От демона към демоничното (За любовта у Бердяев и Достоевски)

"Достоевски не ни разкрива положителната еротична любов. Но за трагедията на любовта у него има истински откровения." Това е само едно от категорично противопоставящите твърдения на Бердяев - големия мислител на руския духовен ренесанс от началото на ХХ в., поклонника на една философия, за която обаче Достоевски остава "най-големият неразбран метафизик". Ако се перифразира Соловьов, духовният свят на Достоевски представлява твърде голямо разнообразие от чувства, мисли и пориви, за да се обхване в категорични различавания душевният плам, откликващ на всичко . Истинските откровения на самия Бердяев са може би в идеята за моста, който той постоянно се опитва да хвърли между положителния и отрицателния полюс, между собствената си философия на демонаЕрос и "бесовски" демоничната поетика на любовта у Достоевски. Разминаването е още в корен отблъснато. Но твърде крехкото равновесие над бездната на общия руски дух създава от "Светосъзерцанието на Достоевски" (книга, издадена от Бердяев непосредствено след изгнанието му от Русия през 1923 г.) само един от възможните образи на Достоевски- философски, неизбежно от-художествен, донякъде схематизирано потопен в Бердяевия персонализъм, който посяга на другото си "аз" от висотата на предварително отчуждени принципи и нагласи. В душата на философския образ обаче тлее същият "особен огън", в който Достоевски вярва, без да се тревожи много какво ще излезе от това. Тревожно или не, самата философия отрича, за да утвърждава, и най-висшето отрицание е утвърждаване на непостижимостта като идеал и на идеала като непостижимост. Достоевски прекрасно разбира това, отбелязвайки в дневника си, че хората са готови да повярват по-скоро в чудото и невъзможността, отколкото в истина1 а и действителността, която не желаят да видят •