престъплението

Οще от времето на Ал. Веселовски е известно, че изграждането на представата за литературата като процес, като развитие на нещо относително постоянно може да се строи върху съпоставяне на различни варианти от някои устойчиви образувания, каквито са сюжетите и мотивите. Те предлагат интересни образци, в които някакъв архитип или инвариант се реализира в разнообразни значими конкретизации. Сюжетите с престъпления отдавна присъству ват в човешката словесност, те са изграждани от различни мотиви и съдържат различни представи за това, което се възприема като престъпление, различни са конкретните авторски подбуди, които определят отношението към тях, различен е и отпечатъкът, който времето полага. Същевременно те съдържат нещо неизменно грубото, обикновено кърваво погазване на някакъв неоспорим за епохата закон.

Изграждането на представа за литературата като процес, като развитие на нещо относително постоянно може да се строи върху съпоставяне на различни варианти на някакви устойчиви образувания, каквито са мотивите и сюжетите. Те предлагат интересни образци, в които някакъв инвариант или архитип се реализира в разнообразни значими конкретизации. Сюжетите с престъпления отдавна присъствуват в човешката словесност, те са изграждани от различни мотиви и съдържат различни представи за това, което се възприема като престъпление, различни са конкретните авторски подбуди, които определят насочването към тях, различен е и отпечатъкът, който полага времето. Неизменно остава само грубото, обикновено кърваво погазване на някакъв неоспорим за епохата закон. В развитието на новата българска литература могат да се открият няколко типа изображения на престъплението, които са израз на различни ценности, представи и авторови намерения. Тези типове влизат в сложни взаимоотношения на привличане и отблъскване, на обновяване и връщане към предишни нива. Едно подчертано схематично тяхно изреждане, което не претендира за изчерпателност, може да започне с възрожденските и следосвобожденеките сюжети за нещастната фамилия и похитителя друговерец. Успоредно с тях се появяват повествования за непокорни българи, които имат правото да нарушават закона в името на по-висши ценности. В някои свои творби Иван Вазов, който използува тези модели, се усъмнява както в дефинирането на престъплението и престъпника, така и на закона и институциите, които го олицетворяват. Друг характерен модел се открива при писатели като Георги Стаматов, Антон Страшимиров и др.,които достигат до идеята, че българинът също може да извърши престъпление, което първоначално се обяснява предимно със социални причини. Така наречените диаболисти (Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов и др.) пък навлизат в тайниците на човешката душа, за да открият там загадъчни универсални cиmi, които ги карат да проблематизират традиционните представи за престъплението и особено за неговите мотиви. Успоредно с тях Елин Пелин изгражда свой модел за изобразяване на престъплението, който представлява интересен и педокрай разчетен от критиката синтез от по-стари и съвременни му тенденции.