Любка Липчева-Пранджева

Като по неписан закон почти всички изследователи на историческия роман започват разсъжденията си с повече и.rш по-ма.rшо аргументирано отхвърляне на натрупалите се около това жанрово понятие отрицателни становища. С внимание са удостоявани не само теоретично изведените постановки, но и неизбежно битуващите в социокултурната среда предразсъдъци. Едва ли можем да отминем подобен натрапчиво повтарящ се нача.1ен жест като обичайното следване на една риторическа традиция. В него по-скоро се крие своеобразна защитна реакция. Защото, ако повечето от упреците, отправени към историческия роман, отнасящи се до неговата жанрова и художествена пълноценност (историческият роман е хибриден, нисък жанр, принадлежащ на тривиалната литература) с лекота могат да бъдат отхвър­ .Тiениl, то тези от тях, които отричат правото му на съществуване или поне на самостоятелност, обезсмислят а priori работата на изследователя. Да навлезеш в дебрите на един изпълнен с опасности лабиринт, за който отдавна се говори, че не крие никакъв Минотавър -това наистина е доста безсмислено начинание. Или поне рискува да се окаже такова. Пресилено и неуместно е, разбира се, да се сравнява историческият роман с митологичното чудовище, макар че в спора си с Белинеки за същността на нашумелия, тогава нов жанр Сенковеки не си спестява епитети като чудовищен и урощшв. Затова пък от средата на XVIII век насам, с установяването на тридялбата на литературните родове жанровата проблематика все повече и повече се превръща в трудно проходим за литературната наука лабиринт, в който всяка нова школа търси свой подход. Досягайки границите на всяко тълкуване, жанровата специфика се оказа еднакво неподатлива както за дедуктивизма на XVIII век, чиито спекулативно построени модели постепенно се превръщаха в "лоша игра на идеи" , така и за индуктивизма, който в своя стремеж да остане верен на единичния факт постепенно достигна до интуитивизма и до отхвърляне на жанра като категория •

Макар че спомените, струва ми се, са приоритет на друга възрастова група, с която се лаская да се разидентифицирам, ще си позволя да започна изложението си точно с един спомен, който, може би защото е твърде пресен, а може би защото темата "идентичност и другост" е обсебила мисленето ми, не ми дава мира. И така, официален повод, ознаменуван с прием, е събрал твърде разнородна в своя национален и социален статус компания. Ритуалът, предвиждащ по чаша шампанско на крак, преди да заемем стриктно определените си места по масите, щедро ни дава възможност да се поопознаем. Качеството на шампанското вероятно е много високо, видът на келнерите недвусмислено го внушава, но и втората чаша не постига целта си. Ледът е пропукан от пушачите (или по-точно от непушачите, предвидили един-единствен ъгъл за другите), порокът не само обединява, той, оказва се, е нетърпим и към мълчанието. В непринуденото бъбрене участват петима германци, една чаровна австралийка, една отчайващо дългокрака холандка и аз и един смазващ с достолепието си кюрд в качеството ни на представители на смътно неясното единство на Ориента. Темата на разговора тръгва от сложната загадка на страстта към цигарите, минава към качествата на ориенталските тютюни и оттук естествено се прехвърля към пикантериите на храненето на Балканите. И изведнъж ме застрелват с въпроса: - Вярно ли е, че употребявате чесън за всичките си ястия? - Не - казвам адски сериозно и преди да съм успяла да помисля, чесънът се включва само в изготвянето на изтънчени специалитети като таратор и печен чужденец на шиш. И то само ако е бял, черните ги предпочитаме с много лук и магданоз, на фурна. Дали кюрдът се усмихна, или моята фантазия оправдателно добавя този детайл? Така или иначе, цигарата ми беше свършила, аз се оттеглих и оставих представителя за България на мастита немска фондация да замазва байганьовската ми тактичност с пространен разказ за изкушенията на българската кухня, която обаче, колко жалко, можеш да опиташ само в домашна обстановка. За това пък българите са невероятно гостоприемен народ .

In the introductory part, the article presents Kiril Hristov’s Prague archive while paying special attention to documents which are likely to upgrade or alter our perception of the poet. There is included a detailed commentary on the manuscripts “Bulgarian grammar” and “Lectures on the Bulgarian language”, which both evince Kiril Hristov’s work as a lecturer in the Bulgarian language in Prague. The poet, who can be argued to have turned his identity into an aesthetic object and the literary scandal into an aesthetic creed, assumes the long-last role of intermediary and cultural ambassador, of the one held academically responsible for drawing the portrait of “the others” – of Bulgarian poets and writers and of Bulgarian culture as an entity.