф. Велчо Петров Велчев - най-възрастният български литературовед, чиито трудове в областта на старата българска и възрожденската, руската и съветската литература и на руско-българските литературни отношения имат междуна родна известност. Роден във Враца на 15 юни 1907 г., завършва славянска филология в Софийския университет (1934). След като учителствува в Кърджали, Пловдив и Со- фия, е избран за доцент (1943), а след това за професор (1945) в Университета. Специализира руска литература в СССР, като едновременно чете лекции по старобългарска и възрожденска литература в Московския университет (1946-1947). Дългогодишен ръководител на Катедрата по руска и съветска литература в Со- фийския университет (1945-1965), обучил цели поколения български русисти. Член е на Българския национален комитет на славистите от основаването му и участник във всички международни славистични конгреси от 1958 г. насам. Участник е и в много други международни и национални конгреси, сесии и симпозиуми. Автор и редактор е в такива авторитетни издания на БАН, каквито са че тиритомната „История на българската литература", т. І (1962), „Кирило-методиевска енциклопедия", т. І (1985) и др. Носител ена ордена „Народна република България" I степен. Той беше изследовател, педагог и организатор на българската литературна наука - основател на специалността руска филология у нас и на славистичното списание „Език и литература", ректор на СУ „Климент Охридски", основател и ръководител на секция „Руска и съветска литература" в Института за литература при БАН, член-учредител на Съюза на учените в България и дългогодишен член на неговия Президиум. Проф. Велчо Велчев беше автор на много книги, студии и статии - за Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Григорий Цамблак, Презвитер Козма, Паисий Хилендарски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, И. Йовков, Гео Милев, Н. Вапцаров, А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. В. Гогол, И. С. Тургенев, А. П. Чехов, М. Горки и др., автор на монографии и очерци, между които са капиталните трудове: „Йордан Йовковите „Старопланински легенди" (1938), „Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина" (1939), „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" (1943), „На дне" в новом освещении" (1948), „Въздействието на руската класическа литература за формиране и разви тие на българската литература през XIX в." (1958), „Тургенев в Болгарии" (1961), „Руската литература в образци и очерци. XI—XVIII в." (1964), „Българо-руски литературни взаимоотношения през ХІХ-ХХ в." (1974), „От Константин-Кирил Философ до Паисий Хилендарски“ (1979), „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело" (1987).

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: професор, Велчо, Велчев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 173-175

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Πред мен са няколко обемисти папки с бележки и преписи на трагично за гиналия Илия Тодоров - старши научен сътрудник в Института за литература при БАН. Предстоеше издаването на петия и последен том от съчиненията на Константин Величков и Илия Тодоров се зае да проучи и подробно да представи неговата публицистика, ораторско изкуство и кореспонденция. Познавам добре научните методи и практика на литературоведа, текстолога и библиографа от, дългогодишната ни съвместна работа, но сега, когато прелиствам и чета записките му, отново и още повече ме удивляват изключителната научна добросъ вестност и широката обхватност на изследванията му, неговата неизтощима трудоспособност и енергия. Спомням си, че той пристъпи към съставянето на тези раздели на петия том, след като си беше съставил подробен план, изграден върху опита и проучванията си в качеството си на съставител и редактор на първия том, и след като беше се запознал детайлно с цялото литературно наследство, с живота и културния подвиг на Константин Величков. С особено увлечение и, бих казал, с патос той прегледа всички органи на периодичния печат, на които е сътрудничил писателят или е бил техен редактор. И най-вече в. „Народний глас", издаван от книжовника и книгоиздателя Драган Манчов в Източна Румелия. Той го беше преглеждал многократно, за да установи кои от неподписаните статии, поместени В този вестник, са излезли изпод перото на Величков, на Вазов или на някои други сътрудници. Дори по едно време заедно го прелиствахме в библиотеката на БАН и имах възможност да го наблюдавам с какво жадно любопитство четеше статиите, политическите бележки, литературните публикации, за да открие тук и там следи от стила и езика на Величков. С не по-малък интерес и любов той изследваше обемистите дневници на Областното събрание в Пловдив и на Народното съ брание в София, за да отдели ония речи на видния политически деец, които имаха историческа стойност и притежаваха качества на първокласно красноречие. Със същата взискателност и замах пристъпваше Илия Тодоров и когато трябваше да подготви малка статия за някой писател и дори за отделна творба. Ала въпреки че дълги години работех и дружах с него, едва сега, когато проучвам неговото незавършено дело, виждам размерите на научната подготовка и ерудицията, литературноисторическата проницателност и вещината на литературоведа, библио графа и текстолога, чиято нелепа гибел сложи край на научната му дейност нейния зрял период на развитие.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Иван, Сестримски, Илия, Тодоров
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-9

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    B края на шестдесетте и началото на седемдесетте години в историята на съвременното литературознание започва да се осъществява една радикална смяна на научната парадигма. С поя вата на рецептивната естетика, преминала по-късно в естетика на въздействието, и с възраждането на традиционното за немското литературознание херменевтично направление от линията Шлаермахер - Дилтай - Хайдегер - Гадамер, преструктурирано в направлението на литературната херменевтика на Ханс-Роберт Яус, интересът на литературоведа все по-силно се насочва към онази пресечна точка на художествения процес, където се срещат традиционните проблеми на поетиката, детайлно разработени от силния по онова време структурализъм, и проблемите на социалното въздейст вие на художествената творба в нейното реално комуникативно пространство. Възниква една принципно нова научна ситуация, която изисква обособен и адекватен понятиен апарат, доколкото разработеният до момента категориален апарат трудно улавя именно принципното единство на структурните и рецептивно-въздействените аспекти на художествения акт. Това впрочем личи и от конкретната история в развитието на рецептивната естетика. В първите десет години на своето съществуване, дори когато описва строежа и функциите на художествената комуникация, тя предпочита да си служи утвърденото за момента понятие за текста. Но за разлика от ха рактерните за структуралистичното литературознание аспекти на текстовия анализ тук започват да се проявяват нови, свързани потенциалната възможност на текста да бъде програма на рецептивния акт" според израза на Дитер Шленшедт. В късо време е проанализирана цялата гама от условия, в които текстът попада, както влиянието им върху спецификата на въздействения акт, разликите между рецепцията на нефикционалните и фикционалните текстове, спецификата на обществената комуникация и т.н. Слабо място тези изследвания обаче си оставаше проблемът за т. нар. продуциране на текстове, слабост, която в никакъв случай не можеше да се компенсира от общите уговорки за някакво влияние на комуникативната парадигма върху процеса на формирането на текста.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: понятието, дискурс, съвременното, литературознание
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 10-17

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Πричините стихознанието да получи продуктивен тласък от структурната лингвистика са няколко, но една от тях се състои в това, че се развиха идеи, които се превърнаха в научен инструмент за разделяне на две равнища в областта на изследването на стиха - на абстрактно и на неабстрактно равнище. Да се отговори на въпроса, кои бяха тези идеи, какво название получиха двете равнища в различните концепции за стиха и как беше представено взаимодей ствието между тях, означава да се характеризира движението в проблематиката на стихознанието от 20-те години на ХХ в. до днес. Въпросът, който ще ме занимава тук, предполага по-скромна цел. Бих го формулирала така: Ако се направи опит да се напуснат концептуалните рамки на структурната лингвистика, дали ще бъде възможно да се използува идеята за разделянето на двете равнища B рамките на друга концепция за стиха? Въпросът се натрапва сам поради факта, че за да отстои качеството си на научна област, изследването на стиха трябва да поставя под съмнение собствените си постулати, а това просто не е възможно отвътре, в рамките на приетата концепция. Необходимо е да се излезе отвън. Но се оказва, че прекрачването на границата не е така лесно, както изглежда на пръв поглед. Ако пък се прибегне до идеи отвън" (да продължа пространствената аналогия), тяхното пренасяне вътре" няма да раздвижи границите. Казано с други думи, по какъв начин стихознанието като някакъв вид дейност ще успее да преодолее самоизолацията си от други дейности, като например интерпретацията, която предполага представата, че съществуват повече от едно значение или четенето като дейност, която създава от текста литература? Или като научна дисциплина - как ще отговори на възражението, C че критерий за точност не съществува?

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Идеологизирани, структури, епизод, втвърдяването, значенията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 18-34

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Методите, с които се изследва литературната еволюция, са твърде разнообразни: чрез наблюдения върху творчеството на представителни автори, кръгове, групировки или върху композиционните, стилови и пр. особености на репрезентативни за проучвания период творби; чрез проследяване на измененията в употребата на различни тропи, рими, размери на стиха и т. н.; чрез анализ на появата на нови типове литературни герои и начини на тяхното изграждане; чрез проучване на промените в литературния вкус на читателите и съответните рецептивни стратегии, използувани от писателите. Анализът на измененията в жанровете е също един от тези методи, който не само предоставя изгодна наблюдателна позиция, но и позволява да бъдат обхванати повече параметри на промяната.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Жанровата, Трансформация, като, механизъм, литературната, еволюция
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 35-63

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Историко-логическите тълкувания на Елин Пелин лежат между два полюса: той е писател на физическото („Неговото творчество е плод на непосредствено, непревзето и неподправено отношение към селския живот." - Б. Ангелов, 1912 г.); той е писател на метафизическото („Той е поет, само поет. ... Дарбата на художни ка се състои в това: да изрази смисъла на неизразимото, на вечното, на бога." - Д. Кьорчев, 1922 г.). Най-продуктивно е диалектическото снемане на двете противоположности: разглеждането на Елин Пелин като езиково-художествено явление („Реализмът на Елин Пелин е никнал не само на тая вековна битово-селска народна поч ва, а и на идейните веяния на времето отпреди войните." - Ив. Мешеков; „характерното елинпелиновско усвояване на света, в което трайно и неделимо се съчетават предметност и лиризъм" - И. Панова; прозата на Елин Пелин като синтез на селската проза от края на века и модернистичното отношение към селото, повестта като жанров модел на света в „Гераците" -Н. Георгиев и др.).

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: огледалната, стая, поетиката, интелигентските, Разкази, Елин, Пелин
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 64-74

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Οще от времето на Ал. Веселовски е известно, че изграждането на представата за литературата като процес, като развитие на нещо относително постоянно може да се строи върху съпоставяне на различни варианти от някои устойчиви образувания, каквито са сюжетите и мотивите. Те предлагат интересни образци, в които някакъв архитип или инвариант се реализира в разнообразни значими конкретизации. Сюжетите с престъпления отдавна присъству ват в човешката словесност, те са изграждани от различни мотиви и съдържат различни представи за това, което се възприема като престъпление, различни са конкретните авторски подбуди, които определят отношението към тях, различен е и отпечатъкът, който времето полага. Същевременно те съдържат нещо неизменно грубото, обикновено кърваво погазване на някакъв неоспорим за епохата закон.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Окървавената, нива, Изображения, престъплението, Татул, Снаха, Георги, Караславов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 75-98

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    B 1910 и в 1911 г. Пенчо Славейков публикува две необичайни по форма поетически антологии: „На острова на блажените" „Немски поети". Както е известно, те са съставени от подбрани стихотворения и характеристики: първата на въображаеми лица, втората на автентични творчески личности. Аналогичната им, оригинална форма е плод на сходен замисъл. Според онова, което твърди съставителят в предговорите, всяка една от сбирките представя на читателя строго индивидуален подбор от чужди поетически образци в български превод.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Вечното, недоволство, Идеята, Чуждото, своето, двете, антологии, Пенчо, Славейков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 97-108

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Днешната духовна ситуация, изявила необходимостта от абсолютния характер на моралните ценности, ни изправя пред проблема, в състояние ли е безрелигиозният хуманизъм да заобиколи опасността от етическата неутралност, да преодолее релативизацията на нравствените норми (последиците от която нашият век най-остро почувства)? В търсенията на отговор се обръщаме и към Достоевски, измъчван от същите „проклети въпроси"; обръщаме се и към духовната проблематика на „руския сребърен век“, където сблъсъкът на естетизма с морализма - линията на Ницше и линията на Достоевски, още по-ярко откроява превеса на нравствените теми в руския идеализъм от ХХ в. Те се концентрират около съдбата на човека, поставен пред избора между старата вяра (така разклате на след смъртта на Бога", провъзгласена от Ницше) и нови митологии, ново идолопоклонство. Дали наистина човекът, както твърди Николай Бердяев, е така устроен, че може да живее само с вяра - или в Бога, или в идоли и кумири, и следователно моралните му действия ще са винаги ръководени от извънморални мотиви, а действието на „неподплатения" от някакво висше начало морал е фиктивно? Кръгът от проблеми, очертан от руските мислители Идеалисти, неминуемо се докосва до голямата тема за отношението между Кант и Достоевски върху плоскостта на морала. Отноше ние, което след паралела „Ницше - Достоевски" фокусира пробле матиката на руския културен ренесанс. Особено значимо е то за философите Бердяев и Шестов, за Николай Лоски, за мислителите с кантианска и неокантианска ориентация Арон Щейнберг и Сергей Хесен и др. Съпоставката между Достоевски и Кант е с изявено присъствие и в творчеството на литераторите философи от периода на религиозното възраждане на Русия. Моменти от тази съпоставка ще възкреси настоящият текст със съзнание за значението и при осмисляне на света, в който живеем.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Достоевски, Кант, руския, духовен, ренесанс, аспекти, проблема
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 109-126

Из световното литературознание: Семиотика

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Pазмисли на един аполитичен" еедно от по-ранните произведения на Томас Ман, бележещо етап в творческата му биография. Като духовна характеристика и база за сравнения на епохата трудът постоянно възбужда интереса на изследовате лите, предизвиквайки през годините силен и противоречив отзвук. Томас Ман се залавя с това съчинение, което „се опитва да си пробие път в гъсталака", през ноември 1915 г. и го завършва две години по-късно, непосредствено преди края на Първата световна война, когато самото време решава част от проблемите, поставени в него. Това обаче не пречи на писателя да издаде книгата през 1918 г. По думите на самия Томас Ман „Размисли на един аполитичен" са критикоесеистична работа, която обхваща актуални и парливи въпроси на съвремието, съчетано с основна ревизия на собствените му възгледи. В остро полемична форма авторът излага своите виждания за характера на изкуството, литературата, обществото, политиката и ги защищава срещу становище, което той смята тогава за преобладаващо в Европа и Германия. Писателят се чувствува изразител на убежденията на едно малцинство или на едно принудено да мълчи още преди избухването на Първата световна война мнозинство. Основният проблем, продъл жил да вълнува Томас Ман през целия му творчески път, е противоречието между духа и живота. „Духът е аполитичен, той е длъжен да създава, да твори, не да се пазари" - това е нравственият императив, вплетен в цялата творба, която заради изповедния си характер се превръща в открита равносметка със съвестта и отражение на духовната криза, засегнала обществото. Десетки години по-късно по повод на гледищата и оценките, застъпвани B „Размислите на един аполитичен" и в отговор на отправени му обвинения в не последователност Томас Ман отново отстоява възгледа, че цялото му творчество е непрекъсната верига от пораждащи се една от друга брънки, неподменими по функция и значимост за създаване на цялото. И неслучайно както през 1917, така и до самия си край той никога не изменя на немската си родина, на немския език и душевност, които за него са били винаги жизнена същност и съдба.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Размисли, един, аполитичен
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 126-148

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Свикнали сме да разглеждаме словото като явление на смисъла и правилно го отъждествяваме със смисъла. Но при това често забравяме за словото именно като за явление на смисъла, докато паралелно с отъждествяването, споме нато по-горе, е възможно и друго отъждествяване - на словото и явлението. Наи стина словото е толкова вътре в нас, колкото и извън нас, и ако сме прави, уважа вайки словото като събитие от нашия съкровен живот, то не трябва да забравяме, че то е нещо, което вече отдавна е престанало да бъде в наша власт и се намира в природата, откъснато от нашата воля. Докато все още имаме свобода над словото, то липсва, а веднага, щом възникне, изгубваме своя произвол. „Словото е като вра беца: изпуснеш ли го - няма да го хванеш" - поучава народната мъдрост. При това постоянно се забравя за тази принудителна страна на словото, особено от хората, съпричастни на науката, макар че народът като цяло не забравя за нея; забрава от такъв тип не може да премине безнаказано при отчитане на силата и могъществото на словото, което на свой ред води не само към теоретични грешки, a но и към обществени и лични простъпки, които понякога не могат да бъдат назовани другояче освен като престъпления.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Магичността, словото
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 149-154

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Πоредният том на авторитетната Виенска поредица за славистични проучвания е посветен на 60-годишнината на Александър Моисеевич Пятигорски. Преди да се спрем на съдържанието му, ще отделим внимание на самата пореди ца, тъй като тя се представя за първи път на българските читатели. Алманахът започва да излиза от 1978 г. с периодичност две книжки годишно Това са солидни томове, чийто обем на надхвърля 300, а понякога и 400 страници. Освен статии и рецензии поместват се и библиографии, дискусии, неизвестни текстове от частни архиви, но като цяло структурата му е непостоянна. Алманахът се списва основно на немски, руски и английски език, а в отделни брое ве има и материали на чешки и на френски език. Публикуват се изследвания по въ просите на славянските литератури и езици, като акцентът все пак пада върху руската проблематика; интересите на алманаха обаче не се ограничават в парадиг мата „литература - език", а са насочени и към една по-широка културологична проблематика; тематичните броеве са по-скоро изключение. Сътрудничат му известни и авторитетни имена в русистиката от Европа и Америка. „Рейтингът му обаче дълго време скачаше и от сравнително постоянното участие на редица съветски автори, които стояха настрана от ортодоксалното марксистко литерату рознание, като А. Жолковски, Ю. Шчеглов, Ю. Лотман, И. Смирнов, А. Пятигорски - да не изреждаме цялата Тартуско-Московска школа. С годините повечето от тях емигрираха от СССР и имената им престанаха да се появяват по страниците на известните сборници „Труды по знаковым системам". За българските читатели, следящи тяхното индивидуално развитие,,,Виенският славистичен алманах" попълваше (и продължава) съществена празнина.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Wiener, Slawistischer, Almanach, Wien
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-22

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Pедно би било благовъзпитан гост да зачете домакините, които са го поканили, и да им заговори на техния език. А ето че с невероятна надменност аз ви натрапвам родния си език. Но надявам се, че ще ми простите това привидно нахалство, нескопосна преструвка, която напразно се опитва да прикрие моята езикова малограмотност. Но може би едно доста необикновено смекчаващо вината обстоятелство ще пробуди вашата снизходи телност. Не сме ли се събрали тук да почетем най-предания, найвдъхновения, най-упорития радетел за сиянието на българския език извън границите на България? И не е ли уместно да изразим тази почит към езика на Христо Огнянов на езика, който той така беззаветно почита?

