За една утопия от двадесетте години

Първата световна война е сред онези силни социални сътресения, които разрушават изградения в съвременното културно съзнание образ на действителността. Когато не са придружени от рязко прекъсване на традицията, те дават тласък за трескави философски и естетически търсения, целещи да се възвърне разрушеният ред и да се възстановят стабилността на света. През 1935 г. Иван Хаджийски ще пише: „Дойде войната. Болшинството отиде на фронта. „Дяволите“ останаха и направиха богатства не от игла и труд, но от търговия. Върнаха се и не се познаха. Станал беше друг животът. Настръхнали бяха всички, едни срещу други. Всеки мисли за себе си и бърза да лови риба в мътната вода само за своя дом. Никой не се чуди на това. Хората дойдоха оттам, където чуждият живот не значеше нищо.“ За левия социолог Хаджийски войната е краят на дребнособственическа България с нейната полуградска, полуселска патриархална нравственост, еснафски идеал за умереност, честност и труд, с цялата система от стойности, възприети като собствени. За съвременниците на националната катастрофа от 1918 г. това е крушение на всичко, което е съставлявало понятието „българщина“: упадък на гражданските и моралните добродетели, разкъсване на връзките, обединяващи нацията, поражение на държавническите стремежи — с една дума, гибел на онова, което за българина от XIX в. има абсолютна стойност — отечеството. „Едно знам — нашата България загива. Сега аз съм нищо. Но, уви, още чувствувам и мисля. Моят бог умира, а в нови богове не мога да повярвам.“ Така описва в „Малкият Содом“ това състояние на съзнанието Г. П. Стаматов. Всъщност в културното съзнание на българина крушение е претърпяло не само неговото отечество, а целият, възприеман досега като стабилен световен ред. Животът се е превърнал в хаос, а човечеството е в безпътица. „Войната и революцията размътиха човешкия дух. В света няма вече спокойна и чиста радост.“