ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 17-34

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако разгледаме поемите, създадени у нас през последните две десетилетия, ги съпоставим с оглед на жанровата специфика, ще се открои категоричното налагане на определен модел, твърде различен от традиционния образец (напри мер Вазовите творби), а също и от доминиращия тип през 40-те и 50-те години. Преди всичко прави впечатление решителното изместване на епическото начало от лирико-размисловото. Класическият вид на поемата като лиро-епическо произведение днес в болшинството от случаите е трансформиран в чисто лирически. Този преход съвсем не е ново явление в българската литература - забелязва се още в началото на века: у Пенчо Славейков - Успокоения“, „Яворов - Ка лиопа", а после Димчо Дебелянов - Легенда за разблудната царкиня", Лилиев - „Тълпите“, „Градът“, „Родина“, „Ахасфер" и др. В септемврийската поезия драматично-експресивният, изострено емоционален отклик на събитията, непосредствеността и импулсивността на чувствата изискват лирическо отреагиране на изживяното. И напълно естествено е,че при общия характер на литературата, създадена непосредствено след въстанието, и поемата е чисто лирическа - Гео Милев - Септември“, Фурнаджиев - „Сватба", Разцветников - Удавни ци". От това време са и „Българският народ“, „Русия“, „Знамена“ на Емануил Попдимитров и десетте поеми от книгата му „Вселена“ (1924) — „Дървета", „Народ“, „Обожествяване“, „Земя“ и др. Бихме очаквали, че след този период развитието на жанра ще следва набелязаната линия. Наистина в края на 20-те и през 30-те години се появяват редица лирически поеми - Фурнаджиев - Дете" (1926-1927), Разцветников - „Двойник“ (1926), Емануил Попдимитров - „Преображение“ (1932), но също и много лиро-епически и по-подчертано епически произведения - Н. Хрелков — „Австрийският ден“, „Генерална стачка“, „Сред нощен конгрес“ (1932), Крум Кюлявков - Никодим", Н. Марангозов - „На повратки в село“ (1938), Ламар — „Мирни размирни години“ (1928), Радевски - „Мечта" (1940), „Освободеният труд“, в които повече или по-малко е разгърната B разказен план определена сюжетна линия. След Девети септември през 40-те и 50-те години се забелязва връщане към лиро-епическата форма на поемата, а в отделни случаи и явен превес на епическия момент: Ламар — „Горан Горинов“ (1946), „Запад-изток“ (1944), Веселин Андреев - Сашка“ (1946), Дора Габе — „Вела“ (1946), Младен Исаев - Поема за винтовката“ (1947) и „Поема за Вапцаров" (1948), Божидар Божилов - „Дими тров" (1947—1950), Климент Цачев - „Село Обнова" (1953), Найден Вълчев - „Малка повест“ (1956), Блага Димитрова - „Лиляна" (1959) и др. Това са произведения, написани съвсем традиционно - стихотворният разказ следва развоя на една случка, житейската участ на един герой, откриваме подробни характеристики, детайлно нарисувани картини.
    Ключови думи: Жанрова, специфика, съвременната, Поема
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 88-103

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Попадайки в света на литературата, приказката твърде силно променя своя облик. Тези промени са обусловени преди всичко от психологически различия между фолклор и литература: фолклорът е устно художествено творчество, под лежащо на изменения при всяка нова интерпретация на текста от разказвача или певеца (това важи с особена сила за прозаичните фолклорни жанрове), плод на колективна творческа дейност и израз на едно колективно съзнание, докато литературата е художествено творчество, разпространяващо се по писмен път, „продукт на друга форма на съзнание, което условно може да се нарече индивидуално съзнание" и при което индивидът не престава да представлява своята среда и народ, но го представлява в своето индивидуално, неповторимо лично творчество "1 Тази същностна разлика между фолклор и литература ни интересува във връзка с въпроса за съдбата на приказния жанр, попаднал от сферата на устното народно творчество в жанровата система на литературата и като преразказана форма на фолклорния сюжет (авторизирана приказка), и като произведение-плод на оригинална творческа изява (литературна приказка). Различните пътища на проявление и разпространение на фолклора и литературата - писмен и устен, съдържат не формално-техническа, а типологическа, същностна разлика, засягаща всички страни на тези два вида художествена дейност. Фолклорната приказка например съществува винаги като „импровиза ционен вариант" на всеки неин предходен текст, нефиксирана за никоя творческа личност, но и неотделима от своя разказвач, който по думите на М. Каган „се доближава до изкуството на актьора", готов винаги да импровизира, без да излиза от традиционните рамки на художествения тип, но и без да се обвързва с дословното му възпроизвеждане (вариантност на устната проза). Фолклорната приказка търпи по-съществени или по-несъществени промени и от съдържателен, и от формален характер при всяко ново нейно изпълнение, така че всеки неин изпълнител е и съавтор на приказката, както и всеки неин слушател е един потенциален бъдещ разказвач с право на съавторство; на актът на изпълнение еединичен и невъзвратим, недопускаш каквито и да е корекции във ведньж прозвучалия текст.
    Ключови думи: Жанрова, специфика, българската, авторизирана, приказка
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 158-161