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: език, Поезия, чест, Христо, Огнянов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 23-59

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Bсърцевината на понятието „талант" се съдържат значения за изключителност, неповторимост, изненади. Но литературната и житейската съдба на Дора Габе са белязани със знака на изключителност, надхвърляща традиционните национални представи. Природата я дари с почти едно столетие пълноценен човешки живот. Тя самата си отвоюва в годините на житейския заник онази живост и подвижност на духа, които и осигуриха в патриаршеска възраст завидно духовно здраве и дълголетие на перото. Със собствения си пример доказа, че младостта е преди всичко тип душевна нагласа, състояние на мисълта, волята и сърцето, а в по-малка степен - календарна категория. През последното двадесетилетие на осемдесетгодишния си творчески път постигна онази пълна реализация на художническата си енергия и зряла умъд реност на духа, които дадоха основание на мнозина познавачи и ценители да заговорят за своеобразно „чудо в съвременния ни литературен живот, в биографията и на поет и мислител. Покрасноречиво от всички в българската литература Дора Габе бе опровергала схващането за поетическата продуктивност като привилегия на житейската младост.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: единство, Талант, култура, Поезията, Дора, Габе
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 60-95

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    „Eничерите" се нарича първият преведен на български популярен роман. Издава го през 1849 г. в Цариград Иван Богоров, човек, пръв в толкова още други неща. Едва десет години по-късно, най-често в периодиката, започват да се появяват идруги популярни романи, неведнъж прекъсвани на някое от поредните „следва“. Но голямата романна вълна се надига между 1870 и 1875 г. От това време са и първите статии за особеностите на жанра. След Освобождението, а всъщност и до наши дни всички тези популярни романи, както и статиите и отзивите, свързани с тях, рядко привличат вниманието. Именно защото става дума за популярно четиво, а българското литературознание беше обърнато поне доскоро само към елитарното. Днес пренебрежението към популярното като предмет на изследване говори за изоставане. Интересът към читателя като участник в литературния процес, широките проучвания върху тривиалния роман, тясно свързани с проблема за масовия читател, доведоха през последните тричетири десетилетия до коренни промени в подхода към популярното, в разбирането на неговото място и функции в националния литературен живот. Тези промени могат да се отразят благотворно и върху проучванията в областта на Българското възраждане. Разнообразните и широко разпространени през този период форми на популярната литература вече са в обсега на изследванията, но ще са необходими още много усилия, за да се обхванат в реалната им пълнота. Докато това не бъде направено, няма да имаме и реалната картина на литературния живот преди Освобожде нието. Бих добавила, че онова, което има да става в близко бъдеще в културния ни живот, непременно ще наложи все по-често да се занимаваме с твърде сложните проблеми на популярното.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Този, толкова, желан, толкова, опасен, роман, Популярни, романи, Преводната, литература, българското, Възраждане
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 96-107

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    През 1984 г. към Института по немски и сравнителен фолклор (Institut für deutsche und vergleichende Volkskunde) в Мюнхенския университет бе създадена научноизследователска група за изследване на популярните литератури на балканските страни. Ръководството на проекта бе проето от проф. Клаус Рот; като сътрудници в проекта влязоха извъншатни специалисти по културата и литературата на съответните страни. Основаването и провеждането на проекта бяха осъществени благодарение на подкрепата на Deutsche Forschungsgemeinschaft, германската Федерална институция за подкрепяне и насърчаване на научноизследователската дейност. Докато първоначалният двугодишен период от работата на научната група бе посветен главно на проб лемите на българската популярна литература и култура, то през последвалите два периода обсегът на изследване бе разширен чрез привличането на сравнителни аспекти от развитието на румънската, гръцката и югославянските литератури. Работата на науч ната група приключи през 1990 г. Общо шестгодишният период на изследователска дейност бе съпроводен от редица трудности. Както е известно, изворовото положение, както и архивното и справочното дело в балканските страни поставят желаещите да се посветят на този културен регион в доста незавидно положение в сравнение например с изследователите на германската, френската или английската културна история.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Научноизследователски, проект, върху, популярните, литератури, балканските, страни, Мюнхенския, Университет
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-122

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Името на Владимир Василев, позабравено волю или неволю през последните десетилетия, вече започна да се поя вява в редица публикации. Отскоро има и отделно издание, което си е поставило за цел да възкреси изцяло неговото дело за българската култура, да продължи така нелепо прекъснатата традиция, наложена някога от списанието му „Златорог". Литературен критик и естет с твърди, непроменими въпреки превратностите на политическата конюнктура художествени позиции, Владимир Василев наистина е личност, споменът за която без съмнение ще обогати толкова обезцветената в последно време палитра на националната ни духовна култура. А спомним ли си за него и за списанието му, непременно ще се докоснем и до покоряващото присъствие на още не един и двама от близките му приятели и сътрудници на „Златорог", все ярки имена в историята на българската литература. Безспорният авторитет на Владимир Василев като магическа светлина е привличал творците на българското слово, за да ги обедини около списанието, да го превърне в най-представителната литературна трибуна - не за година-две, а за повече от две десетилетия. И през цялото това време появата на който и да е автор по страниците на „Златорог" сама по себе си е вече истинско признание, висока санкция за доказани творчески възможности.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: припомним, Златорог, Непубликувани, писма, Иван, Мирчев, Владимир, Василев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-141

Из световното литературознание: Семиотика

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Cтранно! Ровя из малката сбирка от книги, нараснала с течение на годините, прелистям, попадам тук и там на пасажи, които по стар навик съм подчертавал при четенето с молива, и откривам, че в тях изобщо не става дума за красота, а само за морал, следователно за неща от нравственодушевен разред. Отбелязана е и годината, когато за първи път съм чел кни гите; датировката понякога лежи далеч в миналото. Бях млад, четях; на слаждавах се на прочетеното, възхищавах се, обичах го и се учех от него. Ала естетическото, колкото много и да го обичах и да търсех поука в него, се подразбираше сякаш от само себе си, защото перото ми не задействуваше веднага там, където се откриваха най-прекрасните му форми. Онова, което търсех, което ме интересуваше, на което особено наблягах, бе нравственият императив, моралът. И тъкмо към обагреното с морал, към морално осмисле ното изкуство се издигаше вътрешният ми взор, него чувствувах като моя сфера, като нещо изначално присъщо и сродно на моя писателски натюрел. Трябваше да изтече една цяла година след излизането от печат на моя роман-хроника * за упадъка на едно семейство, докато той привлече вниманието на публиката. За него пожънах по-късно много похвали и почести. Ала между всички публикувани рецензии имаше една, която ме удовлетвори особено много, и то не защото ме хвалеше, а защото, разглеждайки книгата успоредно с един току-що преведен от италиански роман на Д'Анунцио**, правеше характеристика, в която песимистичният морализъм на моя разказ се противопоставяше на пищния естетицизъм на латинеца. Носех изрезката във вътрешния си джоб и я показвах с удоволствие. Така беше. Такъв бях и такъв исках да бъда. В такава светлина исках да ме види и светът; а от това желание говореше съпротива - опозиция срещу един светоглед и художест вен похват, които ми изглеждаха чужди, враждебни, безсъвестни или, ако мога да се изразя с по-декоративната дума - разблудни. „Вие развихрихте оргии като възхвала на бляскавата повърхност на света и нарекохте това изкуство..." Ето ви един изблик на тази опозиция, един стилизиран и за покитен високо в сферата на първобитен аскетизъм израз на тази опозиция, насочена обаче срещу определена личност.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Размисли, един, аполитичен, Продължение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 142-160

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Hастоящата статия (или поне така подсказва заглавието й) противопос тавя множествеността на умозренията и предполагаемата единственост на източника, като по този начин се докосва до проблема за разбягването на изворите. Тя се интересува от източника с неговата хетерогенност и в послед на сметка се стреми да определи отношението между Шекспир и „Макбет". Но бихме могли да приемем, че не съществува друг пряк път към автора като източник на текста освен чрез едно ретранслиране на умозрения, като накрая дори предполагаемият окончателен източник, авторът, трябва да бъде разглеждан в рамките на хетерогенното разбягване. на Това разбягване може да се нарече „история", така че настоящата пуб ликация си поставя за цел да опише мястото на „Макбет" в рамките на някои известни исторически дадености - източниците на пиесата в „Хрониките" на Холиншед, връзката и с управлението и реториката на Джеймс 1, близостта и с Джонсъновата „Маска на кралиците". И все пак при описването подобни исторически дадености като хетерогенни самите дадености губят своята определеност. Статията ще разгледа именно такива пробиви вътре еднородността, а тропите, с които тя описва подобни ситуации, са свързани с отразяването и умозрителността: това е представата, че вътре в езика хегемонното наслагване от първи и втори порядък дублирането освобождава фантома на неконтролираната прилика, който прави различието проблематично, т. е. който превръща определените различия в неопределени.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Умозрения, Макбет, източникът
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 161-184

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Нихилизмът е отрицание от особен мащаб: той отрича съществуващите ценности, без да познава други. Как възниква ни хилизмът? От гняв, омраза отчаяние, разочарование, резигнация, равнодушие, скука. Той е поведение на този, който отрича съществуващото, но не може да си представи никакви възможни подобрения и поради това изпада във фаза на деструктивност или на саморазрушение. Многобройните форми на проява на нихилизма произтичат от два различаващи се основни варианта: единият е активният, войнственият, екстрове ртният, другият - пасивният, равнодушният, интровертният. Тук съществу ват многобройни степени на интензивност и смесване. Активният нихилизъм носи още виталност, спасени остатъци от друго духовно поведение на доверие към действеността на движението, на промяната, на общуването. Пасивният вариант завършва в мълчание и в редукцията на всякакви житейски изяви. В живота не може да се срещне никога абсолютен нихилизъм, срещат се само относителни нихилизми. Самоубийството при определени обстоя телства е абсолютен нихилизъм, безшумното отмиране при цялостно отричане на света е много сходно явление. След разочарованието от политически идеологии с техните обещания за рай на земята, с техните бляскави илюзии за хилядолетния райх, след станалата очевидна неиздържаност на техническите и научните утопии за щастие, които заплашват да завършат с катастрофи, след сриването на цели държави от войни, стопански кризи, корупция за застрашително много хора днес единственият изход е отхвърлянето на всякакви съществуващи обществени строеве. На запад мнозина са разочаровани от демокрацията, на изток - от комунизма, по различни причини и с различни видове реакция. Тук, както и там, избуяват безпомощността, безсмислието, отрицанието. Думата нихилизъм има интересно минало, на което трябва да се спрем, ако искаме въз основа на сходствата и различията по-добре да опознаем ня кои феномени на съвремието. Първо ще се опитаме все пак да представим някои от формите на нихилизма днес. Прави впечатление едно изненадващо наблюдение: нихилизмът се явява в двойствена форма, и то в противоречиви съчетания. Диалектичният процес започва в самите дадености: сред буржоазията, сред чиновничеството, сред собственическата прослойка, сред функционерите, както някога сред аристокрацията, с една дума, сред тези, които държат във властта си статуквото. За тях наборът от ценности, представляван от самите тях, скоро се превръща нещо съвсем естествено и започва да им се изплъзва от съзнанието. следващата фаза им изглежда вече безсъдържателен, те загубват чувството си за отговорност, както и радостта от своята задача. Съзнанието за ценностите, вярата в смислеността, в бога започва да им убягва, често без дори да забележат това.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Двойственият, нихилизъм, диалектика, противоречията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-11

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Неотдавна Пол дьо Ман заяви щастливо - неизвестно с много или с малко ирония, - че задачата на критиката в следващите години ще бъде своего рода империа.11истическо обсебване на цялата .11итература от метода на реторичното четене, често наричано "деконструктивизъм". "Но няма абсолютно никаква причина, поради която този вид анализ, предложен тук за Пруст - казва дьо Ман, - да не бъде приложим, със съответните модификацни на техниката, към .Милтън, Данте или Хьолдерлин. Това всъщност ще бъде проверката на литературната критика в следващите години."1 Надали може да се каже, че тази задача беше изпълнена с особена системна последователност във времето след 1979 година. Това е така, въпреки широкото влияние на "деконструктивизма", въпреки множеството книги и статии за него и въпреки блестящите работи на по-м,'lадите критици повлияни от Дьо Ман. Имаше повече разговори за деконструктивизма - като "теория" или като "метод", - повече опити да го аплодират или оплакват, отколкото да се покаже, че той е "приложим" към .Мил· тън, Данте или Хьолдерлин, към Антъни Тролъп и Вирджиния У.'lф.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: функцията, литературната, теория, днес
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 12-35

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тъй като комуникацията е само един от видовете човешка дейност, ние можем да запитаме как комуникатявните конвенции се отнасят към другите конвенции на социалната дейност. Кои точно конвенции са релевантин за четенето и интерпретацията? Дали комуникатявните конвенции за речевите актове и за четенето на литература функционират по един и същи начин в текстуалната интерпретация? За да отговоря на тези въпроси, аз ще разширя моя анализ и ще представя една обща типология на конвенциите. А последващата глава ще предложи изчерпателна теория за интерпретативните конвенции.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: конвенции, Интерпретацията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 35-56

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Често се казва, че жанровете предоставят средства за класификация. Това е една почтена грешка, която възлиза към древните граматици. Дори такъв фин критик като Греъм Хок може да пише, че ,.абстрактно теорията на видовете не е нищо повече от една система за класификация. Тя получава съдържание и позитивна ценност чрез запълване на всяко от нейните чекмеджета с адекватно описание и съответствуваща теория" . Вероятните спътници на такъв възглед са смущения всеки път, когато една творба не е съответствуваща, раздразнение, когато чекмеджетата не могат да бъдат намерени, и униние, когато самите чекмеджета се разместват. За щастие от XVIII век насам постепенно се формират алтернативни възгледи за жанра. От средата на 1700-те критици-емпирици и изследователи като Блейр и Кеймс са били способни да видят, че жанровете нямат ясно разделящи ги граници и че членството в един по никакъв начин не изключва членството в други. Като осмива химерата за дефиниция, Кеймс забелязва, че "литературните произведения се преливат едно в друго, точно както цветовете: в техните силни тонове те са отлично различими, но допускат такова голямо разнообразие и приемат толкова много различни форми, че ние никога не можем да кажем къде свършва един тип и къде започва друг" • Някои стигат до заключението, че жанровата теория, доколкото е безполезна в класификацията, няма стойност. Но в действителност жанрът е много по-малко преграда в гълъбарник, отколкото гълъб, и жанровата теория има различни употреби, бидейки свързана с комуникацията и интерпретацията. Когато това се признава, склонността на жанровете да се променят би изглеждала по-малко разстройваща. Разбира се, не е необходимо да се отказваме от всякаква мисъл за класификация. Ако литературата е жанрово организирана. то жанровете вероятно имат някакво таксономична приложение. Но то се оказва, както ще видим, неочаквано ограничено. Главната ценност на жанровете не е класификационна.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: жанрът, Интерпретацията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 57-79

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Като по неписан закон почти всички изследователи на историческия роман започват разсъжденията си с повече и.rш по-ма.rшо аргументирано отхвърляне на натрупалите се около това жанрово понятие отрицателни становища. С внимание са удостоявани не само теоретично изведените постановки, но и неизбежно битуващите в социокултурната среда предразсъдъци. Едва ли можем да отминем подобен натрапчиво повтарящ се нача.1ен жест като обичайното следване на една риторическа традиция. В него по-скоро се крие своеобразна защитна реакция. Защото, ако повечето от упреците, отправени към историческия роман, отнасящи се до неговата жанрова и художествена пълноценност (историческият роман е хибриден, нисък жанр, принадлежащ на тривиалната литература) с лекота могат да бъдат отхвър­ .Тiениl, то тези от тях, които отричат правото му на съществуване или поне на самостоятелност, обезсмислят а priori работата на изследователя. Да навлезеш в дебрите на един изпълнен с опасности лабиринт, за който отдавна се говори, че не крие никакъв Минотавър -това наистина е доста безсмислено начинание. Или поне рискува да се окаже такова. Пресилено и неуместно е, разбира се, да се сравнява историческият роман с митологичното чудовище, макар че в спора си с Белинеки за същността на нашумелия, тогава нов жанр Сенковеки не си спестява епитети като чудовищен и урощшв. Затова пък от средата на XVIII век насам, с установяването на тридялбата на литературните родове жанровата проблематика все повече и повече се превръща в трудно проходим за литературната наука лабиринт, в който всяка нова школа търси свой подход. Досягайки границите на всяко тълкуване, жанровата специфика се оказа еднакво неподатлива както за дедуктивизма на XVIII век, чиито спекулативно построени модели постепенно се превръщаха в "лоша игра на идеи" , така и за индуктивизма, който в своя стремеж да остане верен на единичния факт постепенно достигна до интуитивизма и до отхвърляне на жанра като категория •

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Историческият, роман, Жанрова, същност, Граници
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 80-98

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Историята на европейската .1итература учи, че лансирането на нова литературна !'!деология, особено когато се извършва в лоното на самоосъзната творческа и човешка общност, винаги е съпроводено с конструирането на определена жанрова йерархия. Кръгът "Мисъл" не прави изключение. В неговата литературна морфология водещо място е отредено на поезията. То е толкова силно подчертано, че често пъти в критическите текстове на авторите около именитото списание думата "поезия" просто заменя думата ""1итература", използва се вместо нея. Могат да се приведат доста примери, достатъчно е да се разгърнат съчиненията на четиримата участници в кръга. Но и не само техните. Тенденцията, която обсъждаме, е характерна и за други автори, близки до списанието и кръжеца - Божан Ангелов, Стефан Минчев и др. Могат да се посочат поне три фактора, улеснили тази замяна. Първо, еди~ утвърдена европейска традиция, започваща от XVIII в., формулирана отчетдиво още в теоретичните съчинения на немския романтизъм. Възродена от художествената мисъд на еимволпзма и декаданса, тази традиция се по~дхранва у нас и от бдагоприятни домашни условия: от една страна, презумпцията, че именно в поезията най-пъдно и органично се изявява самобитната индивидуална душевност на твореца, разкъсад пъпната връв на родовокот:-ктивната срастнатост, и от друга, видимата форма.rша "маркираност" на поезията, която, съпоставена е "естествеността" на прозата, дава повече основания на литературното съзнание да мисли едовесното изкуство като емаищширано и автономно, отличаващо се от другите типове едовесна комуникация. Навярно тъкмо в тази обща картина на повишено оценностяване на поезията за сметка на прозата трябва да търсим и мотивацията за рязката разделителна линия между поезията на Вазов и неговата бедетристика и драматургия, прокарана от д-р Кръстев. Подобно противопоставяне наблюдаваме и в оценките на П. Славейков за някои класици на световната литература, което ясно сочи, че изработеният в български условия модел се обобщава като модел за оценяване въобще. Така в статията си "Пушкин в Бъдгария" П. Славейков с тон на категоричност ще отбележи: ,,Прозаическите съчинения на Пушкина, докодкото ми е известно, са нямали никакво влияние на нашите писате.'Iи. Вярвам, че няма и да имат; тяхното време е отдавна минадо

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: жанровото, съзнание, кръга, мисъл, експлицитен, модел, имплнцитни, алтернативи
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 99-117

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В подстъпа към този необикновен човек (подстъп, който трае, откак се помня да интерпретирам; подстъп, който, за да е смислен, трябва да обобщи постигнатото в критиката, да му противоречи, като му дължи доста; подстъп, който може да ти струва само страхове, ако амбициозно си решил, че твоята дума е нова) аз особено ценя простите думи на един учен от време и ранг, за които изгубихме сетива: Балан. "Думите у Ботев може да се срещнат същите и у другите български писате.1и, ала не в същата ботевска реч ... Едни и същи думи в друга реч! Едни и същи думи като у всички българи, а подредба по друг начин. Същите човешки изповеди, заклинания и обръщения, каквито могат и други да изрекат, а между тях са заключени необичайни състояния, които извикват стотици въпроси. Същата Jюгика, която изказва всеки чапек, а тя - особено тя - толкова често се превръща в своята противоположност , в антилогика. Същите прегради на значенията, а те са пренебрегнати и поетично свързани, значенията са в друго принципно положение: сякаш пред своята разруха. Същият реализъм на думите, отношенията, чувствата и мистпе, а често те са свръхреалистични. Тончо Жечев, който се отнася с хубаво чувство към тези думи на Балан, е склонен да употреби най-невъзможното съждение за поета: ботевска буквалност. "Абсолютна точност и пределна локализация на ситуации и герои, от които по странните закони на още по-странния живот на поетическия текст се раждат най-фантастичните и мистериозните r<артини и обобщения в българската литература; с познатото съчетание на реалност и тайна в най-хубавите български песни." Ако искаме да разберем Ботев, убедил съм се отдавна, трябва да започне:vt оттук. Как нищо неподозиращите думи, с които иначе хората кротко или гневно си общуват, у Ботев се срещат и се nъзбуждат тайни, чародейства и магии, апокалиптични картини и провидства. Уловим m1 тази логика, схванем ли с нея всичко създадено изпод челото и перото на този неземен човек, ще обезсилим най-напред основния напън, в.1аствал десетилетия в ботевознанието: обяснението на явлението Ботев чрез неговата личност. В шrен на този напън бяха и хора с проницателни характеристики за поета - от Боян Пенев до днешните учени хора Никола Георгиев и Александър Кьосев. Ако Ботев им се изплъзва в мащаба си, то е, защото той изказва неща надлични, защото е "личност в повече".

