Резюме
Историк, езиковед и литератор, етнограф и фолклорист, надарен с буйно въображение и пословично трудолюбие, Юрий Иванович Венелин е чертаел широки планове за научна и популяризаторска дейност. Своето изследване върху историята на „забравеното, но някога славно, могъщо българско племе" той е замислял в няколко тома, които да обхванат множество нерешени от нау ката въпроси. Неговата книга „Древние и нынешные болгаре“, излязла през 1829 г., възкресява името българи и дава силен тласък на народностното съ знание и самочувствие. Възторжената признателност на българите дава на Венелин, сили да продължи своя труд; убеден в неговата необходимост, той започва да печата през 1834 г. втория том от своите проучвания: „Древние и нынешные словене в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам." Но Венелин умира на 26 март 1839 г., а кни гата излиза едва през 1841 г. В нея за българите се говори малко; тя е пространно отклонение на автора, посветено на словенците и техните отношения със съседните народи. Продължение на „Древние и нынешные болгаре..." е в същ ност трудът, озаглавен „Критические исследования об истории болгар", над който Венелин работи усилено през последните години от своя живот. Заедно с други завършени или само скицирани проучвания този ръкопис остава след смъртта на автора у неговия братовчед и близък приятел доктор Иван Иванович Молнар. Дълги години след смъртта на Венелин неговото научно наследство привлича, вниманието на българските възрожденци, които полагат много усилия, за да види бял свят всичко, което Венелин е написал за техния народ. Не справедливи са обвиненията на Безсонов и Молнар, че българите не проявили интерес към издирванията на своя историк. Известни са грижите на В. Апри лов и Н. Палаузов за издаването на „Древние и нынешные словене... Но този том трябва да е донесъл на българските читатели известно разочарование. В него те намерили историята на словенците, а за българите там е казано малко, само във връзка с някои по-специални въпроси, като например произхода на глаголицата. Книгата е изпълнена със заплетени исторически и най-вече езикови доказателства за смелите хипотези на автора. Затова усилията се нение 1 към Вж. В. А прилов, Денница на новобългарското образование, Одеса, 1841, и Допъл Цв. Унджиева, книгата „Денница Документи на новобългарското образование", Одеса, 1842, а също така: по българското възраждане в съветските архиви, Известия на Института за литература, кн. XII, 1962, стр. 115-175. 82 насочват сега към публикуването на „Критические исследования..." Първите българи, които се запознават с ръкописа - историкът Спиридон Палаузов и неговият братовчед Николай Палаузов, - разбират веднага какво значение може да има той за съотечествениците им. Преди всичко в този том историята на България е доведена до края на Х в., изложена е така подробно, както в никое друго съчинение дотогава. Авторът е използувал огромен материал, извлечен от многобройни извори. Книгата е пропита от дълбока любов към българите и цялото славянство. И тук Венелин не е безстрастен кабинетен учен, а убеден защитник на славянската кауза. Как да остане в архивите труд, който българите ще намерят възхвала на своите царе и патриарси, ще прочетат с гордост, че от България на Борис и Симеон писмеността се е разпро странила из много страни на Източна Европа, че от българите е получила азбуката си и Русия. Особено важно е било и характерното за Венелиновите работи съвременно звучене, тяхната полемична страст. Когато се противопоставя рязко на теорията за тюркския произход на българите или на норманската теория в руската историография, той воюва за мястото на славяните в съвременния свят. С осъществяването на изданието се залавят най-активно Спиридон и Николай Палаузови, средствата дава Иван Денкоглу, а найB голяма помощ им оказва професорът от Московския университет Осип Максимович Бодянски. Нека кажем няколко думи за този учен, чието име е така тясно свързано с публикуването на Венелиновата книга. Както и Венелин, Бодянски е украинец. Роден е през 1808 г. в градчето Варва, Полтавска губерния. От 1842 до 1868 г. е начело на катедрата по славянски езици и литератури при Филологическия факултет на Московския университет. Той покровителствува младите българи, които учат при него, насърчава заниманията им. Особено близки са му Николай Катранов, Сава Филаретов, Иван Шопов, Марин Дринов. Бодянски кореспондира дълго време със Спиридон и Николай Палаузови, поддържа приятелски връзки с Ив. Н. Денкоглу. Години наред О. М. Бодянски е секретар на „Общество истории и древностей российских при Московском университете" и редактор на неговото издание: „Чтения в Обществе истории и древностей российских“, където помества и статии за българската история и старобългарската писменост. В научната и издателска дейност на Бодянски голямо място заемат пробле мите на старобългарския език и литература.
