Историческият

Историческият роман в съвременната българска литература на ческия реализъм нямаше в миналото, с познатите изключения, широки и солидни постижения и традиции. Някои изследователи са склонни да причисляват към наследството на българския исторически роман повествования от времето на Средновековието от рода на „Панонските легенди" или извънредно разпространената „Александрия". Но това са качествено различни жанрови форми на разкази за миналото. В средновековната историческа белетристика, изпълнена чудеса, развитието на сюжета се движи почти изцяло от непознати и тъмни за човека сили. Това няма много общо с новото буржоазно историческо мислене, при което човекът еоставен сам на себе си, а новите повествователи търсят реални подбуди за неговите постъпки. Като далечен предшественик на историческото повествование от по-нов тип може да се смята побългареното историческо четиво от времето на Възраждането. Но неговата поява е свързана главно с назрялата национална необходимост от белетристична разработка на исторически сюжети и случки за дидактични и патриотични цели. Показателно в това отношение принципиалното отрицание в естетиката на Любен Каравелов на необходимостта от обръщане на писателите към миналото. За Каравелов това е форма на бягство от злото на съвременността. e Но същият Каравелов във в. „Независимост“ (1873- 1874) печати своята историческа трилогия за времето на падането на България под турско робство и отразява чувствата и мислите на революционните кръгове на българската емиграция от онова време. Националноосвободителното движение, Априлското въстание и последвалото освобождение създадоха през първите десетилетия обилен материал главно за документално историческо повествование и за високи художествени образци от рода на „Под игото" - нито едните, нито другите имат много общо с типичния исторически роман. В жанровата система на българската литература в първите десетилетия след Освобождението на първо време почти отсъствува оригиналният исторически роман или той е съвършено безпомощен (като романа на Добри Ганчев „Борба за самостоятелност", 1888). Но ролята на историческо художествено четиво е блестящо заменена от богатата мемоарна и документална проза на това време, синкретична по своя характер. Тя има своя връх в творчеството на Захари Стоянов, което с течение на времето все повече разкрива пред нас своите монументални художествени внушения. В документалната и мемоарната проза на това време трябва да се търсят дълбоките корени на българското историческо повествование, от тези блестящи летописни традиции би трябвало да изхожда, тях би трябвало да претворява нашият нов исторически роман.

Теорията на литературните жанрове има хилядолетна история, започваща от Аристотел, но въпреки това няма друга област в съвременното литературознание, която да съдържа толкова разноречиви съждения, противоречия и нерешени проблеми. В съветската наука съществува единодушното убеждение че въпросите на жанра и жанровата динамика в литературния процес са сред най-актуалните и същевременно сред най-слабо разработените. Ето няколко мнения от различни години: Г. Н. Поспелов - 1948 г.: „... жанровият проблем досега не само не е решен, но още даже не е поставен достатъчно правилно и отчетливо." 1972 г.: „Проблемът за литературните жанрове е много слабо разработен в съвременното литературознание. "2 И. К. Кузмичов - 1968 г.: „Жанровете отдавна чукат по вратите на критиката. "3 „Советское литературоведение за 50 лет" - 1968 г.: „По-малко активно изследване засега се води по проблемите на композицията, сюжетиката, жанровете. М. С. Каган - 1972 г.: . . в този раздел нашата поетика напред не отишла. 5 Л. Г. Якименко - 1973 г.: „Със съжаление трябва да се признае, че ние не разполагаме с научно обоснована класификация, нямаме99 общоприети кри терии за определяне на видовите различия вътре в жанра. " e Поредицата от подобни изказвания би могла да се увеличи значително. Към нея се присъединяват и изследователи от други социалистически страни — С. Игов, С. Волман, А. Ковач, засягащи състоянието на националните си литературни науки.