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Геният, като, Народ, Ботев, неговият, начин, мислене
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 118-137

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В своето задълбочено изследване "Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм"1 М. Николчина разграничава четири културни роли на митологичния персонаж Прометей: nохитител на огъня, благодете.'l на човечеството, нарушител и страдалец. Въпреки че авторката все пак отдеJIЯ една от тези роли - първата, б KЛ.~:Jt'tll~ - като основен митоорганизиращ мотив; въпреки че изхождайки именно от нея, тя открива в основата на мита "едно вътрешно раздвоение между положителния аспект на "придобивката, огъня" ("линия на огъня", свързана с Есхилавата интерпретационва традиция) и отрицате.'Iния аспект на "нарушението, кражбата" (".'Iиния на кражбата", свързана с Хезиодавата традиция) , всъщност четирите роли на титана съществуват в един диахронен ред, следвайки една с.1ед друга във времето, дори обуславяйки се една друга според принципа на субординацията. Прометей е похитил огъня и с този си жест се е превърна.'I в благодетел на човечеството; но похищавайки огъня, той е нap!JUlUЛ известни закони, нарушил е порядъка и хармонията, за което е наказан да страда. Тръгвайки оттук, ние сме ск.'Iонни да видим в мито.'Iогемата Прометей други културни (и архетипални) роли, които по отношение на току-що изброените имат доминантно значение. Те съ-съществуват на едно синхронно ниво, в една темпорална плоскост --- не една след друга, но не и една дп друга, а по-скоро една в·ы1 друга, на принципа на онази будистка кукла, позната повече в руския си вариант като матрьошка. На. първо място, в мита за Прометей ние откриваме архетипалния образ б~Нрrо<;, гер о я (в най-обобщен смисъ.п) - героя, пожертва.'I себе си за благото па другите. От своя страна този пра-образ има няколко свои разновидности, на които сега няма да се спираме. На второ място, образът на Прометей съдържа модела на т в о р е ц а, Arн.ttol)py6~ (както в най-пряк, така и в максимално абстрактен аспект), който също се разпада на няко.'IКО разновидности с характерни свои акценти.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Митът, Прометей, Пенчо, Славейков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 138-151

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Викторианската литература на Англия започва да присъства в българската книжнина сравнително отрано, оше в процеса на разгръщането си. Не става дума, разбира се, за някакво системно представяне, а за спорадични появи на преводни материали в пресата и малко по-късно в книжна форма. Процесът е разбъркан, но няма как да бъде иначе. От една страна, съвсем естествено липсват българи, специалисти в областта на класическата и актуалната за онова време английска литература, липсва редовен обмен на дитературна информация между двата народа, липсват справочници, .'!ипсва в крайна сметка съизмерност между двете езиково-културни трг:диции. От друга страна, политическите и социалните изменения в нашите територии през втората половина на XIX век обуславят съвсем различна систематизация и употреба на внесения литературен материал от тези, на които той се е радвал в родината си. Като имаме предвид този пример, можем да заключим, че една тема за рецепцията на дадена литература неизбежно се превръща в тема за рецепцията на дадени чужди стойности и за това, как те се трансформират в местни стойности. В най-общия си хоризонт бележките ми са нацелени именно към тази посока на разсъждение. Да проследим сега представянето в български превод на две видни фигури на английската дитература от мина.'Iия век: Дикенс и Тенисън. Те са централните викторианци, съответно в областта на прозата и в областта на поезията. Това в никакъв случай не означава, че най-гениалните отделни творби на периода са излезли изпод техните пера. Двамата просто са се отъждествили най-плътно със своята епоха - толкова добре я изразяват, толкова са типични за нея, че са чак неподражаеми в типичността си. Те я обогатяват с най-добрите си произведения и едновременно с това приемат правилата и нормите И като социално позитивни личности, хора на обществения дълг. Дикенс е както та.Тiантлив повествовател и майстор на дитературния портрет, така и пълен конформист по отношение на композицията, смисъла, морала. Той е държал романите му да се четат от възможно най-многочислена публика (нали плюс всичко останало е бил и финансово зависим от продажбата) и затова се е съобразявал с нейния вкус към мелодраматични сюжетни нишки и образи, към определен по-значителен обем на произведението, към хепиендове и към поучения. Що се отнася пък до поезията на Тенисън, той е висш майстор в изразяването на благородни масови чувства, не търси да слиса публиката си с изненадващи, неуютни, застрашителни идеи и образи, а я сплотява в името на добрата кауза, т. е. в името на добрите ~увства, добрите мисли и добрите дела.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: между, бунтовника, администратора, Бележки, върху, Рецепцията, английската, викторианска, литература, България
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 152-166

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Rce по-често в края на ХХ веr си задаваме въпроса: Как ще завърши, с какво бе изпълнен и какво ще ни донесе? И по традиционно специфичния начин на човешкото мислене ще се обърнем, ще се "върнем" в неговото начало. за да се опитаме да "осмислим" и края. Смятаме този въпрос за достатъчно сериозен, за да потърсим отговора във философско-човешкия му смисъл. А в такъв аспект въпросът ни конкретно ще бъде: "Какъв е човекът на ХХ век?" Ясно си даваме сметка за безкрайността на отговорите и измеренията му. Всъщност още отдавна Дж. Бруно изказва една успокоителна и в същото време твърде обезпокоителна сентенция за човека въобще. "Човекът е това, което може да бъде, но никога не е това, което може да бъде." В перспективата на безперспективно стта или в беэперспективността на перспективата, съдържаща се в тази мисъJI, ще се помъчим да потърсим отговора на въпроса, какъв е човекът в начал01о на ХХ век, и то в неговия литературен "зародиш", а именно 13 творчеството на Ф. М. Достоевски. Всеизвестна е тезата, че Достоевсни полага "началото на всички начала" на съвременната литература на ХХ век. Следователно той прави едно "изпреварващо фиксиране" на ней-същностните характеристики на човека на ХХ век. Н. Бердяев пише: "Достоевски е направил велико откритие за човека и от него се започва нова ера във вътрешната история на човека. След него човекът вече не е това, което е бил до него .. Само Ницше и Киркегор могат да разделят с Достоевски славата на начинатели на новата епоха ... "2 Достоевски "внася" нови духовни измерения, които коренно променят светоусещането на човека. В самото начало на литературната си дейност в едно писмо Достоевски пише: "Човекът е тайна. Тн трябва да бъде разгадана и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си загубил времето си; аз се занимавам с тази тайна, понеже искам да бъде човек."3 На 18 години Достоевски заявява своето принципно ново отношение към човеи а и към смисъла на неговите занимания. В това изявление е 3аложена и е началото на тотална промяна в мисденето и чувствуването на човека, в представата му за истинност. Годината е 1839.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: някои, метаморфози, нравственото, творчеството, Достоевски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 167-181

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    "Достоевски не ни разкрива положителната еротична любов. Но за трагедията на любовта у него има истински откровения." Това е само едно от категорично противопоставящите твърдения на Бердяев - големия мислител на руския духовен ренесанс от началото на ХХ в., поклонника на една философия, за която обаче Достоевски остава "най-големият неразбран метафизик". Ако се перифразира Соловьов, духовният свят на Достоевски представлява твърде голямо разнообразие от чувства, мисли и пориви, за да се обхване в категорични различавания душевният плам, откликващ на всичко . Истинските откровения на самия Бердяев са може би в идеята за моста, който той постоянно се опитва да хвърли между положителния и отрицателния полюс, между собствената си философия на демонаЕрос и "бесовски" демоничната поетика на любовта у Достоевски. Разминаването е още в корен отблъснато. Но твърде крехкото равновесие над бездната на общия руски дух създава от "Светосъзерцанието на Достоевски" (книга, издадена от Бердяев непосредствено след изгнанието му от Русия през 1923 г.) само един от възможните образи на Достоевски- философски, неизбежно от-художествен, донякъде схематизирано потопен в Бердяевия персонализъм, който посяга на другото си "аз" от висотата на предварително отчуждени принципи и нагласи. В душата на философския образ обаче тлее същият "особен огън", в който Достоевски вярва, без да се тревожи много какво ще излезе от това. Тревожно или не, самата философия отрича, за да утвърждава, и най-висшето отрицание е утвърждаване на непостижимостта като идеал и на идеала като непостижимост. Достоевски прекрасно разбира това, отбелязвайки в дневника си, че хората са готови да повярват по-скоро в чудото и невъзможността, отколкото в истина1 а и действителността, която не желаят да видят •

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: демона, демоничното, Любовта, Бердяев, Достоевски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 182-190

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    От столетия в съзнанието на културния европеец Омировите поеми са престанали да бъдат просто елементи от .тrитературното наследство на древността, от класиката. Те са се превърнали в своеобразни митологеми, в културни знаци (в смисъла на този термин, придаден му от Сосюр). И ако се позовем на думите на Уолас Дъглас, че в света има толкова определения за мит, колкото и изследователи, то, мисля, с право можем да кажем същото и по отношение на Омировите поеми. Интерпретацията на тяхната историческа, етнографска, филологическа, художествена и прочие стойност е придобивала твърде разнопосочни аспекти. Обективно обяснение на тази многоцветност могат да бъдат ред причини, твърде важна сред които е, струва ми се, реално заложената в текстовете обширна гама ~т мотиви и идеи. И ако оставим настрана литературната същност на ,.Илиада" и "Одисея", а ги разгледаме като мит, то изникващите при анализа препятствия чудесно ще се вместят в следните размисли на полския литературовед Еразъм Кужма: " ... Значението на мита не съществува извън него, не е предварително дадено. То се ражда заедно с мита, в него и чрез него. Оттук идва и дилемата пред искащия да пише за мита: къде трябва да постави гледната точка? Ако предпочете вътрешността, ще и.згуби способността (и нуждата) от изясняване, ако избере външността - ще изгуби способността за разбиране."1 И ако сведем нещата до анализа на текста, то трябва да подчертаем, че обяснението винаги е плод (или поне е логично да е така) на разбирането, докато наличието на обратния процес не е задължително. При този втори случай ще се натъкнем по-скоро на "анализ за чекмеджето" - нека си позволим едно такова определение.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Интерпретацията, Омировия, епос, драмата, Завръщането, Одисей, Станислав, Виспянски
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 191-204

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Жизненият път и дейността на Александър Паскалев като книгоиздател и общественик до днес, за съжаление, не са особено популярни. Един от духовните първенци на нацията ни през първите десетилетия на века, другар и съратник на творци като Ив. Вазов, П. Яворов, П. П. Славейков, Н. Лилиев, д-р К. Кръстев, К. Христов и др., той все още не е получил онова обществено признание и почитта, които отдавна заслужава. Едва ли сега е известно на мнозина, че Паскалев е поставид "основи на модерното книгоиздаване"1 у нас, че той е "един от тези, чиято дейност в областта на книгоиздаването се разви бързо, в размери, непознати за тогавашната съвременност"2. Неговото име наистина е познато от кориците на стотиците му издания в многохиляден тираж - екземпляри, от които нерядко се срещат и досега в много лични и обществени библиотеки, но малко хоразнаят нещо повече от това. А преди да стане прочут столичен книгоиздател Александър Паскалев е бил и народен учитеJl, и борец за социално равенство, един от основателите на туристическото движение, пръв инициатор за изграждането на работнически кооперации в своя роден град Хасково, дарител. Още в началото на издателската си дейност Паскалев успява да обедини около себе си почти всички майстори на българското слово, да примири и приобщи техните, понякога противоречиви и даже враждебни, художествени и идеологически възгледи и разбирания в името на една възвишена обща цел - доизграждането и развитието на националната ни литературна култура. И затова още тогава неговите народополезни усилия не остават незабелязани. Много скоро в печата се появяват ласкави оценки и поощрения за направеното от амбициозния и културен издател, за бъдещите му планове. А по-късно, когато приносът му вече е налице, Паскалев получава твърде обективна и авторитетна оценка от Георги Караславов, който пръв изтъква безспорните му зас.'lуги на фона на бъ.r~гарското книгоиздаване въобще3. Дълго време след 9. IX. 1944 година по силата на нелепи житейски обстоятелства за Александър Паскалев почти нищо не е писано, като изключим некролозите, отпечатани във вестниците "Работническо дело" и "Книжарска дума" след смъртта му.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: живота, делото, книгоиздателя, Александър, Паскалев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 205-208

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    През 1930 г. под редакцията на Михаил Арнаудов се отпечатва посмъртно академичното издание на Иван Шишманов под наслов: "Ив. Вазов. Спомени и документи." (С., БАН, 1930, XII, 380 с.). В него Шишманов помества повече от 130 Вазови писма и бележки до видния български учен. През 1947 г. се появиха и писмата на поета до Евгения Марс ("Писма на Иван Вазов до Евгения Марс"- С., 1947, 176 с.). Тези писма възлизат на около 115 броя и са писани между 1906 и 1921 г. През 1949 г. Институтът за българска литература при БАН под редакцията на Николай Лилиев осъществи ново интересно книжовно издание: "Иван Вазов. Сборник от спомени, материали и документи" (С., БАН, 1949, 403 с.). В него Михаил Арнаудов наред с "неизвестни стихотворения на Иван Вазов" за първи път помества и 25 Вазови писма до Спас Вацов, писани през периода 1878-1885 г., както и до други лица - Константин Иречек, Васил Д. Стоянов, Светослав Миларов, Димитър Ризов, студента в Пражката музикална академия Димитър Хаджигеоргиев (подготвил юбилейния химн, посветен на Иван Вазов), режисьора на Народния театър Павел Ивановски (русин по народност). В същия сборник са поместени и издирените от Симеон Радев т. нар. "Неиздадени писма на Иван Вазов до Константин Величков" - всичко 24 на брой. В 1955 г. пак Институтът за българска литература при БАН отпечати сборника "Иван Вазов. Непубликувани писма" (С., БАН. 1955, 215 с.), в който са поместени 337 неизвестни дотогава писма на Вазов до Атанас Т. Илиев, Въла Вазова-Фетваджиева, Георги Вазов, Иван Шишманов, Михаил Маджаров, Никола Начев, Стефан Костов, Стефан Бобчев и други лица. През 1956 г. Емил Стефанов помести част от Вазовите писма до д-р Кръстьо Кръстев (сп. "Септември", 1956, М 9, с. 177-194). През 1957 г. излизат. ХХ от Събраните съчинения на Иван Вазов (С., Бълг. писател, 1957, 735 с.). В него бяха вк.IJючени всички по-значителни епистолярни материали от посочените източници. Публикуваха се за пръв път и няколко- към печатаните вече- до Иван Шишманов, Кирил Христов, Евгения Марс, Кръстьо Кръстев и други .'Iица- писма и други материали. Заслуга на съставителите на Събраните съчинения е, че при подготовката на тома са отстранени редица неточности, извършена е датировка на немалко от печатаните материали. След излизането на ХХ том от Събраните съчинения на Иван Вазов интересът към епистолярното наследство на писателя още повече нарасна.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: писмата, прекрасни, напоени, горещ, патриотизъм, Новооткрити, писма, Иван, Вазов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 209-220

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Без да сме се срещали някога, с Г. П. Стаматов поддържахме продължителна кореспонденция. Тя трая годишr наред- от януари 1937 до юли 1942, когато поради мобилизирането ми във войската като запасен офицер тази кореспонденция бе временно прекратена. За съжа.1ение това "временно" се оказа завинаги, тъй като няколко месеца по-късно - на 9 ноември 1942 - умореното сърце на писателя престана да бие. Отиде сп от живота един от най-ярките и най-интересни критически реалисти в нашата бе.1етристика. Но и~ето му и оригиналното му творчество останаха трайно в съкровищницата на националната ни художествена литература. По онова време, за което става дума, живеех в Ловеч, където бях учител. Но освен с пряката си учителска работа, от която си изкарвах хляба, усърдно се занимавах и с литература и бях редовен сътрудник на няко,1ко известни столични вестници и списания: "Литературен час", "Философски преглед", "Златорог" и др. Между другото бях написал и отпечатал някоако статии и върху творчеството на Стаматов. Една от тях, доста обширна, под заглавие "Стилът на Г. П. Стаматов" бе поместена в сп. "Фи.lософски преглед", кн. 3/1941 г. За нея именно се говори в писмото на писате.1я от 19. II. 1942 г. Бях му изпратил отпечатък от тази статия. При неколкократното сменяване на квартирата си и поради честото ми мобилизиране през войната някои от писмата, както и немалка част от книгите ми пропаднаха, станаха жертва на недобросъвестни любопитни очи и на разни любители на собствени библиотеки, съставени от безцеремонно приевоени чужди книги. Оцелели са само 26 писма на Стаматов. Колко бяха всичките - сега не бих могъл да к<1жа със сигурност. Във всеки случай, като ги препрочитам, струва ми се, че са изгубени няколко ценни писма, които разкриваха съществени моменти и характерни подробности от живота и творческата биография на писателя. Но не бих се наеn да ги възстановя по памет, тъй като от времето на писането им досега са изтекли повече от тридесет и пет години - период, достатъчно дълъг, за да изневери и найдобрата памет. Навремето се бе зародила в мен амбициозната идея да напиша психографски очерк за Г. П. Стаматов. Споделих в писмо до писателя тази своя идея. Той я възприе с неочаквана готовност и обеща на драго сърце да отговори писмено на всички въпроси, които възнамерявах да му поставя. Доколкото си спомням сега, бях набеляза.'! около четпридесет въпроса. Съобщих му първите няколко от тях. Писмата на писателя от 24. I I. 1942 и от 7. III. 1942 очевидно са в отговор па тях. Както се вижда, работата беше потръгнала. Но не особено за дъnго. Вниманието ми бе отвлечено от чествуването на Стаматов, което организирах в Ловеч, а с1ед това от тревогите около мобилизирането ми

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: неизвестни, писма, Стаматов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 221-221

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Съвсем неотдавна прочетох Вашата статия за моя дядо, княз Н. С. Трубецкой. На с. 145 в сп. "Литературна мисъл", г. XXXV, 1991, кн. 4, Вие пишете, че Николай Сергеевич е бил болен от рак. Това не е истина, той боледуваше не от рак, а от гръдна жаба. Също не е истина, че е бил арестуван от Гестапо. Той беше разпитван в Гестапо, оттам конфискуваха всичките му материали и ръкописи, но арест не е имало. На с. 146 Вие споменавате "J iidogermanisches J ahrbuch". Това се нарича пpaвилнo"Indogermanisches J ahrbuch".

