Модернизъм в бьлгарската литература

В последните две десетилетия в литературознанието ни излязоха на сцената проблемът и терминът за модернизъм в българската литература, който номинално е бил споменаван сам-там от началото на века. Парадоксално е, че това явление е създадено в изобразителните изкуства, където у нас не е било употребявано по същото време, и бликна свободно едва понастоящем — след средата на века, докато бе преследвано жестоко, особено като наименование, от тоталитарния режим и официалните ръководства на Съюза на българските художници, на Художествената академия и в Обединението по изкуствознание, в официозната критика. По неволя взеха да го търпят (като явление!) в чуждестранните изложби и от съпротивата на младото поколение. В същото време понятието модернизъм с по-малко пряко основание се настани в литературознанието. Ако искаме да датираме актуалната му проява в литературата, може да кажем, че то е от обертоновете на камбанния звън, с който Тончо Жечев прогласи „Българският Великден или Страстите български“ (1980) и извика и възкресението на българския национален дух, и на символизма и модернизма, погребани от социалистическия реализъм. Сам Тончо Жечев пише студията „Към изворите на някои модерни кръгове и направления в българската литература“ (1986). Тътнежи за това събитие се чуват още у Симеон Хаджикосев („Българският символизъм и влиянието на френския символизъм у нас“, 1967; „Българският символизъм и европейският модернизъм“, 1974); у Стоян Илиев (косвено във „Френският и руският символизъм“, 1979, и пряко в „Пътищата на българските символисти“, 1981, — „Мода шантеклер“ или самобитно явление“, 1981); у Н. Андреева (косвено в „Поезията на немския експресионизъм“, 1983); Светлозар Игов — „Българският символизъм“ (1982 и 1990).