Пред всеки изследовател, който прави опит за синтез на историята на българската литература, възникват редица проблеми. Като разглеждам някои от тях, далече съм от мисълта да разреша който и да било и само поставям въпроси. Основният проблем, който изглежда и досега най-труден за решаване, е естествено този за избора на изследователския метод. Както е известно, до днес прилагаме успешно позитивистичния метод от XIX в., който разглежда творбата като продукт на външни, извънлитературни фактори и който с течение на времето бе допълнен със социологизма. Пак така несъмнено е, макар да не е толкова очевидно, че върху съвременната изследователска практика влияят резултатите от антипозитивистичния прелом и особено т. нар. героичен биографизъм. В нашата изследователска практика - съзнателно или несъзнателно - се включват и разнородните методологически подходи от ХХ в., като се почне от стилистическите изследвания и структуралистичните теории, в които се набляга на самото произведение и се мине през митографската критика, архитипната критика и психокритиката и се стигне до различните концепции за сравнителните изследвания. През десетилетията, които ни делят от времето на появата на тези методи (достатъчно е да припомним, че дейността на Пражката структурална школа фактически се ограничава в годините 1926—1948), те не само са оказвали влияние върху нашето изследователско съзнание, но същевременно са проявили както своята пригодност, така и недостатъците си. Разпространените напоследък социологични проучвания на литературата, които разглеждат творбата като резултат от взаимодействието между предавател и приемател и се опитват да обяснят механизма на литературната комуникация, също поставят проблема, който отдавна занимава литературоведите (нека припомним теорията за т. нар. „места на недоопределеното“ на Роман Ингарден, „Das literarische Kunstwerk", 1930). Изобилието на методологически подходи ни навежда нерядко на песимистични изводи. Всеки от тези методи крие различна опасност. Така например структуралистичните изследвания, провеждани както в синхронен, така и в диахронен план, заплашват с унифициране на богатото литературно наследство. На свой ред традиционните външни методи, опрени на опита на позитивизма и социологизма, водят до пренебрегване на вътрешната динамика на литературния процес.

Заглавието на този труд е предварително основание за интереса, с който пристъпваме към неговия прочит. Нашата литературна наука не страда от излишък на подобни проучвания, за да не бъдем и достатъчно заинтригувани от това, което ни предлага акад. Георги Цанев. А неговото име на известен литературен историк е друга причина за очакванията, които ни се ще да бъдат оправдани от труда му. Голяма част от съдържанието на „Историческият роман в българската литература" ни е познато отдавна. Разпръснато в някои от предишните книги на Цанев, сега то е допъл нено, методологически актуализирано и подчинено на по-обхватните изисквания на научната монография. Трансформирано по този начин в един нов обем, то предпоставя действително отликите, които притежава новата книга. А в известен смисъл, това трябва да се отбележи, трудът на Цанев има и характер на равносметка за многолетните наблюдения на този изтъкнат учен, посветени на българската романистика, респ. на историческия жанр в нея. Разглежданата книга е опит за написването на едно по-цялостно изследване за историческия роман. Тя е нещо като история на този жанр, доколкото започва с неговата поява и проследява неравностойното му развитие в един продължителен период, към който за съжаление не е прибавено и времето след Девети септември, когато историческият ни роман получи необикновено извисяване. Трудът на Цанев започва с встъпление, което обръща внимание на по-важните въпроси от спецификата на историческия жанр. Авторът отбелязва, че „Историческият роман в европейската литература изобщо се явява в началото на XIX в., когато по думите на Белински историята излиза като „нова наука" и скоро става господствуваща наука , алфа и омега на века" (с. 5). Той цитира още един път великия руски критик с неговата мисъл за онова ново направление на изкуството", дадено от историческата наука, след което изтъква, че появата и развоят на историческия жанр са детерминирани от големите събития на епохата. Доколкото и у нас го има преди Освобождението - пише Цанев, - неговата поява се обуславя също така от борбите за национално освобождение" (с. 6). За да отговори кой роман е исторически, авторът прибягва до изказванията на Гьоте, Флобер, Фойхтвангер, Алексей Толстой и други крупни художници. Техните мисли, отнасящи се до една или друга постановка за онова, което трябва да бъде като жанрова обособеност историческият роман, са подложени на прецизен коментар от Георги Цанев. Така, спирайки се на различните становища, като приема рационалното и отхвърля несъстоятелното, авторът постепенно ни извежда до своята дефиниция за същността на историческия роман. Но тази дефиниция не е поднесена като школско правило, лаконично и нетърпящо никакви уговорки, а се дава чрез едно обстоятелно изложение на собствените възгледи, съобразено с комплицирания характер на въпроса за жанровото изясняване и уточняване. Като първа отлика на историческия роман Цанев посочва материала". Или, както пише той, съдържанието на произведе нието с исторически сюжет се гради върху познания, почерпани из документи от миналото, писания и изследвания върху минали събития, паметници, останали от няко гашни времена, спомени и предания, създа вани и предавани от хора, чужди на автора по светоглед, далечни по психология" (с. 13). Друга характерна черта, отбелязана от Цанев, е начинът, по който историческият роман въздействува на читателя, чисто човешкото въздействие, което съпровожда винаги естетическото" (с. 14). Авторът отговаря и на въпроса, кое „прави известни лица и събития исторически" (с. 16). Той смята, че „трябва да има отдалеченост между рисуваните съби тия и читателите, на които се поднася романът (с. 17). Като най-сигурен белег на историческия жанр в романистиката се извежда историческата действителност на героите“ (с. 17). В това отношение Цанев изцяло споделя възгледите на Белински и Добролюбов.

