бьлгарската

Като много други понятия понятието художествена литература поддържа интуицията за определена, добре отграничена предметна област. Литературата е преди всичко набор от художествени произведения. Но границите на различните литератури са различни, а на една и съща литература — подвижни. Те биват и тесни, допускат само образцови творби, и широки, включват и всякакви други текстове. Запитаме ли се какво означава една творба да бъде образцова, започваме да губим интуицията, че литературата е предметна област, съставена от ясния елемент на художествената творба. Образцова значи едновременно с естетическа и културна легитимност, ценена според нормите на някаква естетика, но и значима като смислово внушение в границите на определена културна традиция. Макар и положени върху художествените творби, белезите за образцовост предполагат система от норми за вкус и смисъл, т. е. наличието на исторически преходен начин за ползуването на текстовете. Така че понятието за литература неотделимо включва и представата за някаква форма на общуване и начин на предаване на информация. Сериозно гледано, художествената литература е не само набор от произведения, но и система от условия за тяхното създаване, разпространение и общуване, осъществявано чрез тях. Идеята за литература трудно се отделя от сложната акция по създаването на художествения текст и събитията на неговото разпространение и реципиране до включването му в динамиката на литературния език и ценностите на културата. Или, казано като формула, разбирането на художествената литература се колебае между границите на едно по-тясно предметно и друго, по-широко дейностно схващане. Отделните епохи и изследователи са оставали, скрито или открито, привързани към едно от възможните определения на литературата. Оттук и многото спорове, които кръжат около двата противоположни пункта: 1) на произведението като спрян и независим предмет и 2) на произведението като израз, събитие и комуникация.

В последните две десетилетия в литературознанието ни излязоха на сцената проблемът и терминът за модернизъм в българската литература, който номинално е бил споменаван сам-там от началото на века. Парадоксално е, че това явление е създадено в изобразителните изкуства, където у нас не е било употребявано по същото време, и бликна свободно едва понастоящем — след средата на века, докато бе преследвано жестоко, особено като наименование, от тоталитарния режим и официалните ръководства на Съюза на българските художници, на Художествената академия и в Обединението по изкуствознание, в официозната критика. По неволя взеха да го търпят (като явление!) в чуждестранните изложби и от съпротивата на младото поколение. В същото време понятието модернизъм с по-малко пряко основание се настани в литературознанието. Ако искаме да датираме актуалната му проява в литературата, може да кажем, че то е от обертоновете на камбанния звън, с който Тончо Жечев прогласи „Българският Великден или Страстите български“ (1980) и извика и възкресението на българския национален дух, и на символизма и модернизма, погребани от социалистическия реализъм. Сам Тончо Жечев пише студията „Към изворите на някои модерни кръгове и направления в българската литература“ (1986). Тътнежи за това събитие се чуват още у Симеон Хаджикосев („Българският символизъм и влиянието на френския символизъм у нас“, 1967; „Българският символизъм и европейският модернизъм“, 1974); у Стоян Илиев (косвено във „Френският и руският символизъм“, 1979, и пряко в „Пътищата на българските символисти“, 1981, — „Мода шантеклер“ или самобитно явление“, 1981); у Н. Андреева (косвено в „Поезията на немския експресионизъм“, 1983); Светлозар Игов — „Българският символизъм“ (1982 и 1990).