Тереса Домбек

Пред всеки изследовател, който прави опит за синтез на историята на българската литература, възникват редица проблеми. Като разглеждам някои от тях, далече съм от мисълта да разреша който и да било и само поставям въпроси. Основният проблем, който изглежда и досега най-труден за решаване, е естествено този за избора на изследователския метод. Както е известно, до днес прилагаме успешно позитивистичния метод от XIX в., който разглежда творбата като продукт на външни, извънлитературни фактори и който с течение на времето бе допълнен със социологизма. Пак така несъмнено е, макар да не е толкова очевидно, че върху съвременната изследователска практика влияят резултатите от антипозитивистичния прелом и особено т. нар. героичен биографизъм. В нашата изследователска практика - съзнателно или несъзнателно - се включват и разнородните методологически подходи от ХХ в., като се почне от стилистическите изследвания и структуралистичните теории, в които се набляга на самото произведение и се мине през митографската критика, архитипната критика и психокритиката и се стигне до различните концепции за сравнителните изследвания. През десетилетията, които ни делят от времето на появата на тези методи (достатъчно е да припомним, че дейността на Пражката структурална школа фактически се ограничава в годините 1926—1948), те не само са оказвали влияние върху нашето изследователско съзнание, но същевременно са проявили както своята пригодност, така и недостатъците си. Разпространените напоследък социологични проучвания на литературата, които разглеждат творбата като резултат от взаимодействието между предавател и приемател и се опитват да обяснят механизма на литературната комуникация, също поставят проблема, който отдавна занимава литературоведите (нека припомним теорията за т. нар. „места на недоопределеното“ на Роман Ингарден, „Das literarische Kunstwerk", 1930). Изобилието на методологически подходи ни навежда нерядко на песимистични изводи. Всеки от тези методи крие различна опасност. Така например структуралистичните изследвания, провеждани както в синхронен, така и в диахронен план, заплашват с унифициране на богатото литературно наследство. На свой ред традиционните външни методи, опрени на опита на позитивизма и социологизма, водят до пренебрегване на вътрешната динамика на литературния процес.

Художествените и философските търсения в българската литература от края XIX и началото на ХХ век, които водят до естетически прелом и създаване на ново, литературно течение, се определят в литературната наука като индивидуализъм, модернизъм, неоромантизъм, символизъм, естетизъм. Тъй като разнообразието тези наименования неведнъж е давало повод за недоразумения, още в началото трябва уточним значението на употребявания от нас термин модернизъм. Разбира се, самия избор на термин винаги се крие замисъл за определено тълкуване и стойностна оценка. В изследванията, в които с термина модернизъм се определя както кръга „,Ми- съл", така и тъй наречената школа на модернистите, чак до 20-те години на ХХ век, проличава опит да се намери общ знаменател за новите в българската ли да тенденции B тература от първите десетилетия на века. У други автори разграничаването на поня тията „европейски модернизъм“ и „български символизъм" издава намерението да се покажат не толкова типологични прилики с други европейски литератури от епохата на модернизма, колкото своеобразието на националния литературен процес. Избра ната от нас тема изисква обаче друг подход. Въпросът за дейността на кръга „Мисъл не може да се свежда нито към типологичните му сходства с международния литературен контекст, нито към отлики - неговата същност е във взаимозависимостта между обусловеното от възрожденската традиция своеобразно развитие на младата българска литература и обективната и способност да възприема и вътрешно трансформира нови импулси от други национални литератури, способност, която е показател за творческа активност в сферата на културата, без която културното и литературното развитие изобщо е немислимо. Изразена през Възраждането в стремежа към „настигане" на Европа, именно тази способност намира по-късно най-ярката си проя ва в дейността на групата „,Мисъл". Благодарение на„Мисъл" българската литература се включва в оформилата се в края на XIX век европейска модернистична общност. Затова смятаме, че терминът модернизъм - естествено не в буквалния речников сми съл на думата - а като наименование на определено течение в европейските литератури от края на XIX век, в което неоромантичните тенденции съжителствуват с дека дентството, а символизмът с импресионизма, улеснява разглеждането на новите явления в българската литература на прелома между XIX и ХХ век на по-широк международен фон. Настъпилите в края на миналия век промени в българското културно съз нание, на които най-рано дава израз групата „Мисъл“, залягат в основата на литературните програми от появата на групата чак до 20-те години. Те водят до търсене на нови философски предпоставки в тълкуването на света, до създаването на нова емоционалност и нов литературен стил, намерил отражение и в лириката, и драмата, отчасти в наративната проза (включително и в някои разкази на Елин Пелин).

Първата световна война е сред онези силни социални сътресения, които разрушават изградения в съвременното културно съзнание образ на действителността. Когато не са придружени от рязко прекъсване на традицията, те дават тласък за трескави философски и естетически търсения, целещи да се възвърне разрушеният ред и да се възстановят стабилността на света. През 1935 г. Иван Хаджийски ще пише: „Дойде войната. Болшинството отиде на фронта. „Дяволите“ останаха и направиха богатства не от игла и труд, но от търговия. Върнаха се и не се познаха. Станал беше друг животът. Настръхнали бяха всички, едни срещу други. Всеки мисли за себе си и бърза да лови риба в мътната вода само за своя дом. Никой не се чуди на това. Хората дойдоха оттам, където чуждият живот не значеше нищо.“ За левия социолог Хаджийски войната е краят на дребнособственическа България с нейната полуградска, полуселска патриархална нравственост, еснафски идеал за умереност, честност и труд, с цялата система от стойности, възприети като собствени. За съвременниците на националната катастрофа от 1918 г. това е крушение на всичко, което е съставлявало понятието „българщина“: упадък на гражданските и моралните добродетели, разкъсване на връзките, обединяващи нацията, поражение на държавническите стремежи — с една дума, гибел на онова, което за българина от XIX в. има абсолютна стойност — отечеството. „Едно знам — нашата България загива. Сега аз съм нищо. Но, уви, още чувствувам и мисля. Моят бог умира, а в нови богове не мога да повярвам.“ Така описва в „Малкият Содом“ това състояние на съзнанието Г. П. Стаматов. Всъщност в културното съзнание на българина крушение е претърпяло не само неговото отечество, а целият, възприеман досега като стабилен световен ред. Животът се е превърнал в хаос, а човечеството е в безпътица. „Войната и революцията размътиха човешкия дух. В света няма вече спокойна и чиста радост.“