Поезията през 1991 г.

„Навътре в живота!“, „По-близо до живота!“ — такъв беше лозунгът на критиката от близкото минало — мъртвороден и останал без никакво покритие. Спомням си как недоволна от себе си тръгнах някъде през 60-те години сама из тунелите на Баташкия водносилов път да го опознавам този живот. Ако някой от инженерите, които ми помагаха тогава, прочете тези редове, позволявам му да се посмее заедно с мен. И колкото повече бяха лозунгите, и колкото по-застрашително свиреп беше патосът, толкова повече т. нар. обществено-политическа, „актуална“ поезия се израждаше в стихотворения по дати, толкова по-общ и празнокънтящ ставаше патосът, толкова по-лишени от разум ставаха стиховете, толкова повече поети и критици се превръщаха в платени чиновници на една партия, на една класа, на дирижирани лозунги. От тези позиции на обществената критика пострада не само стихотворението за каручката на един поет през 60-те години, но и т. нар. тиха поезия през 70-те години. Под ударите на тези псевдоестетически, грубо политически норми бе изхвърлена поезията на К. Павлов, на Н. Кънчев и Биньо Иванов, бе пренебрегната поезията на Ив. Теофилов, бяха поставени под съмнение стиховете на Е. Йосифова, Ив. Цанев и мн. др. Сериозен упрек за откъсване от живота се отправя и днес от някои критични среди към поезията на младите. Тук грубо политическите и идейно-естетическите нива се смесват. Спомням си, че на въпрос на студент — къде са обществените проблеми в младата ни поезия, отправен преди няколко години, се смутих.