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: писмо, редакцията
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-13

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази книга1 се опитва да проучи Библията от гледната точка на литературния критик. В началото исках да направя честен, дълбок, индуктивен преглед на библейската образност и повествование, последван от някои пояснения, как тези елементи на Библията са създали една образна структура - един митологически универсум, както ще го наричам - вътре в който западната литература се е развивала чак до деветнадесети век и до голяма степен все още продължава да се развива. Не изгубих от поглед тази задача, обаче се отдалечих от нея по време на процеса, който доведе до "Анатомия на критиката" (1957). Известни предварителни въпроси, които предполагах, че могат да се ограничат в една или две въвеждащи глави, се разраснаха първо в огромен хегелиански увод и в края на краищата - в самостоятелен том. След като помислих много внимателно, реших да махна застрашителното оглавление .,том първи" от заглавната страница, защото бих желал всяка книга, която публикувам, да бъде завършена цялост. Обаче един втори том, така или иначе, е в активна подготовка, а това въведение отчасти принадлежи към нея. Настоящата книга не е научно изследване върху Библията, още по-малко пък теологичен труд. Тя изследва единствено моя личен сблъсък с Библията и никъде не говори от позицията на някакъв научен консенсус. Нямам пряк отговор на въпроса, защо изобщо тя трябва да съществува, а само обя.снение, как тя се роди. Моят интерес към този обект започна още от най-ранните години на кариерата ми като асистент, когато открих, че преподавам Милтън и пиша върху Блейк - двама извънредно библейски автори, дори според стандартите на английската литература. Скоро разбрах, че един студент по английска литература, който не познава Библията, не може да разбере голяма част от онова, което става в текста, който чете: и най-съзнателният студент ще изтълкува неправилно подтекста, пък дори и смисъла. Тъй че аз предложих курс върху английската Библия като въведение към изучаването на английската литера1ура и като най-ефективен начин аз самият да я изуча.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Великият
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 14-35

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В една наша статия накратко разглеждахме един от аспектите на популярния старозаветен сюжет за стълбата на Яков, като акцентът беше поставен само на идентификацията на стълбата и неопалимата къпина като място за общуване с бога . В сега предложеното изследване ще направим опит да покажем как именно е ставало това в пространственото и времевото измерение. При това ние изхождаме от същата тази хипотеза, че стълбата на Яков, или по-точно качването и слизането по нея, митологически са идентични на изкачване по растящо или плаващо дърво, на сядане на стълб, на преминаване през мост, на преплуване на река, на отсичане на дърво за мост, на разцъфналия жезъл, на плаване на сал, лодка и пр. Стълбата и нейните производни (дърво, река, дъга, кладенец, мост и пр.) са били разглеждани от древните като представа за пътя от света на хората в света на мъртвите и обратното, чийто произход е свързан с обожествяването на силите на природата, движението на космическите тела и свързаните с тези изменения годишни цикли. Анализът, който направихме на символиката на апокрифа "Лествица", ни даде възможност да проследим как в паметниците на средновековната християнска литература се е извършвал процесът на синтез на древните езически митологични представи и ритуалите, свързани с космическите цикли на природата и библейските и християнските персонажи, така или иначе съотносими с идеята за стълбата. Тъй като цитираният апокриф не е бил подробно изследван именно в този аспект, необходимо е да се спрем по-подробно на него. Апокрифът, който на български не е бил превеждан, е известен в Русия в два варианта (тук разглеждаме по-пълния- Румянцевския) • Условно той се състои от две части, първата от които на свой ред включва редица християнски каноничии и апокрифни сюжети, при това произходът на някои от тях е доста завоалиран. Най-изразителният от сюжетите, дал непосредствено името на самия апокриф, е описанието на стълбата във възприятието на патриарх Яков. Библейската картина на видението на Яков на стълбата тук силно е преосмислена, очевидно под влиянието на известните на съставителя на "Лествицата" редица апокрифни сказания, най-вече на "Апокалипсиса на Авраам", където също се разказва за 12-те периода на века, дава се пророчество за избавлението на народа на Израел от властта на езичниците и за Божия съд над последните •

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Символиката, Стълбата, Яков, нейният, генезис
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 36-43

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В развитието на литературата могат да се диференцират два основни принципа: единият- подчинен на естетиката на тъждеството, чиято същност е съхраняването на вече създадени текстове, и вторият, който се изразява в непрестанен стремеж към създаване на все нови и нови текстове. Тези два принципа могат да бъдат съотнесени с историческите етапи в развитието на литературата- първият е по-древен, а вторият подчинява на себе си цялата съвременна литература. Голяма част от наблюденията на историческото развитие обаче водят до един общометодологически извод, засягащ същността на литературноисторическия процес- скритото проявление на "принципа на съхранението",. при това в текстове, достатъчно отдалечени (и исторически, и географски). Става въпрос за традицията и новаторството в литературата. Изследването на две" те или на коя и да е от тях всъщност отвежда към проблема за развитието на литературата. Такъв процес на изучаване на диахронията може да се разглежда като "третична моделираща система" (ако се опитаме да го формулираме с езика на модерната дояеотдавна терминология). Това трето моделиране е литературната теория в нейните две основни направления- собственотео-· ретическа и историческа (едната се стреми да обясни що е литературата, другата- що е литературен процес). Литературната теория (особено нейното създаване) е изправена пред един парадокс: тя се стреми да обхване колкото може повече факти, тенденции, закони (т. е. стреми се към всеобемаща универсалност), но колкото по-голяма е претенцията И в това отношение, толкова по-несъвършена и уязвима става тя. Опитите да се включат и обяснят теоретично повече и по-разнообразни явления винаги водят до крайности, които още по-рядко демонстрират безсилието на дадена теоретична концепция да остане ефективна и да обхване синхронно или диахронно литературата, защото всяко навлизане в детайлите, в дълбочината на изследваното явление усложнява и в крайна сметка деструктурира първоначалната теоретична платформа, послужила за изходна точка на анализа. Този парадокс изглежда неразрешим от гледна точка на "достатъчната обективност" и прави очевиден още един недостатък на "теорията", нейната повече или по-малка субективност. Но тази субективност има няколко нива: първо, присъщата на човешкото съзнание (срв. Хегеловата "Феноменология на духа" ), второ, от структурата на социума, и трето- от случайността и избирателността на конкретното познаниелична и моментна избирателност на съзнанието.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: реализация, библейския, генотип, българската, литература
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 44-79

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази студия се занимава с идеята за ху дожественото произведение от времето на Ранната реформация- в няколко съчинения на Мартин Лутер, написани едно след друго в годините 1519-152!1. За художественото произведение в тези съчинения изобщо не става дума; в тях не се употребява, което е съвсем естествено, дори думата изкуство, с която по навик свързваме художественото произведение. Свикнали сме -и с основание -да мислим художественото произведение като произведение на изкуството, а двата израза -като синоними. Тъй като за М. Лутер тези проблеми не са непосредствена очевидност, то не беше възможно да обясня направо кое е художественото произведение, ако преди това от хода на изложението не станеше ясно какво е за Мартин Лутер произведението изобщо и кое може да се нарече смислова произведеност. Изглеждаше неизбежно да започна от това, което е очевидно -от възгледите, които Лутер изказва открито, и тълкувайки тях, да вървя към скритото, към пряко неназованото с наше понятие -- към художественото произведение. Бях воден и от чувството на уважение, което дължим на всеки значителен текст; прониквайки в него, аз се стремях да го тълкувам в неговата собствена посока, доколкото това е възможно, за да изглежда убедително и за самия мен едно размишление, чиито източници не можеха веднага да удостоверят неговата последователност. С други думи- за да направя видим проблема за художественото произведение, за да направя видимо неговото присъствие в мисленето на М. Лутер, аз трябваше да се съсредоточа първоначално върху неоспори~1ото присъствие на други проблеми- на вярата, делото, свободата, Евангелието ... , за да достигна до пробле·· ми, за които не може със сигурност да се твърди, че са били осъзнавани от Лутер. Но такава е една от целите на историческото изследване - служейки си с език, различен от езика на изследвания материал, да открие неща и отношения, несъзнавани и действителни за хората от миналото и определящи поведението им, и които отношения не би открил историкът и не би знаел нищо за тях, да не се занимаваме тъкмо с този исторически материал.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: художественото, произведение, немската, Реформация, Животът, Христос, върху, текстове, Мартин, Лутер
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 80-90

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Попитали едного "Каква е разликата между кокошката?", а той отвърнал: "Разликата между кокошката е в дватай крака, които са абсолютно еднакви, особено левият." Мястото на този анекдот е по-скоро в юбилеен сборник на някоя психиатрия, нежели в една литературна разработка, и ако си позволявам да го цитирам, то е, защото много добре илюстрира постиженията на родните ни изследвания върху тези жанрове. И още, защото помага на заглавието да изкаже идеята на автора. А тя е, че приказката и разказът са името и презимето на една и съща кокошка. С една такава идея, която се носи най-вече от скобите в заглавието, далеч не може да се отиде. Но с нея може да се тръгне. Дали един текст ще бъде приказка или разказ, въобще не зависи от самия текст- ето това е идеята. Тя е много повече абсурдна, отколкото еретична, и при всички случаи -трудно доказуема, предвид скромните възможности на автора. И още -тя не е особено нова. В своята "Анатомия на критиката" Нортръп Фрай лансира много идеи. Едни от тях водят до отчаяние- например тази, че "формите на белетристиката са смесени като националните особености на хората и не могат да б'ьдат точно разграничени като двата пола" (с. 405). Други обаче могат да амбицират изследвача- например тази, че "жанрът се определя от условия, установени между поета и неговите почитатели" (с. 330). Което ще рече, че проблемите на жанра са и проблеми на рецепцията. Друг е въпросът, доколко тя може да помогне в случая. Изследвачът, тръгнал да дефинира разликата между приказката и разказа, още на първата крачка се сблъсква с една фатална трудност- те не са дефинирани поотделно. Това, че няма точни определения, не е толкова страшно. Страшното е, че няма единни критерии в търсенето на тези определения. Фолк.'1ористиката и литературознанието са си ги поделили като неприкосновени територии и ревниво си ги бранят един от друг. От време на време в паузите между студените войни някое изследване по историческа поетика ще обяви приказката за тотем на Романовия род и с това всичко приключва. Агресии в обратна посока липсват. И тъй първият сериозен и невидим противник на изследвача е хаосът, който цари в отношенията между "великите сили"- фолклора и литературата. Тези две думи стоят една до друга в заглавията на доста разработки, включително и наши, български, но очакваният порядък е все още много далеч. Още повече, че враждата между тях е маскирана зад редица други формирования, каквито са опозициите устност-писменост, вариантност-уникалност, колективност-индивидуалност и т.н.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Приказката, Разказът
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 91-106

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Самопознанието на един народ в неговите първенци е присъщо на всяка епоха, но навярно най-релефно то става през Възраждането. Не знам дали всеки народ е имал Възраждане. Понятието е европейски термин и отличава цяла система от исторически и духовни ценности. Правени са стотици опити това европеистко понятие да се пренесе върху далечни на Европа реалии. Дори да са виртуозно приложени, в тези опити винаги има насилие над истини и обстоятелства. Еднакво обичат да ги правят и европейски, и руски, и американски учени. Прочетете само популярната книга на такъв голям учен като Н. И. Конрад "Запад и Изток" и ще разберете какво искам да кажа. Но дотолкова, доколкото имам поглед върху историческите процеси, Възраждане навярно е имало навсякъде, и то в принципа си е възстановяване на отминала (древна) висока ценност в битието на етиоса или на група от народи. В Европа Ренесансът възражда антични ценности. По-скоро класическия идеал, породен при древните гърци,и личностното, индивидуалистичното начало като принципи на новата европейска цивилизация. Опитът да се прехвърли същият принцип върху Българското възраждане, дори с уговорката, че се възражда не личност, а народ, е недоразумение. Този опи1 споделя участта на всички подобни, за много още жизнени области и исторически епохи, които се мерят с европоцентристка матрица. Че в нашето Възраждане има европеизация и че много от явленията му са "всмукани" от нея, е вън от съмнение. Но трябва да се знае кои явления отличава и кое от тях. Според моето схващане европеизацията е отлика на възрожденската ни повърхнина. Дълбочините, смисъла на Възраждането тя не засяга. В повърхнината говорят подражанията, преносите на едни ценностИ. Млади момчета са тръгнали по Европата, усвоили са богати нейни ценности и прилежно са посветили живота си на тяхното прилагане в българските условия. В дълбочината на Възраждането ни говорят, а по-точно е да се каже заговорват, скритите, невидимите, древните пластове на българското съзнание и познание. Те са резервирани или открито противопоставени на европеистките. Българското възраждане глъбинно се характеризира с избухване на древната ни култура в първенците на нацията и с тихото "разстилане", "просветване" на много равнища. Тази древна култура е производна на светогледа :на прапрадедите ни. А защо производна? Тя е самият този светоглед, неговото лице. Светогледът крепи цялата ни държавност, връзката между официалното и неофициалното И ниво, между власт, дворец и народ. Културата, създанията на светогледните начала, е показът им в делника и празника.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Геният, като, Народ, Ботев, неговият, начин, мислене, Продължение
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 107-116

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Изграждането на представа за литературата като процес, като развитие на нещо относително постоянно може да се строи върху съпоставяне на различни варианти на някакви устойчиви образувания, каквито са мотивите и сюжетите. Те предлагат интересни образци, в които някакъв инвариант или архитип се реализира в разнообразни значими конкретизации. Сюжетите с престъпления отдавна присъствуват в човешката словесност, те са изграждани от различни мотиви и съдържат различни представи за това, което се възприема като престъпление, различни са конкретните авторски подбуди, които определят насочването към тях, различен е и отпечатъкът, който полага времето. Неизменно остава само грубото, обикновено кърваво погазване на някакъв неоспорим за епохата закон. В развитието на новата българска литература могат да се открият няколко типа изображения на престъплението, които са израз на различни ценности, представи и авторови намерения. Тези типове влизат в сложни взаимоотношения на привличане и отблъскване, на обновяване и връщане към предишни нива. Едно подчертано схематично тяхно изреждане, което не претендира за изчерпателност, може да започне с възрожденските и следосвобожденеките сюжети за нещастната фамилия и похитителя друговерец. Успоредно с тях се появяват повествования за непокорни българи, които имат правото да нарушават закона в името на по-висши ценности. В някои свои творби Иван Вазов, който използува тези модели, се усъмнява както в дефинирането на престъплението и престъпника, така и на закона и институциите, които го олицетворяват. Друг характерен модел се открива при писатели като Георги Стаматов, Антон Страшимиров и др.,които достигат до идеята, че българинът също може да извърши престъпление, което първоначално се обяснява предимно със социални причини. Така наречените диаболисти (Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов и др.) пък навлизат в тайниците на човешката душа, за да открият там загадъчни универсални cиmi, които ги карат да проблематизират традиционните представи за престъплението и особено за неговите мотиви. Успоредно с тях Елин Пелин изгражда свой модел за изобразяване на престъплението, който представлява интересен и педокрай разчетен от критиката синтез от по-стари и съвременни му тенденции.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Митични, красавици, благородии, разбойници, Изображения, престъплението, Йордан, Йовков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 117-138

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Поетът е човек, в който "Дарбата Хикс" естествено,е много по-развита, отколкото у останалите хора. Повечето от нас изрязват безцеремонно цели области на възприятието, опустошавайки по този начин своя мисловен живот, докато поетът съхранява способността да бъде внезапно озаряван от ефирната реалност на "отвъдния" свят. Дали поетите наистина притежават в по-голяма степен "окултна" мощ в сравнение с мнозинството от човечеството? Преди години в Майорка, когато обсъждахме с Робърт Грейвз проблема за "окултните способности", аз се запознах с един поет- Луис Сингър, негов връстник. Наглед отношението му :към тази тема бе съвсем скептично, но ми каза, че навремето бил предприел редица изследвания в сферата на спиритизма. Помолих го за някакво описание на тези негови опити: резултатът бе един забележителен документ от 15 страници, който ще имам възможността да цитирам неколкократно. Подобно на Грейвз Сингър е имал щастието да притежава онази дарба на поетите за пълна релаксация - той говори за "концентриране върху пустотата, което позволява на съзнанието да се отпусне в пасивно състояние". Сеансите не успели да го убедят в реалността на психофеномените, но Сингър запазил непредубедеността си и се постарал да се настрои на приемна вълна, когато е сам. Една дама - медиум го била уведомила, че трябва да очаква в стаята си посещение, така да се каже, по нейно "усмотрение" от страна на детски дух: "И тъй, зачаках в безмълвната стая въпросната визита с разтоварено, разхлабено съзнание. Разбира се, нищо не се случи. Тогава реших да експериментирам със свещ. Запалих свещта и се заех с наблюдението И. Пламъкът си гореше, без да трепне. Все така релаксиран, аз се взирах, всуе надявайки се на някакъв мистичен "полъх", но уви! - нищо подобно. Изведнъж обаче долових приятен мирис, който до този момент изобщо не бях усетил. В това пасивно състояние го надуших без никакви съмнения. Станах и се опитах да го проследя. В стаята ми нямаше нищо, което би го обяснило. В крайна сметка последвах обонянието си. А то ме разведе из цялата къща - от горния етаж до сутерена, където се помещаваше банята. Тъкмо там, в банята, открих причината -късче тоалетен сапун.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Поетът, като, окултист
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 139-165