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Новата книга на Иван Попиванов е плод на неговите дългогодишни и системни изследвания на жанровата теория. Сега той обобщава наблюденията си върху природата на жанровете и тяхното своеобразие, изпол зувайки разнообразни литературно-художе ствени явления. Всеки, който познава науч ните трудове на автора, няма да остане изне надан и този път от стремежа непрекъснато да се обогатяват съществуващите постановки, да се променят възгледите ни за жанровете в художествената литература. Още в началото на своя труд изследователят уточнява същността на понятието литературна морфология". Желанието на Ив. Попиванов е да преодолее остарелите гледища, използувани при жанровите проучвания, като за целта се използува терминът мор фология", който откриваме и в подзаглавието на книгата. Разбира се, едно название - традиционно или ново, - не може изведнъж да промени нашите представи за литературнохудожествените форми. В науката, както е известно, са въвеждани различни понятия и термини, но техният живот невинаги е бил траен. За резултатното им прилагане не е достатъчно само да се включат в литературовед ската практика, не по-малко важно еда се обоснове тяхната необходимост. Литературоведите използуват няколко на звания, които осмислят съдържанието и на соките на изследванията върху литературните жанрове. В зависимост от националната научна традиция по-широко разпространени са термините жанрология, генология и мор фология. Проследявайки употребата на последния термин, Ив. Попиванов анализира съдържателния обхват и подчертава неговата приложимост в съвременната литературна теория. За изследователя употребата на предложения термин е оправдана, защото с него се характеризират изследванията на жанровете върху една по-широка основа. Така е потърсена възможност да се преодолее стесненото разбиране за морфологията, която се занимава с творбата от гледна точка на жанровата й структура, от гледна точка на съотношението и с другите произкоито е в обща система и категория, както и с оглед на разликите и по отношение на други творби от различни системи и катего рии; има се предвид и развитието, изменението на жанра през различни стапи, при единството на съдържание и форма" (с. 8). И все пак авторът предупреждава: не трябва да се надценява всеобщността на категорията морфология, която не подменя установените вече възгледи за формите, а позволява литературоведите по-плътно да се приближат до същностните характеристики на жанровите формации, сложно преобразувани в развоя на художествената литература. Очевидно е, че авторът на книгата „Жанр и жанрова специфика" е привлечен от постановките на съветския теоретик М. Каган, разработващ настойчиво морфологията на изкуството. Ив. Попиванов обаче е от изследо вателите, които умеят разумно както да приложат определени страни от други научни насоки, така и да обогатят вече постигнатото. Нашият теоретик не само определя предмета на литературната морфология, но предлага и основни понятия, с които се работи в ней ната област: жанрова същност и специфика, жанрова форма и жанрови категории. Така, тръгвайки от определението на една научноизследователска проблематика, Ив. Попиванов ни въвежда и в системата на нейните категории, понятия и термини.
    Ключови думи: жанр, Жанрова, специфика, Литературна, морфология, Иван, Попиванов
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 67-87

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    По общо мнение Възраждането е период на решителни изменения в културата. Известни разногласия има около „ускореността“ на процесите, още по-сериозни са различията при определянето на резултатите и особено на механизмите на промените. Различни мнения съществуват и за националната специфика на процесите, които се извършват за кратки срокове и без ясно очертани етапи, при широко общуване с чуждата култура. Ако се привлекат и преводите, поне при белетристиката достигането до резултатите — изграждане на жанрова система от нов тип, близка до по-нови универсални модели, сюжетни схеми, идеи и пр. — в някаква степен е оптимален за наблюдаване процес, едновременно обозрим и диференциран. По-бързо и не така отчетливо протичат сходните процеси при поезията и драмата. Достатъчно сложен е въпросът кога и дали въобще се получава пълно покритие между „универсалната“ за епохата жанрова система и българското ѝ съответствие; съмнително е дали това става в рамките на XIX в. От друга страна, погледнато по-общо, от културологичен аспект едва ли една нация в ново време се нуждае от собствени съответствия на всички жанрове — в някаква степен и преводи могат поне частично и временно да поемат функциите им. За Българското възраждане е характерно не само че преводите изпълняват подобна компенсаторна роля за определени жанрове, но и че те по-рано изграждат жанрова система от нов тип и в това отношение са може би най-важната лаборатория, в която се подготвя раждането на новото, поне що се отнася до белетристиката. Разбира се, преводите са само един от няколкото успоредни пътя, по които може да се достигне до новите явления. Изграждането на новата жанрова система не е свързано единствено с тях.
    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Преводната, проза, Изграждането, новата, Жанрова, система, през, Възраждането
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 57-79

