Книжка-5-6

1991, Книжка 5-6 - Съдържание

В последните две десетилетия в литературознанието ни излязоха на сцената проблемът и терминът за модернизъм в българската литература, който номинално е бил споменаван сам-там от началото на века. Парадоксално е, че това явление е създадено в изобразителните изкуства, където у нас не е било употребявано по същото време, и бликна свободно едва понастоящем — след средата на века, докато бе преследвано жестоко, особено като наименование, от тоталитарния режим и официалните ръководства на Съюза на българските художници, на Художествената академия и в Обединението по изкуствознание, в официозната критика. По неволя взеха да го търпят (като явление!) в чуждестранните изложби и от съпротивата на младото поколение. В същото време понятието модернизъм с по-малко пряко основание се настани в литературознанието. Ако искаме да датираме актуалната му проява в литературата, може да кажем, че то е от обертоновете на камбанния звън, с който Тончо Жечев прогласи „Българският Великден или Страстите български“ (1980) и извика и възкресението на българския национален дух, и на символизма и модернизма, погребани от социалистическия реализъм. Сам Тончо Жечев пише студията „Към изворите на някои модерни кръгове и направления в българската литература“ (1986). Тътнежи за това събитие се чуват още у Симеон Хаджикосев („Българският символизъм и влиянието на френския символизъм у нас“, 1967; „Българският символизъм и европейският модернизъм“, 1974); у Стоян Илиев (косвено във „Френският и руският символизъм“, 1979, и пряко в „Пътищата на българските символисти“, 1981, — „Мода шантеклер“ или самобитно явление“, 1981); у Н. Андреева (косвено в „Поезията на немския експресионизъм“, 1983); Светлозар Игов — „Българският символизъм“ (1982 и 1990).

Елин Пелин е един от писателите, най-дълбоко опознали душевността на българския селянин. И той, и неговите герои се интересуват от въпросите за живота и смъртта, от това какво чака човека в отвъдното, наказуеми ли са човешките прегрешения. Дълго време българският народ намира отговор на тези въпроси в старата книжнина и преди всичко в апокрифите. В литературата на всички народи апокрифите са били безкрайно популярно народно четиво. За апокрифите е типичен специфичният вид на комуникационната триада: реципиент от народа, принизено, битовизирано изложение и нов тип автори, свободни от схоластиката и ограниченията на каноните. Апокрифите са давали обикновено по-подробни сведения за събитията и случките, описани в светите книги, допълвали са ги с колоритни факти, правили са ги нагледни, картинни; те са битовизирали, принизявали високото и абстрактно съдържание на каноническите текстове. В един от тях например се разказва за детството на Исус Христос и той е изобразен като непослушен и дори жесток, каквито са много от обикновените деца. Или в един от най-популярните апокрифи — „Ходене на Богородица по мъките“ — божията майка е обрисувана не само с типичните ѝ черти на застъпница, но и като жива, преживяваща страданията на грешниците, обикновена жена, а също и като майка, готова да прости на всички техните прегрешения, но не и на тези, които са причинили страданията на нейния син. Между апокрифите отделно стои групата на апокалиптическите, есхатологическите, в които се дава своеобразен отговор на вечните въпроси, вълнуващи човечеството, за началото и за края на живота. В тях се разкрива катастрофалният край на света, разказва се за това, което очаква човека в отвъдното.

„Навътре в живота!“, „По-близо до живота!“ — такъв беше лозунгът на критиката от близкото минало — мъртвороден и останал без никакво покритие. Спомням си как недоволна от себе си тръгнах някъде през 60-те години сама из тунелите на Баташкия водносилов път да го опознавам този живот. Ако някой от инженерите, които ми помагаха тогава, прочете тези редове, позволявам му да се посмее заедно с мен. И колкото повече бяха лозунгите, и колкото по-застрашително свиреп беше патосът, толкова повече т. нар. обществено-политическа, „актуална“ поезия се израждаше в стихотворения по дати, толкова по-общ и празнокънтящ ставаше патосът, толкова по-лишени от разум ставаха стиховете, толкова повече поети и критици се превръщаха в платени чиновници на една партия, на една класа, на дирижирани лозунги. От тези позиции на обществената критика пострада не само стихотворението за каручката на един поет през 60-те години, но и т. нар. тиха поезия през 70-те години. Под ударите на тези псевдоестетически, грубо политически норми бе изхвърлена поезията на К. Павлов, на Н. Кънчев и Биньо Иванов, бе пренебрегната поезията на Ив. Теофилов, бяха поставени под съмнение стиховете на Е. Йосифова, Ив. Цанев и мн. др. Сериозен упрек за откъсване от живота се отправя и днес от някои критични среди към поезията на младите. Тук грубо политическите и идейно-естетическите нива се смесват. Спомням си, че на въпрос на студент — къде са обществените проблеми в младата ни поезия, отправен преди няколко години, се смутих.