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Разговор на Ж.-К. Коке с Юлия Кръстева по повод на книгата И LTJI.tEtФttкft: Recherches pour uпе semaпalyse. Paris, 1969. Ж.-К. Коке: Освен орнаменталната си стойност заглавието на Вашата книга подбужда към размисъл върху историята на СЕМИОТИКАТА, дефинирана като "обща теория за начините на означаване", и върху отношенията, които тя поддържа с това, което Вие наричате СЕМАНАЛИЗА. Бихте ли могли да уточните тези два аспекта, и особено последния? Ю. Кръстева: Написано с гръцки букви, заглавието на моята книга продължава наименованието на серията "Труды по знаковым системам" на съветските учени. Следователно това за мен е един начин, освен другите неща, да се насоча към историята, биографията, формирането ... Но освен личната причина едно такова заглавие, което не може да има "орнаментална стойност", както Вие казвате, освен за един сляп за материалността на означаващото субект (следователно за един субект извън семиотичната проблематика), то ситуnра настоящото изследване във вътрешността на семиотичната история, откъдето може да се види какво е положението преди Сосюр и Пърс и особено в древна Гърция с нейните стоици. Да се прави семиотика днес следователно, не е невинен жест: той пуска в действие начини на мислене, които са се изграждали през цялата история на нашата цивилизация и които са получили конкретни изменения в хода на тази история; начини на мислене, които имат обаче (каквито и да са били вариантите) тази обща черта, че се определят по отношение на (1) логиката и лингвистиката, (2) епистемологията, (3) идеологията (и по-точно нейната доминанта - религията). Съвременната семиотика не може да остане настрана от матриците, които тази история И е завещала (напр. концепциите за з на к, за с и ст ем а и т. н.), освен при условие, че се обрича на наивно продуциране на стари положения и дори на стари пропуски. Това означава, за да бъда кратка, че съвременната семиотика не би могла да напредне, без да подчини своите концептуални матрици на едно епистемологично учение, и дори че това епистемологично учение е нейна съществена част. С други думи, семиотиката е една критическа наука и /или една критика на науката.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: пределите, Теоретичното, фикцията, интервюта, Юлия, Кръстева
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 166-171

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Семиотиката (или още семиологията) е науката за знаците. Вербалните знаци винаги са играли първостепенна роля и размисълът върху знаците се е смесвал дълго време с размисъла върху езика. Съществува имплицитна семиотична теория в лингвистичните мисловни построения, които Античността ни е завещала: Китай, Индия, Гърция и Рим. Мислителите на Средновековието също формулират идеи върху езика, които имат семиотично значение. Трябваше обаче да дочюсаме появата на Лок, за да се осъществи и появата на самото име "семиотика". През целия този първи период семиотиката не е разграничавана от общата теория - или от философията - на езика. Семиотиката с11ава самостоятелна дисциплина чрез трудовете на американския философ Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914). За него тя е една референциалла рамка, която обхваща всяко друго изследване: "Никога не е било в моята власт да изследвам, каквото и да било - математика, морал, метафизика, гравитация, термодинамика, оптика, химия, сравнителна анатомия, астрономия, психология, фонетика, икономика, история на науките, вист, жени и мъже, вино, метрология- по друг начин освен като семиотично изследване." Поради това семиотичните текстове на Пърс са също толкова разнообразни, колкото и изброените обекти; той не е оставил нито една цялостна творба, която да резюмира основните черти на неговата доктрина. Дълго време това е провокирало (провокира и днес) известно непознаване на неговите доктрини- още по-трудни за разбиране, тъй като са се променяли от година на година. Първата оригиналност на Пърсовата система се съдържа дори в определението, което той дава за знака. Ето една от формулировките: "Един Знак, или Репрезентамен, е една Първичност, която взаимодейства с една Вторичност, наречена негов Обект, едно такова истинско триадично отношение, което е способно да детерминира една Третичност, наречена негов Интерпретант, за да може той да създаде същото триадично отношение и спрямо т. нар. "Обект", подобно на това между Знака и Обекта." За да се разбере тази дефиниция, трябва да се припомни, че целият човешки опит според Пърс се организира в три нива, които той нарича Първичност, Вторичност и Третичност и които, казано обобщено, съответстват на почувствани качества, на изпробвано действие и на знаците. Знакът на свой ред е едно от тези тричленни отношения: това, което провокира процеса на сцепление, неговия обект и ефекта, произведен от знака, или това е т. нар. интерпретант.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Семиотика, знак
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 172-177

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Знакът е основно понятие за всички науки за езика, но именно поради тази своя значимост е едно от най-трудните за дефиниране. Тази трудност се увеличава поради факта, че в съвременните теории за знака се правят опити да се държи сметка не само за лингвистичните същности, а и за невербалните знаци. При един по-внимателен преглед класи11еските дефиниции за знака често се проявяват или като тавтологични, или като неспособни да уловят понятието в неговата собствена специфичност. Налага се мнението, че всички знаци водят по необходимост към едно отношение ("relation") между две "relata", но при простото отъждествяване на сигнификацията с отношението не може да се постигне по-нататъшно разграничение между два, при това твърде различни, плана. От една страна, знакът "майка" е по необходимост свързан със знака "дете", от друга- това, което "майка" описва е майка, а не дете. В една от първите теории за знака Августин Блажени предлага: "Знакът е нещо, което извиква в мисълта някакво друго нещо (извън пространството, въведено от смиелите)." Но "предизвиква" (или "извиква") е категория едновременно твърде тясна и твърде широка: от една страна, се смята, че смисълът съществува извън знака (за да може да бъде извикан), а от друга - че извикването на едно нещо чрез друго се ситуира винаги върху същия план. И така сирената може да означава началото на бомбардировки и да напомня войната, ужаса на населението и т. н. Казваме ли, че знакът е нещо, което заема мястото на друго нещо или го замества? Това би било едно твърде особено заместване, което всъщност е невъзможно нито в един, нито в друг смисъл: нито "смисълът", нито "референтът" в качеството им на такива не биха могли да се впишат във вътрешността на едно изречение на мястото на "дума". Суифт, след като е предположил, че човек носи сьс себе си нещата, за които иска да говори (тъй като думите са само заместители), е стигнал до това заключение: "Ако дейностите на един човек са важни и различни по вид, той съответно е длъжен да носи по-голям пакет на гърба си"- при риска да бъде премазан под тяхната тежест.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: знак
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 178-193

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В едно свое изследване за това, как културата обуславя цветовете, Умберто Еко изказва твърдението, че цветът не е никак лесен проблем (Есо, 1985: 157- 158) --твърдение, което придобива статут на пресупазиция спрямо всеки следващ опит, целящ не просто да проникне в "света" на цветовете, но и да обясни тяхната "природа", функциониране и значимост. Тук следва да се признаят най-малко две неща: всяко по-сериозно изследване подчертава (независимо от гледната точка и начина, по който прави това) СЛОЖНОСТТА на разглежданата материя и едновременно с това посочва НЕДОСТАТъЧНОСТТА от цялостно разработена теория за цвета, която да обхваща всички аспекти на неговото функциониране - и като природен феномен (phainomenon), и като културна единица (cultural unit). Недостатъчност, на пръв поглед парадоксална, като се има предвид огромната библиография по въпроса (вж. например: Skard, 1946; Berlin & Кау, 1969; Doak, 1974), и сложност -лесно обяснима, ако под "природа на цвета" разбираме и знаковостта му, и - следователно, ако разглеждаме функционирането на цвета като семиозис. И най-малко "лесно" може да бъде наречено онова, което предстои на една -нека условно я наречем -семиотика на цвета, опитваща се да обясни тази знакова природа не другаде, а в системата на поетичния дискурс, където освен че са различни границите на знака, е по-различно и самото понятие за знак . Независимо от тру двоетите, с които тази семиотика на цвета неизбежно ще се сблъсква, тя би трябвало да отговори на немалко въпроси. А след едно допускащо разнопосочни импликации и следователно подвеждащо в известна степен заглавие, логично е първиЯ1 от тях да бъде: КАКВО КАЗВАМЕ, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА ЦВЕТОВЕ В ПОЕТИЧНИЯ ТЕКСТ? Какво включваме като пресупо;зиция при твърдения от типа на: "'черният цвят' в поезията на Дебелянов оказва въздействие при рецепцията на неговите стихове", или: "'белият цвят' е често срещан в поезията на Попдимитров"?

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Семиотика, Цвета, Цвят, смисъл, Поезията, българските, символиста
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-39

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Начало тук означава онова, откъдето и чрез което едно нещо е такова, какво· то е и както е. Това, което нещо е, това, както нещо е, ние го наричаме негова същност. Началото на нещо е потеклото на неговата същност. Питането за началото на худоЖествената творба пита за нейното същностно потекло. Според обичайната представа творбата произтича от и чрез работата на художника. Но чрез какво и откъде художникът става това, което е? Чрез творбата, разбира се; защото това, че една работа хвали майстора сп, тук ще рече: едва творбата позволява на художника да се прояви като майстор в изкуството. Художникът е начало на творбата. Творбата е начало на художника. И нито едно от двете не може да съществува без другото. Ала също така нито едно от двете не препраща себе си нряко към другото. Художник и творба с ъ щ е с т в у в а т в себе си и във взаимодействието си чрез нещо трето, което собствено е първото,именно чрез това,от което художникът и художествената творба имат името си, чрез художественото творчество, изкуството. Колкото неминуемо худuжникът по друг начин е начало на творбата в сравнение с начина, по който творбата е начало на художника, толкова е и очевидно, че по един още по-друг начин изкуството е начало за художника и за творбата. Но може ли изкуството изобщо да е начало? Къде и как имаме изкуство? Изкуството -- та това сега е само още една дума, на която вече не отговаря нищо действително. Тя би могла да важи като събирателна представа, в която ние подвеждаме единствено това, което е действително в изкуството: творбите и творците. Дори и когато самата дума "изкуство" би трябвало да означава нещо повече от такава събирателна представа, то и тогава предполаганото с думата "изкуство" би маг ло да съществува само въз основа на действителността от творби и творци. Или нещата стоят обратно? Има творба и творен само дотолкова, доколкото съществува изкуството като тяхно начало' Каквото и да е решението, питането за началото на художествената творба става проблем за същността на изкуството. Но тъй като все пак трябва да остане открито дали и как изобщо съществува изкуството, нека се опитаме да намерим същността му там, където изкуството неминуемо присъствува действено. Изкуството присъствува в художественото произведение. Ала какво и как прави едно произведение такова, че да е творба на изкуството?

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: началото, художествената, творба
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 40-50

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В тази статия няма да засягам непосредствените и по-далечните източници, от които тръгна семиотиката и структурната поетика на 60-те години; за това е писано вече немалко . Предмет на моя интерес е "знаковият" аспект на това научно движение; искам да покажа в каква степен и в какъв смисъл семиотичните изследвания сами представляваха културен "текст", отразил духа на времето. Лесно е да се забележи, вглеждайки се в имената на онези, които активно работеха през 60-те и началото на 70-те години в рамките на научното направление, получило названието "Тартуско-Московска" школа по структурна поетика и семиотика , че само една неголяма част от това многочислено и многостранно по интересите си научно съобщество бяха естонски и руски учени, свързани непосредствено с Тартуския университет. Повечето от участнините му живееха и работеха извън Тарту и Естония - в Москва и Ленинград, Рига, Вилнюс, Ереван. И независимо от това съществува някаква "знакова" закономерност във факта, че именно Тартуският университет и катедрата по руска литература (оглавявана през тези години от Ю. М. Лотман) стана център на многобройни големи и малки конференции и издания, в които се оформи и самоизрази това научно движение.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Тартуската, школа, години, като, семиотичен, феномен
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 51-58

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Съвременното литературознание проверява себе си чрез съмнение в изходните понятия и в начина, по който с тях се работи. Всеки един от участниците в литературната комуникация се оказа оспорен: Текстът - поради това, че не е автономен; Читателят - поради това, че не може едновременно и да създава текста чрез своето четене, и да го интерпретира, Авторът, който след като беше отхвър.пен от структуралистичната и семиотичната концепция,отново привлече вниманието чрез теорията за речевия акт. Такава е картината, видяна отвътре, тоест ако не напускаме рамките на теоретичното тпературознание. Погледнато отвън, самото теоретично литературознание трябва да се защитава от нихилизма нат. нар. нови прагматици, от една страна, а от друга- от хуманитарните дисциплини. Въпросите се поставят в упор с ясното съзнание, че и питащият, и отговарящият са изправени пред културни институции с определен авторитет и заеманата позиция има както професионални последици, така и морални проекции. Изводите се извеждат последоЕателно, до техния логичен край, независимо от това, дали ще бъдат отхвърляни основанията за самото сыцествуване на литературната теория, или понятие като "значение на литературната творба". Сега най привлекателна като че ли изглежда тази тенденция в научното мислене, която може да бъде определена като съмнение в изходните начала, в скритите аксиоми, в приеманите безвъпросно досега логични ходове. В своята статия с показателното заглавие "Срещу теорията" Стивън Нап и Уолтър .Майкълс 1 разпиха идеята - за едни убедително, а за други цинично,-- че теорията се появява винаги там, където неразделими неща се разделят. Съвсем неслучайно под техния прицел се оказаха двойки понятия, като интенция и значение, език и peчefiU акт, знание и nр;-драэсъдпк, защото те събират в себе си проблематиката на литературознаниtто през ХХ век. Развивайки аргументите си, че всяка една от двойките е неправомерно създадена чрез разделянето на неразделимо цяло, формулирайки "грешката", благодарение на която е възмо~но да съществува теорията, те правят следния извод: теорията не е нищо друго освен изплъзване от практиката, начин да се застане извън нрактиката,но rъй като никой не може да застане извън нея, то следователно теоретиците трябва да престанат със своите опити, а теоретичната дейност да прик.Тiючи.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Теоретични, съответствия
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 59-64

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Изглежда, че experimentum сгнсis за схващането на изкуството като подражание на действителността е въпросът за съизмеримостта. Следователно ако днес се приема понятието мимезис по отношение на театъра, пластичните изкуства и литературата, то това е единствено за ограничения в този смисъл кръг; действието в този случай може да е само подражание на действие, представеното- представяне, а езикът- език. Това обикновено води до насочване на въпроса за съизмеримостта към репродукцията на еднаквите субстанционални форми, ефектът от което е, че неминуемо се стига до омаловажаване значението и важността на самата Еатегория. Затова ПЪЕ може да се мисли, че изтъЕването на връзката между споменатите начини на подражание и системите за репрезентация на действието (енаЕтивна), иконична, символична, Еоито заедно сътворяват цялостната структура на организиращите форми на опита, е многообещаваща познавателна перспектива за тази категория. Общо взето, тя насочва необходимостта от тясно свързване на въпроса за съизмеримостта с проявата на медиатизацията, позволява също последователно да си изясним, че това, Еоето осигурява участието на представеното в представянето (и обратно), е общ фактор за репрезентацията. Иначе казано, трябва да се приеме, че не обектите са подражаеми, а това, което прави неприсъстващото присъстваща; репрезентативните процеси на образуване и отЕриване, преминаващи по аналогичен начин на всяко от нивата "схема и корекция" . Примерите на поведение, перцепционните норми, познавателните форми и езиковите категоризации образуват биокултурните интерпретационни схеми, модифицирани в процеса на интерпретацията с отбе.Тiязваната класификация и идентификация на предмета на познанието. Бергер и Лукман показват как в процеса на "обективизация", социализация и институциализация на субективността се извършва "обществена конструкция на действителността", в резултат на което модифицираната, структурализирана репрезентация на света се признава за обективна действителност,

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Тезиси, подражанието, мимезис
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 65-81

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Проучването на закономерностите, свързани с композиnионното изграждане на литературните текстове , е изследователска задача, която може да бъде поставена и решена най-точно в рамките на диахронния подход към художествената практика на човечеството. Историческата перспектива в случая е нужна, за да се набележат специфичните културни механизми, довели до формирането на определени устойчиви конструктивни схеми и принципи за тяхното прилагане в творческия процес. Успоредно с пространния поглед към различните културни епохи, проучването на композиционните характеристики на литературните творби отпраща и KЪJ\I една невралгична точка на съвременното литературознание - изясняване ролята на точните методи при изследването на художественото творчество. Оказва се, че изучаването на композицията на литературния текст е задача, пряко свързана с поставянето на въпроса за функционалността в изкуството на количествените пропорции, съразмерността и числовата хармония. Така формулирана, изследователската задача носи риска още в началото на изложението да предизвика неодобрението на противниците на опитите за търсене на закономерности в художествените системи, които да бъдат представени в числов израз. При това една бегла справка показва, че значителна част от изследователите на литературното творчество са последователни отрицатели на точните методи (вж. Палневеки 1966; Коган 1967; Лозинадзе 1967; Барабаш 1977; Зарев 1979; Димитрова 1979 ит. н.). Все пак опити да бъде осъществен теоретичен пробив се наблюдават в отделни публикации (вж. Иванов 1967; Лотман 1970 и др.). Лъч надежда дават и някои изследвания в рамките на информационната естетика, като особен интерес представляват разработките на колектива, ръководен от академик А. Колмогоров, изследванията наМ. Бензе, А. Мол, Г. Биркхоф (вж. Кол-· могоров, Прохоров 1963; Колмогоров, Прохоров 1968; Биркхоф 1932; Биркхоф 1968; Мол 1966; Бензе 1969 и т. н.). В статията си "Материална естетика" от "Речника на семиотиката" М. Бензе предлага следната теоретична формулировка: "Под материална естетика трябва да се разбира основната част от обективно-научната естетика. Съобразно двете възможности за описание на естетическите състояния - числово (пllmeгisch) и еемиетично се прави разлика между нумерално-материална и семиотико-материална естетика.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Проблеми, изучаването, композицията, Художествените, текстове
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 82-91

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Изкушението датира отдавна. В областта ю1 текстологията на .средновековната литература то е формулирано като примамлива и осъществима задача на бъдещето от Д. С Лихачов: "По подсчету елов, по исчислению коэффициента употребляемости того или иного оборота речи в будущем мажно будет математически обосновать принад.1ежность того или иного произведения определеннаму автору ."1 В същата година (1961) излиза и книгата на В. В. Виноградов "Проблема авторства и теория стuлей", в която се утвърждава необходимостта от използването и на .пингво-статистически методи на изследване2 в литературознанието. Стремежът на филологическата наука да преодолее субективността в анализите си и особено nри атрибуирането на художествени творби е безспорен. 30 години по-късно формалните методи за анализ и атрибуиране на текст все още се приемат като неизбежна и необяснима филологическа екзотика, а опитите за съвместяването им с традиционния съдържателен филологически анализ са по-скоро изключение, отколкото правило • С убеждението, че най-добри резултати могат да бъдат постигнати само при комплексното прилагане на различните методи за атрибуция , тук ще се опитам да представя познатите ми опити за статистически анализ на текстове и възможностите, които те предполагат за атрибуиране на изследваните творби.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: текст, статистика, компютър, Статистически, Методи, анализ, текст, възможностите, атрибуиране, средновековни, творби
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 92-105