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Като по неписан закон почти всички изследователи на историческия роман започват разсъжденията си с повече и.rш по-ма.rшо аргументирано отхвърляне на натрупалите се около това жанрово понятие отрицателни становища. С внимание са удостоявани не само теоретично изведените постановки, но и неизбежно битуващите в социокултурната среда предразсъдъци. Едва ли можем да отминем подобен натрапчиво повтарящ се нача.1ен жест като обичайното следване на една риторическа традиция. В него по-скоро се крие своеобразна защитна реакция. Защото, ако повечето от упреците, отправени към историческия роман, отнасящи се до неговата жанрова и художествена пълноценност (историческият роман е хибриден, нисък жанр, принадлежащ на тривиалната литература) с лекота могат да бъдат отхвър­ .Тiениl, то тези от тях, които отричат правото му на съществуване или поне на самостоятелност, обезсмислят а priori работата на изследователя. Да навлезеш в дебрите на един изпълнен с опасности лабиринт, за който отдавна се говори, че не крие никакъв Минотавър -това наистина е доста безсмислено начинание. Или поне рискува да се окаже такова. Пресилено и неуместно е, разбира се, да се сравнява историческият роман с митологичното чудовище, макар че в спора си с Белинеки за същността на нашумелия, тогава нов жанр Сенковеки не си спестява епитети като чудовищен и урощшв. Затова пък от средата на XVIII век насам, с установяването на тридялбата на литературните родове жанровата проблематика все повече и повече се превръща в трудно проходим за литературната наука лабиринт, в който всяка нова школа търси свой подход. Досягайки границите на всяко тълкуване, жанровата специфика се оказа еднакво неподатлива както за дедуктивизма на XVIII век, чиито спекулативно построени модели постепенно се превръщаха в "лоша игра на идеи" , така и за индуктивизма, който в своя стремеж да остане верен на единичния факт постепенно достигна до интуитивизма и до отхвърляне на жанра като категория •

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Историческият, роман, Жанрова, същност, Граници
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 116-126

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Оспорвана теоретично и дори изпяло отхвър.1яна , жанрът е так<ша литературоведска категория, която е J:олучила решително утвърждаване в практиката и широка употреба в изследванията. Този факт представя определен парадокс в теоретичното мислене: неизбежния порочен терминологичен кръг, от една страна, и антиномния път на човешкото познание, от друга. Всички уговорки и предизации изграждат позицията ш1 "златната среда" - естествен стремеж към 11остигане на пределна точност и яснота в означенията, от гледна точка на подбудите. Взаимните обвинения на различно мислещите се движат от J.ълната относителност и аморфност до тираничния нормативизъ~1. По такъв начин се трупат доказателства в една посока - стават очевидни нестабилността на съществуващата жанрова система (като понятие за жанровост) и усилията за преодоляване на проблема. Един от "западноевропейските модели" за жанрова концепция е осмислянето на категорията като знак, предимно в обобщено-абстрактен план. Тласъкът е даден чрез естетическите възгледи на Хегел: съдържанието е определяно носредством изразяването на категориите субективно - обективно. В перспектива подобен отказ от частнолитературен подход към проблема намира ярък привърженик в лицето наП. Хернади • В тази посока се формулира несъстоятелността на изследванията по отношение границите между отделните жанрове. За силна позиция се представя тезата, например от П. ван Тигем , че жанровете ci1 словесни въплъщения на въображаеми светове, а не комуникативни средства. Схващането възхожда към литературоведските амбиции от първите десетилетия на века, обособили като разрешение на загадката жанр отношението между мит и предизвикана от него словесна конструкция (част от общата митологемна реакция на обществото). Различните мнения изявяват все пак два главни извода: а) превъзмогването на жанровите закони от всяко (голямо) произведение; б) извличането на същите тези жанрови закони от начините на въздействие върху възприемателя. Последното, окачествявано като прагматизъм, представя интуитивноутилитарния подход на рецептивната школа.

    Проблемна област: Езикови и литературни изследвания
    Ключови думи: Жанрова, Семантика, Жанрова, прагматика, Опит, моделиране, Жанровите, процеси, през, българското, Възраждане
Subscribe to Жанрова