От първия му сборник с разкази „Ние, праведните“ до последния му, очакващ продължение роман „Преображения господни“, Рашко Сугарев може да бъде четен с оглед на усилията му за постигане на един нов белетристичен език. Той е автор на прибулен зад метафорите и игрите на езика свят, заснет като през пара — с неточни контури на видимото и неяснота при разказването. Това не е самоцелна игра с неясното или търсене на тъмен смисъл, а изковаване на друго разбиране за смисъла, постигането му отвъд точното и ясно назоваване. Смисъл — плуващ, променящ се, пулсиращ между съзнателната му незакрепеност от автора и усилието на читателя да го спре, да го закове в една мисъл, която все му се изплъзва. Още в „Ние, праведните“ Рашко Сугарев е голям майстор да събере в един миг сълза и усмивка, лирично и драматично. Тънката, неуловима граница между тях е ръбът на живота. Сюжетът се превръща в ред от външно несвързани ситуации, съположени една до друга. В много по-голяма степен, отколкото при друг тип разказ, се разчита смисловата искра да припламне в читателското съзнание. Това са разкази по чеховски лирични, вграждащи скуката на ежедневието в драмата на съществуването. Липсват събития, животът е застинала привидност, под която кипи драмата на неудовлетворени амбиции, нереализирани сили, несрещнато щастие. Това е живеене, в което се разиграва сюжетът на най-страшното, незабележимо убийство — на провинциалната летаргия, на бавната, мъчителна агония на душата, умъртвена от нищоставане, която сънува с отворени очи и се пита „всичко това било ли е, или не е било“. Героите на Рашко Сугарев са „вечни хора“, потопени в една и съща, несвършваща „вечна“ ситуация — на тревожна неопределеност, на смътно предчувствие за нещо друго, което ще дойде или става в момента, но някъде другаде. Животът тече винаги извън света на героите — прихлупен в дрезгавата си неяснота, недовършеност и нестаналост.

Страниците, които следват тук, са продължение на книгата ми „Превъплъщенията на вълка пазител — бележки за философско-исторически детектив“, обширни части от която бяха обнародвани, а основните ѝ тези и изводи — докладвани пред различни научни форуми от 1982 г. насам. Съдържанието на тази книга обема резултатите от познавателното ми любопитство към легендите, преданията и вярванията на българските иманяри, които започнах да записвам преди години, обаян от могъщата поетична сугестия, която упражняваха над мен, с първоначалното намерение да ги използвам в собственото си литературно творчество. Книгата бе рецензирана от проф. д-р Александър Фол и доц. Йорданка Холевич и приета за издаване, поради което мнозина ме упрекват, че тъй дълго задържах нейното излизане. Причина за това бе обстоятелството, че изводите и хипотезите, до които достигнах при проучване на събрания и привлечен от мен материал, винаги избягваха далеч пред моя текст, никога неуспяващ да обхване и изрази всичките ми последни идеи, които ми се струваха най-важни. А рациото, въоръжено със сечивото на дедукцията, не успяваше да задуши интуицията, нашепваща, че всичко разкрито дотук държи нишките на нещо още по-важно, изначално като философския камък, и така познавателната страст отново пришпорваше мисълта. Може би защото добрият „детектив“ не разкрива само кой и как е извършил убийството, но и кой седи отзад, дърпайки конците, без да си цапа ръцете и запазвайки пълна благообразност и достолепие. Така или иначе тук следва завършекът на едно изследване, което, оставайки неразделна част от поменатата книга, притежава относителна самостойност и в чието заглавие не се поколебах да калкирам словосъчетанието, с което Айнщайн до края на живота си е обозначил търсената от него формула на бога — „общата теория на полето“.

Тази статия е свързана със статията „Възгледът на К. Г. Юнг за поетическото произведение“. Там размишлявах за съотношението между здраве, болест и изкуство, за позицията на психиатъра спрямо произведението на изкуството и процеса на творчество, за перспективите и ограниченията на неговата позиция, при която, макар че намерението му е да се занимава само с процеса на творчество и с душата на твореца, всъщност той се занимава повече с художественото произведение. По-често се среща обратното твърдение — че психоанализата пренебрегвала творбата и художествената специфика, взирайки се само в автора. Частично това е вярно, но не за цялата психоанализа, не и за многообразието на дълбинната психология, която имам предвид тук. За да се занимава с успех със създаването на художествената творба и с душата на твореца, дълбинната психология трябва преди това да анализира самото произведение и, така да се каже — художествената форма на душата. Преходът от психологията на творчеството към феноменологията на творбата проявява ограниченията на специализираността в позицията на дълбинния психолог, налага културологичното ѝ разширяване и конструирането на антропологичен език. Високата функционалност на езика на дълбинната психология — от психоанализата до последните направления, създава въздейственото ѝ присъствие в съвременната култура. Да изложи съотношението между специализирания терапевтичен език на дълбинната психология и антропологичната му основа е задачата на тази статия.

