Историческият роман - жанрова същност и граници

Като по неписан закон почти всички изследователи на историческия роман започват разсъжденията си с повече и.rш по-ма.rшо аргументирано отхвърляне на натрупалите се около това жанрово понятие отрицателни становища. С внимание са удостоявани не само теоретично изведените постановки, но и неизбежно битуващите в социокултурната среда предразсъдъци. Едва ли можем да отминем подобен натрапчиво повтарящ се нача.1ен жест като обичайното следване на една риторическа традиция. В него по-скоро се крие своеобразна защитна реакция. Защото, ако повечето от упреците, отправени към историческия роман, отнасящи се до неговата жанрова и художествена пълноценност (историческият роман е хибриден, нисък жанр, принадлежащ на тривиалната литература) с лекота могат да бъдат отхвър­ .Тiениl, то тези от тях, които отричат правото му на съществуване или поне на самостоятелност, обезсмислят а priori работата на изследователя. Да навлезеш в дебрите на един изпълнен с опасности лабиринт, за който отдавна се говори, че не крие никакъв Минотавър -това наистина е доста безсмислено начинание. Или поне рискува да се окаже такова. Пресилено и неуместно е, разбира се, да се сравнява историческият роман с митологичното чудовище, макар че в спора си с Белинеки за същността на нашумелия, тогава нов жанр Сенковеки не си спестява епитети като чудовищен и урощшв. Затова пък от средата на XVIII век насам, с установяването на тридялбата на литературните родове жанровата проблематика все повече и повече се превръща в трудно проходим за литературната наука лабиринт, в който всяка нова школа търси свой подход. Досягайки границите на всяко тълкуване, жанровата специфика се оказа еднакво неподатлива както за дедуктивизма на XVIII век, чиито спекулативно построени модели постепенно се превръщаха в "лоша игра на идеи" , така и за индуктивизма, който в своя стремеж да остане верен на единичния факт постепенно достигна до интуитивизма и до отхвърляне на жанра като категория •