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    мисълта заработва напълно едва когато се опитва да проникне в опакото на онова, което II показват, съобщават или втълпяват. Известна е една максима, идваща от времето на Еразъм Ротердамски, ако не и от по-рано: "Не мисли за неща, които умът ти не може да приеме!" Тя звучи добронамерено, даже човечно. Нима не ни угнетяват най-много вънросите без отговор?! Ала непокорството не е придобито свойство на мисълта. Принадлежи поскоро към същинатг И. Затова тя поражда толкова уважение, колкото и боя· зън. Сякаш всеки момент, оставена без наздор, може да се отприщи и да ни отведе до нещата, които умът ни, претоварен със стереотипни ценностни представи, предразсъдъци и предубеждения, иначе "не може да приеме". Диалогът е възе/IЪТ, в който се сплитат всички противоречия, предизвикващи или озаптяващи човешката мисъл. Той обединява и прагматичния, И духовния i'I начин на съществуване. Още библейското предание за Вавилонското стъплпотворение ни нредупреждава, че се осуетява всяко "чудо" на човешкия труд, щом настъпи безразборно "смешение на езиците", т. е. щом изчезне единната културна парадигма на междуиндивид~алното общуване. От друга страна, един саркастичен фарс, който Йожен Иовеско написа по известния мотив за голия цар на Андерсен, ни показва абсурдността на обществено регламентираните и йерахизирани пенности, когато сковават или затлачват мисловния взаимообмен. Въодушевена тълпа приветствува появилия се крал. А едно дете се провиква: "Я-я, че кралят няма глава!" На което възмутено му отвръщат: "Ами защо му е глава, след като си има не· личие?!" Темата на настоящип сборник е подбудена явно от широкия интерес КЪ!\! гледището на .Михаил Бахтин относно диалогичната природа на художественото (респ. "романното") слово. Тази идея не е нито съвсем нова, нито пък сама по себе си определя незаместимастта на художествения начин за общуване. Ала бихме могли да си обясним особения интерес, който Бахтиновото г,1едище за диалогичноспа предизвиква напоследък във всички клонове на хуманитаристиката, ако вземем предвид едно уточнение. Както е известно, авторът окачествява диалогичността на натовареното с хуманитарен смисъл слово като "събитийност" . .Макар Бахтин да не посочва изрично това, из,'!ожението му ни дава според мен основание логично да предположим, че той е има,ТJ. нау:--1 първично-. то, пред-производното значение на тази дума: съ-битие. Иначе казано, Бахтин набляга' върху способността на натовареното с хуманитарен смисъл слово да се осъществява само чрез съприкосновение с битието и житието 92 на онзи, към когото е отправено -да го предизвиква към ответна реакция, къмзачатъчна действеност.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Коварството, диалога, предговор, един, неиздаден, сборник
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 106-115

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    През 1927 г. Васил Златарски обоснова схващането си, според което името на Черноризеи Храбьр - автор на старобългарската апология на Кирило-Методиевото дело "За буквите", е всъщност псевдоним на цар Симеон (893-927) 1 . Това ст

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: въпроса, идентичността, Черноризец, Храбър, Симеон
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 116-126

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Оспорвана теоретично и дори изпяло отхвър.1яна , жанрът е так<ша литературоведска категория, която е J:олучила решително утвърждаване в практиката и широка употреба в изследванията. Този факт представя определен парадокс в теоретичното мислене: неизбежния порочен терминологичен кръг, от една страна, и антиномния път на човешкото познание, от друга. Всички уговорки и предизации изграждат позицията ш1 "златната среда" - естествен стремеж към 11остигане на пределна точност и яснота в означенията, от гледна точка на подбудите. Взаимните обвинения на различно мислещите се движат от J.ълната относителност и аморфност до тираничния нормативизъ~1. По такъв начин се трупат доказателства в една посока - стават очевидни нестабилността на съществуващата жанрова система (като понятие за жанровост) и усилията за преодоляване на проблема. Един от "западноевропейските модели" за жанрова концепция е осмислянето на категорията като знак, предимно в обобщено-абстрактен план. Тласъкът е даден чрез естетическите възгледи на Хегел: съдържанието е определяно носредством изразяването на категориите субективно - обективно. В перспектива подобен отказ от частнолитературен подход към проблема намира ярък привърженик в лицето наП. Хернади • В тази посока се формулира несъстоятелността на изследванията по отношение границите между отделните жанрове. За силна позиция се представя тезата, например от П. ван Тигем , че жанровете ci1 словесни въплъщения на въображаеми светове, а не комуникативни средства. Схващането възхожда към литературоведските амбиции от първите десетилетия на века, обособили като разрешение на загадката жанр отношението между мит и предизвикана от него словесна конструкция (част от общата митологемна реакция на обществото). Различните мнения изявяват все пак два главни извода: а) превъзмогването на жанровите закони от всяко (голямо) произведение; б) извличането на същите тези жанрови закони от начините на въздействие върху възприемателя. Последното, окачествявано като прагматизъм, представя интуитивноутилитарния подход на рецептивната школа.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Жанрова, Семантика, Жанрова, прагматика, Опит, моделиране, Жанровите, процеси, през, българското, Възраждане
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 127-143

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Известно е, че ранното Българско възраждане nротича като nостепенна секуларизация в някои области на духовния живот при пълна нееднозначност на формите, чрез които се реализира промяната през конкретната епоха. Скрито или явно, с по-бързи или едва забележими темnове утвърждаването на светското начало през този период в областта на културата и в частност на литературата се осъществява повече като ПРЕОСМИСЛИЕ, отколкото като КОНФРОНТАЦИЯ с традицията. Става дума за онази традиция, която идва по линията на официалнага книжнина, създадена на основата на средновековния религиозен универсум и която е израз на културни, социалпсихологически и идеологически форми на жюют. Казвам, че този процес се реализира повече като преосмисляне на духовното наследство, отколкото като противопоставяне, защото това се налага от исторически установилите се условия на обществен живот. Едва ли е необходимо да се припомня, че в условията на робската действителност християнската религия и църква са единствената "официална" институционва форма на духовен и културен живот, която обединява българската народност. И още нещо: при така създалата се ситуация преосмислянето на книжовното наследство се налага и от своеобразието на българското историческо развитие в тази насока, което по обективни причини не познава късното Средновековие като явление от европейски модел. Именно затова н<1 българска почва (в известна степен и н целия православен славянски свят) в книжовното дело липсва "изродения" средновековен символизъм, който според Хьойзинха се състои в самоцелно формотворчество, загубило значителна част от своето положително въздействие. "Когато функцията на символизацията - пише авторът -- или съвсем отсъствува, или се прилага някак си механически, тогава величественото здание на предустановените от Бога зависимости се превръща в некропол."1 Затова символът, алегорията през късното Средновековие се превръщат в самоцелна забава, тъй като предметът на святостта е заменен с нисшето. Съвсем естествено е в този случай Възраждането на Запад да се реализира и на основата на конфронтацията и противопоставянето в областта на културата и в частност - литературата. Ранното българско възраждане в лицето на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански не познава горепосочените явления, поради което в своята творческа дейност те се опират на традицията, дошла от времето на разцвет в тази област, като я трансформират съобразно историческите потребности.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Житие, страдания, грешнаго, Софрония, светлината, Историческата, поетика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-155

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    През 1909 г. в изследването си върху живота и дейността на В. Друмев Стефан Минчев пише: "Ако излезе това произведение негово, то ще бъде найС'I:Вършената му работа в художествено отношение." "Най-доброто драматическо произведение, което е писано на български и от българин досега" - з<~явява през 1920 г. Г. Ст. Пешев . Двете изключително високи оценки се отнасят до драмата "Фудулеску", за чието авторство вече не съществува сrюр -тя принадлежи на перото на видния възрожденец, учител, революционер, деловодител на Българското книжовно дружество Тодор Пеев • Не може да се твърди, че у съвременните изсJiедователи липсва интерес към Пеевата творба • Драмата наистина заслужава специално внимание от страна и на литературоведи, и на театрални критици -непредубеденото и професионално изследване разкрива нейните силни и недотам силни страни, поставя я в контекста на българската възрожденска драматургия като цяло, спира се на интересното преплитане между традиционно и новаторско в художествената тъкан на творбата. Вглеждането в пиесата доказва, че тя не само може да бъде сравнявана с най-добрите образци на възрожденската ни драматургия, но и да се сложи редом с "Криворазбраната цивилизация" и "Иванко". От съпоставката Пеевата творба не губи, напротив- очевиден става фактът, че едно върхово във всяко отношение постижение на драматургията ни до Освобождението ды1го е отминавано без достатъчно внимание. Проблематиката на драмата не е непозната за възрожденската ни литература. Почти всеки от големите творци на епохата се е занимава.'! с въпроса за фалшивата цивилизация, за неистинския напредък. Потиснатото самочувствие на зависимия и унижавания българин е потърсило компенсации в приобща~ането към чуждото, "световното" като духовност.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Възрожденското, поствъзрожденското, драмата, Фудулеску, Тодор, Пеев
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 156-166

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Когато изграждаме концепция за ритъма -като структурна основа на поетическия текст, ние вече предварително (т. е. вторично) сме направили важното функционално разграничение между 11 ъ р в и ч е н и в т о р и ч е н ритъм. Нещо повече. Дори ни е необходимо тенденциозно да йерархизираме връзката първичен- вторичен, за да си докажем, че в изкуството, за разлика от действителността, ритъмът е "явление от друг порядък" (Лотман), че в сравнение с универсалния субстанциален ритъм ритимът в изкуството е естетически предпоставен, че върху него ок;вва решаващо въздействие художествената специфика. "Спрямо действителността -отбелязва Никола Георгиев--( ... ) литературата застава в двойствено положение на отражателна пасивност и доnълваща ёктивност." 1 Именно в контекста на тази "допълваща активност" ритъмът изявява своя смиело-различителен характер, провокира традиционната употреба на езиковите елементи, като успява блестящо да съотнесе не-съотнесимото и също толкова блестящо да отчvжди до краен предел изоморфни части на произведението. · И така - н началото ни е необходимо известно методологическо отклонение, с което да фиксираме по-определено посоката на настоящото изследване. В науката универсалният принцип на ритъма се схваща като правилно редуване на повтаряемости във времето, а за същностен белег се изтъква движението на различните форми, динамичната процесуалност на явленията. Както твърди Б. Мейлах -"в еднообразието на ритъма е скрито безкрайното разнообразие на последователностите" • Нас обаче ни интересува не само и не толкова универсалният принцип на ритмообразуване, колкото неговите потенциални възможности - и то проявени и съобразени с естетическата функционалност на литературното произведение. Защото ритъмът в поетическата творба е не само иманентен елемент, но и феномен на художествеността; не само з ад ъ л ж ит ел н о, но и и з кл ю ч ит ел п о присъствие. В контекста на фазовия, процесуален характер на ритъма се оказва особено важна за поетическия текст продуктивната възможност да се създават опозиции (еднакво- различно; съотносимо-несъотносимо; изоморфно-неизоморфно).

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Семантични, Функции, ритъма, Поезията, Яворов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 167-174

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В поезията на Н. Лилиев, където преходът "автор -лирически говорител - лирически геро1'1 - лирическо "аз'' 1 се извършва подчертано меко и често някои от тези категории са функционално натоварени и с други, тоест сливат се и добиват двузначност, тризначиост, а нерядко и четиризначиост, основният проблем на .'Iирическия човек е осъществяването на любовта в нейната многопластовост, насоченост и значимост. У Лилиев кондицията на лирическия човек в лирическото време и пространство е спрямо едно крайно (но незавършено) чувство и една висша (но неигнорираща другите и сам::~.за себе си) потребност, както и техните взаимоотношения и свързани или отделни, екстравертни или интравертни развои - любовта като духовнопсихологически връх в сложната структура на човешкото битие, като дилема и като алтернатива на съществуването. Те добиват екзистенциално значение за лирическия човек, което определя необходимостта или, по-скоро, предпоставеноспа на такава кондиция и нейните проявления. Въз основа на последните се изгражда .1ирическата действителност. Тя битува, организирана и представена от лирическия факт. Темпорално той е изразен чрез времената на глаго.тште и чрез миналите и сегашните (много рядко) причастия. Другият израз на лирическия факт е пространствено-характеристичен и в лирическата творба този израз влиза в дълбоки и многопосочни взаимоотношения с темпоралността, като също може да притежава функциите и особеностите на причастните форми (напр.: "разкаян", "смирено", "отхвърлен" и др. в химна на Лилиев "Към самотата"). Тоест лирическият факт, представян обикновено от говорителя, има две основни свойства: темпоралност и пространствена характеристичност. В "Към самотата" те са представени със сложно преплитаща ги яснота още в началото (впрочем в кое да е стихотворение от нашата или световната поезия те изпъкват веднага и, струва ни се, анализаторът би трябвало да започва винаги оттам, колкото и податливи на субективни отклонения да са при разшифроването на смиелите и значенията)

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: лирическата, действителност
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 175-179

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Проблемите на литературната комуникация предизвикаха в последните десетилетия силен интерес сред литературоведите. Изследването на художествената творба от подобна гледна точка поставя особеностите на текста във връзка с литературната и обществената ситуация, със стилистичните и жанровите конвенции на епохата. Същевременно не атбягиаха от вниманието на учените трудностите и слабостите на този подход. Отбелязва се например липсата на данни за възприятието на реалния читател, недостатъчната ефективност при анализирането на имплицирания читател. Х. Маркевич пише: "В много студии, където в заг лавието фигурира адресат, в сьщност се съдържа функционална интерпретация на текста" (1, с. 223). Действително в много случаи обръщането към изградения в текста образ на читателя не добавя нищо ново към традиционните анализи, в които се споменава за определени внушения на творбата (призовава, вълнува, поставя въпроси). Но понякога споменатият образ на читателя може да ни обясни до голяма степен възприятието на реалните читатели и в по-широк шiан съдбата на творбата в националната култура. Такъв е случаят с последната книга на Гогол "И>брани места от кореспонденцията с приятелите". Самият жанр "писмо" подсказва значимостта на диалога с читателя, тъй като писмото е "свързано в генезиса си не само с автора, но и с адресата" (2, с. 2). Въпросите "какво", "кому" и "как" тук са еднакво важни. Съавторството на адресата при писмото е много по-силно изразено в сравнение сд ругите жанрове; предопределяйки тона на писмото, той е особено чувствителен към изградения там свой образ. В своите писма Гогол изразява естетическите си, религиозни, нравствено-етични идеи: призовава към любов и единство между хората, към скромност, утвърждава патриархалните принципи, правата на помешчика над селяните, значимостта на монархическата идея в литературата. Дори самото изброяване на поставените в писмата въпроси насочва към противоречията във философските и политическите идеи на твореца. Както е известно, тази творба предизвиква гневен отклик най-вече сред прогресивната руска интелигенция, като особено силно въздействие върху нея оказва познатото писмо на Белинеки до Гогол. Но "Избрани места" не са приети и от много приятели и съмишлениuи на писателя, което поражда неговата духовна драма. Естествено е обяснението за подобна реакция да се търси преди всичко в сферата на идеите. В това отношение все още могат да предизвикат интереса на изследователя някои сложни, противоречиви идеи, които ще бъдат актуални не само през XIX в.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Диалогът, автор, читател, съдбата, Една, Книга, руската, култура
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 9-15

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Поводът за осъществяването на едно изследване понякога се оказва поважен от дълбоките му основания. В този случай той се представи като среща с една от най-популярните японски вълшебни приказки - Урашима Таро. Широко разпространена из цяла Япония, тя е една от десетината приказки, които присъстват задължително в детските книжки. Най-старият И вариант е известен от легендарно-историческата хроника Nihongi, където разказаните събития се свързват с рибар от провинциятаТанба в югозападна Япония, наречен Урашима, и са отнесени към 477 год;ина • Баладен вариант на приказката за Уратима Таро е включен и в Manyoshu- първата императорска поетическа антология.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: вълшебната, приказка, Философията, времето
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 16-27

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази обширна тема се нуждае от предварителни уrочнения и уговорки. На първо място- за каква приказка ще стане дума и какво трябва да разбираме под приказка? Италианската литературна еJЩиклопедия определя приказката (fiaba) като фантастичен разказ с фолклорен произход, който се разпространява не по устен път, а е рожба на устната традиция. Главни действащи лица в него са феи, магьосници, джуджета, великани, чудовища, свръхестествени сили. Целта му не е нравоучителна като тази на баснята • Според друго определение приказката е жанр текстове с магическо и вълшебно съдържание. Тя се среща във всички човешки общества още от дълбока древност. Приказките дирели историческите си корени още в първобитните общества, запазвайки и до днес дълбокия пласт на примитивните си значения. По-късно били записани на "езика" на различни култури, особено на този на селската култура • Следователно, тук ще стане дума за вълшебната приказка в смисъла на популярния сред нашите изследователи Вл. Я. Проп

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Приказката, италианския, ренесанс
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 28-33

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Това заглавие признава две свои несъвместими изкушения, първото от които се крие в знаменитата Хайдегерова метафора, според която езикът е дом на битието. Тя също търпи изкушенията на разрастването: така онтологизираният език може да бъде прочетен и в Ницшевия "Заратустра" като наглед на възврата: "вечно се гради все същият дом на битието", и в Курса по обща лингвистика на Сосюр като наглед на невъзвратимостта: "Езикът напомня за дом, ... но тези, които живеят в дома, знаят само едно негово устройство." Разбира се, нашата редукционистка синтагматика съвсем умишлено попречна на този текст да се превърне в самодостатъчно разсъждение върху магистрални перспективи на европейската мИсъл и концептуалните разбягвания на нейните привидни синонимни. Ще споменем само това, че Хайдегер сигурно няма да се съгласи със Сосюровата абсолютизация на синхронизираната в настояще структура, а пък Борхесавите безсмъртни ще са забравили езика и ще живеят в домове, чиято архитектура е изродена и невъзможна. Съзнанието за множественост на езиците и за множествени състояния на езика пък ще накара Витгеншайн във "Философски изследвания" да мисли езика като град, в който едновременното не е еднородно - и този наглед ще бъде въодушевено цитиран не другаде, а в "Постмодерната ситуация" на Лиотар, и т.н.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Архитектите, Една, метафора, метаезика, европейската, литературно, приказка
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 34-50

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В историографията на възрожденската ни литература винаги е подчертавана огромната роля на повествителния спев "Горски пътник" за развитието на новобългарската поезия. Обикновено той е определян като "първата национална поема", "първата революционно-романтична поема в българската литература" (Г. Димов). Изтъквано е изключителното му влияние върху съвременниците - не само върху поетите Ботев и Вазов, но и върху творци като Каравелов, Друмев и Войников. За съжаление тези твърдения остават твърде общи, без да се уплътняват в един по-конкретен литературен анализ. Найчесто стигаме до констатациите на очевидното - че през 60-те години на деветнадесети век пръв Раковски прави опит да изобрази "героя на своето време" - бореца за свобода, след което този образ се налага като централен обект на художественото претворяване в литературата на късното Възраждане. Целта на този текст е чрез по-внимателно вглеждане в поетиката на спева и по-специално върху начина за конституирането на повествователното да се провиди една тенденция в развитието на възрожденската словесност, която е важна за "раждането на новото" (Н. Аретов) в тогавашната белетристика. Спецификата И се състои в боравенето с речевия акт разказване във фолклорната комуникативна ситуация, което поражда сходни структури в поетиката на възрожденската поетическа и прозанческа словесност и очертава един своеобразен домашенпът на нейното развитие. Оказва се, че дори да подценим като фактор конкретното могъщо идеологическо и художествено въздействие на Раковски върху Каравелов, ранната проза на писателя наподобява по конституирането на повествователното в своята поетика спева "Горски пътник" и това е по-скоро закономерен резултат от взаимодействието на литературната и фолклорната знакова система, от сблъсъка на устния и писмения дискурс в социокултурната ситуация на късното Възраждане.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Повествителният, спев, Горски, пътник, Раждането, Новото, възрожденската, белетристика
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 51-64

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Образите на Ботев и прочитите на неговото творчество без съмнение засенчват, поглъщат биографичната личност, но я правят и изключително привлекателен, желан обект за различни по вид употреби. Отношение към Ботев и вписването на неговата съдба, слово и дело в идеологически и политически конструкции видимо покриват изключително широк диапазон от персонални и националноидеаличееки идентификационни възможности и превръщат "комплекса Ботев" в основа за търсене и откриване на нови, но обгърнати от непоколебимостта на традицията, духовни хоризонти. Самото общуване с Ботев се полага както в полетата на биографичното говорене, така и в цитатно-перифрастичното отнасяне-овладяване на поетическите му текстове.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Цитирането, като, потребяване, оценностяване, Ботев, текст, герой, Немили, недраги
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 65-75