Мина доста време от онзи летен ден, когато с Румяна Узунова се срещнахме във Варна с Юрий Трифонов. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години той беше символ на най-новата и прогресивна градска руска проза. Сред „сибиряците“ стоеше на особен пиедестал. Когато го видях, се почувствах малък и не знаех къде да дяна ръцете си. Румяна Узунова разруши бариерата пред мен и свойски, приятелски го заприказва. С всяка дума гласът му ставаше все по-топъл. Вътрешният му свят излъчваше благородство и доброта, но същевременно много и различни чувства. Говореше бавно, умно, някои думи повтаряше, сякаш се съмняваше в тяхната ценност. През диоптричните очила гледаха уморени, но пълни с любопитство светли очи. Словата му, книгите му още тогава подсказваха, че един ден хората от Източна Европа ще тръгнат по днешния път. Беше роден демократ. Запомних и нещо много важно за мен. Не се сещам точно за коя от книгите му говорехме, когато той ни каза: „Бог има избраници за всяко дело.“ Днес си мисля, че Юрий Трифонов беше един от тях и съм уверен, че Бог наистина си има избраници. Минаха много дни, Юрий Трифонов го няма сред живите, но следата е силна и се вижда отдалеч. И непубликуваното интервю, пленено навремето от тоталитаризма, се оказа, че е живо. Тази история има голяма поука — рано или късно истината и вярата изплуват на белия, свободен свят. И само за това си заслужава да отстояваш принципите си.

Нашето ежедневие е несравнимо с капризната възбудимост на тълпите, които следват насилието с изострената си чувственост и са неподвластни на разума. Днес всеки от нас е отговорен за своите действия, подчинен е във всичко пред закона на разума. Миналото ни напомня често за себе си, но само престъпният свят поради скритата си агресия, изплъзваща се от контрол, поддържа така повсеместно излишъка от енергия, непогълната в труда. Не е ли същото и в Новия свят, овладян от хладния разум далеч по-сурово, отколкото древния (разбира се, Централна и Южна Америка в Новия свят се различават от Съединените щати така, както съветската зона се противопоставя на капиталистическа Европа, но с обратен знак; а и колко ни липсват днес — и ще липсват задълго на по-голямата част от света — сведенията от доклада на Кинси: тези, които ги пренебрегват, колкото и да са несъвършени, не съзират ли какъв би бил сега приносът на един съветски Кинси?). Някога човекът не се е отказвал така от еротичното разточителство в полза на разума. Най-малкото се е надявал, че в себеподобния общомислимото човечество разчупва рамките на общността. По волята на мнозинството владетелят е получавал привилегията на богатството и леността; най-младите и хубави момичета са били обикновено за него. А и във войната много повече от труда е дарявала победителя с широки възможности.

Човек е неспособен да желае от само себе си: непременно трябва обектът на неговото желание да му бъде посочен от някой трети. Този трети понякога е страничен за романното действие, като например рицарските романи за Дон Кихот, но в повечето случаи той взема участие в него. Тогава между героя и посредника — проводника, подбудителя, подстрекателя, т. е. медиатора — се създават тънки, но здрави връзки с най-разнообразна окраска. Ние, заявява Рьоне Жирар, си мислим, че сме свободни и независими в своя избор. Романтична илюзия! В действителност избираме все неща, които вече са били пожелавани от другиго... Авторът открива навсякъде това желание с триъгълна структура. Книгата на Р. Жирар „Романтична заблуда и романна истина“ е оригинален анализ на най-известните романи за всички времена, чрез който авторът се опитва да даде отговор на един от най-спорните въпроси: за скритите мотиви, от които се ръководи на пръв поглед свободното човешко поведение.

Даже сред критиците, които не се занимават специално с детективска литература, четвъртият роман на Дашиъл Хамет „Стъкленият ключ“ (1931) е известен заради използването на т. нар. обективен метод с почти невероятна продължителност: не ни се казва какво мислят героите, а само какво правят или виждат. Всякакви заключения за нечии намерения (които в този престъпен свят на подопечни политици често имат последствия на живот и смърт) са интерпретативни заключения, основани върху правилни предположения — върху притежаването на правилен интерпретативен ключ. Заглавието на романа отчасти отпраща към този вид ключ. Главният герой Нед Бомонт трябва да реши как да насочва своите отношения с Джанет Хенри: един от основните му ключове към нейното съзнание е сън, който тя му разказва; сън, който достига кулминацията си в опит да затвори някаква врата, за да спре нападението на змии. Интерпретацията на съня е достатъчно трудна като начало и Джанет Хенри смекчава тази трудност, като разказва съня два пъти. В първата версия опитът да заключи вратата успява, във втората ключът се оказва направен от стъкло и се разбива на парчета. При решаването на въпроса кой сън да използва като свой ключ, Нед Бомонт избира втория (както правят повечето читатели) — но това е избор, основан върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие. Читателят често се изправя пред същите трудности, които Нед Бомонт среща. Четенето на една книга също изисква от нас да направим избор относно това кой ключ да използваме, за да я отворим, и този избор често се основава върху интуитивна смесица от опит и вяра, знание и предчувствие.