модернизъм

В началото на ХХ в. българската поезия представя твърде пъстра панорама от имена, тенденции и постижения. Изминали са само няколко десетилетия от Руско-турската освободителна война, донесла отново свобода на измъчения български народ след почти петвековно чуждоземно иго, и малко повече от половин столетие от възникването на новата българска поезия. На прелеза между двете столетия още са живи някои от първостроителите на новата ни литература. Вазов е в разцвета на творческите си сили, самобитен влог в поезията пра вят К. Величков и Ст. Михайловски. Те принадлежат към поколението, чиято ранна младост съвпада с освободителната епопея и творчеството им е своеобразен мост между две исторически епохи. Междувременно още през 90-те години в литературата навлиза младо поетическо попълнение, родено в годините около Освобождението и разгърнало таланта си в условията на свободния живот. Сред немалобройните представители на това поколение творци се открояват трима поети, сложили сериозен отпечатък върху новата българска поезия - Пенчо Славейков, Кирил Христов и Пейо Яворов. Колкото и да са различни те като темперамент и поетическа индиви дуалност, общото помежду им е в това, че и тримата търсят нови хоризонти за българската поезия, стремят се да я издигнат до равнището на тогавашната европейска поезия. П. П. Славейков учи шест години в Германия и бива силно повлиян не само от немската класическа поезия, но и от идеалистическата есте тика, преподавана в тогавашните германски университети. Неукротимият темперамент на К. Христов го отвежда на младини в Триест, Брюксел, Лайпциг (там той се сближава с Пенчо Славейков) и Прага, където влиза в контакт с ли- тературите на съответните страни. Вече утвърден като един от първенците на българската поезия, Яворов пребивава известно време във Франция и това му дава възможност да усвои френски език и да се запознае с модните литературни направления. Би било наивно обаче да обясняваме възникването на модернизма у нас само с чуждите влияния, колкото и очевидни да са те. К. Величков беше приобщен към италианската и френската култура, Ст. Михайловски получи висшето си образование във Франция, но нито единият, нито другият се присъедини към модернизма на тогавашните млади.

Темата за модернизма и неговите своеобразни варианти в българската, сръбската, хърватската и словенската литература в края на ХІХ и началото на ХХ в. е част от голямото и неизследвано в сравнителен план „пространство“ от историята на новите южнославянски литератури. Опитаме ли се да изградим типологичната картина на модернизма на славянския юг, ние се натъкваме на немалко терминологични труд ности - особено когато разширим обсега на информацията и вземем предвид явления, които са етикирани като сецесион, L'art nouveau, Jugendstil, неонатурализъм, неоромантизъм и др. Не са ли рядко литературите (като тези от Югоизточна Европа), в които покрай девизите за свобода и автономност на творчеството на синора на двете столетия се отварят така широко вратите за сродяване с разнообразни европейски художествени насоки и тенденции? Нека посочим само хетерогенния период на хърватската „модерна“, в който литературното творчество се движи в широкия диапазон от реализъм, натурализъм и символизъм до импресионизъм и футуризъм. Никога преди това в южнославянските страни, отличаващи се със специфични естетически развойни линии (свидетелство за всички плюсове и минуси на сгъстеноредуцираното развитие), не са се появявали така интензивно толкова много значител ни национални творци. Названието „Модерна“ (Die Moderne), с което се свързват естетическите явления в Средна Европа на предела на XIX и ХХ в., не отразява много от съществените отлики на южнославянския вариант на модернистичния „щурм началото на столетието. Художествените постижения тук са сближени с най-важ ните западноевропейски естетически търсения и са в тясна връзка с духовно-интелектуалния климат на епохата „fin de siècle". Но въпреки че се родеят и че са в типологическа близост с европейските идейно-стилови модели, те имат свои специфични черти.

Истина е, че доста двусмисленото понятие постмодернизъм, което се появява в артистичния и интелектуален живот през последното десетилетие, е в известен смисъл свързано с модно течение. То е особено интересно в сравнение с претенциозните изявления за поредната новост, защото - тъкмо обратното, представлява апел към предпазливо завръщане към началото, към по-задълбочено тълкуване на нашето време, което вече почти сме изживели, но което в много отношения продължава своето дело напук на наивните привърженици на пълното скъсване с него. Ако можем да говорим за началото на нова епоха в изкуството, познанието и културата, необходимо е да определим какво точно принадлежи на изминалия период и така новото ще придобие своя памет, хронология и генеалогия. Въпреки всичко понятието «постмодерно» не е ясно и се свързва с нива и области на анализ, които понякога са трудно съизмерими. Дали става въпрос за хедонистична и авангардистка култура, или за появата на непоната новаторска сила? Далйсме изправени пред упадъка на една епоха, лишена от традиции или пред нова живителна струя, вливаща своята сила в настоящето посредством реабилитация на миналото? Дали може да се говори за по-различна приемственост, за продължение на модернизма, или връзката с миналото е напълно прекъсната? Дали това не е приключение в историята на изкуството, или е по-скоро обща съдба на демократичните общества? Ние не пожелахме да вместим постмодернизма в някаква регионална, естетическа, епистемологична или културна рамка. Ако действително можем да говорим за проявление на постмодерното, то би трябвало да се свързва с мощно и всеобхватно течение, проникващо във всички сфери на обществения живот. Вярно е, че живеем във време, в което острите противопоставяния се заличават, превъзходствата стават неясни, а духът на времето изисква да се подчертават корелациите и хомологиите.