„Достоевски и Кант“ в руския духовен ренесанс (аспекти на проблема)

Днешната духовна ситуация, изявила необходимостта от абсолютния характер на моралните ценности, ни изправя пред проблема, в състояние ли е безрелигиозният хуманизъм да заобиколи опасността от етическата неутралност, да преодолее релативизацията на нравствените норми (последиците от която нашият век най-остро почувства)? В търсенията на отговор се обръщаме и към Достоевски, измъчван от същите „проклети въпроси"; обръщаме се и към духовната проблематика на „руския сребърен век“, където сблъсъкът на естетизма с морализма - линията на Ницше и линията на Достоевски, още по-ярко откроява превеса на нравствените теми в руския идеализъм от ХХ в. Те се концентрират около съдбата на човека, поставен пред избора между старата вяра (така разклате на след смъртта на Бога", провъзгласена от Ницше) и нови митологии, ново идолопоклонство. Дали наистина човекът, както твърди Николай Бердяев, е така устроен, че може да живее само с вяра - или в Бога, или в идоли и кумири, и следователно моралните му действия ще са винаги ръководени от извънморални мотиви, а действието на „неподплатения" от някакво висше начало морал е фиктивно? Кръгът от проблеми, очертан от руските мислители Идеалисти, неминуемо се докосва до голямата тема за отношението между Кант и Достоевски върху плоскостта на морала. Отноше ние, което след паралела „Ницше - Достоевски" фокусира пробле матиката на руския културен ренесанс. Особено значимо е то за философите Бердяев и Шестов, за Николай Лоски, за мислителите с кантианска и неокантианска ориентация Арон Щейнберг и Сергей Хесен и др. Съпоставката между Достоевски и Кант е с изявено присъствие и в творчеството на литераторите философи от периода на религиозното възраждане на Русия. Моменти от тази съпоставка ще възкреси настоящият текст със съзнание за значението и при осмисляне на света, в който живеем.