Митични красавици и благородии разбойници. Изображения на престъплението у Йордан Йовков
-
Обхват на страниците:107-116Страници: 10ЕзикБългарскиБрой преглеждания:3ДОСТЪП: Free access
-
- Име: Николай Аретов
- Инверсия: Аретов, Николай
- E-mail: [email protected]
- Институция: Institute for Literature, BAS
- Identifiers:
Николай Аретов е доктор на филологическите науки, професор в Института за литература при БАН, главен редактор на списание „Литературна мисъл“, преподавател в Софийския университет. Научните му интереси са в областта на литературната история, сравнителното литературознание, историята на културата. Автор е на книгите „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“ (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления“ (1994, 2007), „Българското възраждане и Европа“ (2001), „Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век“ (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане“ (2009), „Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене“ (2011), „Софроний Врачански. Живот и дело“ (2017), „Иван Найденов: За право и напредък. Мемоари. Писма“ (2019), „Семейни истории“ (2020). Председател на Академичния кръг по сравнително литературознание.
-
Проблемна областКлючови думиРезюмеИзграждането на представа за литературата като процес, като развитие на нещо относително постоянно може да се строи върху съпоставяне на различни варианти на някакви устойчиви образувания, каквито са мотивите и сюжетите. Те предлагат интересни образци, в които някакъв инвариант или архитип се реализира в разнообразни значими конкретизации. Сюжетите с престъпления отдавна присъствуват в човешката словесност, те са изграждани от различни мотиви и съдържат различни представи за това, което се възприема като престъпление, различни са конкретните авторски подбуди, които определят насочването към тях, различен е и отпечатъкът, който полага времето. Неизменно остава само грубото, обикновено кърваво погазване на някакъв неоспорим за епохата закон. В развитието на новата българска литература могат да се открият няколко типа изображения на престъплението, които са израз на различни ценности, представи и авторови намерения. Тези типове влизат в сложни взаимоотношения на привличане и отблъскване, на обновяване и връщане към предишни нива. Едно подчертано схематично тяхно изреждане, което не претендира за изчерпателност, може да започне с възрожденските и следосвобожденеките сюжети за нещастната фамилия и похитителя друговерец. Успоредно с тях се появяват повествования за непокорни българи, които имат правото да нарушават закона в името на по-висши ценности. В някои свои творби Иван Вазов, който използува тези модели, се усъмнява както в дефинирането на престъплението и престъпника, така и на закона и институциите, които го олицетворяват. Друг характерен модел се открива при писатели като Георги Стаматов, Антон Страшимиров и др.,които достигат до идеята, че българинът също може да извърши престъпление, което първоначално се обяснява предимно със социални причини. Така наречените диаболисти (Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов и др.) пък навлизат в тайниците на човешката душа, за да открият там загадъчни универсални cиmi, които ги карат да проблематизират традиционните представи за престъплението и особено за неговите мотиви. Успоредно с тях Елин Пелин изгражда свой модел за изобразяване на престъплението, който представлява интересен и педокрай разчетен от критиката синтез от по-стари и съвременни му тенденции.