Историческият живот на мотивите, които тръгват в лириката ни от Ботевата поезия, е бил проследяван много пъти, в различни посоки, с различни интерпретационни средства, с различна вещина и прозорливост. Откривани са и множество фразеоло гизми и отделни образи у по-стари наши и чужди автори и в народни песни, откъдето са преминали в Ботевата лирика. Осъзнавано е било, че и по отношение на фра зеология и поетическа лексика неговата поезия е едно синтетично явление. Проследявани са и удивителното битие на „Хаджи Димитър" в българската култура, ролята на баладата като непрестанно раждаща творба, възможностите, които тя предоставя да бъдат преобразувани словата и в посветените на Ботев по-късни произведения. за Всички чувствуваме, че не само гениалността на „Хаджи Димитър“ е причината това битие. В някакъв смисъл то е подготвено и предопределено още преди създа ването на творбата.

В последния период от творчеството си Емилиян Станев намери нова проблематика, която му позволи да излезе извън бреговете на живота в регионалните граници на българския град и село и да потърси по-различни общочовешки измерения за духовността на съвременника. Във времето, когато писателят в стила на добрата българска традиция размерваше контрастните багри на домашната черга, европейската литература с натраплива болезненост съизмерваше модерните си идеи с античните и библейските митологични схеми, създаваше „касталиите“ на своя стремеж към духовност и утвърждаваше класическата непригодност на интелектуалните натури за етабилитет в бюргерския свят. Роден в началото на века, но възпитан с реалистичната художествена мисловност, той съпоставяше виталната природна жизненост на провинциално депресираните естествени жизнени начала в малкото градче, за да утвърди себе си като майстор на провинциалните драми в затворения кръг на неспособните за по-широка хуманна общителност, депатриархализиращи се типове, които напомнят за „Българи от старо време“, „Чичовци“, „Бай Ганьо“, „Гераците“ и Нане Вуте. Перспективата за изобразяване на тъмни страсти и очертаване на характерологична галерия от типове в социално-националното битие на българина несъмнено обещаваше да запише името му като следващия голям художник след Йовков, ако социалистическата революция не бе прекъснала плодотворните му начинания чрез унищожаването на естествената среда за развитието на неговите себични герои. Органически свързан с определена поетика и художествен светоглед, той заедно с редица други писатели се оказа в безпътицата да търси нов художествен свят и нови изобразителни похвати. В стремежа си да преодолее миналото и да навлезе в новото време, той създаде няколко талантливо написани повести, но стилово и съдържателно те напомняха предишното му творчество и не му обещаваха широк път. Разочарован и творчески неспособен да се вживее в съвремието, Емилиян Станев реши да навлезе в него, като го обходи чрез предходните десетилетия — отправи поглед към недалечното историческо минало и написа обемен роман, където срещна в конфликт политическите сили на епохата. „Иван Кондарев“ бе несъмнен успех.