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази статия се движи по следите на американското книжовно присъствие в пространството на българските възрожденски културни общувания. Тя се докосва до въпроса за механизмите, по които се осъществява редипирането на американски литературни и научнопопулярни текстове от напористите ни предосвобожденеки интелектуалци. Тълкува откъси и пристрастия, представя авторски присъствия и преводачееки амбиции, докосва се до акценти и предпочитания, свързани с преводите и адаптациите на американската книжнина от български възрожденски автори. Какво съдържание влагам в титула "американска мечта"? Понятието "мечта" тук е употребено не като синоним на "блян", а във втория му семантичен смисъл - като неудържимо желание, в името на което човек е готов да положи много усилия • От позицията на тази семантика националното ни възраждане е епоха на мечти. Защото едва ли без настойчивото ни колективно желание за културен и политически суверенитет биха се утвърдили новобългарското училище, новобългарският език, новобългарската предосвобожденска литература, Българската екзархия. А модерната българска държава би останала само бледа сянка на чужди политически доктрини и военни стратегии. Сред многото мечти, от които е изтъкана духовната плът на Възраждането, американската мечта има свое специфично положение. Без да отнема правото на модерния национализъм да доминира властно в центъра на общобългарското историческо битие, тя остава малко встрани от главната линия на предосвобожденското развитие. Встрани, но в посока, успоредна на водещите културно-политически тенденции.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: американската, мечта, българското, възрожденско, общество
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 76-83

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Силата на патриархалната норма във високите възрожденски трактовки на семейните взаимоотношения е очевидна и безспорна, несъмнена е властта на идеологията при осмисляне на връзките между мъжа и жената. Блокът от цитати би могъл да бъде по-обемен и по-разноречив, да събере повече гласове и да артикулира различните позиции. Амбициите на този текст обаче са скромни: той иска да яви провокативността па Петко-Славейковото тематизиране на женско-мъжките взаимовръзки, конфронтации, състезания за власт и признания за покорност, смиреност, пожела(ва)па победеност; да обговари Петко-Славейковото разбиране за любовта, страстта, насладата, а също и Славейковото знание за човешкостта, Славейковата визия за идентичността и другостта.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Фрагменти, любовния, дискурс, българското, Възраждане, Петко, Славейков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 84-99

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Съществува история на любовните нагласи и изкази, която несъмнено е най-прелестното хранилище на западната душа. Всъщност откакто се е появила, Психея говори и се разгръща единствено в любовта. Препрочитайки отново Платоновите диалози "Пирът" (385 г. пр. Хр.) и "Федър" (366 г. пр. Хр.), където митичният изказ се преобръща във философски, ще се докоснем до първата засвидетелствана апология на западния Ерос под облика на хомосексуална любов. Лудост, мания (mania), силови взаимоотношения, садо-мазохистко насилие - все пак тази еротика се преобразява в самия Платонов текст в крилато възнесение към висшето Благо посредством пламенната, разтапяща и искряща визия за Прекрасното. Ерос - опустошително обсебване - ще се превърне през IV век преди Христа в Птеротос- идеализираща птица, уловена във възходящото движение на душата, която, макар и паднала, неминуемо си спомня, че е била по-високо.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Маниакален, ерос, възвишен, ерос, мъжката, сексуалност
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 100-108

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В края на 50-те години, мислени днес като гранични между фазите на "високия" модернизъм и постмодернизма, особено гръмка световна слава придобиват двама писатели, свързани с Русия- Владимир Набоков и Борис Пастернак. Моралният скандал оl<оло "Лолита"и политическият ажиотаж по повод "Доктор Живаго" са само външни причини за широкия интерес към тези творби, представляващи всъщност възможностите за наследяване и следване на двата основни потока в руския модернизъм- символистичноакмеиетичния и футуристично-авангардисткия, съответно приемани от тези романисти, поне в техния ранен период на избор на образци. В тези ориентации обаче вероятно е и едно от обясненията на противостоенето или поне хладността помежду им, намерила изява в няколко междутекстови игри, приложени от Набоков след 1958 година (Нобеловото удостояване на Пастернак). Теоретическите класификации на типовете интертекстуални практики биха могли във всичките си разновидности да се илюстрират от късните Набокови романи-пастиши, което е обяснимо и с една от централните му метафори за "изкуството като "сгъване", съчетание на части от плетеницата и "наслагване" на няколко реалности една върху друга" , включително и текстови. В тези романи по принципа на калейдоскопа се подреждат отломки от цялата европейска култура и история, чийто "притежател" по благоволение на съдбата е бил Набоков.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Лолита, Лара, Нонита, Владимир, Набоков, междутекстови, перспективи
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 109-125

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Може би една от професионалните деформации на литератора, на човека, изживяващ света по-скоро като определена съвкупност от знаци, отколкото като едноизмерна предметна реалност, е парадоксалната му привлеченост от такива най-малко "литературни" жанрове, каквито са документално-мемоарните, в които, предполага се, словото е максимално конкретна функция на реалността - обратно на специфично литературното, чиято висша иманентна цел е откровено теургична: създаване чрез словото на една вторична имагинерна действителност. Не мога да премълча тук признанието за собствената си оргиаетична привлеченост от едноизмериата автентичност на словото - едно духовно приключение, което единствено този род литература (и в частност писмото, за което е реч тук) може да ми предложи; тези форми на словесност са своеобразният прозорец в моята иззидана от словесна имагинерност стая- един прозорец, погледът през който опиянява с откритието, че всъщност действителността може да бъде също толкова действителна, колкото и литературата. Аз се забавлявам да откривам един нов, необичаен и своеобразно перверзен чар на думите върху листа, които съм свикнал да мисля като нещо условно. Когато Кафка припомня на Фелице краткия диалог, състоял се между тях пред къщата в Цюрау малко преди заминаването им (писмо от 16 октомври 1917) или когато Мина описва на Яворов своята разходка с приятели до лозята край Елена (писмо от 31 август 1906), аз съм очарован от съзнанието, че всичко товас цялата си нежна красота- се е случило действително тъй, както е описано, и в такива моменти може би мимолетно откривам необятната първична семиотичност и монументална архетипалиост на бита.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Перформативност, деятелност, епистоларното, слово
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 126-134

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Макар че спомените, струва ми се, са приоритет на друга възрастова група, с която се лаская да се разидентифицирам, ще си позволя да започна изложението си точно с един спомен, който, може би защото е твърде пресен, а може би защото темата "идентичност и другост" е обсебила мисленето ми, не ми дава мира. И така, официален повод, ознаменуван с прием, е събрал твърде разнородна в своя национален и социален статус компания. Ритуалът, предвиждащ по чаша шампанско на крак, преди да заемем стриктно определените си места по масите, щедро ни дава възможност да се поопознаем. Качеството на шампанското вероятно е много високо, видът на келнерите недвусмислено го внушава, но и втората чаша не постига целта си. Ледът е пропукан от пушачите (или по-точно от непушачите, предвидили един-единствен ъгъл за другите), порокът не само обединява, той, оказва се, е нетърпим и към мълчанието. В непринуденото бъбрене участват петима германци, една чаровна австралийка, една отчайващо дългокрака холандка и аз и един смазващ с достолепието си кюрд в качеството ни на представители на смътно неясното единство на Ориента. Темата на разговора тръгва от сложната загадка на страстта към цигарите, минава към качествата на ориенталските тютюни и оттук естествено се прехвърля към пикантериите на храненето на Балканите. И изведнъж ме застрелват с въпроса: - Вярно ли е, че употребявате чесън за всичките си ястия? - Не - казвам адски сериозно и преди да съм успяла да помисля, чесънът се включва само в изготвянето на изтънчени специалитети като таратор и печен чужденец на шиш. И то само ако е бял, черните ги предпочитаме с много лук и магданоз, на фурна. Дали кюрдът се усмихна, или моята фантазия оправдателно добавя този детайл? Така или иначе, цигарата ми беше свършила, аз се оттеглих и оставих представителя за България на мастита немска фондация да замазва байганьовската ми тактичност с пространен разказ за изкушенията на българската кухня, която обаче, колко жалко, можеш да опиташ само в домашна обстановка. За това пък българите са невероятно гостоприемен народ .

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Бързият, митовете
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 135-174

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Ното ethicus и hото barbarus са хипостази може би не толкова на програми за преустройството на света, колкото на две алтернативни визии на голямата промяна. И двете бяха изведени от мен от текстовете на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Гео Милев и Ламар - представители на новите тенденции в българската поезия от двайсетте години. Никоя от тях не се проявява у споменатите поети в чиста форма. И двете утопии, дефинирани посредством неясни категории в програмите и манифестите, образуват неразривно свързани редове от значения в стиховете и в лиризираната проза, като взаимно се даапределят и едновременно с това оспорват. Всяка от т.ях е отговор на различаващи се в известна степен европейски тежнения и затваря в себе си различна визия за света. Ното ethicus в най-общи линии олицетворява мечтата за всеобщо щастие и справедливост за всички. Мяра за нещата в модела на света, проектиран от тази утопия, е човекът. На тотална промяна трябва да бъде подложена цялата обществена действителност, чийто аксиологичен еквивалент в текстовете е светът на доброто и светът на злото. Ното barbarus, на свой ред, е авангарден, български отговор на непрекъснато възраждащата се европейска мечта за дивото. В него е залегнало убеждението, че истинските, недегенерирали ценности са скрити в примитивната. Действителността, която се очертава от тази утопия, се оценява в естетически категории. Красивото и грозното, интерпретирани превратно, оформят модела на света, който изкристализира в поезията. Едновременно с това двете категории отпращат към още една опозиция: природа-култура. Това не означава обаче, че тези два тясно свързани помежду си и непрекъснато наслагващи се един върху друг аксиологични реда, които условно наричам hото ethicus и hото barbarus, образуват хармонична цялост. Напротив, в творбите на интересуващите ме поети те представляват непрекъснато променящи се доминанти. Затова в хода на разсъжденията си ще ги разглеждам именно в такава форма. Етическата доминанта означава само надмощие, а не изключване на етическия образец от естетическия. Естетическата доминанта означава точно обратното. Всяка от тях се изразява по различен начин. В рамките на всяка се формират два противоположни модела, две алтернативни възможности за запис на ценностите в поетическия текст.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Homo, ethicus, Homo, barbarus, Homo, ethicus, Homo, barbarus
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 192-197

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Сборникът се състои от десет глави, посветени на барока в литературата на отделните славянски страни, встъпителна теоретична глава на съставителката, показалец на имената и произведенията (с. 293-315). Доколкото ми е известно, това е третият опит (след Е. Angyal, Die slavische Barock\velt, Leipzig, 1961 и Дмитрий Чижевский (Нrsg.), Slavische Barockliteratur, 1, Muпchen, 1970) да се обхване барока във всички славянски литератури. (Самото начинание е впечатляващо и дори и да не искаме, трябва тъкмо поради обхвата му да го определим като западно, изравняващо в плана на проблематиката различни региони в Европа.) Първоначалните съмнения, породени от етническата определеност на заглавието, се разсейват напълно във встъпителната глава: Valori peculiari е generali del Barocco letteгario nei paesi slavi. Status questionis е proЫemi aperti, която е кратък компендиум на проблема за историческата (културна, езикова и литературна) идентичност на славянските народи в съпоставка с народите от западната част на континента. На малко страници със завидна способност да обобщава проф. Броджи Беркоф дискутира проблема за социалната функция на барока в славянските страни и в Европа. Впечатляващ е размахът, с който проф. Беркоф се движи в европространството, същевременно конструирайки го в своите знания. Склонни сме да смятаме, че филологическата енциклопедичност (владеене на многообразие от езици и текстове) е вече история. Броджи Беркоф успява да ни убеди в противното.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, Преглед, Рецензия на книга
    Ключови думи: Concordia, discors, Barocco, letterario, paesi, slavi, cura, Giovanna, Brogi, Bercoff, Nuova, Italia, Scienlifica, Roma, Concordia, discors, Barocco, letterario, paesi, slavi, cura, Giovanna, Brogi, Bercoff, Nuova, Italia, Scientifica, Roma
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 37-51

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    This article proposes a new reading of an inscription on a pitcher discovered in 1955 in Pliska by Stamen Mihaylov. The inscription is read as a mixed Cyrillic and runic text. One of the runes used in the inscription is present in the runic script from the Yenisey Basin in Siberia and thus connects the Proto-Bulgarians that inhabited Danube Bulgaria with this Asian region.

    Проблемна област: История, Езикови и литературни изследвания, История на културата, Българска литература
    Ключови думи: inscription, Pliska, pitcher, rune, Proto-Bulgarians, Yenisey River, Yenisey script
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-35

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The paper examines songs with love and erotic content, dating back from the so-called National Revival Period. They used to be visible part of the popular culture of Bulgaria and the Southeastern Europe region in initial decades of the Modern Bulgarian statehood. These songs were originally written in Bulgarian and in Turkish, but with Cyrillic alphabet. Turkish ones are introduced for the first time in Bulgarian Literary History Studies. They were taken from books by Manol Lazarov, Petko Slaveykov, and by an unidentified author with initials K.S.M. This popular literature genre had a complex biography, following to some extent the ideological planning of the Bulgarian society and the social trajectory of the ideas of the nation, particular for that period. Initially, they were well accepted, so they gained vast popularity. Such a positive reception was particular for the period, when they were not experienced as non-matching to the emerging national ideology. Coincidingly with the rising of Bulgarian nationalism, their popularity decreased and they accumulated certain criticism, so in the beginning of the XX c. they were marginalized. In the last decades of XIX s., according to the changes of the ideological climate in Bulgaria, some of them were reinterpreted in a patriotic key.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Bulgarian National Revival, love songs, songs in Turkish, literary canon
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 36-59

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article presents for the first time the thesis that the so-called "Epilogue" of Pencho Slaveykov's "Bloody Song" is a literary mystification. Based on the author's historical and documentary research in recent years, it has been concluded that the real author of the text is Mara Belcheva, and the literary mystification was carried out by Boyan Penev. A series of arguments in defense of the thesis are formulated, and both the original manuscript of M. Belcheva and a facsimile of the mystification of B. Penev are published for the first time as appendix.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: P. Slaveikov, Bloody song, mystification, topography of poetical text, Brunate, conspiracy of silence
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 60-78

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    In 1926, Italian Futurist Tommaso Marinetti received the radical Manifesto of the Fellowship Fighting against Poets. It was sent by Bulgarian avant-gardist Kiril Krastev, whose literary circle, Crescendo, was putting into question the normative dichotomy between Young and Old, modernists and traditionalists, constitutive of Bulgarian literature. In every national literature or Weltliteratur, there are anomalies, malfunctions, and exclusions. This essay analyses a particular anomaly – the Crescendo literary circle and its (im)possible existence. We define distext as something that does not belong to a particular context or that breaks with(in) the cultural conditions of possible or actual emergence. Our analysis raises several theoretical and historical questions: how radical is the manifesto in relation to the Western European avant-garde; does it have any influence outside its local distextual context; what is its connection to Dada movement; and most importantly, what does this anomaly say about the history of Bulgarian literature and its peripheries?

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: anomaly, distext, Kiril Krastev, Weltliteratur, Crescendo, avant-garde, futurism, dada, Marinetti, periphery
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 79-92

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article is focused on one of the few plays for children by the Bulgarian poet and playwright Stefan Tsanev. On the basis of some poetical specifics in the text of “The most wonderful Wonder” is formulated a hypothesis about the ‘strategy’ of this work as an actualization of phoneticism of the language. In this sense the form of the play is analyzed as a demonstration of the archaic and even the paleolinguistic aspect of the language i.e. of its asemanticity. In this way are interpreted the names of the characters, which are only letters, and the poetic figures with homonymy, paronymy, onomatopoeia etc. The form of the dramatic work is analyzed in relation to the allegorical narrative of a starving primitive tribe which literally degrades to the apes. The one of the main characters – the chief and shaman called U is understood as an ambivalent figure of the speech, as a figure of the both political demagoguery and mystical poetic speech.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: dramaturgy, literature for children, phonetics, archaism, cultural anthropology, shamanism
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 93-107

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article examines how the French writer Marguerite Yourcenar reworked and reinterpreted the story of the House of Atreus. Yourcenar herself clearly distinguishes her reading of the classic tragedies by Aeschylus, Sophocles and Euripides. The present paper focuses mainly on the similarities with Aeschylus' trilogy Oresteia in order to outline what is new and different in Yourcenar's reading. My thesis is that the figure of Clytemnestra in “Fires” (Feux, “Clytemnestre ou le crime”, 1936) is presented as a political subject who is entitled to her own voice and political defence in court.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, Литературни изследвания, French Literature
    Ключови думи: Clytemnestra, political subject, stasis, matricide, monody
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 108-115

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The paper analyzes the place and the social roles allotted to intellectuals in post-totalitarian societies, with a special focus on the Czech situation. From the sources relevant to the topic, the choice here falls on Václav Havel’s public speeches since they offer particularly rich study material. Attention is paid to the political, social, and cultural contexts that have served as a stimulus for each of the analyzed texts, as well as the intention, implicit in them, to model the environment in which they are to function. The paper also touches upon the themes of historical and cultural memory, personal choice, the intellectuals’ resignation, and the sense of cultural isolationism, among others.

    Проблемна област: История, Езикови и литературни изследвания, Political history, Czech Literature, Социология на литературата
    Ключови думи: intellectual, power, dissidence, memory, political change, 1989
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 116-128

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article is devoted to the inscriptions found in the Odessa Damaskin № 38 (64). The manuscript is part of a collection of manuscripts of Viktor Grigorovich the prominent, professor of Slavik history and literature. As a specific subject of the research, the author uses several inscriptions of significant value, that provide information about the history of the book. The purpose of the article is to contribute to the history, localization and existence of a specific written monument, which will enrich the knowledge of Bulgarian linguistic, literary, cultural and ecclesiastical history during the period.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, Филология, Literary Texts
    Ключови думи: inscriptions, Odessa Damaskin № 38 (64), V. I. Grigorovich, Bulgarian cultural history, onomastics, Svishtov
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-20

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article examines generically diverse post-1989 Bulgarian texts based on crime stories. It compares representations of criminality in the literature of the People's Republic of Bulgaria and in the fiction of local authors from the post-communist era. The focus is on how new narratives about criminals and detectives shape assessments about the present, the legacies of the totalitarian era, and the presence (or absence) of justice within Bulgaria’s contemporary socio-political reality.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: contemporary Bulgarian prose, crime literature, criminal genre and ideology, criminal genre and social consciousness
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 21-36

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The paper focuses on a series of interviews conducted with Bulgarian intellectuals on the occasion of the 10th and the 25th anniversary of November 10th, 1989, for Deutsche Welle and the Kultura newspaper respectively. An analysis is carried out on the opinions shared by the interviewees on the significance of that date for Bulgarian political, social and cultural life, on freedom, the new political trends and the emblematic figures in them. Special attention is paid on the role which the new democratic situation assigned to the intellectuals. They are altogether set in opposition to the political elites of the Transition.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: November 10th 1989, Transition, democracy, responsibility, intellectual, social price
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 37-52

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article analyses the results of a survey conducted with students, related to the short stories published in the daily newspapers in the 1990s of the XX century. Based on the received answers, a study of the literary field in the reviewed period and the ontological characteristics of the media in which the stories are published is made. The focus is put on the problem of rapid "aging" of the aesthetic patterns, as well as on the issue of the specific "informational archive" in which the works are conserved in the libraries. The article analyses the question of the factors—including political-ideological ones—that form certain receptive readers’ attitudes and expectations towards published literary short stories

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: daily newspapers, time of transition, literary field, literary history, short stories
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 53-71

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The paper discusses the first marriage and divorce of Laura Karavelova and her complicated relationship with Peter Neykov, Ivan Drenkov, and her mother Ekaterina. Laura was one of the most cultured, enigmatic, and emancipated Bulgarian women at the beginning of the 20th century but she was also a tragic figure. Her tragic destiny was influenced by literature and the whole artistic world of the time – theatre, music, and visual arts. The study presents Laura Karavelova as a personalistic feminist, whose struggle for personal freedom confronted her with traditionalist Ekaterina Karavelova.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Laura Karavelova, love and marriage, Gender history, Ibsenism, literary influences
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 139-161

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    In the period of the Slovene moderna in the second half of the 19th and the beginning of the 20th century Slovenian women writers were establishing themselves in the literary field for the first time. With the analysis of their correspondences from the point of view of the history of emotions we focus on how they experienced the new roles they assumed in this period: the writer/poet, the editor, the intellectual, the critic and emancipated woman. The analysis shows the struggles they experienced when trying to be a part of the Slovenian literary system. Their letters were a place of critical reflection and intimate relationships forming a community of women writers that at the time were a marginalised group.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: literature, women writers, intimacy, Slovene moderna, letters
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-25

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The study presents the conception of the project “Islands of the Unblessed. History of the Unconventional Bulgarian Literature from 1944 to 1989 in Its Socio-Cultural Context”. It is based on the idea of a kind of fragmentation of the Bulgarian literature from the period of the totalitarian regime, dictated by the non-inclusion of a number of authors and texts in the official stream of socialist realism without placing them by all means under the sign of dissidence. In this sense, twelve thematic “islands” are outlined – as areas of resistance, non-belonging, various types of marginalization in relation to the socialist canon. On the other hand, the Bulgarian literature of the period itself is presented as relatively isolated from the world – exactly because of its ideological closure.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Bulgarian literature, totalitarian regime, socialist realism, non-belonging
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 36-69

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article examines the efforts to define and typologize Bulgarian "alternative" literature, which is usually associated with oppositional behavior and is frequently found in the writings of repressed authors, political emigrants, and underappreciated writers, as well as in the manifestations of "samizdat". The approach put forth here broadens the chronological range of the phenomena under consideration, searches for linkages and conflicts between them and the literary canon, literary stratification, and differentiation of the readers, and also concentrates on texts that defy conventional literary status. Different sorts of these "alternative" texts are identified, some of which are connected to folklore subgenres that lack prestige and reader preferences for works that literary criticism treats negatively.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: alternative literature, literary canon, stratification of the literature, readers audience, nonprestigious genres
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 70-78

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The text explores the strategies of self-preservation in a totalitarian system, such as Bulgarian socialism, through the poetry of three charismatic, non-conformist poets: Ivan Teofilov (b. 1931), Hristo Fotev (1934-2002) and Boris Hristov (b. 1945). The motif of the im/possible escapes and refuges is revealed in their writing. Several thematic and biographical lines are traced: their choice to be "unbelonging," their self-marginalization as an ethical gesture, the theme of the unattainable "world denied," other arts and friendship circles as a shelter, and, above all, the shelter of language and the joy of it, the ability of these poets to unchain and expand the language.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Ivan Teofilov, Hristo Fotev, Boris Hristov, im/possible escapes, refuges, self-marginalization, world denied
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 79-100

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    This research work is focused on the interpretations of the letter as a literary image in Bulgarian poetry of the late 1960s and 1970s, as well as on the question of the sender and their complex relationships with the addressee. The image of the letter is presented in two ways. On the one hand, a letter received or sent becomes an expression of hope for the presence of the Other, despite the distance in space or time. On the other hand, the written messages do not always reach their addressee, or it may be difficult to reconstruct their content – the envelopes are sealed, the content is fragmentary and laconic. Therefore, they can awaken the fear of the absence of the Other – a fear that, during these years, is no longer devoid of post-structuralist intuitions about the vulnerability of the subject. The study is divided in three parts that consider the issues of the expected or unexpected letters; the unarrived, unwelcome, and unopened letter; the unwritten or written letters.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Bulgarian poetry, the 1970s, letters, silent poets, subject, sender, addressee
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 101-109

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article aims to examine the publication of Marko Semov’s book “About Japan as About Japan” (1984). The author is well placed before the socialist authorities in the People's Republic of Bulgaria, but his book about Japan is associated with crossing the established ideological boundaries, which is why the writer was sanctioned and his book was stopped from distribution. The article argues that the image of Japan in the book turns into an “inconvenient” island, during the visit of which not only the cultural asymmetries between the Bulgarian and the Japanese can be distinguished. Considered in a comparative aspect, next to the spectacular Japanese successes, it is much easier to stand out the numerous shortcomings related to the Bulgarian system in social, economic, ecological terms, etc.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Japan, Marko Semov, travel writing, ideological criticism, 1980s
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 110-133

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The aim of the paper is the analysis of several key themes in selected representatives of the New Bulgarian sermon and the corresponding means of influence as a manifestation of the socio-cultural dynamics between creator and user and of the social needs in which stable attitudes and notions of the Christian religious paradigm are encoded. The specific content and linguistic–textual parameters are considered in direct relation to the historical moment in the following oppositions: Christian norms–real social phenomena; moral norms–their antipodes; cultural-religious tradition–innovation. The sources have been deliberately limited because of the volume of the potentially significant material: 1.The original sermon of the Catholic missionary and Bishop of Nicopolis, Philip Stanislavov, from his Abagar, printed in Rome on the 6th of May, 1651; 2. A selection from the sermons against the superstitious beliefs of Josif Bradati (c. 1714–after 1758). The study proves the existence of a continuity between the "abagar" tradition and the works of Joseph Bradati and his followers. Although the sermon is essentially a struggle against magical healing practices, it is an attempt to create or restore dialogue and religious communication. In other words, it defends the role of Christian institutions, which had been weakened under Ottoman rule.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Abagar, Joseph Bradati, new Bulgarian sermon, Bulgarian medieval legacy
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 134-146

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The text examines B. Penchev's latest monograph "Progressives and Conservatives. Temporal patterns in Bulgarian literature from the late 1940s to the 1970s" as a possible contemporary literary-historical attempt on the recent past. Through the outlined and dominant thematic-problematic cut, the monograph creates the picture of more than 30 years of Bulgarian literary development processes, both in a diachronic plan, leading back to the interwar international times, and in a synchronic one, positioning them in (Western) European and Soviet cultural parameters. Unraveling multiple plots—literary, critical, and philosophical—that are constantly intersecting, intertwining, and relativizing between each other, the study covers in a fragmentary yet broadly intertextual manner some cultural-historical "native" and "foreign" phenomena. They arrange a voluminous, conceptual puzzle that is both self-contained and dialogical with scientific positions that are currently established as authoritative in the field. By combining theoretical discourses with literary-historical precision, the examined metatext moves along the razor's edge of the subjective and the objectifying.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: literary-historical study, multitude of critical literary and philosophical plots, diachronic and synchronic plan, native and European context
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 33-45

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article outlines the international discussions surrounding the evaluation of research to demonstrate the evolution of the concept of "impact" – from impact solely as a contribution to knowledge, through impact as a contribution to knowledge and the economy, to impact as a contribution to knowledge, the economy, and society. It discusses two approaches to evaluating societal impact and analyses the current state of research evaluation in Bulgaria. In conclusion, the argument is made that societal impact should be systematically evaluated also in Bulgaria.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, Есе, Литературни изследвания, Научен живот, Филология, Теория на литературата, Социология на литературата, Рецензия на книга
    Ключови думи: research, accountability, scientometrics, societal impact
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 56-79

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    This study examines the shift in the prosecutorial strategy of Ernest Pinard in the cases against Gustave Flaubert (“Madame Bovary”) and Charles Baudelaire (“Les Fleurs du mal”), offering an interpretation that explores the ways in which legal professionals read literary works. Using examples such as the poet-detective Gabriel Syme, a character in G. K. Chesterton’s “The Man Who Was Thursday”, and the investigating monk William, a character in Umberto Eco’s “The Name of the Rose”, the article investigates potential connections between poetry and law. These connections create legal spaces where both laughter and music become possible. Particular attention is given to the relationship between text and music within the framework of court proceedings (the so-called “courtroom acoustics”) as well as in the formation of judicial practice (understood as a harmonious performance).

    Проблемна област: Rhetoric, История, Философия, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, История на културата, History of Law, Литературни изследвания, История на философията, Semiology, Естетика, Филология, Теория на литературата, Философия на правото
    Ключови думи: Law, music, rhythm, text, court
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 1-11

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article examines the unfinished final chapter of Tzvetan Stoyanov’s “The Genius and His Mentor” in light of a recent claim according to which Smerdyakov is not the actual perpetrator of the murder in “The Brothers Karamazov.” How will our understanding of Dostoevsky’s incomplete novel change – if at all – in the case that it turns out that its plot incorporates not only a judicial error but also a cunning trap for its readers, that is, an intended readerly error? Stoyanov’s analysis, which is also a dramatic “novel about the novel,” brings the problem of doubles in Dostoevsky’s work and the splitting in the psychoanalytic sense of the word (Spaltung) to the forefront. At the same time, it constantly renews the question, “Who killed our father?”

    Проблемна област: Философия, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, Литературни изследвания, Етика, Филология, Теория на литературата, Философия на правото, Социология на литературата
    Ключови думи: Patricide, splitting, doubles, paternalism, revolt, Julia Kristeva
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 18-53

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article analyzes allegories and metaphors in Franz Kafka’s “Before the Law.” The literary text is interpreted through the philosophical lenses of Giorgio Agamben, Jacques Derrida, Hannah Arendt, Slavoj Žižek, and Gershom Scholem. The central motif of the “door” is explored as a symbol of access to law and as a dual phenomenon of transcendence and immanence. The ambivalence of law is examined as well. On the one hand, it is read as a sacred, inaccessible authority (in the eyes of the man from the country). On the other, the law is interpreted as an intrusive force in everyday life (as exemplified by the judge’s repeated incursions into the painter’s studio). The present analysis links Kafka’s vision of law to the structural ambiguities of the legal system and the tension between legality and justice.

    Проблемна област: Философия, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, Литературни изследвания, История на философията, Епистемология, Етика, Естетика, Политическа философия, Филология, Теория на литературата, Философия на правото
    Ключови думи: Kafka, Before the Law, justice, trial, law, philosophy
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 54-67

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The following text attempts to reconstruct the notion of the highest good in the first two parts of chapter “C. Morality” of Hegel’s “Phenomenology of Spirit” – “The Moral View of the World” and “Dissemblance.” The main argument of the present article is that Hegel does not reject or negate Kant’s propositions on the highest good or the notion itself, as many scholars claim, but instead – he realizes its Aufhebung by integrating it into the logic of the dialectic. The analysis presented here shows that, by means of the strong rhetorical language used in these most dramatic pages of his fundamental text, Hegel focuses on the contradictions, reached by his predecessor from Königsberg and finds a path beyond them. Closely following their logic, he presents a new level of their complexity. His aim is to track the developments of thought and to open new aspects and possibilities for further approximation to the maximum of the highest good, which is itself a moral experience of the philosophical thought.

    Проблемна област: Философия, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, История на философията, Епистемология, Етика, Естетика, Теория на литературата, Философия на правото
    Ключови думи: highest good, dialectics, moral consciousness, happiness, duty, moral imperative
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 68-76

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    This article presents a brief theoretical introduction to Michel Foucault’s concept of “transgression.” The primary focus of the research is to examine how Foucault reconceptualizes the notion of transgression, ranging from the fields of the sacred to the ones of philosophy of language and of the ontology of literature. This analysis proposes a hypothesis concerning the existence of a specific form of literary transgression that opens new perspectives on the questions of literature. The study is centred on two key-texts by Foucault, written in the 1960s: “A Preface to Transgression” and “The Thought from Outside.”

    Проблемна област: Философия, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, История на философията, Философски традиции, Етика, Естетика, Теория на литературата, Философия на правото
    Ключови думи: transgression, language, nondiscursivity, Michel Foucault, Georges Bataille, Maurice Blanchot
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 77-91

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article aims to historically reconstruct the political context in which Heinrich von Kleist wrote his novella “Michael Kohlhaas.” The juridical layer of the text is interpreted as a reaction to the introduction of the Napoleonic Code in the Prussian Lands during the Napoleonic Wars. The study reads the analyzed novella as a form of resistance to the unification of all legal systems required by the Code, following the intricacies of the injustices to which Michael Kohlhaas falls victim. In the article, other examples of similar cases of “unification from above” are provided. One of them is “In the Penal Colony” by Franz Kafka. The other regards the suggestions to use AI in legal action. For the analysis, the concept of “interpretant” of the American philosopher Charles Sanders Peirce is applied. Ludwig Wittgenstein’s notion of “use” is also employed to explain the constantly changing and actualizing text of the law

    Проблемна област: Философия, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, Литературни изследвания, Епистемология, Етика, Естетика, Теория на литературата, Философия на правото
    Ключови думи: Michael Kohlhaas, Napoleonic Code, Kafka, Peirce’s interpretant, Wittgenstein’s use, artificial intelligence
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 92-104

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The text offers a psychoanalytic reading of “The City & The City” by China Miéville, whose Marxist theory of international law is reflected, refracted, and further complicated within the framework of the novel. The literary work is examined as a narrative that questions the conflict between the real and the ideological dimensions of a law. The latter, on the one hand, reifies and fetishizes space. On the other, it compels the interpellated subjects to deny and “un-sense” the world around them. The analysis foregrounds the contradictions between the repressive and emancipatory dimensions of the legal system.

    Проблемна област: Философия, Социални науки, Езикови и литературни изследвания, Право, Конституция, Юриспруденция, Психология, Епистемология, Етика, Естетика, Психоанализа, Теория на литературата, Философия на правото
    Ключови думи: China Miéville, psychoanalysis, legal form, ideology
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 105-122

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article examines the translation of novel titles containing quotations from the Shakespearean corpus. The quotation title is considered as both paratext and intertext. Translators’ approaches to the rendering of titles with Shakespearean intertext in different target languages are compared, with a particular focus on Bulgarian examples. The aim of the study is to search for characteristic solutions in translations that deserve to be discussed. The article proposes and problematizes three translation strategies: the search for dynamic equivalence, neutralization, and compensation. The collected data, which do not claim to be exhaustive, are presented in tables, followed by analytical comments. Rather than presupposing conclusions, the comparative analysis interprets the data as they are.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, Литературни изследвания, Сравнително литературознание, Филология, Преводачески изследвания, Теория на литературата, Социология на литературата
    Ключови думи: Translation, title, intertext, paratext, Shakespeare
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 123-143

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The reception of Cervantes’ work in Bulgaria is a complex process that has continued for over a century and a half. An interesting case and integral part of the latter is represented by the “Novels,” which have remained in the shadow of “Don Quixote” in terms of the quantity and quality of their translations, the critical approach to them, and their artistic assimilation. The study traces their gradual entry into the Bulgarian literary context, focusing on their early translations from the 19th century, made through the mediation of the French language, the 1976 edition of two of the novels, and the only complete edition from 2004. A significant part of the analysis is devoted to the translation strategies used in the recreation of semantically charged names, metaphors, realia, archaic elements, stylistic choices, proverbs, and idioms

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, Литературни изследвания, Сравнително литературознание, Филология, Преводачески изследвания, Теория на литературата, Социология на литературата
    Ключови думи: Reception, translation criticism, Cervantes, novels
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-166

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article, part of a larger study, provides the first accurate reconstruction of the funeral of Pencho Slaveykov, which was held on June 1/14, 1912, in Brunate (Italy). The text, based on rich archival and documentary material (memoirs, press articles, archival sources), aims to theoretically substantiate the heuristic of the scientific approach to such “marginal” micro-plots. It demonstrates that the funeral of Pencho Slaveykov in Italy was conceived as a fulfillment of the poet’s unspoken will and a merging with the “solemn psalm of the entire universe” (“Psalm of the poet”). At the same time, the article shows how the burial of the renowned author could be interpreted as a supreme expression of mercy and a manifestation of Bulgarian-Italian reciprocal understanding and friendship.

    Проблемна област: История, Езикови и литературни изследвания, История на културата, Литературни изследвания, Местна история / Микроистория, Социална история, Българска литература, Социология на литературата
    Ключови думи: fact, meaning, event, Brunate, memory, act
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 167-183

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    This analysis is a contribution to the study of the phenomenon of the Orange Alternative protest-art movement. It interprets the literary work “Six Short Stories” as a supplement to the programmatic texts of the latter. In the research, the significance of the movement against the background of European avant-garde currents and the ideas of the “Manifesto of Socialist Surrealism” are briefly presented. Moreover, the study outlines the profile of its creator, Waldemar “Major” Fydrych. The article also shows the most important themes that appear in the texts: “Manifesto of Flowers,” “Mars Amandi,” “Dawn,” and “Opera for 44 Pieces of Silver.” In particular, their several surrealist aspects are highlighted.

    Проблемна област: Политика, История, Антропология, Социални науки, Езикови и литературни изследвания, Изящни изкуства, История на културата, Литературни изследвания, Политическа теория, Гражданско общество, Местна история / Микроистория, Социална история, Полска литература, Политика и общество, Културна антропология, Социология на изкуството, Политика на историята, Изследвания на мира и конфликтите, История на изкуството, Социология на литературата, Политически науки, Етнология, Memory, Сценични изкуства
    Ключови думи: Orange Alternative, surrealism, Waldemar, Major, Fydrych, Manifesto of Flowers
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 116-131

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The word ‘text’ has acquired a diverse meaning over the period of time. Though the postmodern texts debunk certain conventions, they cannot be separated from what T. S. Eliot proclaimed it as the ‘literary tradition.’ Harold Bloom’s postulation of the revisionary is concerned with the movement of writers towards or away from the influence of great/prominent writers, and it might be seen as an annex to the formulations of Eliot. Considering these standpoints, this article (i) focuses on how askesis, one of the revisionary ratios of Bloom, has become a useful entry point into exploring the influence of Edgar Allan Poe on Joyce Carol Oates (ii) Substantiates how Oates wrestles with her strong precursor to ascertain her aesthetic expression (iii) Establishes how askesis allows readers to examine and fill in the indeterminate blanks in the text, and simultaneously, (iv) determines how askesis subscribes to/supplements the formulation of intertextuality as a literary theory.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания, American Literature, Литературни изследвания
    Ключови думи: Askesis, Postmodern narrative, Joyce Carol Oates, intertextuality, Gaze, Bloom’s revisionary ratios
Subscribe to Езикови и литературни изследвания